Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Whom the Bell Tolls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)
Допълнителна корекция
mrumenov (2013)

Издание:

Ърнест Хемингуей. За кого бие камбаната

Американска

Първо издание

Превел от английски: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Петя Калевска, Евдокия Попова

Дадена за набор: юли 1979 г.

Подписана за печат: декември 1979 г.

Излязла от печат декември 1979 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул, „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и втора

Докато Пабло беше яздил назад към пещерата, връщайки се от планините, и докато отрядът бе слизал по склона към онова място, където оставиха конете, Андрес бързо напредваше към щаба на Голц.

Излязоха на главния път за Навасерада, по който от планината се спускаха камиони. Там имаше контролен пост, но когато Гомес показа на часовия пропуска, подписан от подполковник Миранда, той освети документа с джобно фенерче, показа го на другия часови, после го върна на Гомес и отдаде чест.

— Siga — каза той. — Продължавайте. Но със загасени светлини.

Мотоциклетът отново зарева, Андрес се вкопчи здраво в предната седалка и те продължиха пътя си, като Гомес внимателно се разминаваше с дългата колона на камионите, които караха със загасени фарове надолу по пътя. Имаше и камиони, които изкачваха стръмнината и вдигаха прахоляк — Андрес не го виждаше в тъмното, но го чувствуваше като облак, който бие в лицето му и скърца между зъбите му.

Караха плътно зад някакъв камион, мотоциклетът започна да се дави, тогава Гомес даде газ, задмина го, после задмина втори, трети, четвърти, а камионите, които се задаваха отсреща, с грохот профучаваха от лявата им страна. Сега зад тях имаше лека кола и клаксонът и се врязваше в рева на камионите сред облака прах; после тя включи фаровете, освети надвисналия жълт прашен облак и ги изпревари — скоростите й виеха настойчиво, заплашително, а клаксонът сякаш искаше да спука тъпанчетата на ушите им.

После някъде пред тях движението бе спряло и провирайки се между санитарните коли, щабните автомобили, една бронирана кола, още една и още една, спрели като тромави метални костенурки, забили дула в не уталожилия се още прашен облак, те стигнаха до втори контролен пост, където беше станало сблъскване. Един камион бе спрял, следващият се бе врязал в него и на пътя се валяха сандъци с патрони. Единият от сандъците се бе отворил при падането и когато Гомес и Андрес слязоха от мотоциклета и го забутаха напред, провирайки се между спрелите коли към контролния пост, където трябваше да си покажат пропуска, Андрес стъпваше върху купчинки патрони, хиляди месингови гилзи, разпилени в праха. Радиаторът на втория камион беше съвсем смазан. Следващата машина се бе допряла до задния му капак. Стотици други напираха отзад и офицер с високи ботуши тичаше надолу по пътя и крещеше на водачите от автоколоната да се поизтеглят на заден ход, за да може удареният камион да бъде извлечен встрани от пътя.

Но камионите бяха много — те можеха да отстъпят на заден ход само ако офицерът стигнеше до края на непрестанно удължаващата се автоколона, за да спре удължаването й, и Андрес го виждаше как бяга, препъва се с джобното фенерче в ръка, крещи, ругае, а в тъмнината прииждат нови и нови камиони.

Часовият на контролния пост не им върна пропуска. Бяха двама часови с карабини през рамо, с фенерчета в ръце, и те също крещяха. Този, който взе пропуска, отиде на другата страна на пътя, спря един от камионите от насрещния поток, за да обясни на шофьора да продължи до следващия контролен пост и да им каже там да задържат всички идващи камиони, докато задръстването се оправи. Шофьорът на камиона го изслуша и подкара надолу. После, все още с пропуска в ръка, часовият от контролния пост се върна назад и закрещя на шофьора на камиона, чийто товар се беше разсипал.

— Оставяй всичко и, за бога, карай напред, чеда можем да разчистим! — извика той на шофьора.

— Разбит ми е кардана — каза шофьорът, приведен до задните колела на камиона си.

По дяволите кардана ти. Шавай — на теб ти говоря!

— С разбит диференциал не може да тръгне — отговори шофьора и пак се наведе.

— Тогава някой да те извлече, само освободи пътя, че да можем да махнем оная железария, другата.

Шофьорът мрачно изгледа часовия, който освети с електрическо фенерче разбитата задна част на камиона.

— Давай! Давай! — крещеше часовият, все още с пропуска в ръка.

— Ами документите ми — напомни му Гомес. — Пропуска ми. Бързаме.

— Върви по дяволите с твоя пропуск — каза часовият, подаде му го и се затече по пътя да спре един задал се отгоре камион.

— Обърни на кръстопътя и ела да извлечеш тази машина — каза той на шофьора.

— Имам заповед да…

— Майната й на твоята заповед. Прави, каквото ти казвам!

Шофьорът включи на скорост, подкара надолу по пътя и изчезна в прахоляка.

Гомес запали мотора, след като заобиколиха катастрофиралия камион, и излязоха на дясната страна на шосето, което оттук нагоре беше чисто; Андрес пак се вкопчи в предното седло и видя как часовият спира друг камион и говори на шофьора, който се е подал от кабината и го слуша.

Сега те се носеха бързо по пътя, който се изкачваше все по-нагоре в планината. Автоколоната в тяхната посока беше задържана при контролния пост, само насрещни камиони профучаваха от лявата им страна, мотоциклетът бързо и равномерно изкачваше стръмнината и скоро застигна онази част от автоколоната, която бе минала през контролния пост, преди да бе станала аварията.

Като продължаваха да карат на загасени светлини, те задминаха още четири бронирани коли, после дълга редица камиони с войници. Войниците пътуваха смълчани в тъмнината и отначало Андрес само почувствува присъствието им: някъде над главата му, една плътна маса, извисяваща се над контурите, на каросериите, които задминаваха в праха. После ги застигна още една щабна кола, която сигнализираше продължително с клаксона и святкаше с фаровете, и при всяко светване Андрес виждаше войниците с каски, дулата на пушките, щръкнали към тъмното небе, цевите на картечниците, също сочещи към зенита, ясно откроили се в тъмнината на нощта, която ги поглъщаше всеки път, щом фаровете гаснеха. Изравниха се с един камион в мига, когато фаровете светнаха, и в краткото припламване на лъча той видя изопнатите и умърлушени войнишки лица. Бойците бяха с каски, досещаха се, че щом ги прехвърлят с камиони в тъмното, значи, се готви настъпление, лицата им бяха напрегнати, всеки премисляше своите грижи в тъмнината и заревото ги разкриваше такива, каквито те не биха изглеждали денем, от страх да не се издадат един пред друг, такива щяха да бъдат до започването на бомбардировката и атаката, а тогава вече кой ти мъчи и какво е изписано на лицето му.

Седнал зад Гомес, който все още успяваше да се движи пред щабната кола и задминаваше камионите един след друг, Андрес не се беше потопил в такива мисли за войнишките лица. Той мислеше друго: „Каква армия, какво въоръжение. Как е механизирана. Vaya gente![1] Гледай ги само. Ето я републиканската армия. Виждаш ли ги. Камион след камион. Всички с еднакви униформи. Всички с каски. Гледай las maquinas, как са щръкнали от камионите и чакат самолетите. Гледай каква армия сме изградили!“

И когато мотоциклетът изпреварваше високите, сиви камиони, пълни с войници, сиви камиони с високи четвъртити кабини и грозни квадратни радиатори, изпреварваше ги, без да забавя ход, изкачвайки равномерно пътя, в прахоляка и святкащите фарове на щабния автомобил, който ги гонеше, проблясъците, осветяващи задния капак на камиона с нарисувана на него армейска червена звезда и същата такава звезда на прашните кузове, и когато мотоциклетът, който сега равномерно изкачваше стръмнината, вземаше завой след завой по виещия се път, а въздухът ставаше все по-хладен и камионите ръмжаха и виеха, в проблясъците се виждаше, че на някои от тях водата в радиаторите е закипяла и мотоциклетният мотор също беше започнал да се задъхва — Андрес, здраво вкопчил се в предното седло, си мислеше: mucho, mucho[2] е такова едно пътешествие с мотоциклет! Никога по-рано не се бе возил на мотоциклет, а сега се изкачваха в планината сред цялото това движение, свързано с настъплението, и докато се изкачваха с Гомес по стръмния път, той знаеше, че изобщо няма смисъл да си блъска главата ще се върне ли навреме за нападението срещу постовете. При това движение и бъркотия той ще може да се върне едва утре привечер, и то в най-добрия случай. Никога по-рано не беше виждал настъпление или подготовка за настъпление и сега, докато се движеха по пътя, той се дивеше на голямата и мощна армия, изградена от Републиката.

Преваляха една дълга полегата отсечка, която прорязваше планинския склон; тя беше толкова стръмна, че малко преди върха Гомес му каза да слезе и двамата избутаха мотоциклета през билото на прохода. Току под седловината, малко вляво, имаше една извивка на пътя, където колите можеха да обръщат, и там видяха светлинки, мъждукащи пред голямата каменна сграда, дълга каменна грамада, която се открояваше на нощното небе.

Да вървим да питаме къде е щабът — каза Гомес на Андрес и те избутаха мотоциклета до затворената врата на голямото каменно здание, където стояха двама часови. Гомес опря мотоциклета на стената, вратата се отвори и на светлината, идваща отвътре, видяха мотоциклетист с кожен костюм, полева чанта през рамо и маузер в дървен кобур на хълбока. Когато вратата се затвори, той намери в тъмнината своя мотоциклет до вратата, пробяга с него няколко крачки, докато моторът запали, и зафуча нагоре по пътя.

Гомес се обърна към един от часовите при входа.

— Капитан Гомес от шестдесет и пета бригада каза той. — Къде мога да намеря щаба на генерал Голц, командуващ тридесет и пета дивизия?

— Не е тук — каза часовият.

— А това тук какво е?

— Comandancia.[3]

— Каква comandancia?

— Comandancia.

— Comandancia на коя част?

— Кой си ти, че ме разпитваш? — сопна му се в тъмнината часовият. Тук, в най-високата точка на пролома, небето беше много чисто, обсипано в звезди, и сега, след като бяха изплували от прашния облак, Андрес виждаше ясно, макар че беше тъмно. Под тях, където пътят свиваше вдясно, той забелязваше на фона на нощното небе очертанията на върволицата от камиони и автомобили.

— Аз съм капитан Рохелио Гомес от Първи батальон на шестдесет и пета бригада и питам къде е щабът на генерал Голц — каза Гомес.

Часовият полуотвори вратата.

— Извикайте ефрейтора от охраната — нареди той на някого вътре.

В същия миг откъм завоя се зададе голяма щабна кола и се насочи към каменното здание, където стояха Андрес и Гомес и очакваха ефрейтора. Автомобилът се приближи към тях и спря пред вратата.

Един едър мъж, възрастен и тежък, с грамадна пясъчножълта барета, каквито носят в стрелковите поделения на френската армия — les chasseurs a pied, — с планшет и пистолет на ремък, пристегнат над тренчкота, слезе от задната седалка на автомобила заедно с още двама души в униформата на Интернационалните бригади.

На френски — език, който Андрес не разбираше, а Гомес като бивш бръснар поназнайваше — той нареди на шофьора да откара колата под прикритие.

Когато оня се запъти към вратата, съпроводен от другите двама офицери, Гомес ясно видя лицето му на светлината и го позна. Виждал беше този човек на митинги, често беше чел статиите му в „Мундо обреро“, преведени от френски. Позна мъхнатите вежди, воднистосивите очи, двойната брадичка — това беше една от големите революционни фигури в съвременна Франция, човекът, който на времето бе ръководил въстанието на френския флот в Черно море. Гомес знаеше, че този човек заема висок политически пост в Интернационалните бригади, че не може да не му е известно къде се намира щабът на Голц и би могъл да го упъти. Но той не знаеше какво бяха направили с този човек времето, разочарованието, горчивината, натрупана по лични и политически причини, и неудовлетвореното честолюбие, не знаеше, че няма нищо по-опасно от това да се обърнеш към него с въпрос. Без да знае всичко това, той направи крачка напред, застана на пътя на този човек, поздрави го със стиснат юмрук и каза:

— Другарю Масар, ние носим съобщение за генерал Голц. Можете ли да ни упътите къде му е щабът? Бързо е.

Високият, тежък възрастен мъж извърна към Гомес сведената си напред глава и внимателно го изгледа със своите воднисти очи. Дори тук, на фронта, след пътуването на свеж въздух в открита кола, сивото му лице, осветено от голата електрическа крушка, показваше признаци на разложение. То сякаш бе изваяно от онази мъртва тъкан, която може да се намери под ноктите на престарял лъв.

— Какво носите, другарю? — запита той Гомес на испански със силен каталонски акцент. Изгледа Андрес косо, погледът му се плъзна по него, после се насочи към Гомес.

— Съобщение за генерал Голц — трябва да се предаде в щаба му, другарю Масар.

— Откъде е то, другарю?

— От фашисткия тия — каза Гомес.

Андре Масар протегна ръка за донесението и другите документи. Хвърли им един поглед и ги пъхна в джоба си.

— Да се арестуват и двамата — каза той на ефрейтора. — Да се обискират и да ми се доведат, когато наредя.

Със съобщението в джоба си той влезе в голямото каменно здание.

Въведоха Гомес и Андрес в караулното помещение и започнаха да ги обискират.

— Какво му стана на този човек? — запита Гомес единия от караулните.

— Esta loco — каза караулният. — Луд е.

— Недей да говориш така! Той е политически деец от първа величина — каза Гомес. — Главен комисар на Интернационалните бригади.

— Apesar de eso, esta loco — каза ефрейторът — въпреки това е луд. Какво сте правили във фашисткия тил?

— Този другар е оттам, той е партизанин — отвърна Гомес на ефрейтора, който го обискираше. — Нос съобщение за генерал Голц. Гледай да не му загубиш документите. И парите, и куршума на верижка. Той ми е от първото раняване при Гуадарама.

— Бъди спокоен — каза ефрейторът. — Всичко ще бъде в това чекмедже. Защо не попита мен къде в Голц?

— Щяхме да те питаме. Тъкмо бях казал на часовия да те извика.

— Но тогава довтаса лудият и ти попита него. Никой за нищо не бива да го пита. Той е луд. А твоя Голц е като караш все по пътя на три километра оттук, после свърнеш вдясно при едни скали в гората.

— Не можеш ли да ни пуснеш да отидем при него?

— Не мога. Това значи да платя с главата си. Трябва да те отведа при лудия. Пък и донесението е него.

— Не можеш ли да кажеш на някого?

— Да — отвърна ефрейторът. — Щом видя някой от началството, ще му кажа. Всички го знаят, че е луд.

— Аз го знам като видна фигура — тюхкаше се Гомес. — Един от хората, които са гордостта на Франция.

— Може да е гордостта на Франция и всичко останало — Каза ефрейторът и сложи ръка на рамото на Андрес. — Но е луд за връзване. Манията му е да разстрелва хората.

— Ама наистина да ги разстрелва?

— Como lo oyes[4] — каза ефрейторът. — Този старец е убил повече хора от бубонната чума. Mato mas que la peste bubonica. Но той не е като нас, да убива фашисти. Que va. Не се шегува. Mata bichos raros. Избива редки птици. Троцкисти. Уклонисти. Всякакви такива; редки екземпляри.

— Когато бяхме в Ескориал, му избихме не мога да ти кажа колко хора — каза ефрейторът. — Разстрелите ги извършваме ние. Интербригадистите не щат да разстрелват своите си хора. Особено французите. За да не стават усложнения, ние вършим това. Разстрелваме французи. И белгийци сме разстрелвали. Всякакви сме разстрелвали. От какви ли не националности. Trede mania de fusilar gente.[5] И все по политически причини. Луд е. Purifica mas que la salvarsan. Прочиства повече от салварсан.

— Но ти ще, кажеш на някого за донесението ни, нали?

— Разбира се, приятелю. В тия две бригади няма човек, когото да не познавам. Всички минават оттук. Дори и русите ги познавам, макар че те повечето не говорят испански. Няма да дадем на тоя луд да разстрелва испанци.

— Ами донесението?

— И него ще оправим. Не се безпокой, другарю. Знаем как да действуваме с този луд. Той е опасен само за неговите хора. Вече го знаем.

— Доведете арестуваните — чу се гласът на Андре Масар.

— Quereis echar un trago? — запита ефрейторът. — Искаш ли да пийнеш?

— Давай.

Ефрейторът извади от шкафа бутилка анис и Гомес и Андрес отпиха по глътка. Ефрейторът също. Той изтри уста с ръката си.

— Vamonos — каза той:

Излязоха от караулката, усещайки как обгарящата глътка анис сгрява устата, стомасите и сърцата им, прекосиха преддверието и влязоха в стая, където зад дълга маса седеше Масар с разгъната пред себе си карта и синьо-червен молив в ръката, с който играеше на пълководец. За Андрес всичко това беше още една излишна задръжка. Много такива задръжки се бяха натрупали за една нощ. И винаги така става. Ако документите ти са наред и имаш вярно сърце, няма от какво да се боиш. В края на краищата те пускат и ти продължаваш пътя си. Но el Ingles му бе казал да бърза. Сега Андрес знаеше, че няма да може да се върне навреме за взривяването на моста, но донесението трябва да предаде, а този старец, седнал зад масата, го бе сложил в джоба си.

— Застанете там — каза им Масар, без да вдигне глава от картата.

— Слушайте, другарю Масар — не издържа Гомес, които бе подкрепил гнева си с глътката анис. — През тази нощ вече загубихме време заради невежеството на анархистите. След това заради мудността на един фашистки бюрократ. А сега заради твоята болезнена подозрителност.

— Затворете си устата — каза Масар, без да вдигне поглед. — Това не е събрание.

— Другарю Масар, това е въпрос бърз и неотложен — каза Гомес. — От първостепенна важност.

Ефрейторът и войникът, които ги бяха докарали, наблюдаваха сцената с жив интерес, сякаш гледаха пиеса, на която са били много пъти, но въпреки това се наслаждават на особено интересните моменти в нея:

— Всичко е неотложно — каза Масар. — Всички неща са важни. — Сега той вдигна глава и ги погледна с молива в ръка. — Откъде знаете, че Голц е тук? Разбирате ли какво значи това — да се явите и да питате за определен генерал преди започването на настъпление? Откъде знаете, че именно този генерал е тук?

— Кажи му ти — обърна се Гомес към Андрес.

— Другарю генерал — започна Андрес. Андре Масар не поправи Андрес, който му бе дал толкова висок чин. — Този пакет ми го дадоха от другата страна на фронта.

— От другата страна на фронта? — прекъсна го Масар. — Да, чух го да казва, че ти идваш от фашисткия тил.

— Беше ми даден, другарю генерал, от един Ingles на име Роберто, който дойде при нас като динамитчик за оная работа с моста. Разбираш ли?

— Продължавай тази твоя история — каза Масар на Андрес, произнасяйки думата „история“ тъй, сякаш казваше лъжа или измислица.

— Е добре, другарю генерал, el Ingles ми каза да го занеса на генерал Голц колкото мога по-бързо. Той започва настъпление към тия планини сега, днес, и ние искаме само едно — да ни се позволи да му го занесем, ако нямате нищо против, другарю генерал.

Масар отново поклати глава. Той гледаше Андрес, но не го виждаше.

Голц, мислеше си той с онази смесица от ужас и тържество, която човек изпитва, когато чуе, че конкуриращ го бизнесмен е загинал в особено зловеща автомобилна злополука или че някой, когото ненавиждаш, но в чиято честност не се съмняваш, е извършил злоупотреба. Значи, и Голц е един от тях! Значи, и Голц явно е във връзки с фашистите! Голц, когото той познава от почти двадесет години. Голц, който през онази зима заедно с Лукач плени в Сибир влака със златото. Голц, който се бе сражавал с Колчак и в Полша. В Кавказ. В Китай и тук от първи октомври. Но всъщност не беше ли, той близък на Тухачевски. И на Ворошилов, наистина. Ала и на Тухачевски. И на кого още друг? Тук, на Карков, разбира се. И на Лукач. Но всички унгарци са интриганти. Той мразеше Гал. Голц мразеше Гал. Това трябва да се помни. Вземи си бележка от това. Голц винаги е мразил Гал. Но фаворизира Пуц. Това не трябва да се забравя. И Дювал е началник на щаба му. Виждаш ли какво излиза, как са навързани нещата. Ти го чу как каза, че Копик е глупак. Каза ли го — Каза го. Факт. И сега това съобщение от фашисткия тил. Само като се кършат тези изсъхнали клони, дървото ще може да се закрепи здраво и да расте. А гнилото — нека всички го видят, защото трябва да бъде унищожено. Но не друг, а Голц. Голц да е между предателите! Той самият знаеше, че на никого не трябва да се доверяваш. На никого. Никога. Нито на жена си. Нито на брат си. Нито на най-стария си другар. На никого. Никога…

— Отведете ги — каза той на караулните. — И поставете сигурна охрана. — Ефрейторът изгледа войника. Представленията, който Масар даваше, обикновено минаваха по-бурно.

— Другарю Масар — каза Гомес. — Не ставайте луд. Чуйте ме какво ви казвам аз, честен офицер и другар. Това е съобщение, което трябва да бъде предадено. Този другар е прекосил фашистките линии с него, за да го предаде на другаря генерал Голц.

— Отведете ги — този път съвсем меко каза Масар на караулния. Жал му беше за тези две човешки същества; изглежда, щеше да се наложи да се разстрелят.

Но гнетеше го особено трагедията на. Голц. Тъкмо пък Голц, мислеше си. Веднага трябва да покаже фашисткото съобщение на Варлов. Не, по-добре да го покаже на самия Голц и да го наблюдава как ще го приеме. Така и ще направи. Как може да е сигурен във Варлов, щом като и Голц е един от тях? Не. Тук трябва да се действува много предпазливо.

Андрес се обърна към Гомес:

— Ама излиза, че няма да предаде донесението, така ли? — запита той, без да вярва на ушите си.

— Не виждаш ли? — каза Гомес.

— Me cago en su puta madre![6] — каза Андрес. Esta loco.

— Да — каза Гомес. — Той е луд. Вие сте луд! Чувате ли! Луд! — викна той на Масар, който пак бе навел глава над картата със своя червен и син молив. Чуваш ли ме, луд убиецо?

— Отведете ги — каза Масар на караулния. — Разсъдъкът им се е размътил от съзнанието за собствената вина.

Тази фраза беше позната на ефрейтора. Чуваше я не за първи път.

— Hijo de la gran puta — викна му Андрес. — Курвенски сине, loco.

Беше вън от себе си поради глупостта на този човек. След като е луд, да го отведат при лудите. А донесението да го вземат от джоба му. Господ да го убие тоя луд. Тежкият испански гняв на Андрес се надигаше от неговия обикновено спокоен и добродушен характер. След малко щеше да го заслепи.

Масар, сведен над картата, тъжно поклати глава, докато караулните извеждаха Гомес и Андрес. Караулните с удоволствие бяха слушали как го псуват, но, общо взето, бяха разочаровани от представлението. Бяха виждали къде по-интересни. Андре Масар не се дразнеше, когато го псуваха. Колко много хора го бяха псували накрая. Той винаги изпитваше към тях искрена жал като към човешки същества. Винаги си казваше това — то беше една от малкото му останали искрени мисли, които бяха наистина негови.

Той седеше на мястото си, мустаците и очите насочени към картата, в която той никога не съумяваше да се ориентира правилно — в кафявите линии на хоризонталите, концентрични, тънки като паяжинка. Той знаеше, че хоризонталите показват котите и падините, но никога не бе успял да разбере защо въпросната кота или падина е тази, а не друга. Или в Генералния щаб, където благодарение на системата с политкомисари той можеше да се меси в качеството си на политически ръководител бригадите, забиваше пръст в някое номерирано, обградено с тънки кафяви линии място сред зелените петна на горите, прорязани от линиите на пътищата, вървящи успоредно на неслучайните извивки на реките, и казваше: „Ето тук. Това е слабото място.“

Гал и Копик, и двамата честолюбци и политикани, се съгласяваха с него и след известно време хора, които никога не бяха виждали картата, узнаваха номера на съответната кота малко преди да тръгнат от изходните си позиции, виждаха наежените й бруствери, катереха се по нейния склон, за да намерят смъртта си на стръмнината, или посрещнати от картечен огън, изригнал от маслиновите горички, падаха още в подножието. А другаде се случваше превземането на височината да не стане без труд, но резултати нямаше и съотношението на силите си оставаше както преди. Ала когато Масар забиваше показалец на картата в щаба на Голц, безкръвното лице на генерала с белезите от рани по главата се изопваше, челюстните мускули се свиваха и той си казваше: „По-добре е да те разстрелям, Андре Масар, вместо да ти позволявам да тикаш този твой сив, мръсен показалец в моята контурна карта. Проклет да си заради всички войници, загинали от това, че се набъркваш в работа, които не разбираш. Проклет да е денят, в който започнаха да наричат на твое име тракторни заводи, села и кооперативи и те направиха символ. Иди да подозираш, да заплашваш, да разобличаваш и да разстрелваш, някъде другаде и остави моя щаб на мира.“

Но вместо да каже това, Голц се отпускаше на облегалката на стола, по-далеч от това свело се над картата туловище, по-далеч от този навиращ се напред показалец, от воднистите сиви очи, от побелелите мустаци и от лошия му дъх, и казваше: „Да, другарю Масар. Виждам какво имате пред вид. Но все пак, струва ми се, че не е сполучливо избрано и не съм съгласен с вас. Ако решите, можете да действувате през главата ми. Да. Можете да поставите въпроса по партийна линия, както казвате. Но не съм съгласен с вас.“

И тъй, сега Андре Масар работеше седнал над картата си на голата маса, електрическата лампа без абажур осветяваше главата му с голямата барета, издържана напред, за да засени очите от рязката светлина, вземаше данните от размножената на циклостил заповед за настъплението и бавно и старателно правеше отметки по картата като млад офицер, който решава тактическа задача, във военното училище. Той воюваше.

Мислено командуваше войските; имаше право да се намесва в работата на щаба, а по негово мнение това означаваше, че командува. Така той седеше със съобщението на Робърт Джордън в джоба си, Гомес и Андрес чакаха в караулното помещение по-нататъшното развитие на събитията, а Робърт Джордън лежеше в гората над моста. Съмнително е дали мисията на Андрес би имала по-други резултати, ако Андре Масар не беше задържал него и Гомес и ако те бяха изпълнили задачата си. На фронта нямаше човек, разполагащ с такива пълномощия, че да може да спре настъплението. Машината беше пусната в ход и вече се бе завъртяла — невъзможно беше вече да се спре. Във всички по-мащабни военни операции има голяма инерция. Но веднъж преодоляна инерцията, машината се завърта и да се спре, е тъй трудно, както и да се пусне в ход.

Тази вечер, когато възрастният човек с барета, издърпана напред така, че да засланя очите му, все още седеше на масата пред картата, вратата се отвори и в стаята влезе руският журналист Карков, заедно с двамина други руси, облечени цивилно — кожени палта и кепета. Ефрейторът от охраната неохотно затвори вратата зад тях. Карков беше първият отговорен човек, с когото той бе успял да се свърже.

— Другарю Масар — изфъфли Карков с пренебрежително учтивия си глас и показа развалените си зъби.

Масар се изправи. Той не обичаше Карков, но Карков, който представяше „Правда“ и поддържаше непосредствена връзка със Сталин, беше в момента една от трите най-важни фигури в Испания.

— Другарю Карков — каза той.

— Подготвяте настъплението? — кимна Карков към картата.

— Изучавам го — каза Масар.

— Кой настъпва? Вие или Голц? — запита Карков с невъзмутим тон.

— Както ви е известно, аз съм само политкомисар — отвърна му Масар.

— О — каза Карков. — Скромничите. Вие сте истински генерал. Имате карта и полеви бинокъл. Но не бяхте ли някога адмирал, другарю Масар?

— Бях мерач на бордово оръдие — каза Масар. Това беше лъжа. Всъщност по време на бунта той беше главен артелчик. Но сега беше убеден, че е бил мерач на бордово оръдие.

— А! Аз пък мислех, че сте били главен артелчик, — каза Карков. — Винаги обърквам фактите. А това е доказателство, че съм журналист.

Другите двама руснаци не се намесваха в разговора. Те гледаха картата, надзъртаха през рамото на Масар и от време на време си казваха нещо на техния език. След като се бяха поздравили, Масар и Карков бяха минали на френски.

— В „Правда“ по-добре е фактите да не се объркват — каза Масар. Каза го с рязък тон, за да възстанови засегнатото си самочувствие. Карков винаги пробиваше балона на самочувствието му. Френската дума за това е degonfler, Масар се дразнеше и винаги беше нащрек с Карков. Заговореше ли с него Карков, без да иска, забравяше с какви големи пълномощия той, Андре Масар, е изпратен тук от Централния комитет на Френската комунистическа партия. Излиташе от мисълта му и фактът, че неговата личност е неприкосновена. Винаги щом поискаше, Карков съумяваше да го уязви по някакъв косвен начин. Сега Карков каза: „Обикновено проверявам фактите, преди да изпратя дописка в «Правда». В «Правда» аз съм точен. Кажете, другарю Масар, нищо ли не сте чули за някакво съобщение, изпратено за Голц от един от нашите партизански отряди, които действуват в района на Сеговия? Там сега има един американски другар, казва се Джордън — трябваше да се обади. Постъпили са сведения за сблъсквания във фашисткия тил. Той трябваше да изпрати съобщение за Голц.“

— Американец? — запита Масар. Андрес беше казал „един Ingles“. Ето каква била работата. Значи, е направил грешка. И въобще защо го бяха заговорили тези глупаци?

— Да — изгледа го Карков презрително, — млад американец, не особено развит политически, но работа прекрасно с испанците и се е отличил в партизанските действия. Направо ми дайте съобщението, другарю Масар. Достатъчно се забави и без това.

— Какво съобщение? — запита Масар. Въпросът Му бе глупав и той съзнаваше това. Но не можеше да признае толкова бързо, че не е бил прав, и го каза, за да отложи мига на унижението.

— Съобщението от този младеж Джордън до Голц, което е във вашия джоб — каза Карков през лошите си зъби.

Андре Масар пъхна ръка в джоба си и постави плика на масата. Изгледа Карков в упор. Добре. Беше сбъркал и сега нищо не можеше да направи, но не е човек, който ще се признае за победен.

— И пропуска — добави тихо Карков.

Масар го сложи до съобщението.

— Другарю ефрейтор! — извика Карков на испански.

Ефрейторът отвори вратата и влезе. Той хвърли бърз поглед към Андре Масар, който го изгледа като стар глиган, заобиколен от хрътки. По лицето му не се четеше страх, нито унижение. Беше само разгневен, притиснали го бяха до стената, но не за дълго. Той знаеше, че може да пробие обръча на хрътките.

— Дайте тези неща на двамата другари в караулното и ги насочете към щаба на генерал Голц — каза Карков. — И без това много се забавиха.

Ефрейторът излезе, Масар го изпрати с поглед, после обърна очи към Карков.

— Другарю Масар — каза Карков. — Възнамерявам да разбера доколко вашата особа е неприкосновена.

Масар го изгледа право в очите и не отговори.

— И недейте да замисляте някакви мерки против ефрейтора — продължи Карков. — Не е той причината. Видях тези двама души в караулното и те се обърнаха към мен (това беше лъжа). Надявам се, че хората винаги ще се обръщат към мен (това беше истина, макар че към него се бе обърнал ефрейторът, а на арестантите). Но Карков вярваше, че неговата достъпност носи добро и вярваше в силата на доброжелателната намеса. Това беше единственото, към което не се отнасяше с цинизъм.

— Знаете ли, че когато съм в СССР, пишат ми в „Правда“, ако е била извършена несправедливост в някое азербайджанско градче. Това известно ли ви беше? Хората казват: „Карков ще ни помогне.“

Андре Масар изгледа Карков и на лицето му бяха изписани гняв и неприязън. В ума му се въртеше само едно: Карков беше направил нещо против него. Е, добре, Карков, може да сте влиятелен човек, но пазете се.

— Тук работата е малко по-различна — продължи Карков, — но принципът е същият. Ще разбера доколко е неприкосновена вашата особа, другарю Масар. Бих искал да установя не е ли възможно да се промени името на този тракторен завод.

Андре Масар извърна очи от него и пак се задълбочи в картата.

— Какво пише това момче Джордън? — запита го Карков.

— Не съм го чел — каза Андре Масар. — Et main-tenant fiche moi la paix,[7] другарю Карков!

Добре — каза Карков. — Оставям те да промишляваш върху проблемите на стратегията.

Той излезе от стаята и се насочи към караулното помещение. Андрес и Гомес вече не бяха там, той постоя за миг в празната караулка, вгледан към пътя и към далечните планински върхове, които вече се очертаваха в сивата светлина на утрото. Трябва да се изкачим там горе, помисли си той. Това ще е скоро, вече не остана време.

Андрес и Гомес пак се носеха по пътя с мотоциклета, но вече светлееше. Андрес пак се беше хванал за предната седалка на мотоциклета, който вземаше завой след завой по пътя, виещ се като змия в леката мъгла, загърнала планинския проход; той усещаше бързия бяг на машината под себе си, после Гомес натисна спирачките, мотоциклетът поднесе и се спря, те слязоха и застанаха до него, посред пътя, който се спускаше и чезнеше надолу в гората, а от дясната им страна имаше и танкове, прикрити с борови клони. Гората беше пълна с войници. Андрес видя момчета, нарамили дългите пръти на носилките. От дясната страна под дърветата, недалеч от пътя, бяха спрели три щабни автомобила, замаскирани с борови клонки, натрупани отстрани и върху тях.

Гомес избута мотоциклета до една от колите. Той го опря на един бор и заговори с шофьора, седнал на земята, недалеч от автомобила, опрял гръб на един дънер.

— Ще ви заведа при него — каза шофьорът. — Остави мотора така, че да не се вижда, и го прикрий — ето, там има — и той показа купчинка прясно насечени клонки.

Слънцето тъкмо започваше да наднича над боровите върхари, когато Гомес и Андрес последваха шофьора — казваше се Висенте — по пътечката, която пресичаше пътя, продължаваше нагоре по склона между боровете и стигаше до землянка, от чийто покрив излизаха жици и продължаваха по гористия склон. Те останаха при входа, а шофьорът влезе вътре и Андрес се възхити на землянката, която приличаше на обикновена яма на склона, само дето нямаше разпръсната пръст около нея, но застанал при входа, той виждаше, че тя е дълбока, просторна и хората в нея вървят свободно, без да се боят, че ще си блъснат главите в дебелите греди на тавана.

Шофьорът Висенте излезе при тях.

— Той е там, горе, където се разгръщат за атаката. Предадох го на неговия началник щабен. Той се разписа. Ето.

Той подаде на Гомес плик с подпис. Гомес го даде на Андрес, който го погледна и го пъхна под ризата си.

— Как се казва този, дето го е подписал? — запита той.

— Дювал — отвърна Висенте.

— Добре — каза Андрес. — Това е един от тримата, на които мога да предам пакета.

— Ще чакаме ли за отговор? — Гомес запита Андрес.

— Не е зле да почакаме. Макар че след онова с моста бог знае къде ще трябва да търся el Ingles и другите.

— Ако ще чакате, елате при мен — предложи Висенте. — Докато се върне генералът. Ще намеря кафе. Сигурно, сте прегладнели?

— Колко танкове! — възкликна Гомес.

Минаваха край покритите с клонки танкове, боядисани в калносив защитен цвят; зад всеки от тях върху килима от борови игли се бяха проточили две дълбоки следи, които показваха къде машината е свърнала от пътя и е влязла в гората на заден ход. Под боровите клонки хоризонтално стърчаха стволовете на четиридесет и пет милиметровите оръдия; водачите и мерачите с кожени куртки и ребристи шлемове седяха, опрели гърбове о дънерите, или спяха на земята.

— Това са резервите — поясни Висенте. — Всички тези войници са от резервите. Онези, които ще започнат настъплението, са горе.

— Много са — каза Андрес.

— Да — съгласи се Висенте. — Цяла дивизия.

А в землянката Дювал държеше в лявата си ръка съобщението на Робърт Джордън, поглеждаше часовника си на китката на същата гази ръка, четеше съобщението вече четвърти път и всеки път усещаше как под мишниците му избива пот и се стича надолу към хълбоците му. Той крещеше в слушалката:

— Тогава дайте ми позиция Сеговия. Тръгнал си е. Дай ми позиция Авила.

Не се отказваше от телефона. Нямаше смисъл. Беше говорил с двете бригади. Голц се бе изкачил да направи преглед на разположението преди атаката и сега беше на път към един наблюдателен пост. Той поиска да се свърже с наблюдателния пост, но не намери Голц там.

— Дай ми първа самолетна писта — каза Дювал, като реши внезапно да поеме цялата отговорност. Той ще спре настъплението на своя отговорност. По-добре беше да се спре. Не можеш да пращаш хората, разчитайки на внезапността на изненадата, когато противникът ти те очаква. Не, не може така. Това значи да пращаш хората на заколение. Не можеш да си позволиш такова нещо. В никакъв случай. Да го разстрелят, ако искат. Ще се свърже направо с летището и ще отмени бомбардировката. Ами ако това е нападение за отвличане на вниманието? Ами ако нашата задача е да привлечем насам всичката тази жива сила и бойна техника? Ами ако тъкмо това е целта? Когато започваш настъпление, никога не ти казват дали то не е за отвличане силите на противника.

— Не звъни на самолетна писта номер едно — нареди той на свързочника. — Дай ми наблюдателния пост на шестдесет и девета бригада.

Все още се опитваше да получи свръзка, когато дочу бученето на самолети.

В същия миг го свързаха с наблюдателния пост.

— Да — каза спокойно Голц.

Той седеше, опрял гръб в чувалче с пясък, краката — на един голям камък, цигарата — залепена на долната устна, и докато разговаряше, поглеждаше нагоре през рамо. Виждаше клиновидните тройки, които сребрееха в небето и го раздираха с рев, изскочили зад далечните върхове заедно с първите слънчеви лъчи. Гледаше ги как се приближават и красиво проблясват на слънцето. Виждаше двойния ореол там, където слънчевите лъчи играеха по перките.

— Да — каза той на френски в слушалката, защото това беше Дювал. — Nous sommes foutus. Oui. Comme toujours. Oui Cest dommage. Oui.[8] Да се пукнеш от яд, че е закъсняло.

В очите му, които следяха идващите самолети, светеше гордост. Сега вече различаваше червените опознавателни знаци на крилата и наблюдаваше бързия величествен полет на машините, които се носеха с рев. Ето как можеше да бъде. Това са наши самолети. Пристигнали са тук на параходи през Черно море, през Мраморно море, през Дарданелите, през Средиземно море, разтоварили са ги грижовно в Аликанте, умело са ги сглобили, изпробвали са ги, установили са, че са безупречни, и сега те летяха с прекрасна пулсираща точност в плътен, стегнат строй, сребристи под лъчите на утринното слънце, за да бомбардират ей ония планински ридове така, че те с грохот да се разхвърчат във въздуха. И всичко това, за да можем да преминем.

Голц знаеше, че щом самолетите прелетят над тях, бомбите ще западат, ще се запремятат като делфини във въздуха. И тогава планинските ридове ще заехтят разцепени, ще заподскачат в гъбовидните облаци и ще изчезнат, загърнати в прах. Тогава по двата склона с вой и хриптене ще запълзят танковете, а след тях неговите две бригади. И ако настъплението бе внезапно, те щяха да се понесат напред, щяха да прегазят позициите, спирайки се от време на време, за да ги прочистят, защото работа много, трябва да се свърши умно с помощта на танковете, а танковете се завъртат на една верига, описват кръг, някои дават прикриващ огън, други извеждат атакуващите, извозват ги по превала и продължават надолу по склона. Ето как би било, ако нямаше измяна и ако всеки вършеше каквото трябва.

Имаше два хребета, пред тях бяха танковете и неговите две бригади, на които можеше да се разчита, готови всеки миг да излязат от гората, и ето че и самолетите се показаха. Всичко, което бе длъжен да направи, той бе направил както трябва.

Но докато следеше самолетите, които сега бяха почти точно над главата му, той усети как стомахът му се свива и му се повдига, защото, след като чу по телефона съобщението на Джордън, вече разбираше, че на двата хребета няма да има хора. Те ще се изтеглят малко по-надолу, ще намерят прикритие от шрапнелите в тесните окопи или ще се скрият в гората, а щом бомбардировачите прелетят, ще се върнат на местата си горе с картечниците, с автоматите и с тези противотанкови оръдия, които Джордън бе видял да се изкачват по планинския път, и ще претърпим още едно позорно поражение. Но в оглушителния самолетен рев нещата започнаха тъй, както би трябвало да започнат, и Голц, обърнал очи към небето, каза в слушалката:

— Не. Rien a faire. Rien. Faut pas panser. Faut accepter.[9]

Голц гледаше самолетите със сурови, горди очи, които знаеха как би могло да бъде и как ще бъде, и каза, горд с това, което можеше да бъде, вярвайки в това, което би могло да бъде, макар че то никога не беше:

— Bon. Nous ferons notre petit possible[10] — и остави слушалката.

Но Дювал не го чу. Седнал до масата със слушалката в ръка, той чуваше единствено рева на самолетните мотори и си мислеше: може би сега, може би този път, слушай ги как идват, може би бомбардировачите ще ни пометат, може би ще ни се удаде да направим пробив, може би той ще получи резервите, които искаше, може би — ето, този път. Хайде! Давайте! Хайде!

Ревът беше такъв, че заглушаваше мислите му.

Бележки

[1] Брей, че хора (исп.). — Б.пр.

[2] Голямо нещо (исп.). — Б.пр.

[3] Комендатура (исп.). — Б.пр.

[4] Както го чуваш (исп.). — Б.пр.

[5] Има мания да разстрелва хора (исп.). — Б.пр.

[6] Неговата мама курвенска (исп.). — Б.пр.

[7] А сега, остави ме на мира (фр.) — Б.пр.

[8] С нас е свършено. Да. Както винаги. Да. Много жалко. Да. (Фр.) — Б.пр.

[9] Нищо не може да се направи. Нищо. Да не мислим за това. Трябва да се примирим (фр.). — Б.пр.

[10] Добре. Ще направим малкото, което можем (фр.). — Б.пр.