Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (14)

Глава четиринадесета

Когато приближиха лагера, снегът вече валеше, снежинките падаха косо между боровете. Отначало те бяха редки, въртяха се, докато падаха между стволовете, после, когато от планината повя студен вятър, заваля силно, на навеи, и Робърт Джордън, застанал до входа на пещерата, гледаше снежинките мълчалив и вбесен.

— Ще навали дебел сняг — каза Пабло. Гласът му беше дрезгав, очите мътни и кървясали.

— Върна ли се циганинът? — запита го Робърт Джордън.

— Не — каза Пабло. — Нито той, нито стареца.

— Ще ме придружиш ли до горния пост при пътя?

— Не — отвърна Пабло. — Не искам да се набърквам в това.

— Ще го намеря сам.

— В тая виелица можеш да се заблудиш — каза Пабло. — На твое място не бих тръгнал.

— Нали е все надолу по склона, а после покрай пътя?

— Може и да го намериш. Но постовите сигурно ще се върнат, гледай как трупа — и ще се разминеш с тях.

— Старецът няма да се върне, ако не отида.

— Ще се върне. В тоя сняг няма да остане.

Пабло погледна снежинките, които се носеха бързо край отверстието на пещерата, и каза:

— Не ти харесва снега, нали, Ingles?

Робърт Джордън изруга, а Пабло го погледна с мътните си очи и се засмя.

— С това време твоята операция отива по дяволите, Ingles — каза той. — Влизай в пещерата, твоите хора скоро ще пристигнат.

Вътре Мария разпалваше огъня, а Пилар беше на кухненската маса. Огънят пушеше, но момичето разрови главните с пръчка, раздуха го със сгънат вестник, той затлея и припламна, дървата се разпалиха и от тях се издигна ясен пламък, защото отвън духаше вятър и отверстието в свода на пещерата теглеше силно.

— Дявол да го вземе тоя сняг — каза Робърт Джордън. — Как мислиш, дали ще вали дълго?

— Да — каза Пабло доволно. После викна към Пилар: — И на теб не ти харесва снега, а, жено? Сега, като си командир, не ти харесва, нали така?

— A mi que?^[1] — каза Пилар през рамо. — Сняг като сняг.

— Налей си вино, Ingles — подкани го Пабло. — Аз цял ден пия вино и чакам да завали.

— Дай една чаша — каза Робърт Джордън.

— За снега — каза Пабло и се чукна с него. Робърт Джордън протегна чаша и я чукна с неговата, като го гледаше право в очите. Ах ти, убиецо с мътен поглед, каза си той наум. Бих треснал тая чаша право в зъбите ти. Но спокойно, спокойно, повтори си той.

— Много е красиво, когато вали сняг — каза Пабло. — Сега като вали, сигурно няма да искаш да спиш навън.

А, значи, и това те човърка, помисли Робърт Джордън. Много грижи имаш ти, Пабло, много.

— А защо? — запита той вежливо.

— Защото, е студено — обясни Пабло. — И влажно.

Не знаеш ти защо съм дал шестдесет и пет долара за този пухен чувал, помисли си Робърт Джордън. Бих желал сега да имам толкова долари, колкото пъти съм пренощувал в този чувал в снега.

— Значи, ще трябва да спя тук, вътре? — запита гой вежливо.

— Да.

— Благодаря — каза Робърт Джордън. — Ще спя навън.

— На снега?

— Да! (Върви по дяволите с твоите кървясали, свински очички и четинеста зурла като свински задник!) На снега. (На този подъл, неочакван, предателски, мръсен сняг, дето всичко развали и обещава пълно поражение.)

Той се приближи към Мария, която току-що бе хвърлила още една борова цепеница в огъня.

— Колко красиво вали — каза той на момичето.

— Но е лошо за работата ти, нали? — запита го тя. — Огорчен ли си?

— Que va — каза той. Няма смисъл да се огорчава човек. — Скоро ли ще вечеряме?

— Знаех си аз, че ще имаш апетит — обади се Пилар. — Да ти отрежа ли от сиренето, докато чакаш?

— Да, благодаря — каза той и тя свали голямата буца, която висеше в една мрежа, закачена на свода на пещерата, отряза с ножа дебела филия от наченатия край и му я подаде. Той започна да яде прав. Беше вкусно, само че дъхът на коза беше прекалено силен.

— Мария — викна Пабло от масата.

— Какво? — запита момичето.

— Избърши масата, Мария — каза Пабло и се засмя на Робърт Джордън.

— Ти я оля, ти я избърши — каза му Пилар. — Избърши си най, напред брадата и ризата и после масата.

— Мария — извика пак Пабло. — Още вали, много е красиво.

Той не знае какъв ми е чувала, мислеше Робърт Джордън. Свинеокият не знае защо съм платил за него шестдесет и пет долара на момчетата от Уудс. Дано циганина дойде по-скоро. Щом се завърне, ще отида да доведа стареца. И сега бих тръгнал, но се боя, че наистина може да се разминем. Не знам къде е застанал на пост.

— Искаш ли да се бием със снежни топки? — запита той Пабло. — Искаш ли да правим снежни топки?

— Какво? — запита Пабло. — Какво предлагаш?

— Нищо — отвърна Робърт Джордън. — Добре ли си скрил седлата?

— Да.

— Ще трябва да храниш конете със зърно. Или да ги пуснеш да рият снега и сами да си търсят трева под него, така ли е? — каза Робърт Джордън на английски.

— Какво?

— Нищо. Това е твоя грижа, приятелче. Аз ще изляза оттук пеша.

— Защо говориш на английски? — запита Пабло.

— Не знам — каза Робърт Джордън. — Понякога говоря английски, когато съм уморен или много отвратен. Или, да кажем, объркан. Когато съм объркан, започвам да говоря на английски просто за да чуя английски говор. Звучи успокоително. Предлагам ти да опиташ някой път.

— Какво си говориш, Ingles? — запита го Пилар. — Изглежда, че е нещо интересно, само че не го разбирам.

— Нищо — каза Робърт Джордън. — Казах „нищо“ на английски.

— По-добре говори на испански — каза Пилар. — На испански е по-късо и по-просто.

— Вярно — съгласи се Робърт Джордън. Но, ах, по дяволите, помисли си той, ах, Пабло, ах, Мария, и вие, двамата братя, там в ъгъла, дето ви забравих имената, а трябва да си ги припомня, ако знаехте как понякога ми омръзва това. И вие ми омръзвате, и аз си омръзвам, и войната ми омръзна и защо, наистина защо трябваше сега да завали сняг? Честна дума, това е вече прекалено. Не, не. Нищо не е прекалено. Трябва да приемаш всичко такова, каквото е, да се пребориш с него и сега престани да преживяваш като примадона и приеми факта, че вали сняг; ти вече се примири с това преди няколко минути, а следващото, което трябва да направиш, е да разбереш какво става с циганина и да отидеш да доведеш стареца. Как можа да завали сняг! В края на май. Хайде, стига, смъмри се той, стегни се! Това е твоята чаша. А как беше това за чашата? Трябва или да си тренира паметта, или да престане да цитира, защото, като не успееш да си спомниш точно един цитат, той започва да те преследва като забравено име и не можеш да престанеш да мислиш за него. Да, как беше това за чашата?

— Дайте ми чаша вино, моля — каза той на испански. — Много сняг наваля — обърна се той към Пабло на испански. — Mucha nieve.

Пияният погледна към него и се усмихна. После кимна и пак се усмихна.

— Никакво настъпление. Никакви aviones^[2]. Никакъв мост. Само сняг — каза Пабло.

— Дали ще се задържи, дълго, как мислиш? — Робърт Джордън седна до него. — Дали ще вали цяло лято, а, Пабло?

— Цяло лято не — каза Пабло. — Но днес и утре — да.

— Защо мислиш така?

— Има два вида виелици — започна Пабло важно и наставнически. — Тия, дето идат от Пиренеите. Тогава чакай студ, голям студ. Ама за такава е вече късно.

— Добре — каза Робърт Джордън. — И това е нещо.

— Тоя сняг иде от Кантабрико — каза Пабло. — Иде от морето. Когато вятъра задуха оттам, времето винаги се разваля и има много сняг.

— Откъде си научил всичко това, стари хитрецо? — запита Робърт Джордън.

Сега, когато гневът му се бе уталожил, той беше опиянен от снежната буря, всички бури го опияняваха. Виелиците, снежните бури, поривът на внезапен шквал, тропическите урагани, летните гръмотевични бури в планините оказваха върху него въздействие, което не можеше да се сравни с нищо друго. Беше като опиянението на битката, само че чисто. И в битката бушува вятър, но горещ, сух, обгарящ вятър, от който устата ти пресъхва, той духа на резки пориви, горещ и прашен, ту налита, ту замира, изменчив като бойното щастие. Той добре познаваше този вятър.

Но снежната виелица беше нещо съвсем различно. В снежна буря можеш да се приближиш до горските животни и те не се боят от теб. Те блуждаят слепешком в гората и случва се някои елен да дойде до хижата и да се сгуши до стената на завет. В снежна буря може да ти се случи да наближиш лос, а той приема коня ти за друг лос и мирно си припка към теб да те посрещне. В снежна буря винаги започва да ти се струва, че на света няма врагове. Във виелица вятърът може да задуха с ураганна сила, но е чист и бял и въздухът е изпълнен с вихрена белота и всичко наоколо си мени вида, а когато вятърът утихне, настъпва тишина и неподвижност. Ето сега започва истинска буря — защо да не й се порадва? Тя всичко проваляше, но защо да не й се порадва?

— Дълги години бях мулетар — каза Пабло. — Един arroyero се научава да познава времето — превозвахме през планините стоки и други товари с каруци, тогава още нямаше камиони.

— А как влезе в движението?

— Винаги съм клонял към левите — каза Пабло. — Много от нас бяха от Астурия, а там хората са много развити политически. Винаги съм бил за Републиката.

— Но какво правеше преди движението?

— Работех при един търговец на коне в Сарагоса. Той доставяше коне за коридите и на военните. Там и срещнах Пилар, тогава тя беше с матадора Финито де Паленсиа; нали помниш, че ти разказа. — Заяви това с очевидна гордост.

— Той не беше добър матадор — обади се единият от братята зад гърба на Пилар, която стоеше права до огнището.

— Така ли? — извърна се Пилар към него. — Не беше, а?

Сега, застанала до огнището в пещерата, тя го виждаше, дребен, мургав, с безстрастно лице, виждаше печалните очи, хлътналите бузи, намокрената черна коса, къдрава над челото, по което матадорската шапка беше оставила незабележима за другите червена линия. Ето го, застанал пред петгодишния бик, който току-що е вдигнал на рогата си коня, вдигал го е все по-високо и по-високо с цялата сила на напружената си шия, докато конникът забива в тази шия острието на пиката, вдига го все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая конят грохва на земята с глух звук, отхвърля конника към дървената бариера, а краката на бика го тласкат като пружина напред, могъщата шия залюлява рогата, впиващи се в коня, за да разжарят останалата у него искрица живот. Ето го Финито, не особено добрия матадор, сега е застанал пред рогата на бика, извърнал се е странично към него. Тя ясно виждаше как той замята на палката тежката тъкан, натежала от кръвта, която се е пропила в нея от това, че се е отъркала о главата и плешките, лъснали от димяща кръв, и после плащът се е плъзвал надолу по гърба му, когато бикът прави скок във въздуха и бандерилите звънват. Тя видя Финито да стои на пет крачки от главата на бика, спрял се тежък и неподвижен, стои с хълбок към него и бавно вдига шпагата, докато тя се изравни с холката му, прицелва се с острието, от което капе кръв, в онази точка, която не може още да се види, защото главата на бика е по-високо от очите му. Сега ще размаха тежката мокра тъкан в лявата си ръка така, че ще накара бикът да сведе глава; но сега леко премества тежестта на тялото си назад, върху петите, и се прицелва с насоченото острие, което се откроява на фона на разцепения рог, а туловището на бика се надига от запъхтяното дишане и очите му не се откъсват от червената мулѐта.

Сега го вижда съвсем ясно и чува високия му ясен глас, когато извръща глава, оглежда публиката на първия ред над червената бариера и казва: „Да видим дали ще можем да го убием ето така!“

Тя чува гласа му, после го вижда как леко започва да свива коляно, тялото му се накланя напред и полита към рога, който като омагьосан се снишава надолу, следвайки движенията на мулѐтата в тънката мургава ръка, точното движение на китката, насочваща рогата надолу и встрани, докато острието прониква в холката, онази прашна изпъкналост между плещите, която е най-високата точка от гърба.

Тя виждаше как блесналото острие влиза с бавно и вярно движение, сякаш в своя устрем напред бикът го всмуква в себе си и го иззема от човешката ръка, а тя го следи, докато мургавият юмрук накрая се опре в изпъналата се кожа и тогава дребният мургав тореро, който ни за миг не е откъснал очи от мястото, в което е прониквала шпагата, се измята малко настрани, глътнал корема си, за да го предпази от рога, после отскача назад, застава в приетата поза — палката с мулѐтата в лявата ръка, дясната вдигната нагоре, докато гледа как бикът умира.

Ето го стои и гледа как бикът се опитва да се задържи на крака, гледа как той се олюлява като отсечено дърво, което се готви да падне, гледа го как иска да се задържи, а земята се изплъзва изпод краката му, а дребният човек стои и гледа, вдигнал дясната си ръка в победен тържествен жест. И тя знае, че той, застанал запотен, чувствува в себе си празнота и това приятно, отпускащо чувство на облекчение, че всичко вече е свършено, че бикът умира, рогът не го е ударил, не го е намушкал, когато той с измятане го е пуснал да мине покрай него, и докато стои и мисли за това, коленете на бика се подгъват, той рухва, търкулва се с четирите крака във въздуха, а тя вижда как малкият мургав човек уморено и без да се усмихва, закрачва към бариерата.

Тя знае, че той не би могъл да се затича по арената, дори ако от това зависеше животът му, и гледа как с бавни крачки се приближава към бариерата, изтрива уста с окачената кърпа, поглежда към нея, поклаща глава, после избърсва и лицето си с кърпата и започва триумфалната обиколка на арената.

Ето го, бавно, с провлечена крачка обхожда арената, усмихва се, кланя се, пак се усмихва, а помощниците му го следват, навеждат се, вземат от земята пури, хвърлят обратно към публиката шапки; а той продължава шествието, усмихва се с тъжни очи и когато завършва кръга, спира пред нея. После тя надзърта, за да го види седнал на издатината на дървената ограда, притиснал уста с кърпата.

Пилар видя всичко това, докато стоеше до огнището, и каза:

— Така, значи, не бил добър матадор, а? С какви хора съм се събрала аз сега и прекарвам живота си с тях!

— Добър матадор беше — защити го Пабло. — Пречеше му това, дето беше нисък.

— И се виждаше, че е туберкулозен — обади се Примитиво.

— Туберкулозен? — ахна Пилар. — Кой няма да стане туберкулозен, след като понесе всичко, което той понесе? В тази страна, където бедняка не може да се надява, че ще се види с пари, освен ако не стане престъпник като Хуан Марча или бикоборец, или тенор в операта? Кой няма да туберкулира? В страна, където буржоата се тъпчат така, че си развалят стомасите и не могат да живеят без сода бикарбонат, а бедните са гладни от рождение до последния си ден, кой няма да заболее от туберкулоза? Ако като малък си пътувал в трета класа под седалките, за да следваш коридите без пари и да се научиш на бикоборство, лежиш долу в прахоляка и мръсотията, сред изсъхнали храчки и току-що изплюти, няма ли и ти да туберкулираш, след като гърдите ти се натъртят от ударите на рогата?

— Така е — съгласи се Примитиво. — Аз само казах, че беше туберкулозен.

— Разбира се, че беше туберкулозен. — Пилар стоеше с голямата дървена лъжица в ръка. — Беше дребен и с тънък глас, и много се боеше от биковете. Никога не съм срещала човек, който така да се бои, преди да излезе на арената, и никога не съм виждала човек, който да е безстрашен така, когато коридата започне. Ти! — обърна се тя към Пабло. — Сега се боиш да не умреш. Мислиш, че това е кой знае колко важно. А Финито непрекъснато се страхуваше, но на арената беше като лъв.

— Славеше се като много храбър — обади се вторият брат.

— Не съм срещала човек, който да се бои толкова много — каза Пилар. — Той дори не искаше да имаме бича глава в къщи. Един път на панаира във Валядолид уби един бик на Пабло Ромео, и то много добре…

— Помня — каза първият брат. — Бях на коридата. Беше сиво-жълт с къдраво чело и много високи рога. Това беше бик най-малко трийсет arrobas^[3]. Беше последният бик, който той уби във Валядолид.

— Точно така — потвърди Пилар. — А след това клуба на любителите на боя с бикове, които винаги се събираха в кафене „Колон“ и се бяха преименували в клуб „Финито“, устроиха банкет в негова чест, препарираха главата на бика и решиха да му я поднесат на тържеството. По време на вечерята главата беше вече поставена на стената на кафене „Колон“, но загърната с плащ. И аз бях на масата, освен мен беше и Пастора, дето е от мен по-грозна, и Ниня де лос Пейнес и още други циганки и курви от висша класа. Банкетът беше малък, но много оживен и даже бурен, защото Пастора и една от видните курви започнаха да спорят кое е прилично и кое не. Аз бях повече от щастлива, но както седях до Финито, забелязах, че той изобщо не поглежда към бичата глава, която висеше на стената, загърната в пурпурен плащ като статуята на светците в църквите през страстната седмица на едновремешния наш господ бог.

Финито хапна съвсем малко, защото беше получил palotazo, страничен удар от рога на бика, тъкмо да го прониже, и бикът го удари странично с рога си, без да го промуши — това беше последната корида за годината в Сарагоса и от удара той беше известно време в безсъзнание и дори тогава, на банкета, стомахът му не задържаше храна и от време на време слагаше кърпичката си на устата и плюеше в нея кръв. Та какво бях почнала да ви разправям?

— За главата на бика — каза Примитиво. — За препарираната бича глава.

— Да — продължи Пилар. — Да. Но трябва да ви разкажа някои подробности, за да можете да си представите ясно как беше. Финито, както знаете, никога не е бил веселяк. Беше мрачен човек и не си спомням да се е смял за нещо, когато сме били насаме. Дори да се случеше нещо много смешно. Приемаше всичко много сериозно. Беше почти толкова сериозен, колкото Фернандо. Но този банкет се даваше в негова чест от клуба на aficionados^[4], който се бе преименувал в клуб „Финито“, и затова той трябваше да се показва весел, общителен и любезен. През цялото време, докато вечеряхме, той се усмихваше, подхвърляше весели забележки и освен мен никой не забелязваше какво върши с кърпичката си. Беше си взел три кърпички, но и трите ги напълни и ми каза съвсем тихо:

— Пилар, повече не мога. Май че ще трябва да си вървя.

— Тогава да си вървим — казах аз. Защото виждах, че му е много зле. Веселието вече беше в разгара си и се вдигаше такъв шум, че нищо не се чуваше.

— Не. Не мога да си тръгна — вика ми Финито. — Все пак тоя клуб носи моето име и имам известни задължения.

— Ако си болен, давай да си вървим — казвам му аз.

— Не — отговаря той. — Ще остана. Налей ми чаша мансаниля.

Помислих си, че е по-добре за него да не пие, защото нищичко не беше хапнал и защото стомахът му не беше в ред, но той явно не можеше да понася целия този шум и веселие, без да се подкрепи с нещо. Видях го, че изпи много бързо почти цяла бутилка мансаниля. Нямаше повече чисти кърпички и беше започнал да използува салфетката си вместо кърпичка.

Празненството беше вече в разгара си, някои от членовете на клуба бяха понесли на рамене по-лекичките курви и тичаха с тях около масата. Убедиха Пастора да пее, а Ел Миньо Рикардо свиреше на китара и беше просто трогателно да гледаш как всички се веселят, макар и пияни, но дружно и от сърце. Не съм виждала банкет с такова настроение, така да се пее flamenco, а още не бяхме стигнали до откриването на бичата глава, заради която всъщност се бяхме събрали, — нали за това беше чествуването.

Аз така се забавлявах, плясках с ръце, когато свиреше Рикардо, и събирах група да пляскаме в такт, когато ще пее Ниня де лос Пейнес, че не забелязах кога Финито вече е напълнил своята салфетка и е взел моята. Пиеше и пиеше мансаниля, очите му бяха светнали, кимаше весело на всеки. Много не можеше да говори, защото каже ли нещо по-дълго, ще трябва насред дума да си послужи със салфетката; но имаше вид на много весел и доволен, а нали за това се бяхме събрали.

Така си продължаваше банкетът, човекът, който беше седнал от другата ми страна, бившият импресарио на Рафаел ел Гальо, беше започнал да разказва някаква история и накрая каза: И така Рафаел идва при мен и ми вика: „Ти си ми най-добрият приятел на света и най-благородният. Обичам те като роден брат и искам да ти направя подарък.“ И ми дава красива диамантена карфица за връзка, целува ме по двете бузи и двамата сме трогнати. После Рафаел ел Гальо, след като вече ми е дал диамантената игла, излиза от кафенето и аз викам на Ретана, който беше седнал на същата маса: „Този мръсен циганин току-що е подписал договор с друг импресарио.“ — „Какви ги разправяш?“ — недоумява Ретана. „Импресарио съм му от десет години — обяснявам му — и никога не ми е правил подарък“ — така каза импресариото на ел Гальо. „Това нищо друго не може да означава.“ И разбира се, така и излезе, тъкмо тогава ел Гальо го напусна.

Но тогава в разговора се намеси Пастора, сигурно не толкова да защити доброто име на Рафаел, защото никой не бе говорил против него толкова много, колкото нея, а понеже импресариото беше обидил всички цигани, като беше нарекъл Рафаел „мръсен циганин“. Нахвърли се така настървено и с такива думи, че запуши устата на импресариото. Намесих се и аз, за да я накарам да млъкне, и една друга Gitana пък се намеси, да ме накара мен да замлъкна, вдигна се такава врява, че дума не можеше да се разбере, само едно — „курва“ — се извисяваше над всички други, но накрая се усмирихме, а ние трите, които се бяхме намесили, си седнахме на местата и се заловихме за чашите; и тогава видях, че Финито гледа бичата глава, все още загърната в пурпурния плащ, а на лицето му е изписан ужас.

Тъкмо в този миг председателят на клуба започна речта, с която трябваше да се открие бичата глава, и през цялото време, докато той говореше, а всички крещяха „ole!“ и удряха по масата с юмруци, аз наблюдавах Финито, а той се свил на стола си, затиснал си устата със своята, не — вече с моята салфетка и с ужас, като хипнотизиран, гледа загърнатата бича глава на стената пред себе си.

Към края на речта Финито започна да поклаща глава и все повече и повече се свива на стола, дърпа се назад, сякаш да се скрие.

„Как си, малкия?“ — питам го аз, а той ме гледа и не ме познава, само клати глава и вика: „Не. Не. Не.“

А председателят на клуба вече свърши речта си, всички му ръкопляскат, той се качи на стола, развърза шнура, с който пурпурният плащ беше пристегнат върху главата, плащът се закачи на единия рог, но той го откачи, отметна го от полираните остри рога и огромният жълт бик се облещи срещу нас с големите си черни рога, извити встрани като лира, а после насочени право напред с бели връхчета, остри като игли на бодливо прасе; главата беше съвсем като жива с това къдраво чело, ноздрите издути, очите блеснали и гледат право към Финито.

Всички завикаха и започнаха да ръкопляскат, а Финито се заби още по-назад в стола и тогава всички утихнаха и започнаха да го гледат, а той само повтаря: „Не, не“ — и се опитва да потъне още по-надолу в креслото и накрая извика силно: „Не!“ — и от устата му изскочи голям черен съсирек, той дори не си вдигна салфетката, съсирекът се плъзна надолу по брадата му, а той продължава да гледа бика и накрая каза: „Цял сезон, да. За пари, да. За хляб, да. Но не мога да ям хляб. Чувате ли? Не съм добре със стомаха. А сега, когато сезона свърши — не! Не!“ Изгледа всички, които бяха седнали на масата, пак впери очи в бика, още веднъж каза: „Не“, после главата му клюмна на гърдите, той притисна салфетката към устата си и остана така, без да казва нищо, и банкетът, който започна така хубаво, който обещаваше да остане незабравим спомен за приятелско веселие, се провали.

— И скоро след това той умря, не беше ли така? — запита Примитиво.

— Умря същата зима — каза Пилар. — Така и не се оправи, след като онзи бик в Сарагоса го плесна с опакото на рога си. Такива удари са по-лоши от промушване, защото правят вътрешен кръвоизлив, а от тях оправяне няма. След това Финито получаваше по един такъв удар почти всеки път в момента, когато забиваше шпагата, и оттогава успехът му измени. Понеже беше дребен, не успяваше навреме да се изметне странично и рогът всеки път го перваше. Не се забиваше, а го перваше. Разбира се, повечето удари бяха леки.

— Като е бил толкова дребен, не е трябвало да става матадор — отсече Примитиво.

Пилар погледна Робърт Джордън и поклати глава. После, като продължаваше да клати глава, се надвеси над железния котел.

Що за народ са, мислеше си тя. Що за народ са испанците. „Като е бил дребен, да не е ставал матадор.“ А пък аз слушам това и не казвам нищо. Вместо да се вдигна като фурия, обяснявам им и млъквам. Колко просто е, когато нищо не разбираш. Que sencillo!^[5] Един, без нищо да разбира, заявява: „Не беше особено добър матадор.“ Без да разбира нищо, друг казва: „Беше туберкулозен.“ А трети, след като този, който разбира, му е обяснил, става и отсича: „Като е бил дребен, да не е ставал матадор.“

Сега, приведена над огнището, тя отново виждаше, изтегнато на леглото, голото мургаво тяло с възловати белези от зараснали рани на двете бедра, дълбоката следа от рог под ребрата вдясно и дългата бяла линия на белега, който свършваше под мишницата. Тя виждаше затворените очи, неусмихващото се мургаво лице, къдравата черна коса, пригладена назад над челото, и самата себе си как седи до него на леглото, разтрива му краката, масажира напрегнатите мускули на прасците, пляска ги леко с длани, за да се отпуснат, за да изчезне вдървеността им и за да се освободят от напрежението.

— Как е? — пита го тя. — Как са краката, малкия.

— Много добре, Пилар — ще каже той, без да отвори очи.

— Искаш ли да ти разтрия гърдите?

— Не, Пилар. Там не ме пипай.

— А бедрата?

— Не. Там много боли.

— Но ако ги разтрия и им сложа мехлем, ще се сгреят и ще ти стане по-добре.

— Не, Пилар. Благодаря ти. Предпочитам да не ги докосваш.

— Ще те измия със спирт.

— Добре. Само че не натискай.

— Беше великолепен с последния бик — ще му каже тя, а той ще отвърне:

— Да, много добре го убих.

После, след като го е измила със спирт и го е покрила с чаршаф, ще легне до него в леглото, а той ще протегне мургавата си ръка, ще я докосне и ще каже: „Ти си жена на жените, Пилар.“ Това беше най-успешният му опит да се пошегува, после заспиваше, както винаги след боя, а тя лежеше до него, държеше ръката му в своите ръце и се вслушваше в дишането му.

Той често се стряскаше в съня си, тя усещаше как пръстите му изведнъж стисват ръката й, виждаше, че на челото му е избила пот и ако се събудеше, тя му казваше: „Нищо, нищо“, и той отново заспиваше. Така тя беше прекарала с него пет години и никога не му беше изменяла, тоест почти никога, а след като го погребаха, тя заживя с Пабло, който водеше конете на пикадорите на арената и сам беше като биковете, които Финито цял живот беше убивал. Но нито бичата сила, нито бичата смелост бяха останали за дълго, сега тя знаеше това, а и какво ли на този свят се запазва дълго? Аз например, помисли си тя. Да, тя беше устояла, държеше се. Но за какво ли?

— Мария — каза тя. — Внимавай малко какво правиш. Този огън ти е за готвене, да не искаш градове да опожаряваш?

Тъкмо тогава циганинът се появи на входа. Беше цял заснежен, спря се с карабината в ръце и започна да тупа с крака, за да изтръска снега.

Робърт Джордън стана и се приближи към него.

— Е? — обърна се той към циганина.

— На големия мост часовите се сменят двама по двама през шест часа — каза циганинът. — В заслона на пътния са осем войници и един ефрейтор. Ето ти хронометъра.

— А при дъскорезната?

— Ще питаш стареца. Той наблюдава пътя, оттам се вижда и дъскорезната.

— А на пътя? — запита Робърт Джордън.

— Движение както обикновено — каза циганинът. — Нищо особено. Няколко автомобила.

Циганинът изглеждаше премръзнал, тъмното му лице се беше сгърчило от студа, ръцете му бяха зачервени. Без да влиза в пещерата, той сне дрехата си и я изтръска.

— Стоях, докато смениха караула — обясни той. — Смениха го в дванайсет, после в шест. Дълго караулят. Добре, че не съм в тяхната армия.

— Да отидем да доведем стареца — вдигна се Робърт Джордън и облече кожената си куртка.

— Без мен — заяви циганинът. — Аз се насочвам към огъня и към горещата чорба. Ще обясня на един от тия къде е, за да те заведе. Ей, безделници — подвикна той на мъжете около масата. — Кой ще отиде с нашия Ingles да доведете стареца, дето наблюдава пътя?

— Аз — предложи Фернандо и стана. — Кажи ми къде е.

— Слушай — започна циганинът. — Трябва да минете ей оттук… — и той продължи да обяснява къде е застанал на пост старецът Анселмо.