Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Whom the Bell Tolls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)
Допълнителна корекция
mrumenov (2013)

Издание:

Ърнест Хемингуей. За кого бие камбаната

Американска

Първо издание

Превел от английски: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Петя Калевска, Евдокия Попова

Дадена за набор: юли 1979 г.

Подписана за печат: декември 1979 г.

Излязла от печат декември 1979 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул, „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и трета

— Залегни — прошепна Робърт Джордън на Агустин, после извърна глава и замаха с ръка — залегни, залегни на Анселмо, който идваше към тях през прохода между скалите с борче на рамо, понесъл сякаш коледна елха. Робърт Джордън видя как старецът хвърли борчето зад една скала, след това самият той си намери прикритие и пред Робърт Джордън нямаше нищо друго, освен поляната и гората. Той нищо не виждаше, нищо не чуваше, само усещаше как сърцето му бие, после чу как камък се удря о друг камък, звука от подскачащо по скалите камъче и на посипалите се по-дребни камъчета. Извърна глава надясно, вдигна очи и видя карабината на Примитиво да се вдига и спуска четири пъти в хоризонтално положение. После пак нямаше нищо забележително, освен бялото заснежено пространство пред него, следите от конски копита, описващи полукръг, и гората отвъд.

— Кавалеристи — каза той тихо на Агустин.

Агустин го изгледа, тъмните му хлътнали бузи леко се издуха в долната си част и той се усмихна. Робърт Джордън забеляза, че се е изпотил. Протегна ръка и я положи на рамото му. Още не я бе свалил, когато видяха четирима конници да излизат от гората и той почувствува как мускулите на Агустин се напрегнаха под дланта му.

Единият кавалерист яздеше напред, останалите трима го следваха. Първият вървеше по дирята, оставена от конските копита. Той не вдигаше очи от земята. Другите трима го следваха, пръснати ветрилообразно сред бобовете. Четиримата гледаха и се ослушваха. Легнал на снега, широко разтворил лакти, Робърт Джордън бе взел приближаващите се под прицел и докато ги наблюдаваше над мерника, чувствуваше ударите на сърце-, то си.

Водачът продължи по следата, стигна до онова място, където Пабло беше описал кръг, и се спря. Останалите се приближиха до него и също спряха.

Робърт Джордън ги виждаше ясно, над стоманено синкавата цев на картечницата. Виждаше лицата им, сабите, потъмнелите от пот хълбоци на конете, конусовидните очертания на зеленикавите пелерини — баретите, също зеленикави, килнати по наварски. Водачът извъртя коня си право към пролома в скалите, където беше установена на позиция картечницата, и Робърт Джордън видя младото му, загоряло и обветрено лице, сближените очи, орловия нос и прекалено удължената клиновидна брадичка.

Седнал на коня — гърдите на коня обърнати право към Робърт Джордън, главата му вдигната, из чохъла от дясната страна на седлото стърчи прикладът на автомата, — водачът посочи към скалния прорез, където беше картечницата.

Робърт Джордън заби лакти в земята, без да сваля очи от прицела и от четиримата конници, спрели в снега. Трима от тях бяха извадили автоматите си. Двама ги държаха напреко на седлата. Третият седеше на коня и държеше автомата отдясно, допрял приклада до бедрото си.

Рядко се случва да се целиш в противника от такова разстояние, помисли си той. Още по-малко, когато се прицелваш с картечница. Обикновено те ти се струват миниатюрни куклички, повдигнал си скобката на мерника за далечна стрелба и се чудиш дали оръжието ти е достатъчно дългобойно; или пък се задават бегом, разсипват, се, пак побягват и тогава трябва да обсипваш с огън планински склон или да блокираш някоя улица с преграден огън, или просто да биеш по прозорците; понякога пък ги виждаш далеч-далеч как вървят по пътя. Само когато имаш работа с влакове, ги виждаш както сега. Само тогава те са такива, каквито са сега, и с четири картечници като тази можеш да ги накараш да се разбягат. Като ги гледаш от това разстояние през мерника; изглеждат ти двойно по-големи, отколкото са в действителност.

Ти, мислеше си той, като гледаше връхчето на мушката, замръзнало сега неподвижно в прореза на мерника и насочено в средата на гърдите на водещия конник, мъничко вдясно от алената емблема, откроила се ярко на фона на плаща в светлината на утринните лъчи. Ти, мислеше той, сега вече на испански, като натискаше с пръсти предпазителя, за да не се разнесе преждевременно бързият трещящ грохот на картечния ред. Ти, мислеше си той, ето и ти умираш в разцвета на младостта си. Ех, ти, мислеше си той, ех, ти, ех, ти. Дано не се наложи. Дано не се наложи.

Почувствува, че Агустин, който лежеше до него, се дави от кашлица, но се напряга и успява да се сдържи. После, като продължаваше да гледа в направление на намазания с оръжейно масло синкав ствол на картечницата и като продължаваше да натиска предпазителя, той видя как водещият конник обръща коня и сочи с ръка встрани, към гората, където водеше следата, оставена от Пабло. Четиримата подкараха конете в тръс и навлязоха в гората, а Агустин промълви тихо:

— Cabrones!

Робърт Джордън погледна към скалите зад себе си, където Анселмо беше хвърлил дръвчето.

Циганинът Рафаел се промъкваше към тях през скалите с карабина на рамо и чифт платнени дисаги в ръце. Робърт Джордън му махна, циганинът се сниши и изчезна.

— Можехме да ги убием и четиримата — каза спокойно Агустин. Той още беше мокър от пот.

— Да — отвърна шепнешком Робърт Джордън. — Но открием ли стрелба, кой знае какво ще стане по-нататък.

В същия миг отново чу шум от хвърлено камъче и бързо се огледа, но не забеляза нито циганина, нито Анселмо. Погледна часовника си, после вдигна глава и видя, че Примитиво вдига и отпуска карабината си с безчет отривисти движения. Пабло има четиридесет и пет минути аванс пред тях, помисли Робърт Джордън и тъкмо тогава долови тропота на приближаващия се кавалерийски отряд.

— No te apures — прошепна той на Агустин. — Не се безпокой. Ще тръгнат след другите.

Отрядът се показа на горската поляна, двадесет кавалеристи в колона по двата, облечени и въоръжени като първите четирима — саби, автомати в чохъли отстрани на седлото; те прекосиха поляната и се скриха в гората след другите.

— Tu ves? — каза Робърт Джордън на Агустин. — Виждаш ли?

Много са — каза Агустин.

Ако бяхме убили четиримата, щеше да се наложи да имаме работа с тия всичките — каза тихо Робърт Джордън. Сега сърцето му биеше спокойно, ризата на гърдите му беше мокра от топящия се сняг. Усещаше празнота в себе си.

Слънцето грееше и снегът бързо се топеше. Робърт Джордън забеляза как при корените на дърветата се образуват падинки, точно пред него и пред картечницата снежната повърхност беше станала рохкава като мокра дантела, защото слънцето грееше отгоре, а отдолу беше диханието на топлата земя.

Робърт Джордън погледна нагоре към Примитиво и видя, че той му сигнализира: „Нищо“, кръстосвайки ръце с дланите надолу.

Анселмо подаде глава зад скалите и Робърт Джордън му даде знак да се приближи. Старецът припълзяваше от скала до скала — последна прибежка, и залегна до него зад картечницата.

— Много — каза той. — Много!

— Нямам нужда от дръвчета — каза му Робърт Джордън. — Край на залесителните работи.

Анселмо и Агустин се засмяха.

— Маскировката издържа веднъж, сега да я подобряваме с нови насаждения ще е опасно, защото тези хора ще се върнат, а може и да не са глупци.

Изпитваше нужда да говори, а при него това беше признак, че е отминала голяма опасност. Винаги можеше да прецени колко голяма е опасността, съдейки по това колко силно е желанието му да бъбри, след като тя е отминала.

— Добра маскировка излезе, а? — каза той.

— Добра — каза Агустин. — Тяхната мама фашистка. Можехме да ги убием и четиримата. Ти видя ли? — обърна се той към Анселмо.

— Видях.

— Виж какво — каза Робърт Джордън на Анселмо. — Ще отидеш на вчерашния пост или на някое друго удобно място — сам ще си го избереш, — за да наблюдаваш както вчера какво движение има по пътя — после ще докладваш. Отдавна трябваше да направим това. Ще стоиш, докато се стъмни. После се връщаш и ще изпратим друг.

— А следите, които ще оставя?

— Ще минеш отдолу, тръгваш, щом снегът се стопи. Пътят ще бъде разкалян от снега. Помъчи се да разбереш по следите минали ли са много камиони, виж няма ли отпечатъци от танкови вериги. Докато не заемеш поста си, това е най-многото, което можем да разберем.

— Позволяваш ли да кажа нещо? — запита старецът.

— Разбира се.

— С твое разрешение, няма ли да е по-добре да отида в Ла Гранха да разбера какво движение е имало там снощи и да кажа на някого да следи днес и да записва, както ти ме научи? А довечера оня оттам да дойде да ни докладва или, още по-добре, аз да отида в Ла Гранха и да донеса листчето с доклада.

— Не се ли боиш, че можеш да се натъкнеш на кавалеристи?

— Ако снегът се стопи — не.

— А в Ла Гранха има ли човек, който да може да свърши това?

— Има. За такава работа има. Ще кажа на една жена. В Ла Гранха има няколко жени, на които може да се разчита.

— Така е, има — съгласи се Агустин. — Има няколко, дето стават за тая работа, има и такива, дето стават за другата работа. Да отида аз, а?

— Нека старецът да отиде. Ти можеш да си служиш с картечницата, а денят е дълъг.

— Ще отида, като се стопи снега — каза Анселмо. — Бързо се топи.

— Как мислиш, дали няма да хванат Пабло? — запита Робърт Джордън Агустин.

— Пабло е хитър — успокои го Агустин. — Хитър сръндак без хрътки ще хванеш ли?

— И това се случва — каза Робърт Джордън.

— Не и с Пабло — възрази Агустин. — Вярно, че сега е отрепка, не е онова, което беше. Но неслучайно е оцелял и си живее живота из тия баири и се налива с вино, докато толкова други загинаха изправени пред стената.

— Наистина ли е толкова хитър, колкото го изкарват?

— Още по-хитър.

— Тук не е показал, че има някакви особени качества.

— Como que no?[1] Иначе нямаше ли да умре снощи? Знаеш ли, Ingles, струва ми се, че не разбираш нито от политика, нито от партизанска война. И в едното, и в другото главното е да оцелееш. Видя ли го снощи как се измъкна и оцеля. А какви ли лайна не преглътна, и от теб, че и от мен.

Сега, когато Пабло отново действуваше заедно с отряда, не беше редно да се говори против него и Робърт Джордън веднага съжали, че изказа съмнение в способностите му. Самият той се бе уверил в прозорливостта на Пабло. Та нали тъкмо Пабло бе схванал мигновено какви опасности крие заповедта за разрушаване на моста. Той беше направил тази забележка просто от антипатия към Пабло и още докато я казваше, почувствува, че не е прав. Така става, като се разбъбриш, след като напрежението е отминало. За да промени темата, той каза на Анселмо:

— А как ще отидеш в Ла Гранха денем?

— Няма нищо — каза старецът. — Няма да тръгна с военен оркестър я!

— И със звънец на врата — каза Агустин. — Нито със знаме в ръце.

— Откъде ще минеш?

— През билото, после ще сляза през гората.

— Ами ако те спрат?

— Имам документи.

— Всички имаме документи, и то всякакви, но да не забравиш да глътнеш тези, които не трябва да видят.

Анселмо поклати глава и потупа предния джоб на блузата си.

— Няма да ми е за първи път — каза той. — И все не мога да свикна с вкуса на хартията.

— Мислил съм си защо ли не си носим по малко горчица за такива случаи — каза Робърт Джордън. — Нашите документи нося в левия джоб на куртката. Фашистките нося в десния. Така няма опасност да сбъркаш в бързината.

Изглежда, че когато водачът на кавалерийския патрул бе посочил към прореза в скалите, положението е било наистина критично, защото всички се бяха разприказвали много. Прекалено много, помисли Робърт Джордън.

— Виж какво, Роберто — рече Агустин. — Казват, че правителството от ден на ден отивало по-надясно. Че в Републиката вече не казвали „другарю“, а „сеньор“ и „сеньора“. Да не стане нужда да разменяш джобовете, а?

— Като стане съвсем дясно, ще ги сложа в джоба на панталона. И ще му тегля един шев през средата.

— Я си ги остави в куртката — посъветва го Агустин. — Да не вземем да спечелим войната, а да загубим Революцията?

— Няма — увери го Робърт Джордън. — Но ако не спечелим войната, няма да има нито Революция, нито Република, няма да ни има нито теб, нито мен — нищо, само един голям carajo[2].

— И аз така викам — присъедини се към него Анселмо. — Само да спечелим войната.

— А после да разстреляме и анархистите, и комунистите, и цялата тая canalla[3], че да останат само добрите републиканци — каза Агустин.

— Най-добре е да спечелим войната и никого да не разстрелваме — рече Анселмо. — Да управляваме справедливо и всеки да получи своя дял в благата според това, както се е борил за тях. А ония, които са се били срещу нас, да ги превъзпитаме, за да си видят грешката.

— Мнозина ще трябва да разстреляме — въздъхна Агустин. — Мнозина, мнозина, мнозина.

Той заудря с десния си юмрук по дланта на лявата си ръка.

— По-добре никого да не разстрелваме. Дори и водачите им. Най-добре да се превъзпитат чрез труд.

— Измислил съм им работа — ухили се Агустин, взе малко сняг и го сложи в устата си.

— Каква работа, злодей такъв? — запита го Робърт Джордън.

— Две много достойни занятия.

— По-точно?

Агустин лапна още малко сняг и впери очи отвъд горската поляна, където бяха изчезнали кавалеристите. После изплю разтопилия се сняг.

— Vaya. Ама че закуска — възкликна той. — Къде е тоя мръсен циганин?

— Кажи, какви занимания? — запита го Робърт Джордън. — Кажи, злоезичнико!

— Да скачат от самолети без парашут! — Очите на Агустин блеснаха. — А другите ще ги набием на коловете на оградите.

— Говориш долни неща възмути се Анселмо. Така никога няма да направим Република.

— Ще ми се да преплувам десет левги в силен бульон, сварен от техните cojones — продължаваше Агустин. — И като гледах тая четворка и си мислех, че можем да ги избием, бях нетърпелив като кобила, когато чака жребецът да влезе в загона.

— Но нали знаеш защо не ги убихме? — спокойно запита Робърт Джордън.

— Знам — отвърна Агустин. — Знам. Но бях като разгонена кобила. Ако не си го почувствувал, не можеш да го разбереш какво е.

— Целият беше в пот — каза Робърт Джордън. — Помислих, че е от страх.

— Също и от страх беше — призна Агустин. — Но не само от страх, а и от това, другото. Няма на света нищо по-силно от него.

Да, помисли Робърт Джордън. Ние вършим това хладнокръвно, но те не — нито сега, нито когато и да било по-рано. Това им е свещен завет. От времето преди новата религия да тръгне от другия край на Средиземноморието и да стигне до тях. От Стария си завет не са се отрекли, само са го спотаили дълбоко в себе си, за да дадат воля на старите чувства и старата вяра във войни и инквизиции. В едно аутодафе тези хора дават воля на вярата си. Да се убива, е наложително, но ние убиваме иначе, не като тях. А ти, помисли си той, я си помисли не си ли се поддавал на това? Не си ли го изпитал в Сиера? При Усера? Нито веднъж ли не те завладя то, докато беше в Естремадура? Никога ли? Que va, каза си той. При всеки взривен ешелон.

Стига с тия твои съмнителни литературни размишления за берберите и древните иберийци, ами си признай, че ти е позната радостта от убийството, както е позната на всеки, който е станал войник по своя воля, независимо дали се опитва да се самоизлъже, или не, Анселмо не познава това чувство, защото той не е войник, а ловец. Но и него недей да идеализираш. Ловците убиват животни, войниците убиват хора. Не се самозаблуждавай, помисли си той. И не прави литература от това. Влязло е в кръвта ти и скоро няма да изчезне. Но недей и да се настройваш против Анселмо. Той е християнин. Нещо твърде рядко в католическите страни.

Но когато бяхме с Агустин, мислех, че това е страх, си каза той. Естествен страх преди боя. А излиза, че е било другото. Разбира се, той може би се хвали сега. Имаше страх. Усещах страха под дланта си. Но стига, да престанем!

— Иди да видиш дали циганинът е донесъл храната — нареди той на Анселмо. — Не го пускай тук горе. Той е глупак. Вземи я и я донеси сам. И колкото и да е донесъл, кажи му да се върне да донесе още. Гладен съм.

Бележки

[1] Как да няма (исп.). — Б.пр.

[2] Испанска неприлична дума. — Б.пр.

[3] Сган (исп.). — Б.пр.