Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (43)

Глава четиридесет и трета

Робърт Джордън лежеше зад един бор на склона над пътя и моста и гледаше как се развиделява. Обичаше този час и сега му беше приятно да наблюдава как се съмва; сякаш и той отвътре се изпълва с утринна мъгла и участвува в бавното разсейване на тъмнината, което предшествува изгряването на слънцето, когато предметите стават черни, а пространството между тях — светло, и светлините, които са сияели в нощта, сега жълтеят и накрая помръкват на дневната светлина. Надолу по склона очертанията на боровете бяха ясни и отчетливи, стволовете плътни и кафяви, пътят сребрееше под нежната мъглива пелена. Беше навлажнен от росата, земята в гората беше мека и Джордън усещаше как поддава под лактите му килимът от пожълтели борови иглички. През леката мъгла, която пълзеше по реката, виждаше стоманените трегери на моста, прорязали с права линия бездната на ждрелото, и дървените будки на часовите на двата края. Но металната плетеница на носещата конструкция все още изглеждаше нежна като паяжина в мъглата, която се носеше над речното корито.

Той видя часовия в будката, гърба му, загърнат в плаща, каската — забеляза я, щом той се наведе да погрее ръцете си на жарта в пробития петролен варел, приспособен за мангал. Робърт Джордън чуваше шума от водата, която се стичаше по камъните дълбоко долу, и видя тънка, почти прозрачна струйчица дим да се извисява от будката на часовия.

Погледна часовника си и помисли: интересно, дали Андрес се е добрал до Голц. Ако ще взривяваме моста, ще ми се така да забавя дъх, че времето да започне да тече по-бавно и аз да усещам хода му. Дали е успял? И ако е успял, ще го отменят ли, или не? Дали ще имат време да го отменят? Que va. Какво има да му мисля толкова? Или ще го отменят, или няма. Едно от двете — скоро ще узнаеш кое. Ами ако пробивът успее? Голц каза, че е възможно. Че има такава вероятност. Ако насочат нашите танкове по този път, а хората минат отдясно, покрай Ла Гранха, и обходят планинската верига отляво? Защо дори не се опитваш да си представиш един победен пробив? Свикнахме да сме в отбрана и дори не можем да си представим успешно настъпление. Ами да! Но разговора с Голц беше преди хората и оръдията да минат по пътя от тая му страна. Преди да прелетят всичките онези самолети. Не бъди толкова наивен. Но помни едно: докато задържаме фашистите тук, те са с вързани ръце. Не могат да преминат в офанзива другаде, преди да свършат с нас, а с нас никога няма да могат да свършат. Ако французите изобщо помогнат, поне да не затварят границата, и ако Америка ни даде самолети, никога няма да могат да свършат с нас. Никога, само да ни дадат нещо. Тези хора ще се сражават безкрайно, само да са добре въоръжени.

Не, победа тук не може да се очаква и така ще бъде още дълго време, може би още няколко години. Това е само стратегическо настъпление за отвличане силите на врага. Да не си правим илюзии. Ами ако днес успеем да пробием фронта? Това е първото ни голямо настъпление. Не губи чувство за мярка. Ами ако все пак ни се удаде? Не се увличай, каза си той. Спомни си какво мина нагоре по пътя. Направи всичко, което можа. Късовълнови портативни радиостанции — ето какво ни трябва. Някой ден сигурно ще имаме. Но засега нямаме. Сега главното е да бъдеш внимателен и да се справиш добре със задачата си.

Днес е само един от многото дни, които ще дойдат. Но може би всички тези бъдещи дни зависят от това как ще действуваш днес. Така беше през цялата тази година. Така е било много пъти. Цялата тази война е такава. Какво толкова се разфилософствува рано сутрин, каза си той. Я виж какво става там.

Той видя как двама души, загърнати с пончо, с каски на главите и с пушки през рамо се зададоха откъм завоя и се насочиха към моста. Единият влезе в будката на часовия на отвъдния край на моста и се скри. Другият закрачи по моста с мудни, тежки крачки. По средата спря, плю в реката, после бавно продължи; вторият часови го пресрещна, поговори с него и тръгна по моста към отвъдната страна. Тоя крачеше по-бързо от оня, който го бе сменил (защото кафето го чака, помисли си Робърт Джордън), но и той спря по средата на моста и плю в реката.

Някакво тяхно заклинание ли е това, какво ли е? — почуди се Робърт Джордън. Я да взема и аз да плюя, когато изляза на моста. Ако имам плюнка в устата си. Не. Едва ли е толкова сигурен лек. Май че не хваща. Преди да изляза на моста, ще трябва да докажа, че не хваща.

Новият часовой бе влязъл в будката и бе седнал. Пушката му с надянат щик още стоеше опряна на стената. Робърт Джордън извади бинокъла от джоба на ризата и нагласи окулярите, докато започна да вижда ясно боядисаната в сиво метална конструкция и отвъдния край на моста. После насочи бинокъла към будката за часовите.

Часовоят седеше облегнат на стената. Беше окачил каската си и лицето му се виждаше ясно — Робърт Джордън го позна, това беше същият войник, който бе седял на пост следобеда преди два дни. Носеше същата плетена шапчица, която приличаше на чорап. И пак не се беше обръснал. Бузите му бяха хлътнали, скулите — изпъкнали. Мъхнатите му вежди се сключваха над носа. Имаше сънен вид и докато Робърт Джордън го наблюдаваше, той се прозина. После извади кесия тютюн и пачка хартийки за папироси и си сви цигара. Дълго време щракаше неуспешно една запалка, накрая я пусна в джоба си, отиде до мангала, надвеси се, посегна вътре и извади тлеещо въгленче, запрехвърля го в шепите си, духайки го, запали цигарата си и го пусна обратно в жарта.

Робърт Джордън дълго разглеждаше лицето му с осемкратно увеличаващия бинокъл „Цайс“, докато оня седеше облегнат на стената на будката, всмуквайки от цигарата. После свали бинокъла, сгъна го и го пъхна в джоба.

Повече няма да го гледам, каза си той.

Лежеше спокойно, гледаше пътя и се опитваше да не мисли за нищо. На бора под него зацвърча катерица и Робърт Джордън я наблюдаваше как се спуска по дървесното стебло, спира се по средата и извръща глава, за да разгледа човека, който я наблюдава. Видя малките блестящи очи и опашката, потрепваща от вълнение. После животинчето се прехвърли на друго дърво, правейки дълги скокове по земята с малките си лапички, като си помагаше с пухестата опашка. Веднъж на ствола тя пак извърна глава към Робърт Джордън, после се скри зад дървото. След малко той я чу да цвърчи на един от горните клони и я видя как е полегнала на една вейка и рязко размахва опашка.

Робърт Джордън пак отправи поглед надолу, към будката на часовия между боровете. Искаше му се катеричката да е при него, да е в джоба му. Искаше му се да има нещо — каквото и да е, — което да може да пипне. Потри лакти в боровите иглички, но не беше същото. Никой не знае колко сам се чувствуваш, когато правиш такова нещо. Как никой? Аз знам. Дано Зайчето да се измъкне оттук благополучно. Хайде, стига за това. Да, разбира се. Но мога да се надявам и ето — надявам се. Че ще го взривя както трябва и че тя ще се измъкне благополучно. Добре. Разбира се. Точно така. Това е всичко, което искам сега.

Той лежеше и гледаше, вече не към пътя и към будката на часовия, а към отвъдните възвишения. Просто недей да мислиш, изобщо недей, повтори си той. Лежеше притихнал и гледаше как се зазорява. Беше прекрасно лятно утро и то настъпваше бързо, защото беше вече краят на май. По едно време мотоциклетист с кожена куртка и кожена каска, с автомат в чохъл до лявото бедро, премина моста и продължи нагоре по пътя. После санитарна кола прекоси моста, мина под мястото, където лежеше той, и продължи да се изкачва по пътя. Това беше всичко. Той вдишваше боровото ухание, слушаше течащата вода, а мостът красиво се открояваше на утринната светлина. Той лежеше зад бора, положил автомата върху лявата си ръка и без да поглежда повече към будката на часовия; едва след много време, когато вече му се струваше, че нищо няма да стане и нищо не може да се случи в такова чудесно майско утро, той чу честите, глухи бомбени взривове.

Щом чу първите бомби — приглушените експлозии, преди планинското ехо да подеме грохота, Робърт Джордън пое дълбоко дъх и вдигна автомата. Лявата му ръка беше отмаляла от тежестта му, пръстите изтръпнали.

Часовият в будката стана, щом чу бомбите. Робърт Джордън го видя как взема пушката, излиза пред будката и се ослушва. Сега той стоеше насред пътя, огрян от слънцето. Плетената шапчица се беше килнала и слънцето осветяваше небръснатото му лице, което той вдигна към небето в посоката, от която долиташе грохотът от въздушната бомбардировка.

Мъглата на пътя се беше разсеяла и Робърт Джордън виждаше съвсем ясно и отчетливо човека, застанал с вдигната към небето глава насред пътя. Слънчевите лъчи пронизваха боровия клонак и го осветяваха.

Робърт Джордън с труд си поемаше дъх, сякаш бяха стегнали гърдите му с омотан кабел, и като се опря добре на лакти, усещайки под пръстите си резбата на предната ръкохватка, сведе мушката така, че да застине точно в средата на прореза на мерника, насочена към гърдите на часовия, и плавно натисна спусъка.

Усети как оръжието трепна и заигра в ръцете му, отстрелвайки реда, почувствува отката на приклада в рамото си, а човекът на пътя с гримаса на удивление и болка рухна на колене, после се просна по лице на земята. Пушката му падна редом до него, показалецът му приклещен в предпазната скоба на спусъка, китката извита неестествено напред. Оръжието лежеше на пътя с щика напред. Робърт Джордън отвърна поглед от човека, който лежеше сгърчен по лице пред моста, и от будката на часовия на другия край. Не можеше да види другия часови и погледна надолу, вдясно по склона, където знаеше, че се крие Агустин. После чу как изстрелът на Анселмо огласи теснината. После го чу, че пак стреля.

След втория изстрел затрещяха гранатите зад завоя, недалеч от моста. После се разнесоха взривовете на ръчни гранати някъде отляво, нагоре по пътя. После по-нататък по пътя се завърза престрелка, а долу заговори кавалерийският автомат на Пабло и неговото так-так-так-так се врязваше на фона на пушечния огън и боботенето на гранатите. Той видя как Анселмо се претъркаля надолу по стръмнината в далечния край на моста, тогава метна автомата на рамо, вдигна двете тежки раници, които бяха опрени до един боров дънер, по една във всяка ръка, стори му се, че от тежестта им раменните му сухожилия ще се скъсат и приведен напред, се затича надолу към пътя по стръмния склон.

Както тичаше, чу Агустин да крещи: „Buena caza, Ingles. Buena caza!“ — и си помисли: „Добър лов, ама че добър лов, няма що“ — и в същия миг чу откъм отсрещния край на моста третия изстрел на Анселмо, от който стоманените трегери звъннаха. Той подмина тялото на часовоя, проснат насред пътя, и побягна по моста с раниците, които се люлееха в неговия бяг.

Старецът тичаше срещу него с карабината в ръка.

— Sin novedad! — извика той. — Няма нищо нередно. Tuve que rematarlo. Трябваше да го довърша.

Робърт Джордън, коленичил насред моста, докато отваряше раниците и вадеше материала, видя, че по брадясалите, побелели страни на Анселмо се стичат сълзи.

— Ja mate uno tambien — каза той на Анселмо. — И аз убих един — и посочи с глава към другия край на моста, където часовоят лежеше сгърбен.

— Да, да — каза Анселмо, — трябва да ги убиваме — убиваме ги!

Робърт Джордън започна да се спуска по металните трегери. Стоманата беше хладна и мокра от росата и той пълзеше внимателно, намирайки опорни точки при заварките на фермите, усещайки как слънцето му грее гърба — в същото време долу водата яростно се пенеше, а откъм горния пост долитаха изстрели, твърде много изстрели. Той се къпеше в пот, макар че под моста беше прохладно. Държеше намотана жица, а на шнур, завързан на китката на другата му ръка, висяха клечки.

— Давай ми го пачка по пачка, viejo — викна той на Анселмо. Старецът се надвеси и започна да му подава продълговатите динамитни блокчета, Робърт Джордън се протягаше нагоре, поемаше ги и ги напъхваше в предварително определените места, подреждаше ги плътно, добре вбити навътре. — Клинове, viejo! Давай клинове! — Долавяйки дъха на прясно срязаното дърво, той вбиваше клиновете така, че динамитният заряд да легне плътно в празнините между запоените ферми.

И ето, както работеше, докато залагаше взрива, укрепяваше, набиваше клиновете и стягаше здраво с жица, погълната от мисълта за унищожение, работейки бързо и изкусно като опитен хирург, той изведнъж дочу автоматни откоси откъм долния пост. После експлодира ръчна граната. След това още една със своя гръм заглуши шума на пенещата се вода. После всичко затихна откъм тази страна.

Дяволска работа, помисли си той. Какво става с тях?

На горния пост продължаваха да стрелят. Прекалено много се стреляше. Това си мислеше той, докато завързваше две гранати една до друга върху добре наместените блокчета с експлозив, докато намотаваше жица по ребрата им, за да бъдат здраво прикрепени, докато натягаше жицата с клещите. Опипа това, което беше направил, после, за да бъде още по-надеждно, наби един клин над гранатите и така експлозивът прилегна плътно до стоманата.

— Сега от другата страна, viejo — викна той на Анселмо и започна да лази по металната плетеница. Също като някой видиотен Тарзан, сред дебри от валцована стомана — помисли си той, после изпълзя от тъмнината на свода, потокът бучеше под него, вдигна глава и видя лицето на Анселмо, който бе протегнал ръце, за да му подаде динамита. Чудно хубаво лице има старецът, помисли си той. И сега не плаче. Толкова по-добре. И едната страна вече е оправена. Сега и тази страна — и готово. Ще го направи на нищо. Хайде, хайде! Не се изсилвай. Гледай си работата. Бързо и чисто, че ти е последна. Без да се суетиш. И без да бързаш. Не се опитвай да я свършиш по-бързо, отколкото можеш. Вече не могат да те спрат. Каквото и да стане — едната страна ще я взривиш. Действуваш точно както трябва. А тук, под моста, е прохладно. Ей че работа, прохладно е като във винарска изба и няма мръсотии. Обикновено като работиш под каменен мост, пълно е с лайна. Това е мост мечта. Хубава мечта! Да му мисли старецът горе, неговото положение е опасно. Не се опитвай да го направиш по-бързо, отколкото можеш. Ех, защо не престанат да стрелят там горе.

— Още клинове, viejo.

Тази стрелба не ми харесва. Пилар е попаднала натясно. Сигурно някои от постовите са били навън. На пътя или отвъд дъскорезната. Още стрелят. Значи, в дъскорезната има някой. И тези проклети стърготини. Тези огромни купчини. Стърготините, като са стари и се слегнат, стават за прикритие. Сигурно там са останали не един, не двама. А долу, при Пабло, е тихо. Какво ли беше това, когато затрещя втори път. Сигурно автомобил или мотоциклетист. Дано да не идват насам бронирани коли или танкове. Давай! Напъхай го колкото можеш по-бързо, после вклиняваш, набиваш го и привързваш здраво. Трепериш като глупава женичка. Ама наистина, какво става с теб? Прекалено бързаш. Обзалагам се, че жената там горе не трепери. Тая Пилар. А може би и тя. От това, което се чува, изглежда, че е попаднала натясно. Попадне ли наистина натясно, и тя ще затрепери. Както всеки друг.

Той се повдигна нагоре и увисна на трегера под слънцето, протягайки ръка, за да поеме пачката, която Анселмо му подаваше; сега бученето на водата се чуваше по-слабо, стрелбата по пътя зачести, отново се разнесоха експлозиите на ръчните гранати. После още експлозии от ръчни бомби.

„Значи, са взели дъскорезницата с пристъп.“

Добре, че динамитът е на блокчета, помисли си той. А не на шашки. Тъй де. Просто е по-удобно. Макар че една брезентова торба с оная желатинеста пихтия, би свършила работата по-бързо, мръсницата. Две торби. Не, и една щеше да стигне. И ако ми бяха тук детонаторите и старият взривател. Тоя кучи син, дето ми хвърли взривателя в реката, и къде ли не е бил тоя взривател с дървената си кутия. Да го хвърли в реката! Това копеле Пабло: Там, долу той, изглежда, добре ги подреди преди малко.

— Давай още, viejo.

Старецът се справя добре. А положението му никак не е завидно, там на моста. Тежко му беше да застреля постовия. И на мен, но не се замислих. И сега не мисля; Щом трябва, трябва. Но освен това Анселмо е с обикновена пушка. Знам аз какво става, когато си с пушка. Все пак да застреляш човек с автомат, е по-лесно. По-лесно за този, който убива де. Друго е. Натиснеш ли веднъж спусъка, той сам свършва работата. Независимо от теб. Можеш да си спестиш тези разсъждения за някой друг път. Пък и една глава имаш, склонна към разсъждения, драги Джордън, драги мой Йордан! Течи си, Йордане, течи! Така ми викаха, когато докопвах топката на ръгби. А всъщност тази глупашка река Йордан не е много по-голяма от тоя поток, дето се пени долу. При изворите, разбира се. Но коя ли река е голяма при извора си. Тук под моста е дори уютно, нещо като втори дом. Хайде, Йордане, вземи се в ръце. Работата е сериозна, Йордане. Не разбираш ли? Сериозна. И става все по-несериозна. Погледни на отвъдната страна Para que? Моята е сигурна, каквото и да стане. Каквото стане в Мейн^[1], това ще стане и в останалите щати. Каквото стане с Йордан, това ще стане и с глупавите израилтяни. Искам да кажа с моста. Няма ли Йордан, няма да има и мост. Всъщност — обратното.

— Още малко ми дай, Анселмо, приятелю — каза той. Старецът кимна. — Още малко и готово — каза Робърт Джордън. Старецът отново кимна.

Сега, когато свършваше с привързването на гранатите, той вече не чуваше престрелката нагоре по пътя.

Работеше и чуваше единствено шума на реката. Погледна надолу и я видя как тя се пени и кипи под него, между камъните, после се стича в прозрачно вирче — чакълът на дъното се вижда, — а течението върти един клин, който той беше изтървал. Както гледаше, една пъстърва скочи, за да улови някакво насекомо, и по повърхността плъзнаха кръгове недалеч от въртопчето, подхванало клина. Докато усукваше жицата с клещите, за да я натегне така, че да притисне здраво двете гранати, той забеляза, между металната плетеница на моста, планинския склон, който зеленееше под слънцето. А преди три дни беше кафеникав, помисли си той.

Надигна се от прохладната тъмнина под моста, излезе под яркото слънце и викна на Анселмо, който беше свел лице над него:

— Дай ми големия клуп жица!

Старецът му го подаде.

Боже мой, само да не подаде, преди да му е дошло времето. Така ще държи. По-добре ще е да ги намотае целите. Жицата е дълга, така че — окей, мислеше Джордън, като опипваше стегалките, придържащи гривните, които щяха да освободят скобите на ръчните гранати. Той провери дали притегнатите с жица гранати са поставени така, че скобите да имат място за отскок, когато стегалките бъдат издърпани (жицата, с която бяха привързани, минаваше под скобите), после прикрепи края на жицата от клупа към едната гривна, съедини я с главната жица, която отиваше към гривната на втората граната, отпусна малко дължина от клупа, прокара жицата под стоманения носач и вдигна клупа нагоре, за да го поеме Анселмо.

— Дръж внимателно — каза той.

Изкатери се на моста, пое клупа от стареца и размотавайки проводника, започна да отстъпва назад в посока към убития часовой, който лежеше превит на пътя, движеше се не по-бързо от скоростта, с която размотаваше, прекрачи перилото, като продължи да отпуска жица.

— Донеси раниците — викна той през рамо на Анселмо, както отстъпваше заднишком. Когато се изравни с автомата си, той се наведе, взе го и го нарами.

Тъкмо тогава, като откъсна очи от жицата, която размотаваше, той видя, доста далеч, нагоре по пътя, тези, които се връщаха от горния пост. Веднага забеляза, че са четирима, но трябваше пак да погледне надолу, да не би жицата да се замотае в някой от издадените трегери на моста. Еладио не беше с тях.

Робърт Джордън стигна с жицата до края на моста, направи примка около последната подпора, затича се по пътя и се спря до един километричен камък. Отряза проводник и подаде края на Анселмо.

— Дръж, viejo — каза той. — А сега с мен, обратно на моста. Намотавай, докато вървиш. Не, аз сам.

На моста той разпусна направената по-рано примка, така че сега телта се освободи чак до гривните на гранатите, където бе привързана, и даде края на Анселмо.

— Иди с това до камъка — каза той. — Дръж го здраво, но не натягай. Да е отпусната. Като дръпнеш силно, много силно, мостът ще се взриви. Comprendes?^[2]

— Да.

— Дръж я отпусната, но не я оставяй да провисне, че може да се заплете. Леко опъната, но няма да дърпаш — ще дръпнеш после. Comprendes?

— Да.

— И когато ще опъваш — опъващ. А не само да подръпнеш.

Докато говореше, Робърт Джордън гледаше към пътя, където се задаваше остатъкът от групата на Пилар. Те бяха вече съвсем близко и той видя, че Примитиво и Рафаел подкрепят Фернандо. Изглежда, беше ранен в слабините, защото се държеше там с две ръце, а момчето и мъжът го подкрепяха от двете страни. Десният му крак се влачеше и подметката на обувката му стържеше пътя, докато те го влачеха. Пилар, понесла трите карабини, се изкачваше по склона, за да навлезе в гората. Робърт Джордън не можеше да види лицето й, но тя държеше главата си изправена и се катереше с всички сили.

— При вас върви ли? — викна Примитиво.

— Да. Още малко и свършваме — извика в отговор Робърт Джордън.

Нямаше смисъл да пита те как са. Когато отново се огледа, тримата стояха край пътя, а Фернандо поклащаше глава — не беше съгласен да го теглят нагоре.

— Оставете ми една пушка тук — чу го Робърт Джордън да казва сподавено.

— Не, hombre. Ще те изтеглим при конете.

— Защо ми е кон? — каза Фернандо. — Добре съм си тук.

Останалото Робърт Джордън не чу, защото заговори на Анселмо.

— Дойдат ли танкове — взривяваш — каза той. Но чак когато стъпят на моста. Бронирани коли — пак взривяваш. Ако тръгнат по моста. Всичко друго Пабло няма да го остави да мине.

— Няма да го взривя, когато ти си отдолу.

— За мен няма да мислиш. Трябва ли — взривяваш! Ще наглася другата жица и ще се върна. Тогава ще го взривим заедно.

Гой се затича към средата на моста.

Анселмо видя как Робърт Джордън тича по моста, с автомат на гръб, клещите привързани на китката му с шнур. Ето, прекрачва перилата и се скрива под моста. Анселмо, стиснал края на телта с дясната си ръка, приклекна зад километричния камък и се загледа надолу по пътя и към моста. По средата между него и моста лежеше часовоят, слънцето сега биеше в гърба му и сякаш го беше притиснало към гладката пътна настилка, той се беше поснишил и като прилепнал към нея. Пушката му беше на пътя и щикът сочеше право към Анселмо. Погледът на стареца се плъзгаше покрай него по повърхността на моста, насечена от сенките на перилата, и по-нататък, където пътят водеше надолу в теснината, свиваше вляво, и се скриваше зад една изсечена скала. Той погледна към будката на часовоя на отвъдния край, сега осветена от слънцето, после, без да забравя, че държи края на теления проводник в ръката си, извърна глава нататък, където Фернандо още се препираше с Примитиво и циганина.

— Оставете ме тук — казваше Фернандо. — Много ме боли и вътре имам голям кръвоизлив. Усещам го вътре, щом помръдна.

— Дай да те извлечем на билото — каза Примитиво. — От едната страна аз, от другата Рафаел — прегръщаш ни през вратовете, а пък аз ще ти държа краката.

— Безполезно е — упорствуваше Фернандо. — Оставете ме тук зад някой камък. И тук, и горе — ползата от мен все една.

— Ами когато се изтеглим? — настояваше Примитиво.

— Оставете ме тук. Както се подредих, невъзможно е да пътувам. И ще имате един кон в повече. Тук съм много добре. Те сигурно скоро ще пристигнат.

— Можем да те отнесем на билото — увещаваше циганинът. — Няма да е трудно.

Той, разбира се, гледаше с четири очи да изчезне по-бързо, както и Примитиво. Но все пак го бяха довлекли дотук.

— Не — каза Фернандо. — Тук съм много добре. Какво става с Еладио?

Циганинът опря палец в главата си, за да покаже къде го бе ударил куршумът.

— Ей тук — каза той. — След теб. Когато се вдигнахме в пристъп.

— Оставете ме — промълви Фернандо. Анселмо виждаше, че той много се мъчи. Притискаше с две ръце слабините си, облегнал бе глава о склона, приседнал с изпънати крака. Лицето му беше безкръвно и потно.

— Много ви моля, оставете ме — имайте милост. — Беше затворил очи от болка, устните му се гърчеха. — Тук наистина съм много добре.

— Ето ти карабина и патрони — подаде му ги Примитиво.

— Моята ли е? — запита Фернандо със затворени очи.

— Не, Пилар взе твоята — каза Примитиво. — Тази е моята.

— Предпочитам моята — изохка Фернандо. — По съм свикнал с нея.

— Ще ти я донеса — излъга го циганинът. — А дотогава ето ти тази.

— Тук съм в много добра позиция — каза Фернандо. — Открито е и към пътя, и към моста. — Отвори очи, обърна глава и погледна моста, после пак затвори очи в пристъп от болка.

Циганинът се чукна с пръст по челото и с палеца си даде знак на Примитиво, че е време да се изтеглят.

— Тогава ще се върнем да те вземем — обеща Примитиво и тръгна след циганина, който бързо се катереше нагоре.

Фернандо полегна и опря гръб на склона. Пред него беше един от варосаните крайпътни камъни. Главата му беше на сянка, но прясно тампонираната и превързана рана и ръцете му, които я затискаха, бяха на слънце. Краката също. Винтовката беше до него, на слънцето проблясваха три пълнителя. По ръцете му полази муха, но болката от раната беше тъй силна, че той не долови лекото гъделичкане.

— Фернандо! — викна му Анселмо от мястото си, както бе приклекнал с телта в ръка. Той завърза края на жицата в примка, за да я държи по-удобно.

— Фернандо! — викна той още веднъж.

Фернандо отвори очи и го погледна.

— Как върви? — запита Фернандо.

— Много добре — каза Анселмо. — Минутка още и ще го хвърлим във въздуха.

— Радвам се. Ако мога да бъда полезен с нещо, обади ми — каза Фернандо и затвори очи, защото болката във вътрешностите отново го преряза.

Анселмо обърна глава и отново започна да наблюдава моста.

Той чакаше отдолу да се подаде навитата на клуп жица, след нея да се покаже главата и загорялото лице и El Ingles да се опре на ръце и да излази. В същото време оглеждаше и пътя отвъд моста, дали няма да се появи нещо откъм завоя. Не се боеше, откакто бяха започнали, не бе изпитал страх. Всичко върви тъй бързо и тъй просто, мислеше си той. Не исках да убивам часовия, това беше тежък миг, но вече отмина. Как можа El Ingles да каже, че да застреляш човек, е все едно да застреляш животно? На лов винаги ми е било леко на душата, никога не съм чувствувал вина. Но да застреляш човек, е друго — усещаш се тъй, като че ли си ударил собствения си брат, когато и двамата сте вече възрастни мъже. А да стреляш няколко пъти, за да го доубиеш! Не, не трябва да си спомням за това. Така се разстроих, че тичах по моста и плачех като жена.

Но то вече свърши, каза си той, сега остава да се опитваш да изкупиш този грях и другите. Но сега получи онова, което поиска снощи, като се връщаше през планината. Воюваш и засечки няма. И да умра днес — нищо.

След това погледна Фернандо, който лежеше, прислонен до склона, затиснал с шепи над бедрената си сгъвка и стиснал очи и посинели устни, и дишаше тежко и бавно, и си помисли: ако умра, дано да е бързо. Не, зарекох се да не искам нищо повече, ако се сбъдне онова, което си поисках за днешния ден. Затова не искам нищо. Ясно ли е? Нищо не искам. Съвсем нищо. Дай ми това, което поисках вчера, а после да става каквото ще.

Той се вслушваше в далечните шумове от боя, който се водеше в теснината, и си каза: днес наистина е голям ден. Трябва да знам, да си дам сметка какъв ден е днешният.

Но в сърцето му нямаше възторг. Възбудата беше отминала, обладало го беше спокойствие и сега, приклекнал зад километричния камък с телената примка в една ръка и клупа жица, надянат на другата китка, с колене върху чакълестия крайпътен насип, той не беше самотен, не се чувствуваше откъснат. Беше едно цяло с тази жица в ръката, едно цяло с моста и с динамитния заряд, който El Ingles беше заложил. Беше едно цяло с El Ingles, който още работеше под моста, едно цяло с всички перипетии на боя и с Републиката. А не се вълнуваше. Сега наоколо беше спокойно, слънцето прежуряше врата му, напичаше плещите му, а когато вдигна глава, видя високото безоблачно небе и планинския склон, който започваше от отвъдния бряг на реката, и не чувствуваше нито радост, нито самота, нито страх.

На билото, скрита зад едно дърво, лежеше Пилар и наблюдаваше пътя, водещ към превала. До себе си имаше три заредени карабини и едната от тях подаде на Примитиво, когато той прилази до нея.

— Залегни ей там, по-долу — нареди му тя. — Зад онова дърво. А ти, циганино, ей там — посочи тя друго едно дърво надолу по склона. — Умря ли?

— Не. Още е жив — каза Примитиво.

— Лош късмет — въздъхна Пилар. — Двама още да имахме, нямаше да се случи. Трябваше да изпълзи зад купчината стърготини. А когато го оставихте, нагласихте ли го добре?

Примитиво кимна.

— Когато El Ingles хвърли моста във въздуха, отломките няма ли да долетят дотук? — запита циганинът иззад своето дърво.

— Не знам — каза Пилар. — Но Агустин с la maquina е още по-близо от теб. Ако беше толкова опасно, El Ingles нямаше да го постави там.

— А аз помня, че като взривихме влака, фара на локомотива прелетя над главата ми и парчетии желязо се носеха като ластовички.

— Стига си съчинявал като поет — ядоса се Пилар. — Еба ти ластовичките! Бяха като легени за пране. Слушай, циганино, днес досега се държа добре. Не се давай на страха да те надвие.

— Добре де, аз само питах ще долетят ли дотук, че да се скрия зад дървото — оправда се циганинът.

— Стой си, както си — каза му Пилар. — Колцина убихме?

— Pues, петима — само нашата група. Тук двама. Не виждаш ли онзи там, на края? Гледай към моста! Виждаш ли будката? Гледай! Виждаш ли? — показа той. — А Пабло на долния пост — осем. Ходих да видя; прати ме el Ingles.

Пилар изръмжа нещо. После изведнъж се ядоса:

— Какво става с този Ingles? Какви ги дъвче там под моста? Vaya mandanga! Ще строи ли мост, или ще го взривява?

Тя вдигна глава и видя Анселмо, приклекнал зад километричния камък.

— Ей, viejo! — кресна тя. — Какво става с тоя английски пикльо?

— Спокойствие, жено — извика в отговор Анселмо, като държеше жицата здраво, но без да я опъва. — Той си свършва работата.

— Но защо се бави толкова, мама му курвенска?

— Es muy concienzudo! — извика Анселмо. — Работи научно.

— Да ви пикая на науката — разбесня се Пилар. — Хайде по-скоро да взривява моста това английско лайно и да свършваме. Мария! — викна тя с дълбокия си глас, като се обърна към гората. — Твоят Ingles… — и тя изригна цял поток от непристойни думи за предполагаемите действия на Робърт Джордън под моста.

— Успокой се, жено! — викна Анселмо от пътя. — Не знаеш колко много работа е. Ето, свършва вече.

— По дяволите и работата му — бушуваше Пилар. — Важното е бързината.

В този миг всички те чуха, че започва да се стреля от долния завой, където Пабло държеше поста, който бе превзел. Пилар престана да псува и се ослуша.

— Ай — възкликна тя. — Ай, ай! Е, това е!

Робърт Джордън също чу — в същия миг, когато хвърли на моста теления клуп с една ръка и се изкатери след него. С колене, опрени о ръба на трегера, и с длани на металната повърхност, той чу картечницата откъм долния завой. По звука личеше, че не е автоматът на Пабло. Изправи се, надвеси се над перилата, прехвърли жицата така, че да не закача напречната подпора, и започна бързо да размотава, отдалечавайки се заднишком и странично.

Чуваше изстрелите и докато вървеше, усещаше ги в стомаха си, сякаш се отразяват като ехо в диафрагмата му. Като че ли наближиха, но Робърт Джордън продължаваше да крачи — само поглеждаше през рамо към завоя на пътя. Все още не се задаваха нито кола, нито танк, нито хора. Пътят остана чист и когато той премина половината разстояние до будката на часовия. Пътят продължаваше да бъде пуст дори когато беше изминал три четвърти от разстоянието, а размотаната жица се стелеше права и оплетена, беше чист, когато се покатери зад будката и я заобиколи, протягайки се така, че жицата да не се заплете в железните винкели. После той зави и започна бързо да отстъпва заднишком по тясната, измита от дъждовете канавка в долния край на пътя, като играч на ръгби, който отстъпва, за да поеме далечна топка, през цялото време леко изпъваше жицата, и когато почти се изравни с километричния камък на Анселмо, пътят зад моста все още беше чист.

После чу мотора на камиона, който се приближаваше, погледна през рамо и го видя как се спуска по дългата полегата отсечка, намота веднъж края на жицата около китката си, викна на Анселмо: „Взрив!“ — и заби пети в земята, натегна жицата с цялата тежест на тялото си, изпъвайки се назад, преодолявайки съпротивлението на проводника, намота го още веднъж около китката си, а зад него шумът от мотора на камиона продължаваше да се приближава, пред него бяха пътят, убитият часовой и дългият мост, а отвъд моста пак път, все още празен, и тогава се разнесе трясък и грохот, средната част на моста се изгърби във въздуха като вълна, която започва, да прави гребен, преди да се разбие, лъхна го горещата въздушна струя на взрива и той се хвърли по очи в чакълестата канавка, заслонил главата си с ръце. Лицето му беше в чакъла, когато мостът се сниши там, където се бе изгърбил, само познатата жълта миризма го обгърна в задушлив дим и започнаха да валят стоманени отломки.

После те престанаха да се сипят, той беше още жив, вдигна глава и погледна към моста. Средата му я нямаше. Наоколо се валяха разкъсани, назъбени парчета стомана, металът проблясваше по ръбовете, където току-що беше прекършен. Камионът се спря на стотина крачки от моста. Шофьорът и двама войници, които го придружаваха, се затекоха към отверстието на един дренажен канал.

Фернандо лежеше както преди, облегнат на склона, и още дишаше. Ръцете му бяха изпънати до хълбоците, пръстите отпуснати.

Анселмо лежеше по лице зад белия километричен камък. Лявата му ръка беше сгъната под главата, дясната изпъната напред. Телената примка беше останала около дясната му китка. Робърт Джордън скочи на крака, прекоси пътя, коленичи до него и се увери, че е мъртъв. Не го обърна по гръб, за да види какво бе направила стоманената отломка. Беше мъртъв и това бе всичко.

Колко дребен изглежда сега, когато е мъртъв, помисли Робърт Джордън. Какъв е свит и посивял, но ако наистина е бил такъв, как тогава носеше такива големи товари? Забеляза очертанията на прасците и на бедрата му под тесните бозави пастирски панталони и изтритите въжени подметки на платнените обувки, вдигна карабината на Анселмо и двете раници, които сега бяха съвсем празни, приближи се към Фернандо, взе и неговата пушка. Ритна едно назъбено стоманено парче, което се валяше на пътя. После нарами двете карабини, като ги хвана за цевите, и пое по склона към гората. Не се огледа назад, не погледна и към пътя зад моста. Зад завоя продължаваха да стрелят, но сега това му беше все едно…

Закашля, се от дима на тринитротолуола, тялото му беше безчувствено…

Положи една от карабините на земята до Пилар, която беше залегнала зад дървото. Тя погледна и видя, че пак има три пушки.

— Много високо сте се изкачили — каза той. На пътя има камион, а оттук не можете да го видите. Помислиха, че е самолетна бомба. Няма да е лошо да се спуснете по-надолу. Ние с Агустин ще слезем да прикриваме Пабло.

— Старецът? — запита го тя и го погледна в лицето.

— Мъртъв… — Пак се закашля мъчително и плю на земята.

— Твоят мост е взривен, Ingles. — Пилар го погледна право в очите. — Не забравяй това…

— Нищо не забравям — отговори той. — Ти си гласовита. Чух те как ревеше. Викни на Мария, че съм        жив.

— Загубихме двама при дъскорезницата! — Пилар се опитваше да го накара да разбере.

— Видях — каза Робърт Джордън. — Сглупихте ли нещо?

— Върви на майната си, Ingles — изруга Пилар. — И Фернандо, и Еладио бяха хора.

— Що не се изтеглиш горе при конете? — предложи Робърт Джордън. — Тук ще прикривам по-добре от теб.

— Ти трябва да прикриваш Пабло.

— По дяволите Пабло. Да се прикрива със собствените си лайна.

— Не, Ingles. Нали се върна. И много се би там долу. Не чуваше ли? И сега се бие. Изглежда, че зле са го приклещили. Ослушай се!

Ще отида да го прикривам. Но вървете по дяволите всички. И ти, и Пабло.

— Ingles — кротко рече Пилар. — Успокой се. Бях с теб във всичко това, както никой друг нямаше да бъде. Пабло ти напакости, но се върна.

— Да ми беше взривателя, старецът нямаше да загине. Можех да го взривя ей оттук, ако…

— Ако, ако, ако — подигра го Пилар.

Гневът, озлоблението и вътрешната празнота, всичко, което бе дошло с реакцията след взрива, когато бе вдигнал глава и бе съзрял Анселмо мъртъв на пътя, още не го оставяха. Освен всичко това, обхванало го беше онова отчаяние, което войниците превръщат в ненавист, за да могат да останат войници. Сега, когато всичко беше свършено, той беше сам, откъснат, чужд за всяка радост и мразеше всеки, който се мернеше пред очите му.

— Ако не беше завалял сняг… — подхвана Пилар. И тогава, не изведнъж — като физическо успокоение, каквото би настъпило, ако жената го бе прегърнала например, а бавно, разсъдъчно, той започна да приема станалото и озлоблението му да стихва. Снегът — да, разбира се. Това беше в основата на всичко. Снегът. Той беше погубил онези, другите. Проумяваш едва когато видиш нещата с очите на другите, когато се освободиш от самия себе си — на война непрекъснато трябва да се отърсваш от личното си виждане, не може иначе. Там не можеш да имаш твое „аз“. Можеш само да го загубиш. И тъй, след като го загуби, той чу Пилар да казва:

— Глухия…

— Какво? — запита той.

— Глухия…

— Да — каза Робърт Джордън. Той й се усмихна с крива, застинала усмивка, която разпъна вцепенените му лицеви мускули. — Забрави каквото ти наговорих. Не бях прав. Съжалявам, жено. Дай да свършим работата заедно, да я свършим добре. Пък и мостът е взривен, както казваш.

— Да. Всяко нещо по реда си.

— Тогава отивам при Агустин. Премести циганина по-надолу, че да вижда добре пътя. Дай тези пушки на Примитиво и вземи моята maquina. Чакай да ти покажа как се стреля с нея.

— Задръж си твоята maquina — каза Пилар. — Тук няма да останем дълго. Пабло трябва вече да се изтегля, че да тръгваме на път.

— Рафаел — викна Робърт Джордън, — ела с мен. Тук, по-надолу. Ето така. Виждаш ли ги онези, дето излизат от дренажния канал? Там, зад камиона? Отиват към камиона, нали виждаш? Хайде да свалиш един от тях. Седни. И спокойно.

Циганинът се прицели внимателно, стреля и когато дръпна ръкохватката на затвора назад, за да изхвърли гилзата, Робърт Джордън каза:

— Много високо. Удари в скалата. Видя ли къде се вдигна прах? Две стъпки по-надолу. Сега, внимателно. Побягнаха! Добре! Sigue tirando.^[3]

— Ударих един — възкликна циганинът. Човекът бе паднал на половината път от дренажния, канал до камиона. Другите двама не се спряха, за да го извлекат. Хвърлиха се назад към отверстието на дренажа и се скриха в него.

— Не стреляй повече в човека — каза Робърт Джордън. — Сега в горната част на предната гума на камиона. Така, че ако не я уцелиш, да попаднеш в мотора. Добре. — Той следеше с бинокъла. — Малко по-ниско. Добре. Много добре стреляш! Mucho! Mucho!^[4] Сега — прицели се в горната част на радиатора! Даже не в горната част — където и да е. Ти си стрелец на стрелците! Сега гледай: няма да пропускаш пиле да прехвръкне отсам онази точка. Виждаш ли?

— Гледай сега как ще му пробия предното стъкло — каза доволен циганинът.

— Няма нужда. Камионът вече е извън строя — спря го Робърт Джордън. — Пести патроните — ще стреляш само ако нещо се зададе по пътя. Откриваш огън, когато се изравни с дренажния канал. Ако е кола, гледай да удариш шофьора. Тогава стреляйте всички заедно — каза той на Пилар, която с Примитиво се бе спуснала по склона до тях. — Имате превъзходен обстрел. Виждаш ли как стръмнината ви предпазва фланга?

— Да бяхте тръгнали с Агустин — време е да действувате — притесни се Пилар. — Свършвай си лекцията! Познавам тези места не от вчера.

— Примитиво да залегне там, по-горе — продължаваше Робърт Джордън. — Ето там. Нали виждаш? Там накрая, където започва стръмнината.

— Остави ни — каза Пилар. — Хайде, тръгвай, Ingles. Не доизпипвай толкова. Тук е наред.

В същия миг те чуха самолетите.

Мария отдавна беше с конете, но не й беше спокойно с тях. Нито на тях с нея. Оттам, от гората, пътят не се виждаше, нито мостът и когато започна да се стреля, тя прегърна през шията дорестия жребец с бялата звезда на челото, когото често ласкаеше и угощаваше с лакомства, когато конете бяха в загона, в гората под лагера. Но нейното безпокойство се предаваше на животното — едрият жребец мяташе глава и издуваше ноздри при стрелбата и гранатните разриви. Не я свърташе на едно място — обикаляше конете, галеше ги, за да ги успокои, а от това те ставаха още по-нервни и плашливи.

Докато се вслушваше в стрелбата, тя се насилваше да не мисли за нея като за нещо страшно, което става на пътя, а че Пабло с новодошлите и Пилар с другите горе водят престрелка и тя не трябва да се бои, нито да си губи ума, а да вярва на своя Роберто. Но това не й се удаваше и пушечните изстрели долу и отвъд моста, и приглушеният шум от боя, който се водеше в теснината като отглас от далечна буря със сух трясък, преминаващ в боботене, и нестройният ритъм на бомбените разриви й се струваха тъй ужасни, че дъхът й секваше.

По-късно от склона долу се разнесе дрезгавият глас на Пилар, която нещо псуваше, не беше ясно защо, и тя си помисли: О, боже, не, не! Не трябва така да се ругае, когато той е в опасност. Не трябват хули, това е излишен риск. Не бива да се предизвиква съдбата.

После започна да се моли за Роберто, бързо и машинално, както се бе молила в училище, изричайки молитвите в скороговорка, като ги броеше на пръстите на лявата си ръка, по десет пъти всяка от двете молитви. После се разнесе експлозията, един от конете се изправи на задните си крака и така стреснато дръпна глава, че юздечката се скъса и животното побягна между дърветата. Накрая Мария успя да го хване и да го върне разтреперано, изплашено, гръдта потъмняла от пот, седлото смъкнато, а докато се връщаше с него при другите коне, долу прокънтяха изстрели и тя си каза: не мога повече така. Не мога повече да живея в неизвестност. Не мога дъх да си поема и устата ми е пресъхнала. И се боя, и няма никаква полза от мен, само плаша конете, а този, дето избяга, по една случайност успях да го хвана, защото налетял на дърво, блъснал седлото в дънера, то се смъкнало й кракът му се заплел в стремето, но седлото сега ще го оправя — боже мой, не зная как! Не мога повече. Господи, направи така, че с него да не се случи нищо, защото цялата ми душа, цялата аз съм там, на моста. Знам, първо е Републиката, второто е да победим. Но, о, сладка пресвета Дево, върни ми го жив от моста и ще правя каквото кажеш, винаги. Защото не съм тук. Няма ме. Аз съм само с него. В него. Запази ми го, тогава и аз ще живея и всичко ще правя за теб, и той няма да ми забранява. И то няма да е против Републиката. О, прости ми, че така се обърках. Съвсем се обърках вече. Но ако ми го запазиш жив, ще правя всичко, което е правилно. Ще правя каквото той заповяда и каквото ти заповядаш. Понеже съм раздвоена, ще правя и едното, и другото. Но не мога повече така — да не знам какво става.

После, когато успя да завърже отново коня, тя поправи седлото, приглади попоната и започна да стяга подпругата и в този миг откъм гористия склон долу долетя познатият дебел глас:

— Мария! Мария! Твоят Ingles е невредим. Чуваш ли? Нищо му няма. Sin Novedad!

Мария се хвана за седлото с две ръце, притисна до него остриганата си глава и се разплака. После пак чу гласа на Пилар, откъсна се от седлото и закрещя сподавено:

— Да! Благодаря! — И продължи да вика разхлипана — Благодаря! Благодаря много!

 

 

Когато чуха самолетите, те всички погледнаха нагоре и ги видяха — бяха високо в небето, идваха от Сеговия, сребристи във висинето, равномерното им бучене постепенно заглушаваше всички други звуци.

— Тия, само тия ни липсваха! — каза Пилар.

Робърт Джордън я прегърна през рамо, загледан в небето.

— Не, жено — каза той. — Те не идват за нас. Те нямат време за нас. Успокой се.

— Мразя ги!

— И аз. Но сега трябва да вървя при Агустин.

Той заслиза косо по склона, като се държеше в сянката на боровете, и през цялото време се чуваше пулсиращото, бучащо бръмчене на самолетните мотори, а откъм завоя зад разрушения мост непрекъснато трещеше тежка картечница.

Робърт Джордън залегна до Агустин зад малките борчета и положи автомата пред себе си, а в небето се задаваха нови и нови самолети.

— Какво става там долу? — запита Агустин. — Какво прави Пабло, че не се връща? Не знае ли, че с моста е свършено?

— Сигурно не може да се измъкне.

— Тогава да се махаме. Да върви по дяволите.

— Ако може да дойде, ще дойде сега — каза Робърт Джордън. — Сега ще го видим.

— Не го чувам — отвърна Агустин. — Вече от пет минути. Не, ето го! Слушай! Това е той. Ето го.

Та-та-та-та — изтрещя в къс откос кавалерийският автомат, после още един и още един — все къси редове.

— Това е той, копелето — викна Робърт Джордън.

Загледа високата безоблачна синева, в която изплуваха нови и нови самолети, после се взря в лицето на Агустин, който също бе вдигнал глава към небето. Обърна очи надолу към разрушения мост, след това погледът му се плъзна по пътя, който все още беше пуст. Закашля се, плю и се вслуша в трясъка на тежката картечница, която отново се бе обадила зад завоя. Звукът идваше от същото място, откъдето и по-рано.

— Това пък какво е? — запита Агустин. — Тая мръсотия каква е?

— Чува се от преди да взривя моста — обясни Робърт Джордън. Той пак се вгледа надолу към моста и рекичката, която сега се виждаше през зейналия прорез, там, където металната конструкция се бе срутила и увиснала в дъга като стоманена престилка. Чуваше се как първите самолети вече бомбардират теснината в горната част на прохода, а откъм Сеговия се задаваха още и още. Бученето на моторите беше изпълнило небето и като се взря по-внимателно, той видя — миниатюрни, кръжащи високо над бомбардировачите, ескортиращите ги изтребители.

— Навярно оная сутрин те изобщо не са прелетели фронта — каза Примитиво. — Сигурно са завили на запад и после са се върнали. Нашите нямаше да започнат настъпление, ако ги бяха видели.

— Сега са много повече — мрачно рече Робърт Джордън.

Изпитваше чувството, че пред очите му нещо е започнало нормално и естествено, а след това е откъртило лавина от отражения. Сякаш си хвърлил камъче във водата, при цопването си то е сложило началото на разширяващи се кръгове и вълничката се завръща, прераснала в гигантската водна стена на ревящите цунами. Или все едно, че си надал вик, а ехото е върнало вика с гръмотевична сила, с гръм, който убива. Или че си ударил човек и той е паднал, а наоколо, накъдето и да погледнеш, се вдигат други мъже в броня и пълно въоръжение. Беше благодарен, че сега не е с Голц горе в теснината.

Лежеше до Агустин, гледаше как летят самолетите, ослушваше се няма ли да закънтят пушечни изстрели зад него, наблюдаваше пътя — знаеше, че по него скоро ще се зададе нещо, макар все още да не му беше известно какво — и бе все още изтръпнал от изненада, че не загина при моста. До такава степен се бе примирил с мисълта, че ще го убият, че каквото ставаше сега, му се струваше недействително. Трябва да се отърсиш от това чувство, упрекна се той. Да се избавиш от него. Още много, много работа има да се върши днес. Но не можеше да се освободи от усещането и всичко наоколо му — той сам съзнаваше това — беше като в сън.

Здравата се нагълта с дим — това е причината, каза си той. Но знаеше, че не е така. Всичко, което на пръв поглед изглеждаше неоспорима реалност, той упорито възприемаше като недействително; обхвана с поглед моста долу, убития часовой на пътя, километричния камък, зад който лежеше Анселмо, Фернандо, изпънат в подножието на скалата, гладката, тъмна лента на пътя, неподвижния камион и всичко оставаше както преди недействително.

Ако залагаш на собственото си равновесие, да знаеш, че билетът ти не е печеливш, каза си той. При боевете с петли понякога се случва това, което се случи сега с теб гледаш го петела на арената нищо му няма, но без никой да забележи, той е бил наранен дълбоко и вече изстива.

Глупости, малко си гроги, след голямото напрежение и отговорност, сега идва обратната реакция. Това е всичко не се тревожи.

Тогава Агустин го сграбчи за рамото, посочи му с пръст края на пролома и той видя Пабло.

Двамата видяха как Пабло изскочи на завоя до изсечената скала, зад която се скриваше пътят, спря се, прислони се до скалата и изстреля един откос в посоката, от която бе дотичал. Робърт Джордън видя как Пабло, къс, набит, плещест, стои гологлав, прислонил се с автомат в ръце до скалата, видя как летят изхвърлени от автомата и проблясват на слънцето месинговите гилзи. Видяха как Пабло приклекна и изстреля още един откос. После, без да поглежда назад, той се затича — къс, кривокрак, пъргав, с приведена глава и в посока право към моста.

Робърт Джордън избута Агустин настрана, опря о рамото си приклада на леката картечница и я насочи към завоя. Автомата си бе положил встрани, отляво. С него нямаше да може да води точен огън от такова разстояние.

Докато Пабло тичаше към тях, Робърт Джордън държеше завоя под прицел, но нищо не се зададе. Пабло дотича до моста, погледна назад веднъж, огледа моста, след това свърна вляво и се изгуби в пролома. Робърт Джордън не откъсваше очи от завоя, но нищо не се задаваше. Агустин застана опрян на едно коляно. Виждаше как Пабло се спуска като коза по скалите. Откакто Пабло се бе появил, не се чуваше стрелба.

— Виждаш ли нещо там, горе? На скалата? — запита Робърт Джордън.

— Не, нищо.

Робърт Джордън се взираше в завоя. Знаеше, че точно под тях стръмнината е непристъпна, но по-нататък скалната повърхност не бе тъй коса, имаше места, откъдето някой би могъл да се изкачи и да ги заобиколи откъм гърба им.

Ако досега всичко му бе изглеждало нереално, сега нещата изведнъж добиха застрашително реален вид. Сякаш гледаше огледалния визьор на фотоапарата, чийто обектив изведнъж е бил нагласен на фокус. Той видя как иззад завоя се подаде и изпълзя на огряния от слънцето път ниският корпус, ъглестото рило, дебелата, оцветена в зелено, на сиви и кафяви защитни петна, кула, от която стърчеше стволът на картечница. Той откри огън и чу как куршумите затропаха по стоманената броня. Малкият танк бързо се върна и се скри зад скалата. Робърт Джордън, който не откъсваше очи от завоя, видя как отново се подаде тъпоносата предница и челото на кулата; после кулата се извъртя и картечницата взе под прицел пътя.

— Като мишка, която се подава от дупката си — каза Агустин. — Гледай, Ingles.

— Не знае какво да прави — рече Робърт Джордън.

— С тоя ли бръмбар се е бил Пабло! — възкликна Агустин. — Насоли го пак, Ingles.

— Няма смисъл. Брониран е. Не искам да ни види къде сме.

Танкетката откри огън в посока към пътя. Куршумите се удряха в асфалта и отскачаха, жужейки, после затропаха по моста. Това беше същата картечница, която бяха чували преди.

— Cabron! — каза Агустин. — Това ли са танковете, дето толкова говорят за тях, Ingles?

— Това е танкетка. Минитанк.

— Cabron! Да имах една минибутилка, че да се изкатеря отгоре и да го запаля. Какво ще прави той сега, Ingles?

— Ще почака малко, после пак ще започне да оглежда.

— Е, това ли било, дето толкова се боят от него? Гледай, Ingles, той убива убитите.

— Стреля по часовите, защото няма друга мишена — каза Робърт Джордън. — Недей да го ругаеш.

Но си мислеше: разбира се, лесно е да се смееш отстрани. А я си представи, че си на негово място, придвижваш хе по шосето на своя територия и изведнъж те спират с картечен огън. После пред тебе мостът литва във въздуха. Няма ли да си помислиш, че пътят пред теб е миниран, че ще налетиш на засада? Разбира се, че ще си помислиш. Той постъпва правилно. Изчаква подкрепления. Влиза в бой с противника. Врагът сме само ние. Но той не знае това. Гледай го ти малкия мръсник. Танкетката подаде зурлата си още малко иззад скалата.

В същия миг Агустин видя, че Пабло излазва на ръба, след като се е изкачил по стръмнината, изпълзява, като си помага с ръце и колене, а обраслото му в четина лице е плувнало в пот.

— Ето го, идва кучият му син — каза той. — Кой?

— Пабло.

Робърт Джордън погледна, видя Пабло, после обсипа с куршуми онази част от боядисаната в защитен цвят кула на танкетката, където би трябвало да се намира цепката, през която гледа картечарят. Танкетката бързо се изтегли на заден ход и се скри зад завоя, тогава Робърт Джордън подхвана картечницата и я метна на рамо заедно с разгънатата тринога. Цевта така се беше нагряла, че го опари по рамото, той я оттласна, като нарами приклада откъм плоската му страна.

— Вземи торбата с пълнителите и моята малка maquina — викна той. — И бягай след мен.

Робърт Джордън тичаше нагоре по склона между боровете. Отблизо го следваше Агустин, след тях идваше Пабло.

— Пилар! — викна Робърт Джордън. — Хайде, идвай!

Тримата се изкачваха колкото можеха по-бързо по стръмния склон. Не можеха да тичат повече, защото стръмнината беше голяма и Пабло, който не носеше нищо друго, освен лекия кавалерийски автомат, се бе изравнил с другите двама.

— А твоите хора? — обърна се Агустин към Пабло с пресъхнала уста.

— Всички са убити — каза Пабло. Той едва дишаше. Агустин извърна глава и го изгледа.

— Сега имаме много коне, Ingles — каза Пабло, като се задъхваше.

— Добре — кимна Робърт Джордън. Какъв убиец е това копеле, помисли си той. — На какво се натъкнахте?

— На какво ли не — изпъхтя Пабло; Той си поемаше въздух на пресекулки. — При Пилар какво стана?

— Загуби двама: Фернандо и този, от братята…

— Еладио — каза Агустин.

— Ами ти? — запита Пабло.

— Аз загубих Анселмо.

— Значи, имаме много коне — каза Пабло. — Дори и за багажа.

Агустин прехапа устни, погледна Робърт Джордън и поклати глава. Чуха как танкът, скрит сега от дърветата, пак започва да обстрелва пътя и моста под тях.

Робърт Джордън посочи с глава.

— С тази машинка как се оправи? — запита той Пабло. Неприятно му беше да го гледа, да усеща миризмата му, но искаше да го чуе какво ще каже.

— Докато стоеше там, невъзможно беше да се измъкна — обясни Пабло. — Беше ни преградил пътя на долния завой зад поста. Накрая свърна назад да види нещо и тогава побягнах.

— По кого стреляше, когато се спря на завоя? — запита го Агустин безцеремонно.

Пабло го изгледа, понечи да се усмихне, но се въздържа и замълча.

— Всички ли ги застреля? — запита Агустин.

Мълчи, каза си наум Робърт Джордън. Това вече не е твоя работа. За теб направиха всичко, каквото можеше да очакваш от тях, и дори повече. Това са си техни вътрешни сметки, междуособици. Не ги съди от гледище на нравствеността. Какво можеш да очакваш от един убиец? Работиш с убиец, не е ли така? Затваряй си устата. Знаеш го какъв е, не научаваш нещо ново. И все пак, копелето му мръсно, помисли той. Мръсно, гадно копеле!

От тичането по стръмния склон се бе задъхал така, сякаш гърдите му ще се пръснат, но пред тях, между дърветата, вече се виждаха конете.

— Какво мълчиш? — продължаваше Агустин. — Кажи, че ги застреля, защо не казваш?

— Млъквай — изсъска Пабло. — Днес се бих много и добре се бих. Питай el Ingles.

Свърши докрай работата си за днешния ден, изведи ни оттук — каза Робърт Джордън. — Нали намисли план за изтеглянето.

— Планът ми е добър — каза Пабло. — Малко късмет, и ще се измъкнем благополучно.

Дишането му се беше поуспокоило.

— Не си ли намислил и някой от нас да убиеш, а? — каза Агустин. — Казвай, защото ще те убия.

— Млъквай! — отвърна Пабло. — Длъжен съм да се грижа, за теб и за целия отряд. Война е това. Войната те принуждава да правиш работи, дето не би ги направил иначе.

— Cabron — каза Агустин. — Нямаш равен на себе си.

— Кажи ми на какво се натъкнахте там долу? — обърна се Робърт Джордън към Пабло.

— На какво ли не — отговори както и преди Пабло. Той още беше задъхан, но гласът му вече звучеше равно; капки пот се стичаха по лицето и шията му, гърдите и плещите му бяха мокри. Хвърли таен поглед към Робърт Джордън, за да се увери, че той наистина е дружелюбно настроен, и се засмя. — На какво ли не — повтори той. — Най-напред превзехме поста. После се зададе един мотоциклетист. После още един. После санитарна кола. После камион. После танка. Точно преди да му видиш сметката на моста.

— После…

— Танка не можеше нищо да ни направи, но нямаше как да се изтеглим, защото държеше под обстрел пътя. После се отдалечи и аз побягнах.

— Ами хората ти? — намеси се Агустин, който не преставаше да го предизвиква.

— Млъквай! — Пабло го изгледа в упор и лицето му беше лице на човек, който се е сражавал добре, преди да се е случило нещо друго. — Те не бяха от нашия отряд.

Вече се бяха приближили до конете, завързани за дърветата; върху тях падаха слънчеви петна, прецедени между боровите клонки. Те разтърсваха гриви, ритаха, обезпокоявани от конските мухи, после Робърт Джордън видя Мария и в следващия миг той я притискаше здраво, здраво, автоматът на хълбока му, огнеприкривателят впит под ребрата, а Мария повтаряше:

— Ти, Роберто, ах, ти.

— Да, зайче, моето добро, добро зайче. Сега тръгваме.

— Истина ли е, че си тук?

— Да. Да. Тук съм. Ах, ти!

Никога по-рано не беше мислил, че е възможно в сражение да не се забрави една жена; че е възможно частица от съзнанието ти и тогава да е заета от нея, да откликва за нея; нито пък, че ако има такава жена, тя ще бъде с малки, закръглени гърди, които се притискат към теб през ризата ти; нито че тези гърди биха могли да помнят, че те са двама в боя. Но това излезе така и е хубаво, мислеше той. Хубаво е. Никога не бих повярвал. И той я притисна до себе си много, много силно, но не я поглеждаше, после я шляпна там, където никога по-рано не я беше шляпвал, и каза:

— Възсядай, хайде, качвай се!

Започнаха да отвързват конете, Робърт Джордън даде картечницата на Агустин, преметна своя автомат на гръб, прехвърли бомбите от джобовете си в паласките на седлото, напъха едната празна раница в другата и я завърза над ремъка. Зададе се и Пилар, толкова задъхана от изкачването, че не можеше да говори, само им направи знак с ръка. Тогава Пабло напъха в дисагите чифта букаи, изправи се и каза:

— Que tal, жено?

Но тя само кимна, после всички започнаха да възсядат конете.

Робърт Джордън взе едрия сив кон, който бе видял за пръв път, когато валеше сняг предишния ден сутринта, и веднага усети, че между краката си има кон, който усеща добре ръката на ездача. Той беше с въжените обувки и стремената му идваха малко къси; автоматът беше провиснал на рамото му, в джобовете си беше наблъскал пълнители; възседнал коня, той беше надянал юздата на едната си ръка и пъхаше патрони в полуизпразнения пълнител, гледайки как Пилар се опитва да се покачи върху един денк, привързан към седлото на кулестия кон.

— За бога, махни това — ядоса се Примитиво. — Ще паднеш, пък и конят няма да може да го носи.

— Млъкни — сряза го Пилар. — Нали ще трябва да се уреждаме?

— Дали ще можеш да яздиш така, жено? — запита я Пабло. Той се бе настанил на седлото, взето от убития guardia civil, с което беше стъкмил едрия дорест кон.

— Като млекаря, кога тръгне от къща на къща — отвърна му Пилар. — Как ще вървим, откъде, старче?

— Право надолу. Минаваме шосето. После по отсрещния склон и през гората до превала.

— През шосето? — Агустин се приближи до него, подритвайки с меките токове на своите платнени обувки без шпори корема на един от конете, които Пабло бе отвлякъл през нощта — животното беше нечувствително и тежко се поддаваше на ръката на ездача си.

— Да, hombre. Друг път няма — отвърна Пабло. — Той му даде един от поводите на; товарните коне. Те бяха три — Примитиво й циганинът също хванаха по един повод.

— Ако искаш, можеш да яздиш последен, Ingles — предложи Пабло. — Ще пресечем по-нагоре, че да сме извън обстрела на тяхната maquina. По един, по един, ще се съберем чак при превала горе, където проходът се стеснява.

— Добре — прие Робърт Джордън.

Подкараха конете надолу по гористия склон към пътя. Робърт Джордън яздеше зад Мария. До нея не можеше, дърветата пречеха. Той само веднъж притисна ласкаво гърба на сивия кон с коленете си, а после само го задържаше, когато се спускаха бързо по плъзгавия склон между боровете. От едно притискане с колене животното разбираше онова, което биха му подсказали шпорите, ако бяха наравно.

— Guapa — каза той на Мария, — като пресичаме пътя, мини втора. Да си пръв, изглежда, е опасно, макар че не е чак толкова. Да си втори, е добре, обикновено изчакват какво ще се зададе, така че последните са най-зле.

— А ти…

Аз ще прекося изведнъж. Нищо страшно. Опасно е, когато си във верига.

Пред себе си той виждаше валчестата, четинеста глава на Пабло, вбита в плещите, и автомата, щръкнал над рамото му. Виждаше Пилар, гологлава, широкоплещеста, сгънала колене нагоре и забила пети отстрани в денка. Веднъж тя погледна назад към него и поклати глава.

— Преди да пресечеш пътя, мини преди Пилар — каза Робърт Джордън на Мария.

Гората стана по-рядка и между дърветата той различи тъмната асфалтирана лента на пътя, а отвъд него се зеленееше отсрещният склон. Сега сме по-горе от дренажния канал, помисли той, ще излезем малко под онова място, откъдето пътят слиза в права, полегата отсечка към моста. Ще излезем на около осемстотин крачки по-горе от моста. Това е в обсега на картечницата на фиатчето, ако танкистът го е докарал до самия мост.

— Мария — повика я той. — Задмини Пилар, преди да сме излезли на пътя, после давай направо нагоре по склона.

Тя погледна назад към него, но не каза нищо. Той само хвърли поглед към нея, колкото да се увери, че го е разбрала.

— Comprendes? — запита я той.

Тя кимна.

— Минавай напред — нареди той.

Тя поклати глава.

— Минавай напред!

— Не — отвърна тя, обърна се към него и поклати глава. — Ще мина, като ми дойде редът.

В същия миг Пабло заби шпори в хълбоците на дорестия жребец, който се втурна по осеяния с борови игли край на склона и изтрополи по пътя, като вдигаше искри с подкованите си копита. Останалите го последваха и Робърт Джордън видя как те пресичат пътя и се понасят нагоре по зеления склон, чу как при моста затрака картечницата. После чу нов звук — „фиуу-паф-бум!“. Това „бум“ беше остър трясък, който се разнесе и заеча, повторен от околните склонове, и той видя как в подножието на зеления хълм се вдигна фонтанче пръст и кълбо сив дим. „Фиуу-паф-бум!“ — профуча пак като ракета, после бухна и пак се вдигнаха буци пръст и дим, този път по-нагоре по склона.

Циганинът пред него се спря в сянката на последните борове край пътя. Погледна към хълма, после се извърна въпросително към Робърт Джордън.

— Давай, Рафаел — викна Робърт Джордън. — Пришпори го!

Циганинът държеше в ръка сплетения от тънки ремъци повод на товарния кон, който влачеше след себе си. Конят се дърпаше и поводът беше изпънат.

— Пусни повода и пришпорвай! — повтори Робърт Джордън.

Той видя как ръката на циганина се изпъва назад, повдига се, повдига се още — това сякаш траеше цяла вечност, — натяга се като струна, после се отпуска и циганинът, забива пети в хълбоците на коня си и прекосява пътя и докато Робърт Джордън отблъскваше с коляно товарния кон, който в уплахата си бе отстъпил назад и го бе притиснал, циганинът беше вече пресякъл твърдата тъмна настилка на пътя и копитата на коня му трополяха в галон нагоре по склона.

„Фииуууу-паф-бум!“ Снарядът прелетя съвсем ниско и Робърт Джордън видя как циганинът се метна встрани като засилил се глиган, когато пред него избухна малкият черно-сив гейзер. После, видя циганина отново да галопира нагоре по склона, вече по-бавно и равномерно, а снарядите падаха ту зад него, ту пред него и накрая той се скри зад превала, където вероятно чакаха останалите.

Няма как да го прекарам този проклет товарен кон, помисли си Робърт Джордън. Макар че нямаше да е лошо да ме прикрива откъм моста проклетникът. Добре щеше да е той да е между мен и тази четиридесет и седем милиметровка, с която ни обстрелват. По дяволите, все пак ще се опитам да го преведа.

Той се приближи с коня си до товарния, вдигна падналия на земята край на повода и като го повлече зад себе си, премина сто и петдесет ярда успоредно на пътя, отдалечавайки се в тръс от моста. Приближи се към края на гората и огледа пътя зад камиона до моста. На моста се бяха струпали хора, а зад тях на пътя се беше образувало нещо като задръстване на пътното движение. Робърт Джордън се огледа и като видя накрая онова, което търсеше, изправи се на стремената и откърши един сух боров клон. Пусна повода, докара товарния кон до края на склона, който се спускаше към пътя, замахна и удари коня с клона по задницата. „Хайде, дърта кранто“ — каза той и когато товарният кон побягна по пътя и започна да се изкачва нагоре по склона, той хвърли клона след него. Клонът го удари и от тръс конят се понесе в галоп.

Робърт Джордън измина още тридесет крачки успоредно с пътя; по-нататък склонът ставаше твърде стръмен. Оръдието даваше изстрел след изстрел: ракетно свистене, после гейзер от пръст и трясък, който ехото подемаше.

— Хайде, напред сива фашистка гадино! — викна Робърт Джордън на коня и го пришпори надолу по плъзгавата стръмнина. Излезе на откритото пътно платно, усети настилката тъй твърда под копитата, че се затресе целият до плещите и тила, дори зъбите му изтракаха, после тръгна нагоре по мекия склон, копитата с глухи удари се врязваха в меката почва, отблъскваха се от нея, летяха, носеха се и като се огледа назад, видя моста под нов ъгъл, такъв не го беше виждал досега. Беше в профил, нескъсен от перспективата, зейнал по средата, а зад него, на пътя, стоеше танкетката и до нея голям танк с оръдие, нацелено право към него, дулото изригна ярък жълт пламък, проблесна като медно огледало, трясък разцепи въздуха малко над шията на сивия кон и той извърна глава, когато пред него изригна фонтан от пръст и камъни. Товарният кон беше пред него, но се бе отклонил надясно и забавяше ход, а Робърт Джордън галопираше, извърнал глава малко към моста, видя колона от камиони, опрели зад завоя — сега от високото се виждаше добре — отново яркожълтото припламване, предвещаващо ново мигновено „фиу“ и „бум“, и снарядът не го достигна, но той чу свистенето на шрапнелите, летящи откъм изригналите пръст и камъни.

Пред себе си видя останалите, те се бяха струпали в края на гората и го чакаха и той каза: „Arre caballo! Напред, конче!“ Усещаше как гръдта на едрия кон се издува, как той се задъхва от склона, който ставаше все по-стръмен, видя изпънатата напред шия и сивите уши пред себе си, наведе се и потупа запотената сива шия, погледна пак към моста и видя яркото припламване от тежкия, тромав танк в защитен, кален цвят там, на пътя, но свистене не чу, само оглушителния удар на експлозията, звънък, зловонен трясък, като че ли се беше пръснал парен котел, и той се намери на земята, сивият кон мяташе копита във въздуха, а той се опитваше да се измъкне от притисналата го тежест.

Можеше да се движи. Надясно можеше. Но когато се движеше вдясно, левият му крак оставаше съвсем неподвижен и изпънат под коня. Сякаш в него се беше появила още една става, не тазобедрената, а някаква друга и кракът му се извърташе странично като на шарнир. Тогава разбра какво се бе случило и в този миг сивият кон коленичи и се изправи и десният крак на Робърт Джордън, който бе подритнал стремето, за да се освободи от него, точно тъй, както трябваше, се приплъзна по седлото и падна на земята и той се хвана с две ръце за бедрото на левия крак, останал да лежи неподвижно, и дланите му напипаха острия ръб на костта, напираща под кожата.

Сивият кон беше застанал почти над него и той виждаше как ребрата му се надигат от тежкото дишане. Тревата, на която седеше, беше зелена, в нея растяха полски цветя и той погледна надолу по склона отвъд пътя към моста и теснината и пак към пътя, видя танка и се приготви за следващото припламване. То дойде мигновено и пак не се чу свистене, само избухване и острият мирис на експлозива, изригналите буци пръст и свирещите метални, парчета и когато те отлетяха и димът се разсея, той видя как сивият кон стои мирно на задните си крака, редом до него, сякаш беше дресиран кон в цирк. И докато гледаше седналия кон, той чу хриповете, които животното издаваше.

После Примитиво и Агустин го подхванаха под мишниците, извлякоха го зад превала, а левият му крак, понеже имаше нова става, докато се влачеше, кривваше насам-натам в зависимост от релефа на терена. Един снаряд изсвистя ниско над главите им, те го пуснаха на земята и залегнаха, но когато престанаха да валят буците пръст и градът от осколки. Те пак го подхванаха и го понесоха. Накрая се добраха с него до оврага в гората, където бяха конете и Мария, Пилар и Пабло го наобиколиха.

Мария беше коленичила до него и казваше:

— Роберто, какво ти е?

Обливайки се в пот, той каза:

— Левият ми крак е счупен, Мария.

— Ще го пристегнем — каза Пилар. — Ще се качиш на тоя — и тя показа един от натоварените коне. — Сваляйте багажа.

Робърт Джордън видя, че Пабло клати глава и му кимна.

— Тръгвайте — каза той. — После добави: — Слушай, Пабло, ела тук.

Обраслото в четина лице, по което се стичаха вадички пот, се сведе над него и в носа го удари миризмата на Пабло.

— Оставете ни да поговорим — каза той на Пилар и Мария. — Трябва да поговоря с Пабло.

— Боли ли много? — запита Пабло. Беше се навел съвсем близо до Робърт Джордън.

— Не. Сигурно нервът е смазан. Слушай. Тръгвайте. Моята е спукана, нали виждаш? Само искам да кажа нещо на момичето. Като ти викна: вземи я — вземаш я. Тя ще иска да остане. Само ще й кажа нещо.

— Ясно, нямаме много време — каза Пабло.

— Ясно.

— Мисля, че по-добре ще направите да отидете на републиканска територия — каза Робърт Джордън.

— Не. Повеждам ги към Гредос.

— Помисли си.

— Хайде да говориш с нея — подкани го Пабло. — Времето ни е малко. Мъчно ми е, че стана така с теб, Ingles.

— Да, но стана и… — вдигна рамене Робърт Джордън. — Да не говорим за това. Но напрегни си главата. Имаш глава. Помисли си.

— Защо не, ще помисля — обеща Пабло. — Говори сега, Ingles, но бързо. Че няма време.

Пабло отиде до близкото дърво и впери поглед надолу, към пътя зад пролома. После загледа сивия кон и на лицето му се изписа огорчение, а Пилар и Мария се върнаха при Робърт Джордън, който седеше, опрял гръб на един дънер.

— Хайде да разрежеш панталона — каза той на Пилар. Мария стоеше приклекнала до него и мълчеше. Слънцето играеше в косите й, а лицето й беше сгърчено като на дете, което се готви да заплаче. Но тя не плачеше.

Пилар извади нож и разряза левия крачол от джоба до долу. Робърт Джордън разгъна срязания плат и се надигна да види. На една педя под тазобедрената става имаше една островърха пурпурна подутина, конусовидна като мъничка палатка, и когато я докосна с палци, Робърт Джордън усети как ръбът на бедрената кост напира в кожата. Кракът му лежеше на земята под неестествен ъгъл. Той вдигна очи и погледна към Пилар. Тя имаше същото изражение като Мария.

— Anda — каза й той. — Тръгвай.

Тя се отдалечи със сведена глава, без да каже нищо, без да се обърне и Робърт Джордън забеляза, че плещите й се тресат.

— Guapa! — Той взе двете й ръце в своите. — Чуй какво ще ти кажа: Няма да отидем в Мадрид…

Тогава тя се разплака.

— Не, guapa, недей — пошепна той. — Слушай. Сега няма да отидем в Мадрид, но където и да отидеш, аз винаги ще бъда с теб. Разбираш ли?

Тя не отвърна нищо, само притисна глава към страната му и го прегърна.

— Слушай ме внимателно, зайче — каза той. Знаеше, че трябва да се бърза, че се облива целия в пот, но това трябваше да се каже и тя да го разбере. — Сега ти ще си вървиш, зайче. Но и аз ще тръгна с теб. Докато един от нас е жив, ще сме живи и двамата. Разбираш ли?

— Не, ще остана с теб.

— Няма, зайче. Това, което ми остава, трябва да го свърша сам. Ако си и ти, няма да мога да го направя, както трябва. А като тръгнеш, все едно, че и аз си тръгвам. Не разбираш ли, че е така? Който и от нас да остане, все едно, че сме останали двамата.

— Ще стоя при теб.

— Не, зайче. Слушай. Това хората не го вършат заедно. Всеки трябва да го свърши сам. Но ако ти тръгнеш, тогава и аз ще тръгна с теб. Само така мога и аз да тръгна. Сега ще тръгнеш, знам си аз. Защото си умна и добра. Сега ще тръгнеш и за двама ни.

— По-лесно е да стоя при теб. По-добре е за мен.

— Знам. Затова направи го заради мен. Понеже не можеш за себе си, заради мен го направи.

— Но ти не разбираш, Роберто. Ами аз? Да си тръгна, е още по-лошо за мен.

— Да — каза той. — По-трудно ти е. Но нали сега и аз съм ти.

Тя мълчеше.

Облян в пот, той я погледна и отново заговори, настойчив както никога досега през живота си.

— Сега ще си тръгнеш за двама ни — повтори той. Не гледай само себе си, зайче. Трябва да изпълниш дълга си — хайде.

Тя поклати глава.

Сега ти си аз — каза той. — Не го ли усещаш, зайо?

Тя мълчеше.

— Чуй, зайо — настояваше той. — Наистина този е начинът да тръгна и аз. Кълна ти се.

Тя мълчеше.

— Ето, сега разбираш. Сега виждам, че разбираш. Сега ще тръгнеш. Добре. Ето, тръгваш. Е, нали каза, че тръгваш?

Тя мълчеше.

— Благодарен съм ти за това. Сега ставаш и се отдалечаваш бързо, спокойно, отиваш далече, далече и отнасяш и двама ни. Сега сложи ръка тук. И положи глава ей така. Не, отпусни глава. Да, така. Сега аз слагам ръка тук. Добре. Толкова си добра. Сега не мисли повече. Сега правиш това, което си длъжна да направиш. Сега си послушна. Не пред мен, а пред двама ни. Слушаш мен, който съм в теб. Сега тръгваш за двама ни. Наистина! И ти и аз тръгваме с теб сега. Нали ти обещах. Ти си много добра и много мила — ще тръгнеш.

Той кимна на Пабло, който стоеше до едно дърво и от време на време полуизвръщаше глава към него. Пабло се приближи. С пръст той направи знак на Пилар.

— Друг път ще отидем в Мадрид, зайче — нежно прошепна той. — Наистина. Сега изправи се и тръгвай и тръгваме и двамата. Стани. Нали?

— Не — каза тя и здраво сключи ръце около шията му.

Тогава той заговори спокойно, разумно, но много твърдо.

— Стани. Защото ти си аз сега. Ти си всичко, което ще остане от мен. Стани!

Тя се изправи бавно, разплакана, с наведена глава. После се хвърли пак на земята до него, но се изправи, бавно и покорно, когато той й каза:

— Стани, guapa!

Пилар я държеше за лакътя и така тя стоеше пред него.

— Vamonos — каза Пилар. — Имаш ли нужда от нещо, Ingles? — Тя го погледна и заклати глава.

— Не — отвърна той и продължи да говори с Мария.

— Няма да се прощаваме, guapa, защото не се разделяме. Дано да е добре в Гредос. Сега върви. Бъди добра — върви. Не — продължи той, все тъй спокойно и разумно, докато Пилар отвеждаше момичето към конете. — Не се обръщай. Сложи крак в стремето. Да. Сложи крак. Помогни й — нареди той на Пилар. — Да възседне. Хайде!

Той се извърна, целият в пот, и погледна надолу към пътя, после пак към момичето, което вече седеше на коня, Пилар до нея, а Пабло зад тях.

— Сега тръгвайте — каза той. — Тръгвайте.

Тя понечи да се извърне.

— Не се обръщай назад — викна Робърт Джордън. — Вървете!

Пабло удари по задницата на коня й с един ремък, за миг изглеждаше, че Мария аха-аха ще се свлече от седлото, но Пилар и Пабло яздеха плътно от двете й страни, Пилар я придържаше и трите коня се отдалечаваха в планината.

— Роберто! — обърна се и викна Мария. — Искам с теб! Искам да остана.

— Аз съм с теб — викна Робърт Джордън. — Аз съм там, с теб. Там сме и двамата. Върви!

Тогава те се скриха, зад хълма, а той се обливаше в пот и не поглеждаше наникъде.

Пред него стоеше Агустин.

— Ако искаш, да те застрелям, a, Ingles? — запита той, приведен ниско. — Quieres? Нищо не е.

— No hace falta^[5] — каза Робърт Джордън. — Върви. Аз съм добре тук.

— Me cago en la leche que me han dado!^[6] — каза Агустин. Той плачеше, затова виждаше Робърт Джордън като в мъгла. — Salud, Ingles.

— Salud, приятелю — отвърна Робърт Джордън. Сега той гледаше надолу, към пътя. — Грижи се за стригунката, чуваш ли?

— Бъди спокоен — обеща Агустин. — Имаш ли всичко каквото ти е нужно?

— За тази maquina останаха съвсем малко патрони, затова ще я задържа — каза Робърт Джордън. — Няма да намериш патрони за нея. За голямата и за тази на Пабло ще намериш.

— Прочистих цевта — обясни Агустин. — Беше се набила с пръст при падането.

— Къде е товарният кон?

— Циганина го улови.

Агустин беше възседнал коня си, но още не тръгваше. Приближи се към дървото, под което лежеше Робърт Джордън и се надвеси над него. — Хайде, viejo — каза му Робърт Джордън. — На война често се случват такива работи.

— Que puta es la guerra^[7] — каза Агустин. — Каква гнусотия.

— Да, hombre, да. Но трябва да бързаш.

— Salud, Ingles! — Агустин го поздрави със стиснат десен юмрук.

— Salud — отвърна Робърт Джордън. — Тръгвай, hombre.

Агустин рязко зави с коня, отпусна юмрука си с такова движение, сякаш отново изпсува, и се насочи към междухълмието. Другите отдавна вече не се виждаха. Когато стигна до гънката между двата хълма, преди да се скрие в гората, той погледна назад и размаха юмрук. Робърт Джордън махна в отговор и Агустин изчезна след останалите… Робърт Джордън погледна надолу, там, където в подножието на зеления склон се виждаха пътят и мостът. Така съм добре, помисли той. Да се извърна по корем, е рисковано, защото е съвсем близо до кожата, да не вземе да пробие, пък и така е удобно — виждам по-добре.

Чувствуваше умора и слабост от сбогуването и от всичко, което се бе случило, в устата му горчеше. Най-после — сега вече нямаше да е трудно. Каквото и да бе станало, каквото и да стане отсега нататък, той няма проблеми.

Всички са си тръгнали вече, той е сам, опрял гръб на едно дърво. Погледна надолу по раззеленилия се склон, видя сивия кон, където Агустин го бе застрелял, по-надолу — пътя, а отвъд — другия склон обрасъл в гора. После отправи поглед към моста и отвъд него и започна да наблюдава какво се върши там. Виждаха се камиони, спрели при завоя. Бяха сиви и се виждаха между дърветата. После погледна към другата страна на пътя, там, където преваляше отвъд хълма. Оттам ще дойдат и това ще бъде скоро, помисли си той.

Пилар ще се грижи за нея по-добре от всеки друг. Сам знаеш. Пабло сигурно е обмислил всичко, иначе не би рискувал. За Пабло можеш да бъдеш спокоен. Колкото повече мислиш за Мария, толкова по-лошо. Опитай се да повярваш това, което й разправяше. Така ще бъде най-добре. И кой казва, че това не е вярно? Не ти. Ти не би казал такова нещо, както няма да кажеш, че не е било онова, което беше. Една вяра ти е останала. Не ставай циник. Малко време ти е останало и до преди минута я отпращаше. Всеки прави каквото може. За себе си нищо не можеш да направиш, възможно е да можеш за друг. Е, цялото си щастие преживяхме за четири дни. Не, не бяха четири. Свечеряваше се, когато пристигнах тук, а днешният ден няма да стигне до пладне. Това прави малко по-малко от три дни и три нощи. Бъди точен, каза си той. Абсолютно точен.

А сега по-добре излази надолу, помисли си. По-добре да се установиш някъде, където ще има полза от теб, вместо да стоиш облегнат като скитник на това дърво. В края на краищата, провървя ти. Случват се и много по-страшни работи. А това всеки трябва да го свърши, рано или късно. Не те е страх от него, след като знаеш, че трябва да го направиш, не е ли така? Не, каза си той искрено. Пак добре, че нервът е повреден. Изобщо не си усещам крака под счупеното. Опипа долната част на бедрото си — сякаш не беше част от тялото му.

Погледна пак надолу по слона и си помисли: е, не искам пък да се разделям. Никак не ми се иска да се разделям с всичко това. Ще ми се да си мисля, че все пак съм направил нещо полезно за него. Поне се опитах, с тези способности, които имах. Искам да кажа, които имам. Добре де, така да е — имам.

Става година, откакто воювам за това, в което вярвам. Победим ли тук, ще победим навсякъде. Светът е хубав, заслужава си човек да се бие заради него и никак не искам да го напусна. И има щастие да изживееш такъв хубав живот, каза си той. Хубав живот като дядовия, макар и по-къс. Хубав, защото в него бяха последните няколко дни. Провървя ти, затова няма да се оплакваш. Жалко все пак, че не можах да разкажа онова, което научих. С дяволска скорост започнах да уча накрая. Да можех да поговоря с Карков. Там в Мадрид. Ей там, отвъд планините, като се прекоси равнината; като се излезе сивите скали и боровете, от калуна и жълтугата, можеш да го видиш как се издига на жълтото плато, бял и красив. Това е тъй вярно, както и стариците на Пилар, дето пият кръв в скотобойната. Няма една истина. Всичко е истина. Както и самолетите са еднакво красиви, наши или техни. Как пък не, помисли си той.

Сега спокойно! Обърни се по корем, докато още имаш време. А, още нещо. Забрави ли? Пилар и ръката. Вярваш ли в тези деветини? Не, каза си той. Въпреки всичко, което се случи? Не, пак не вярвам. Днес беше трогателна — сутринта, преди да започне представлението. Вероятно се е бояла, че съм й повярвал. Но не съм. А тя вярва. Изглежда, че виждат нещо или го чувствуват. Както птичката — кучето, което е по следите й. Ами извънсетивните възприятия, нямаше ли такова нещо? Ще ти дам аз едни извънсетивни! А тя нарочно не се сбогува, помисли си той, защото знаеше: започне ли да се прощава, Мария няма да тръгне. Тая Пилар дай да се извърнем по корем, мистър Джордън. Но нямаше никакво желание да се обръща.

Тогава си спомни, че в задния си джоб има едно плоско шише и си помисли: я да смукна аз от победителя на великаните, а после ще се опитам да се обърна. Но когато опипа джоба си, шишето го нямаше. Тогава се почувствува още по-самотен, защото разбра, че дори от това е лишен. Изглежда, съм разчитал на него, каза си гой.

Да не го е взел Пабло? Глупости. Сигурно си го загубил при моста. Хайде, Джордън — едно, две, три!

Хвана левия си крак с две ръце, сви се и задърпа, проснат до дървото, на което се бе облягал. После, лежейки, продължи да дърпа крака си надолу, да го отблъсква от себе си, да не би счупената бедрена кост да изскочи нагоре и да пробие кожата, и бавно се извъртя по задник, докато застана с тила към надолнището. После, като стискаше счупения крак с две ръце, той запъна с дясната пета стъпалото на левия крак, натискайки силно, докато се извърташе по лице и гърди, плувнал в пот. Опря се на лакти, с две ръце опъна левия крак зад себе си, издърпа го назад, последен тласък и — готово. Опипа лявото си бедро: всичко беше наред, костта не беше разпорила кожата, а се беше забила в мускулите.

Изглежда, че главният нерв наистина се е скъсал, когато този проклет кон ме затисна, помисли си той. Наистина, никаква болка. Само когато искаш да промениш положението си. Сигурно костта притиска нещо друго там. Ето, виждаш ли? Това се казва късмет. Можеш да минеш и без победителя на великаните.

Протегна се, за да вземе автомата, извади един пълнител, опипа джоба си, за да провери там ли са останалите, извади затвора и погледна през цевта, постави магазина, зъбчетата щракнаха и отправи поглед надолу по склона. Може би половин час още, помисли той. Спокойно.

Загледа се надолу към пътя, в боровете, и се опита да не мисли за нищо.

Погледът му се плъзна по реката и той си спомни колко прохладно беше, в сянката под моста. По-скоро да идват, помисли си. Да дойдат, докато съм още с бистра глава.

Как смяташ, за кои е по-лесно? За верующите, или за другите, които не усложняват нещата. Вярата е голяма утеха, но ние пък знаем, че няма от какво да се боиш. Лошото е само, че трябва да се разделиш. Лошото е, когато умирането трае дълго време, когато болките те поставят в унизително положение. Ето, в това ти провървя. Такива работи при теб няма.

Хубаво е, че си отидоха. Сега, като ги няма, това не ме тревожи. Ето, затова казвам, че ми върви. И то много. Ами ако бяха тук, натъркаляни на склона, там, където е сивият кон? Или ако ме бяха наобиколили от всички страни — стоят и чакат. Но не. Отидоха си. Няма ги. Да можеше и настъплението да е успешно. Какво искаш? Всичко. Искам всичко, а ще се задоволя с това, което получа. Ако това настъпление се провали, другото ще успее. Не забелязах върнаха ли се самолетите. Господи, добре, че успях да я накарам да си отиде.

Да можех да разкажа това приключение на дядо. Сигурен съм, че не му се е случвало да прекосява фронта, да търси своите и да организира такава акция. Де да го знаеш? Може и петдесет такива представления да има зад гърба си. Не, каза си той. Мери си думите. Никой не може да извърши такова нещо петдесет пъти. Нито пет. Такова като това може би никой никога не е устройвал. Разбира се. Започваш да се мислиш за единствен.

Дано да дойдат по-скоро, каза си той. По-скоро да идват — още сега, че кракът започва да боли. Сигурно се подува.

Всичко се развиваше чудесно, докато не налетя тоя звяр с оръдието. Имахме късмет, че не дойде по-рано, когато бях под моста. Когато една работа не се подхваща както трябва, рано или късно нещо става. Песента ти е била изпята още в момента, когато Голц е получил заповедите. Ти го разбра, а Пилар сигурно го е доловила от теб. Но с време ще почнем да ги организираме по-добре тези работи. Трябват ни портативни късовълнови предаватели. Да, много неща ни трябват. Аз например трябваше да си нося резервен крак.

На запотеното му лице се изписа измъчена усмивка при тази мисъл, защото мястото, където беше прекъснат главният нерв сега силно го болеше. Ох, по-скоро да идват, мислеше той. Не искам да направя това, което направи баща ми. Ще го направя, ако се наложи, но по-добре да не се налага. Противник съм на такова нещо. Не мисли за това. Дано тия копелета дойдат по-скоро. Как искам да дойдат!

Болката в крака беше станала много силна. Беше се появила изведнъж, след като се бе обърнал и кракът бе започнал да отича. Може би вече трябва да го направя, помисли си. Май че не съм много издръжлив на болка. Слушай, ако го направя сега, ти няма да ме разбереш накриво, нали? С кого говориш? С никого, отговори си той. С дядо ми ля, с кой ли? Не. С никого. Ох, по дяволите, по-скоро да идват.

Слушай, може би трябва да го направя, защото, ако загубя съзнание или сили, няма да мога, а те ще ме свестят и ще ми задават въпроси, всякакви въпроси и. Ще правят какво ли не с мен и ще стане лошо. Много по-добре е да не ги оставя да вършат такива работи с мен. Така че може би редното е да го направя сега и всичко да свърши. Защото, ох, слушай, да, слушай, да идват по-скоро.

Не си за тая работа, Джордън, каза си той. Не се справяш добре. Кой пък е за тая работа. Не знам, а сега и не искам да знам. Но ти не си. Точно тъй. Никак не си. Съвсем, съвсем, ох, не си. Според мен, вече е време, а, а според теб?

Не, не е. Защото има още нещо, което можеш да направиш. Докато все още знаеш какво е то, трябва да го направиш. Докато помниш какво е, трябва да изчакваш, за да го направиш. Хайде. Да идват. Да идват. Да идват.

Мисли за тия, които си отидоха, каза си той. Мисли как се промъкват през гората. Как прекосяват един поток. Как нагазват с конете в жълтугата. Как поемат по нагорнището. Как ще бъдат окей довечера. Как ще пътуват цяла нощ. Как ще се укриват утре. За тях мисли. Дявол да го вземе, мисли за тях. Е, това е — толкова мога да мисля за тях, каза той.

Мисли за Монтана. Не мога. Мисли за Мадрид. Не мога. Мисли за глътка студена вода. Добре. Ето какво усещаш, когато пиеш студена вода. Лъжец. Няма да е така. Никак няма да е. Просто нищо. Тогава направи го. Направи го. Сега го направи. Сега вече може. Хайде. Не, длъжен си да чакаш. Какво? Добре знаеш какво. Тогава чакай.

Не мога повече да чакам, каза той. Ако изчакам още, ще припадна. Знам, защото вече три пъти усещам как започва да ме унася, но се удържам. Успях да се удържа. Но не знам дали пак ще успея. Сигурно имам вътрешен кръвоизлив, защото тази кост е раздрала всичко около себе си, там вътре. Особено с това обръщане. От него дойде подуването, тогава започна да усещаш слабост и едва да се задържаш в съзнание. Добре ще е да го направя сега. Сериозно ти говоря, вече може.

Но ако ги дочакаш и ги задържиш поне малко или успееш да удариш поне офицера, ще бъде съвсем друго. Едно нещо, направено както трябва, може да…

Добре, каза той. И остана да лежи тихичко, съсредоточен, за да не изгуби съзнание, чувствуваше как се унася, как започва да пътува, тъй както снегът започва да пътува понякога по планинския склон, и каза — сега съвсем спокойно — тогава направи така, че да издържа, докато дойдат.

Щастието и този път не измени на Робърт Джордън, защото тъкмо тогава кавалерийският отряд излезе от гората и той го видя да пресича пътя. Следеше ги как се изкачват с конете по склона. Видя как един от войниците спира до сивия кон, подвиква на офицера и офицерът се приближава с коня си към него. Видя как двамата са се свели над сивия кон. Разпознават го, естествено. Този кон и ездачът му липсват от вчера сутринта.

Робърт Джордън ги вижда на склона, вече са близо до него, а долу вижда пътя и моста и низ от спрели машини до него. Сега се владее напълно и обхваща всичко с продължителен, внимателен поглед. После вдига очи към небето. Там има големи бели облаци. Опипва с длан боровите игли, на които лежи, опипва и кората на бора, зад който се е скрил. Намества се удобно толкова, доколкото може, облакътен на боровите иглички, цевта на автомата облегната на боровото стебло.

Офицерът караше в тръс по следите, оставени от копитата на отряда — той щеше да мине на двадесетина ярда под мястото, където беше залегнал Робърт Джордън. От такова разстояние няма да е трудно. Офицерът беше лейтенант Берендо. Беше пристигнал от Ла Гранха със заповед да се насочи с хората си насам, след като се беше получило първото съобщение, че долният пътен пост е нападнат. Бързаха, направиха тежък преход с конете, после трябваше да се върнат и да заобиколят, защото мостът бе взривен, да направят обход и да пресекат теснината горе при превала, за да минат през гората. Конете им бяха в пяна и трябваше да ги пришпорват, за да вървят в тръс.

Лейтенант Берендо се изкачваше по склона, забол очи в следите, тънкото му лице беше съсредоточено и сериозно; автоматът беше напряко на седлото му, прикладът легнал в свивката на лакътя. Робърт Джордън лежеше зад дървото и се съсредоточаваше много спокойно, много внимателно, за да бъде ръката му сигурна. Той изчакваше офицерът да излезе на огряното от слънцето място, където пролазът от боровата гора се вдаваше към зеления тревист склон. Усещаше сърцето си как бие върху килима от борови игли.