Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (36)

Глава тридесет и шеста

Андрес се бе приближил до поста на републиканците и се беше обадил. По-точно, той беше залегнал в оврага пред тройния пояс на телените преграждения и бе подвикнал към защитния вал от камъни и земя. Тук нямаше непрекъсната отбранителна линия и в тъмнината лесно би могъл да заобиколи този пост и да проникне надълбоко в територията, отбранявана от републиканските войски, преди някой да го спре. Но реши, че ще е по-безопасно и по-просто да свърши всичко още тук.

— Salud! — викна той. — Salud, milicianos!^[1]

Чу как щракна затвор. После зад вала се разнесе пушечен изстрел. Прокънтя оглушителен трясък и жълт огън проряза тъмнината от горе на долу. Още когато чу прещракването на затвора, Андрес бе залегнал по очи и бе притиснал глава към земята.

— Не стреляйте, другари — викна Андрес. — Не стреляйте! Искам да дойда при вас.

— Колко души сте? — разнесе се глас иззад вала.

— Един. Аз. Сам съм.

— Кой си ти?

— Андрес Лопес от Виляконехос. От отряда на Пабло. Нося съобщение.

— Карабина и патрони имаш ли?

— Да, човече.

— Не пускаме такива, дето нямат карабина и патрони — каза гласът. — Повече от трима души също не пускаме.

— Аз съм сам — викна Андрес. — Работата е важна. Пуснете ме.

Чу ги, че си говорят зад вала, но не можеше да долови отделните думи. После се разнесе същият глас:

— Колко души сте?

— Един. Само аз, за бога.

Зад вала пак започнаха да си говорят. После гласът се провикна:

— Слушай, фашист.

— Не съм фашист — викна Андрес. — Аз съм guerrillero от отряда на Пабло. Нося съобщение за Генералния щаб.

— Тоя е луд — каза някой. — Хвърли му една бомба.

— Слушайте — каза Андрес. — Аз съм сам. Съвсем сам съм. Да му се изтаковам право в светото причастие, ако не съм сам. Пуснете ме.

— Говори като християнин — засмя се някой зад вала.

Друг глас каза:

— Най-добре да му метнем една бомба долу.

— Не! — викна Андрес. — Ще сбъркате. Идвам по важна работа. Пуснете ме.

Ето защо не обичаше да прекосява в едната или другата посока фронтовата линия. Понякога минаваше по-леко, друг път беше по-неприятно. Но без недоразумения — никога.

— Сам ли си? — разнесе се отново гласът горе.

— Me cago en la leche — да му се изсера в млякото — викна̀ Андрес. — Колко пъти ще ти повтарям?! САМ СЪМ.

— Като си сам, изправи се и дръж карабината над главата си.

Андрес се изправи и вдигна карабината, като я държеше с две ръце.

— Сега мини през телта. Знай, че la maquina е насочена към теб — заплаши го гласът.

Андрес стигна до първия пояс на телените преграждения.

— Ако не си помагам с ръцете, няма да мога да мина — викна той.

— Ръцете горе — заповяда гласът.

— Закачих се за телта — извика Андрес.

— Много по-просто щеше да бъде да му запратим една бомба измърмори друг глас.

— Да метне пушката на рамо — предложи някой друг. — Как ще се провре с ръце над главата? Съобразявай малко!

— Фашистите са все такива — обясни другият глас. — След едно условие поставят друго.

— Слушайте — викна Андрес. — Не съм фашист, а guerillero от отряда на Пабло. Избили сме повече фашисти от тифуса.

— Не съм чувал за никакъв отряд на Пабло — каза човекът, който, изглежда, командуваше поста. — Нито за Пабло, нито за Петър и Павел, нито за останалите светии и апостоли. Нито за отрядите им. Метни пушката на рамо и действувай с ръце.

— Преди да сме те надупчили с la maquina викна друг.

— Que poco amabloes sois! — каза Андрес. — Не сте много любезни!

Напредваше през телта, като си помагаше с ръце.

— Любезни? — викна някой. — Ние сме на война, драги.

— Май че така изглежда — каза Андрес.

— Какво разправя?

Андрес отново чу прищракване на затвор.

— Нищо! — викна той. — Нищо не съм казал. Не стреляйте, докато не съм се промъкнал през тия шибани телове.

— Не обиждай нашите телове — извика някой, защото ще ти хвърлим една граната.

— Quiero decir, que buena alambrada!^[2] — извика Андрес. — Какъв хубав тел! Господ в нужника! Каква тел — прелест! Ей сега идвам при вас, братя.

— Хвърли му една граната — настояваше същият глас. — Казвам ти, че в случая това е най-разумното.

— Братя — изстена Андрес. Беше целият в пот, защото знаеше, че привърженикът на решителните действия наистина можеше да хвърли граната срещу него. — Аз съм човек без значение.

— Вярвам ти — каза гранатохвъргачът.

— Прав си — увери го Андрес. Той внимателно си проправяше път през третия пояс на телените заграждения и беше съвсем близо до вала. — Аз съм човек без значение. Но ми е възложена важна задача. Muy, mui serio.^[3]

— От Свободата по-важно няма — извика гранатометчикът. — Мислиш ли ти, че има нещо по-важно от Свободата? — викна той предизвикателно.

— Не, човече — отвърна Андрес с облекчение. Сега вече знаеше, че има работа с онези луди хора, които носят черно-червени шалчета. — Viva la Libertad.

— Viva la FAI! Viva la CNT!^[4] — викнаха в отговор иззад вала. — Да живеят анархосиндикализмът и Свободата.

— Viva nosotros! — извика Андрес. — Да живеем ние!

— Човек от нашата вяра — каза гранатохвъргачът. — А пък за малко да го убия с това.

Той погледна гранатата, която държеше в ръка, и се разчувствува, когато Андрес се прехвърли през вала. Прегърна го, като продължаваше да държи гранатата така, че тя се опря на плешката на Андрес. Гранатохвъргачът го разцелува по двете страни.

— Доволен съм, че всичко мина благополучно за теб, братко — каза той. — Много съм доволен.

— Къде ти е началникът? — запита Андрес.

— Тук аз командувам — каза човекът. — Дай да ти видя документите.

Той ги взе, влезе в блиндажа и ги разгледа на светлината на една свещ; залепеното, прегънато копринено четириъгълниче с печата СВР в средата, salvoconducto — удостоверение — пропуск, в който бяха вписани името, възрастта, ръста, рожденото място и мисията на Андрес — всичко това Робърт Джордън беше написал на лист от бележника си и подчертал с гуменото печатче с инициалите СВР — и накрая четирите сгънати листа, съдържащи съобщението до Голц, завързани с шнурче и запечатани с восък и металическия печат СВР, който беше на върха на дървената дръжчица на гуменото печатче.

— Виждал съм такива — каза началникът на охраната и върна на Андрес коприненото четириъгълниче. Такова всички имате, знам това. Но то не играе без ей това — вдигна той пропуска, наречен salvoconducto и пак го прочете от начало до край. — Откъде си родом?

— От Виляконехос — каза Андрес.

— Какво сеете там?

— Пъпеши — каза Андрес. — Това цял свят го знае.

— Кого познаваш там?

— Защо? Да не си и ти оттам?

— Не съм. Аз съм от Аранхуес. Но съм бил във Виляконехос.

— Питай ме, за когото искаш.

— Опиши ми Хосе Ринкои.

— Дето държи кръчмата ли?

— Точно той.

— Бръсната глава, шкембелия и разноглед с едното око.

— Значи, документите ти са валидни — каза човекът и му ги върна. — Какво си правил в отсрещната страна?

— Баща ни се беше наредил добре във Вилякастин, преди да започне движението — каза Андрес. — В равнината, зад планините. Там бяхме, когато ни изненада движението. И оттогава се сражавам в отряда на Пабло. Но аз много бързам, приятелю, трябва бързо да предам това съобщение.

— Как е при вас, на фашистка територия? — запита командуващият охраната. Той не бързаше.

— Днес имаше много tornate — каза гордо Андрес. — От сутринта запрашиха по пътя и така, цял ден. Днес изтребиха целия отряд на Глухия.

— Кой е Глухия? — запита недоверчиво офицерът.

— Командир на един от най-добрите отряди в планината.

— Всички вие трябва да дойдете на републиканска територия и да влезете в армията — каза офицерът. Стига с тия глупави партизански акции, това е празна работа. Трябва всички да дойдете тук и да се подчините на нашата доброволна дисциплина. А ако трябва да пращаме партизански отряди, ще ги изпращаме оттук.

Андрес беше човек надарен с невероятно търпение.

Той спокойно беше прекосил телените прегради. Разпитът не го бе извадил от равновесие. Приемаше като напълно естествено обстоятелството, че този човек не разбираше какво вършеха те, това, че дрънкаше глупости, за него бе в реда на нещата. И това, че го бавеха, можеше да се очаква, но искаше вече да тръгва.

— Слушай, compadre — каза той. — Много възможно е да си прав. Но имам заповед да предам това на генерала, командуващ тридесет и пета дивизия, която, щом се зазори, започва настъпление в тези планини, а нощта вече е напреднала и трябва да вървя.

— Какво настъпление? Какво знаеш ти за настъпление?

— Нищо не знам. Но трябва да стигна до Навасерада и после да продължа. Трябва да ме изпратиш при твоя командир, може би той ще ми даде някакъв транспорт. Изпрати някой с мен, само по-бързо, защото работата не търпи отлагане.

— Съмнителна ми се вижда тая работа — каза офицерът. — Може би щеше да е по-добре да те бяхме застреляли, когато идваше към телта.

— Показах ти документите, другарю, и ти обясних каква е задачата ми — отвърна му търпеливо Андрес.

— Документи могат да се фалшифицират — заяви офицерът. — Такава задача всеки фашист може да си измисли. Сам ще те заведа при началника.

— Добре — отдъхна си Андрес. — Да вървим заедно. Само по-бързо.

— Ей, Санчес. Поемаш командуването — нареди офицерът. — Знаеш не по-зле от мен какво трябва да се прави. Аз ще заведа този уж другар при командира.

Заслизаха по плитката траншея, зад билото на хълма и в тъмнината Андрес усети зловонието, което лъхаше от шубраците по склона. Защитниците на хълма бяха замърсили всичко наоколо. Не му харесваха тези хора, те бяха като опасни деца, мръсни, недисциплинирани, изпуснати, добри, ласкави, глупави, невежи, но винаги опасни, защото бяха въоръжени. Той, Андрес, не разбираше от политика, знаеше само, че е за Републиката. Често му се беше случвало да слуша как говорят тези хора, говореха красиво, да ги слушаш, беше приятно, но самите те не му харесваха. Каква свобода е това, да мърсиш и да не го зариеш после, помисли си той. Никое животно няма повече свобода от котката, но и тя си го зарива. Котката е най-добрият анархист. Докато не се научат на това от котката, не мога да ги уважавам.

Офицерът пред него изведнъж спря.

— Носиш ли си още карабината? — запита той.

— Да — каза Андрес. — Защо?

— Дай ми я — каза офицерът. — Да не ме застреляш, както съм гърбом.

— Защо? — запита Андрес. — Защо ми е да стрелям в гърба ти?

— Де да ви знае човек — отвърна офицерът. Вяра нямам никому. Дай карабината.

Андрес я свали от рамо и му я подаде.

— Като ти е приятно да я носиш…

— Така е по-добре — каза офицерът. — Така сме по-сигурни.

Продължиха надолу по хълма, в тъмнината.