Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Whom the Bell Tolls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)
Допълнителна корекция
mrumenov (2013)

Издание:

Ърнест Хемингуей. За кого бие камбаната

Американска

Първо издание

Превел от английски: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Петя Калевска, Евдокия Попова

Дадена за набор: юли 1979 г.

Подписана за печат: декември 1979 г.

Излязла от печат декември 1979 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул, „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

Те вървяха по обраслата в изтравничета планинска поляна и Робърт Джордън усещаше как изтравничетата шумолят в краката му, усещаше тежестта на пистолета в кобура на бедрото си, усещаше слънцето над главата си, усещаше в гърба си хладния повей от заснежените хребети и ръката на момичето, стегната и силна, вплела пръсти в неговите. От това, че нейната длан лежеше в неговата, от това, че пръстите им бяха сплетени, от това, че китката й докосваше неговата, от близостта на дланите, на пръстите и на китките им в неговата ръка преливаше нещо свежо като първия порив на вятъра, който набръчква стъклено гладката повърхност на затихналото море, нещо тъй леко, като перце, което се докосва до устните, като лист, който в безветрие пада тихичко на земята; тъй леко, че беше достатъчно съприкосновението на пръстите, за да се усети, но от здраво сплетените ръце то тъй се усилваше, ставаше тъй неудържимо, така до болка напористо, така мъчително, че го пронизваше и изпълваше цялото му тяло с пулсиращата празнота на желанието. Слънцето осветяваше пшениченорусите й коси, златисто мургавото нежно лице, извивката на шията и той я притегли към себе си, отметна главата й назад и я целуна. Тя потрепери от целувката му, той притисна стройното й тяло и почувствува малките й, твърди гърди, почувствува ги през тъканта на техните две памучни ризи и вдигна ръка, разкопча копчетата на ризата й, приведе се към нея и я целуна, а тя стоеше разтреперана, отметнала глава назад. После брадичката й се допря до главата му и той почувствува, че тя прегръща главата му и я притиска към себе си. Изправи се и с две ръце я прегърна тъй здраво, че я повдигна от земята и усещайки как тя трепери, я зацелува по шията, после я пусна на земята и каза:

— Мария, о, моя Мария. — После добави: — Къде да отидем?

Тя не отговори, но ръката й се плъзна под ризата му, започна да я разкопчава и тя каза:

— И ти. И аз искам да целувам.

— Не, зайче.

— Да. Да. Каквото ти, това и аз.

— Не. Не е възможно.

— Хайде тогава. О, хайде. О, хайде. О!

После беше мирисът на смачканите изтравничета, драскащите превити стебълца под главата й, слънцето, заслепило затворените й очи, и как цял живот ще помни извивката на шията й, когато лежеше, зарила глава в туфите изтравничета, и устните й, които леко, неволно потръпваха, и клепките, трепкащи върху здраво затворените очи, затворени за слънцето и за всичко друго и светът за нея беше червен, оранжев, златистожълт от слънцето, проникващо през спуснатите ресници, и в тези цветове беше всичко — пълнотата, обладанието, радостта, — всичко бе в това цветно заслепение. А за него това беше път в мрака, водещ към никъде и само към никъде, и отново към никъде, и още, и още, и отново към никъде, лактите, потънали в земята, и отново към никъде, безпределно, безизходно, вечно наникъде, и вече няма сили, и пак към никъде, и нетърпимо, и още, и още, и още, и още към никъде, и изведнъж обгарящо, прегръщащо, цялото никъде е изчезнало, и времето е застинало, и само двамата съществуват в неподвижно спрялото време, а земята се изплъзна и политна.

После той лежеше настрана, заровил глава в изтравничетата, пронизани от слънцето, вдъхва уханието им и уханието на корени и пръст, и усеща ги бодливи под голите си плещи и надолу по хълбоците, а момичето лежи срещу него и очите й са все още затворени; после ги отвори, усмихна му се и той каза много уморено, макар и ласкаво, но някъде отдалеч:

— Хей, зайче.

А тя се усмихна и каза съвсем не отдалеч:

— Хей, мой Ingles.

— Не съм Ingles — отвърна той лениво.

— Да, Ingles си — каза тя. — Ти си моят Ingles. — И тя се протегна, улови го за двете уши и го целуна по челото.

— Ето — каза тя. — Как е? Научих ли се да целувам?

После те вървяха един до друг покрай потока и той каза:

— Аз те обичам, Мария, и ти си толкова чудесна и толкова красива, и толкова удивителна, че когато съм с теб, струва ми се, че искам да умра, толкова много те обичам и така става с мен, когато съм с теб.

— О — каза тя. — Аз всеки път умирам. Ти не умираш ли?

— Не. Почти. А усети ли, че земята политва?

— Да. Когато умирах. Прегърни ме, моля те.

— Не. Ръката ти е в мен. Тя ми стига.

Той я погледна, после погледна отвъд поляната и видя един ястреб, излязъл на лов, и големите следобедни облаци, които изпълзяваха иззад планините.

— А с другите с теб не е било така, нали? — запита го Мария, както крачеха уловени ръка за ръка.

— Не. Наистина.

— Много ли други си обичал?

— Не много. И не както теб.

— И с тях не е било така? Нали?

— Било е приятно, но не така.

— И земята политва. Не е ли политвала и преди?

— Не. Честна дума. Никога.

— Ай — възкликна тя. — И имаме това само за един ден.

Той не каза нищо.

— Но все пак го имаме — продължи Мария. — Нали и ти ме харесваш? Нали ти харесвам? После ще се разхубавя.

— Много си хубава сега.

— Не — каза тя. — Но погали ме по главата.

Той я погладя и почувствува пак късите меки коси, слегнали се под ръката му, веднага пак щръкват между пръстите му и той сложи двете си ръце на главата й, обърна лицето й към себе си и я целуна.

— Много ми харесва да целувам — каза тя. — Но не умея.

— Няма защо да целуваш.

— Има. Аз съм ти жена и трябва всякак да ти се нравя.

— Достатъчно ми се нравиш. Повече не искам. Не бих могъл да направя нещо повече, ако ми се нравиш по-силно.

— Но ти ще видиш — каза тя много щастливо. — Сега косата ми ти е забавна, защото е такава. Но тя всеки ден расте. Ще стане дълга и тогава няма да съм грозна и може би ти ще ме заобичаш много силно.

— Имаш чудно тяло — каза той. — Най-чудното на света.

— Слабо като на всички момичета.

— Не. В красивото тяло има вълшебство. Но невинаги. Не знам защо, но едни го имат, а други не. У теб го има.

— За теб — каза тя.

— Не.

— Да. За теб и само за теб и винаги ще бъде за теб. Но това е малко, иска ми се да ти дам повече. Ще се науча да се грижа добре за теб. Но кажи ми истината. Никога ли по-рано земята не е политвала?

— Никога — отвърна той и това беше истина.

— Сега съм щастлива — каза тя. — Сега съм наистина щастлива.

— Сега мислиш за нещо друго, нали? — запита го тя.

— Да. За това, което ми предстои да свърша.

— Жалко, че не сме на коне — каза Мария. — Тъй съм щастлива, че ми се иска да препускам на един хубав кон и ти да препускаш до мен, и двамата да препускаме все по-бързо и по-бързо, а щастието ми да е винаги пред нас.

— Може би със самолет ще може да догоним твоето щастие — обади се той разсеяно.

— И да летим високо-високо в небето, като тези малки изтребители, които блестят на слънцето. Да се премятаме и да се гмуркаме. Que dueno![1] — засмя се тя. — Моето щастие дори няма да забележи това.

— Твоето щастие не го присвива стомах — каза той, чувайки с половин ухо думите й.

Защото сега беше другаде. Вървеше до нея, но умът му беше зает с проблема за моста и всичко беше тъй ясно, отчетливо и релефно, като в обектива на фотоапарат, когато е точно фокусиран. Виждаше двата поста, откъдето Анселмо и циганинът наблюдават. Виждаше безлюдния път, после същия път, но по него се придвижва военна част. Виждаше къде ще изведе на позиция двете леки картечници, за да имат най-добър обстрел. А кой ще стреля с тях? — запита се той. Накрая аз; но кой в началото? Той залага динамитните шашки, закрепва ги и ги съединява, поставя капсулите и ги законтря, обточва проводниците, свързва ги и се връща там, където е оставил старата кутия с детонатора; после започна да мисли какво би могло да се случи и какво би могло да не стане както трябва. Престани, заповяда си той. Току-що се люби с това момиче и главата ти е ясна, съвсем ясна, и вече започваш да се тревожиш. Едно е да обмисляш какво трябва да направиш, друго е да се тревожиш. Не се тревожи. Не трябва да се тревожиш. Знаеш какво може да се наложи да направиш и знаеш какво може да стане. Разбира се, че може да се случи.

Знаеш за какво се бориш и се залови за него. Бориш се тъкмо против това, което вършиш и което си принуден да вършиш, за да може да се спечели победата. Ето и сега трябва да използуваш тези хора, които ти станаха мили, тъй както трябва да се използуват войниците, да се използуват, без да се влага чувство, защото иначе не може да се спечели. Изглежда, че Пабло е най-умният. Той веднага надуши какво се задава. Жената бе изцяло „за“ и още е; но постепенно и тя започва да разбира накъде бият нещата и това вече й се отразява тежко. Ел Сордо се ориентира мигновено и е готов да направи, каквото трябва, но то не му харесва, както и на теб — Робърт Джордън — не ти харесва.

И тъй твърдиш, че си бил загрижен не какво ще се случи с теб, а какво щяло да стане с жената, с момичето и с останалите. Добре. А какво би станало с тях, ако ти не бе дошъл тук? Какво е ставало с тях, как са живели, преди ти да пристигнеш? Не, така не може да се разсъждава. Не носиш отговорност за тях, освен по време на акция. Не си ти, който е издал заповедта. Заповедта е на Голц. А кой е Голц? Добър генерал. Най-добрия командир, който си имал. Но трябва ли един човек да изпълнява неизпълними заповеди, като знае докъде ще доведат те? Дори ако тези заповеди идват от Голц, който представлява не само армията, но и партията? Да. Трябва да се изпълнява, защото единствено в изпълнението на заповедта може да се разбере дали е неизпълнима. Откъде знаеш, че е неизпълнима, когато още не си се опитал да я изпълниш? Ако всеки, който получи заповед, започне да разправя, че е неизпълнима, докъде ще стигне? Докъде ще стигнем, ако вместо да изпълняваме заповеди, започнем да пищим „неизпълнимо“, щом го получим?

Беше видял достатъчно командири, за които всички заповеди са неизпълними. Онази свиня Гомес в Естремадура. Бе видял достатъчно атаки, в които фланговете не бяха тръгвали напред, защото бяха смятали, че е невъзможно. Не, той ще изпълни това, което му е наредено, а пък ако хората, които трябва да му помагат в това, са му симпатични — жалко.

Такава е партизанската работа — навличаш нещастие и излагаш на двойна опасност тези, които те подслоняват и ти помагат. И защо? За да може един ден да няма вече опасности и за да може страната да стане хубаво място за живеене. Може да звучи плоско и изтъркано, но така е.

Ако Републиката загуби, ще стане невъзможно за ония, които вярват в нея, да живеят в Испания. А може и да не е така? Не, той знаеше, че е така, знаеше какво се бе вършило там, където бяха стъпили фашистите.

Пабло беше свиня, но останалите бяха прекрасни хора и не беше ли предателство спрямо тях да ги забърква в тази работа? Може би беше. Но не ги ли забъркаше, след седмица ще дойдат два кавалерийски ескадрона и ще ги разгонят.

Не. Нищо няма да спечелят, ако реши да не ги намесва. Освен че никой не трябва да се намесва в живота на другия, всеки трябва да бъде оставен на мира. Аха, значи, вярваше в това, така ли? Да, в това той вярваше. Ами в плановото общество и всичко останало? С него нека се занимават други. Той има какво да прави след войната. А във войната участвуваше, защото тя бе избухнала в страна, която той обича, защото вярваше в Републиката и знаеше, че ако Републиката бъде разбита, животът ще стане нетърпим за всички, които бяха вярвали в нея. Докато трае войната — подчинява се на комунистическата дисциплина. Тук, в Испания, комунистите бяха показали най-добрата дисциплина и най-здравия и разумен подход към воденето на войната. Приемаше дисциплината им, докато е военно време, защото, докато се водеше войната, те бяха единствената партия, чиято програма и дисциплина той можеше да уважава.

Тогава какви са политическите му убеждения? Засега нямам никакви, отговори си той. Но никому не трябва да казва това. Никога не трябва да го признава. А какво ще прави после? Ще се завърне и както по-рано ще си вади прехраната, като преподава испански, и ще напише правдива книга. Непременно ще напише. Уверен бе, че това няма да е трудно.

Трябва да поговори с Пабло за политика. Сигурно щеше да е интересно да разбере как е протекло политическото му развитие. Вероятно класическото преминаване от леви на десни позиции, както стария Леру. Пабло имаше много общо с Леру. Не беше по-добър и Прието. Пабло и Прието хранеха почти еднаква вяра в крайната победа. И двамата имаха политическите убеждения на конекрадци. Той вярваше в Републиката като форма на управление, но Републиката трябва да се отърве от цялата тая шайка конекрадци, които я доведоха до критичното положение, в което изпадна, когато започна метежът. Имало ли е някога народ, чиито ръководители да са толкова злостни негови врагове?

Врагове на народа. Може и без това определение. Това е изтъркана фраза, която е по-добре да прескочим. Ето до какво бе довело това, че спа с Мария. Вече бе успял да стане политически лицемер и фанатик, заприличал бе на твърдоглав баптист и изрази като „врагове на народа“ сами му хрумваха и той безкритично си служеше с тях. Привикваше с революционно-патриотарските клишета в мисленето, започваше да ги употребява безкритично. В тях, разбира се, имаше истина, но прекалено леко му идваха на езика. Във всеки случай след онова, което се беше случило снощи и днес следобед, всичко се беше избистрило в ума му — поне по тия въпроси. Странно нещо е фанатизмът. Ставаш абсолютно уверен, че си прав, и нищо не те прави тъй уверен в собствената ти правота, както въздържанието. Въздържанието е враг на ересите.

Интересно дали тази теза би издържала една негова проверка? Сигурно затова комунистите така безпощадно воюват с бохемството. Напиеш ли се, отдадеш ли се на секс и прелюбодейство, даваш си сметка за собствената слабост, за това, че не е трудно да кривнеш от онзи тъй еластичен заместител на апостолското верую, което се нарича партийна линия. Долу бохемството, грехът на Маяковски.

Но Маяковски пак е причислен към светците, защото е безопасно мъртъв. Скоро и ти ще бъдеш безопасен покойник, каза си той. А сега стига си мислил за такива работи. Мисли за Мария.

Мария беше тежко изпитание за фанатизма му. Засега още не беше разклатила неговата непоколебимост, но много му се бе приискало да не умира. Охотно би се отказал от геройска или мъченическа смърт. Нямаше желание да повтаря Термопилите, нито да разиграва Хораций на някакъв мост, нито да бъде малкият холандец, запушил с пръстче дупката в дигата. Не. Искаше му се да бъде известно време с Мария. Всъщност това беше. Искаше му се да бъде дълго, дълго с нея.

Не вярваше отсега нататък за него да съществува онова, което наричаха дълго време, но ако то съществуваше, би желал да го прекара с нея. Бихме могли да отидем в хотел и да се регистрираме като доктор и мадам „Ливингстън — предполагам“.[2]

А защо да не се ожени за нея? Разбира се, помисли си той. Ще се оженя за нея. Тогава ще бъдем мистър и мисис Робърт Джордън от Сънвали, щат Айдахо. Или от Корпъс-кристи, щат Тексас, или от Бъти, Монтана.

Испанските момичета стават чудесни съпруги. Никога не съм имал жена испанка, така че знам. А когато пак започна да работя в университета, тя ще бъде съпруга на преподавател и когато студентите, изучаващи испански в четвърти курс, дойдат у нас вечер да изпушат по една лула, да поговорят в неофициална атмосфера за Кеведо, Лопе де Вега, Галдос и другите славни покойници, славни като всички покойници; Мария може да им разкаже как група синьори и кръстоносци на правата вяра са я уловили, един й седнал на главата, докато другите й извъртели ръцете, вдигнали й полата и я напъхали в устата й.

Интересно как ли ще приемат Мария в Мисула, щат Монтана? Разбира се, ако успея да получа старата си работа в Мисула. Сигурно там вече ме водят като червен и са ме сложили в черния списък. Макар че — кой знае? Може и да не са. Нямат никакви доказателства с какво се занимаваш, дори и да им разкажеш, няма да повярват, а паспорта с испанска виза получи, преди да въведат ограниченията.

Срокът изтича през есента на тридесет и седма. Отпътувах през лятото на тридесет и шеста и макар че имам едногодишен отпуск, трябва да се върна едва в началото на есенния семестър, не по-рано. До началото на есенния семестър има още много време. И до вдругиден има много време, ако по този начин ще приемаме нещата. Не. Що се отнася до университета, няма защо да се тревожа. Нужно е само да се върна през есента и всичко ще бъде наред. Само трябва да бъда навреме.

А от дълго време водиш странен живот. Дявол да го вземе, ако не е странен. Испания е и професията ти, и работата ти, няма нищо неестествено в това, че дойде в Испания. Лятно време работеше по строежи на различни технически съоръжения, в прокарването на горски пътища и там се научи да действуваш с динамит, това, че усвои сапьорската професия, също не буди подозрение. Работа като работа, само че понякога с моменти на напрежение.

Щом започнеш да възприемаш работата на сапьора като техническа задача, вече не виждаш нищо друго в нея. Но в нея има и друго, което съвсем не е тъй просто, макар че, бог ти е свидетел, ти твърде лесно свикна с него. Например това, дето винаги търсиш най-благоприятните условия за убийство — разрушаването е всъщност едно убийство. Дали гръмките думи правят убийството по-оправдано? Дали от гръмките думи то става по-малко отблъскващо? Ако искаш да знаеш, ти твърде леко се залови за това, каза си той. И твърде трудно е да се предвиди какво ще представляваш от само себе си или, по-точно казано, за какво ще бъдеш годен, когато престанеш да служиш на Републиката.

Но вероятно, като опишеш всичко това, ти ще се освободиш от него, успокои се той. Напишеш ли го на хартия, то ще изчезне. И ще стане хубава книга, ако успееш да я напишеш. Много по-добра от другата.

Но междувременно в живота си можеш да разчиташ само на днешния ден, на нощта и на утрешния ден — днес, довечера, утре, и после пак отново (поне тъй се надявам), така че използувай времето, което имаш, и бъди благодарен. Ами ако с моста нещата вземат лош обрат? Не се очертават особени изгледи всичко да мине добре.

А с Мария беше хубаво. Нима не беше? О, колко хубаво беше. Може би това е — което ще получа сега от живота. Може би това е животът ми и вместо той да продължи седемдесет години, ще протече само за четиридесет и осем часа или за седемдесет часа — по-точно за седемдесет и два. Три денонощия по двадесет и четири часа — това прави седемдесет и два часа.

Вероятно за седемдесет и два часа можеш да изживееш такъв пълен живот, колкото и за седемдесет години; при условие, че си живял пълноценно и по-рано, преди да са започнали да текат седемдесетте и два часа и ако вече си на известна възраст.

Какви безсмислици, помисли си той. Докъде можеш да стигнеш, като започнеш да разговаряш сам със себе си. Големи безсмислици. А може и да не са безсмислици. Добре, ще видим. Последният път, когато спах с момиче, беше в Мадрид. Не, не беше. Беше в Ескориал и ако не броим това, че посред нощ се събудих и усетих, че има още някой и бях възбуден, докато не си дадох сметка кой всъщност беше, в устата ми остана вкус на пепел, само че доста по-приятен. А преди този път беше в Мадрид и като оставим настрана, че през цялото време се преструвах и се опитвах да се самоизлъжа с кого върша това, докато го вършех, то беше както другото, дори по-лошо. Така че не съм от романтиците, които възпяват испанките, нито пък придавам на една случайна среща по-голямо значение, отколкото на случайна среща в която и да било друга страна. Но когато съм с Мария, толкова я обичам, че буквално се чувствувам тъй, сякаш ще умра, а никога не съм мислил, че то е възможно и че може да се случи с мен.

Така че, ако трябва да изживея седемдесет години живот за седемдесет часа, замяната, която получавам, е равностойна и съм щастлив, че го съзнавам. И ако за мен не съществува онова, което се нарича „дълго време“ или „до края на вашите дни“, или „отсега нататък“, а има само „сега“, какво пък, трябва да ценя това „сега“; щастлив съм с него. Сега, ahora, maintenant, heute. Странно звукосъчетание е това „сега“, твърде странно, за да означава целия свят и целия ти живот, Esta noche, довечера, се soir, heute abend. Страна и жена. Pays et mari. Не, не излиза. По френски вместо жена, получава се мъж. А за Frau римата не излиза, но какво ли пък доказва това? Да вземем мъртъв, mort, muerto и todt. Todt е най-мъртва от всичките. Война, guerre, guerra и Krieg. Krieg най-много прилича на война — а може и да не е така. Може би просто така ти се струва, защото немски знаеш най-малко. Мила, cherie, prenda, Schatz. Готов е да размени всички тези думи за Мария. Това се казва име.

Е да, те ще го извършат заедно и не след дълго. Наистина работата изглежда все по-лоша. Такова нещо не може да се извърши безнаказано сутрин. При критично положение трябва да се стаиш и да изчакаш нощта, за да се измъкнеш, а я се опитай да издържиш цял ден — ще оцелееш ли, докато се свечери? Но ако успеят да дочакат вечерта, може би ще им се удаде да се измъкнат. Ами ако все пак се опитат да се измъкнат преди свечеряване? Тогава какво? Бедният Ел Сордо, той даже бе престанал да говори на бебешкия си испански, за да му обясни съвсем обстоятелствено. Като че ли самият аз не съм мислил за това всеки път, когато съм оставал насаме с мислите си, откакто Голц ми го каза това първи път. Като че ли не живея тъй, сякаш имам несмилаемо тесто в стомаха си, от онази вечер, преди завчерашната.

Какво нещо! Всеки път решаваш, че ето — това е настоящо, истинско, а накрая се оказва, че нищо истинско нямало в него, и така цял живот. Но такова, като сегашното, никога не беше имало. Мислеше, че това поне е нещо, до което никога няма да стигнеш. А после една мръсна задача като тази, с помощта на два жалки партизански отряда да взривиш мост при неизпълними условия, за да предотвратиш контранастъпление, което вече сигурно е започнало, и срещаш такова момиче като Мария. Точно тъй. Типично за теб. Срещна я малко късничко, това е всичко.

И ето тази жена, тази Пилар, всъщност тя натика момичето в твоя спален чувал и какво се случи? Да, какво се случи? Какво се случи? Хайде — ти кажи какво се случи. Тъкмо това е, което се случи.

Не се самозаблуждавай за Пилар, че я е натикала в твоя спален чувал и не се опитвай да го изкараш незначително или долно. Ти си загуби ума още щом я видя. Щом тя отвори уста и те заговори, ти го почувствува и сам знаеш това. След като то дойде, а ти си мислеше, че такова нещо никога няма да дойде при теб, не се опитвай да го каляш, след като знаеш какво е и знаеш, че то дойде в същия миг, когато я видя да се задава приведена с тигана в ръка.

Дойде като удар за теб и ти знаеш това и няма защо да лъжеш. Чувствуваше, че вътре в тебе става нещо особено всеки път, когато ти я погледнеше и когато тя те погледнеше. Защо не го признаеш тогава? Е, добре, признавам го. А това, че Пилар я е тласнала към теб, Пилар само се прояви като умна жена и това е всичко. Тя се бе грижила добре за момичето и видя какво предстои в същия миг, когато то се върна в пещерата с тигана.

Тя улесни нещата. Ускори ги и благодарение на нея беше миналата нощ и този следобед. Тя е много по-изтънчена от теб и разбира, знае как тече времето. Да, каза си той, наистина трябва да й се признае, че тя знае какво е да цениш. На нея не й беше лесно, защото не иска и други да загубят онова, което тя е загубила, но да признае, че го е загубила, беше пряко силите й. Затова преживя тежък момент там горе на хълма и ние направихме нещата още по-горчиви за нея.

Но, така или иначе, то се случи, то е, което се случи, и по-добре е да си го признаеш, а не ти остават и две нощи да прекараш с нея. Не цял живот, не да остареете заедно, не онова, което на хората винаги се е полагало да имат, а нищо. Една нощ, която вече мина, още веднъж следобеда и може би нощта, която идва. Това е то.

Нито живот, нито щастие, нито смях, нито деца, нито дом, нито баня, нито чиста пижама, нито утринния вестник, нито събуждането заедно, нито пробуждането със съзнание, че тя е до теб и ти не си сам. Нищо от това. Но ако това е всичко, което искаш да получиш от живота, ако това са всичките ти желания, защо не може да има поне една нощ, която да прекарате в легло с чаршафи?

Искаш невъзможното. Искаш нещо съвсем невъзможно. И ако наистина обичаш това момиче, тъй както казваш, че я обичаш, обичай я много силно, толкова много, че това да замени продължителността, онова, което не може да получи трайност, да се изяви в сила. Чуваш ли? Някога хората са отдавали целия си живот на това. А сега, когато ти го намери, ако имаш две нощи, удивляваш се колко много ти е провървяло. Две нощи. Две нощи, за да обичаш, да лелееш и милееш. За радост и неволя. За болест и смърт. Не, не беше така. В болест и в здраве. Докато ни разлъчи смъртта. В две нощи. Много вероятно. Повече от вероятно, а сега стига с тия мисли. Достатъчно. Зле ти се отразяват. Не прави нищо, което ти се отразява зле. Ей това е.

Тъкмо за това бе говорил Голц. Колкото повече стоеше тук, толкова по-умен му се виждаше Голц.

Именно това Голц е имал наум, когато му казваше, че нередовната служба си има и хубава страна за компенсация. Може би и Голц е преживял нещо такова и всичко тук се крие в обстоятелствата, в липсата на време, в това, че бързаш да вземеш каквото можеш. Дали при такива обстоятелства това не се случваше всекиму? Дали той не мислеше, че е нещо особено само защото то се случва с него? Дали Голц не беше преспивал набързо с някое момиче, когато бе командувал нередовната кавалерия в Червената армия и от съчетанието на обстоятелствата и от всичко останало тези момичета му бяха изглеждали такива, каквато Мария изглеждаше нему?

Вероятно на Голц всичко това му беше познато и тъкмо това бе искал да каже — трябва да умееш да изживееш целия си живот за двете нощи, които са ти дадени; сега живеем така, че трябва да вместим всичко това, което ти се полага да имаш, в краткото време, в което можеш да го имаш.

Добър начин на разсъждение. Но той не вярваше, че Мария е само рожба на обстоятелствата. Освен ако, разбира се, тя не изявяваше онова, което се бе натрупало от обстоятелствата, в които тя бе попадала, ако не играеха роля и тези обстоятелства наред с неговите. Нейните обстоятелства не бяха особено приятни, помисли си той. Не, не бяха.

Щом като е така, значи, е така. Но няма закон, който да го застави да каже, че то е хубаво. Не знаех, че съм способен да почувствувам това, което сега чувствувам, помисли си. Че с мен може да се случи такова нещо. Бих искал да го запазя за цял живот. Ще го запазиш, отговори другата половина на съществото му. За цял живот. Имаш го сега, а това ти е целият живот — сега. Няма нищо друго, освен сега. Няма нито вчера, нито утре. Кога най-после ще го разбереш? Има само сега и ако сега е само от два дни, два дни са целия ти живот и всичко останало — съизмеримо с него. Така се изживява един живот за два дни. И ако престанеш да се оплакваш и да искаш онова, което никога няма да получиш, ще имаш добър живот. Добрият живот не се мери с продължителността на библейските години.

Така че сега не се тревожи, взимай, каквото имаш, върши онова, което трябва да свършиш, и ще имаш дълъг и много весел живот. Не беше ли весел в последно време? От какво се оплакваш? Така е с тая работа, каза си той, и тази мисъл много му се хареса — главното не е толкова какви нови истини откриваш, а с какви нови хора се срещаш. Беше доволен, че успя да се пошегува и се върна при момичето.

— Обичам те, зайче — каза той на момичето. — Та какво разправяше?

— Казвах, че не трябва да се тревожиш за твоята работа, защото аз няма да ти преча и да ти досаждам. Ако има нещо, с което мога да ти помогна, ще ми кажеш.

— Няма нищо — каза той. — Всъщност е много просто.

— Ще попитам Пилар как трябва да се грижа за един мъж и ще правя всичко, каквото ми каже — каза Мария. — После и сама ще виждам какво трябва, и ти ще ми казваш други работи.

— Не е нужно да правиш нищо.

— Que va, да не правя нищо! Например спалния ти чувал тази сутрин трябваше да го изтърся, да го проветря и да го окача някъде на слънце. После да го прибера, преди да е паднала роса.

— Продължавай, зайче.

— Да ти изпера и изсуша чорапите. Да се погрижа да имаш два чифта за преобуване.

— Какво друго?

— Ако ми покажеш, мога да ти почистя и смазвам пистолета.

— Целуни ме — каза Робърт Джордън.

— Не, това е сериозно. Ще ми покажеш ли за пистолета? Пилар има масло и парцали. И в пещерата имаме шомпол; мисля, че ще влезе.

— Добре. Ще ти покажа.

— Освен това — продължи Мария, — ако ме научиш да стрелям, тогава всеки от нас може да застреля себе си или другия, за да не попадне в плен, ако бъде ранен.

— Много интересно — каза Робърт Джордън. — Имаш ли още много такива идеи?

— Не са много — каза Мария. — Но тази е добра. Пилар ми даде това и ми обясни как да си послужа с него. — Тя разкопча джоба на ризата си и извади калъф като този, в който се слагат гребени, извади ластичето, с което бе пристегнат в двата края, и издърпа един едноостър бръснач. — Винаги го нося със себе си — обясни тя. — Пилар казва, че трябва да го забиеш ето тук, под ухото, и да го дръпнеш насам. — Тя му показа с пръста си. — Каза, че оттук минава голяма артерия и ако резнеш на така, острието няма как да я пропусне. И каза, че не боли, само трябва да натиснеш силно под ухото и да дръпнеш надолу. Каза, че е много просто, и направиш ли го, не могат да те спасят.

— Така е — потвърди Робърт Джордън. — Там е сънната артерия.

Значи, тя винаги носи това със себе си, помисли си той. Решението е взето и всичко е подготвено в случай, че трябва да го осъществи.

— Но бих предпочела ти да ме застреляш — каза Мария. — Обещай, ако някога се случи така, че стане необходимо, ще ме застреляш.

— Добре, добре — каза Робърт Джордън. — Обещавам.

— Много ти благодаря. Знам, че не е лесно да го направиш.

— Няма нищо — каза Робърт Джордън.

Забравяш всичко това, помисли си той. Забравяш за прелестите на гражданската война, когато мислиш твърде много за работата си. Съвсем беше забравил това. И по-добре. Кашкин не можеше да забрави и това му пречеше в работата. А дали той, бедният, не е имал някакво предчувствие? Странно, че без всякакво вълнение си спомняше как бе застрелял Кашкин. Някой ден сигурно щеше да се развълнува. Но засега не чувствуваше абсолютно нищо.

— И още много други неща мога да правя за теб — продължи Мария, като крачеше близко до него, сериозна и по женски загрижена.

— Освен да ме застреляш?

— Да. Мога да ти свивам цигари, когато ти се свършат тези с тръбичките. Пилар ме научи и мога да ги свивам много хубаво, стегнати и без да се разпилява тютюна.

— Чудесно — каза Робърт Джордън. — И сама ги залепяш с език?

— Да — каза момичето. — А когато те ранят, ще се грижа за теб, ще ти превързвам раната, ще те мия, ще те храня…

— Може и да не ме ранят — каза Робърт Джордън.

— Тогава ще се грижа за теб, когато се разболееш, ще ти варя бульон, ще те къпя и ще правя всичко за теб. И ще ти чета.

— Може да не се разболея.

— Тогава ще ти нося кафе сутрин, щом се събудиш.

— Може да не обичам кафе — възрази Робърт Джордън.

— Не, нали знам, че обичаш — каза щастливо Мария. — Сутринта изпи две чаши.

— Представи си, че кафето ми омръзне и няма нужда да ме застреляш, и не съм нито ранен, нито болен, и се откажа от цигарите, имам само един чифт чорапи, и започна сам да си простирам спалния чувал. Ами тогава, зайче — погали я той по главата. — Ами тогава?

— Тогава — каза Мария — ще поискам от Пилар ножиците и ще ти подстрижа косата.

— Не обичам да се подстригвам.

— Нито пък аз — каза Мария. — Харесвам ти косата, както е сега. Така. И ако няма нищо, което да мога да направя за теб, ще стоя и ще те гледам, а нощем ще се любим.

— Добре — каза Робърт Джордън. — Последната част на предложението е особено разумна.

— И на мен тъй ми се струва — усмихна се Мария. О, Ingles — каза тя.

— Името ми е Роберто.

— Знам. Но по ми харесва Ingles, както ти вика Пилар.

— И все пак съм Роберто.

— Не — каза тя. — Вече втори ден ти казваме Ingles. Кажи, Ingles, не мога ли да ти помагам в работата?

— Не. Това, което върша, трябва да го върша сам и много хладнокръвно.

— Добре — каза тя. — И кога ще го завършиш?

— Ако имаме късмет, тази нощ.

— Добре — каза тя.

Под тях се тъмнееше гората, отвъд която беше лагерът.

— Кой е този? — запита Робърт Джордън и посочи.

— Пилар — отвърна момичето, вгледана натам, накъдето сочеше ръката му. — Да, разбира се, Пилар е.

На края на поляната, там, където започваха първите дървета, седеше жена, отпуснала глава на ръцете си. От мястото, където бяха, тя приличаше на тъмен вързоп, който се открояваше на фона на кафявите стволове.

— Хайде — каза Робърт Джордън и се затича към нея. Тревите и изтравничетата бяха до колене, беше трудно да се тича, той скоро забави своя бяг и завървя. Виждаше главата на жената, отпусната върху скръстените ръце; широката й фигура се чернееше на фона на боровите стволове. Той се приближи към нея и рязко извика:

— Пилар!

Жената вдигна глава и го изгледа.

— А! — каза тя. — Свършихте ли вече?

— Не си ли добре? — запита я той и се наклони към нея.

— Que va — каза тя — Просто спях.

— Пилар. — Мария се приближи и коленичи до нея. — Какво ти е? Добре ли си?

— Чувствувам се отлично — настоя Пилар, но продължаваше да седи. Тя ги огледа двамата. — Е, Ingles, показа ли пак мъжките си способности?

— Наистина ли си добре? — запита я Робърт Джордън, без да обръща внимание на думите й.

— Защо да не съм добре? Спах. А вие?

— Ние не.

— Добре ти се отразява това — обърна се към момичето.

Мария се изчерви и не отговори.

— Остави я на мира — каза Робърт Джордън.

— Не говоря с теб — отвърна му Пилар. — Мария — повтори тя и гласът й прозвуча сурово. Момичето не вдигна очи. — Мария — повтори жената. — Казах, че очевидно това ти се отразява добре.

— О, остави я на мира — обади се пак Робърт Джордън.

— Ти не се обаждай — каза Пилар, без да го погледне. — Слушай, Мария, кажи ми едно нещо.

— Не — каза Мария и поклати глава.

— Мария — настоя Пилар и гласът й беше суров като лицето, а на лицето й не беше изписана дружелюбност. — По своя воля ще ми кажеш едно нещо.

Момичето поклати глава.

Робърт Джордън си мислеше, че ако не беше принуден да работи с тази жена, с нейния мъж пияница и с техния жалък отряд, така би я плеснал през лицето, че…

— Хайде, кажи ми — продължаваше да настоява Пилар.

— Не — отвърна Мария. — Не.

— Остави я на мира. — Гласът му прозвуча като чужд. Ще я плесна, пък каквото ще да става, мина му през ума.

Пилар дори не го удостои с отговор. Това не беше като змия, която хипнотизира птица или котка с птиче. Нямаше нищо хищно, нищо коварно. Но в жената се долавяше напрежение, както при кобра, която гневно надува качулката си. Той долавяше това напрежение. Долавяше опасността, която то криеше. Но в него нямаше злост, само властно желание да се узнае. Да можех да си спестя тази сцена, помисли си Робърт Джордън. Плесниците тук са излишни.

— Мария — каза Пилар. — Няма да те докосна. Кажи ми по своя воля. — De tu propia voluntad — така прозвуча по испански.

Момичето поклати глава.

— Мария — не отстъпваше Пилар. — По своя воля сега. Чуваш ли? Кажи нещо. Каквото и да е.

— Не — тихо отвърна момичето. — Не и не.

— Сега ще ми кажеш — продължи Пилар. — Каквото и да е. Ще видиш. Сега ще ми кажеш.

— Земята политна — каза Мария, без да поглежда жената. — Наистина. Но то беше нещо, което не мога да ти обясня.

— Така — каза Пилар и гласът й беше топъл и ласкав, без заповеднически нотки. Но Робърт Джордън забеляза, че на челото и около устата й бяха избили капчици пот. — Ето какво било. Ето, това е било.

— Истина е — каза Мария и захапа устната си.

— Разбира се, че е истина — каза Пилар ласкаво. — Но не го казвай на хората, дори ако са ти близки, няма да ти повярват. Кажи, Ingles, да не би да имаш циганска кръв?

Робърт Джордън й помогна да се изправи.

— Не — отвърна той. — Доколкото ми е известно, не.

— И Мария няма, доколкото й е известно — каза Пилар. — Pues es muy raro. Това е много странно.

— Но то стана, Пилар — каза Мария.

— Corno que no, hija? — каза Пилар. — Как да не е станало, дъще? Когато бях млада, при мен земята така силно политваше, че я усещах как се движи в пространството и ми ставаше страшно, да не би да отлети изпод мен. Всяка нощ.

— Лъжеш — каза Мария.

— Да — призна Пилар. — Лъжа. Тя е политвала най-много три пъти в живота. Наистина ли политна?

— Да — каза той. — Наистина.

— А за теб, Ingles? — Пилар погледна Робърт Джордън. — Само да не лъжеш!

— Да — каза той. — Наистина.

— Добре — каза Пилар. Добре. Това не е малко нещо.

— Защо каза, че най-много три пъти? — запита Мария. — Какво значи това?

— Три пъти — каза Пилар. — Сега вече имаш един път.

— Само три пъти?

— За повечето хора нито веднъж — каза Пилар. — Сигурна ли си, че политна?

— И то така, че можех да падна от нея — каза Мария.

— Значи вярно е, здравата е политнала — каза Пилар. — Добре, хайде да се приберем в лагера.

— Каква е тази глупост за трите пъти? — зашита Робърт Джордън едрата жена, докато вървяха през еловия лес.

— Глупост ли? — изгледа го тя насмешливо. — Това не са глупости, англичанче.

— Не е ли като врачуването, като гледането на ръка?!

— Всички gitanos[3] знаят за това.

— Но ние не сме gitanos.

— Не сме. Но ти имаш късмет. Понякога и на тези, които не са цигани, им се поотваря късмета.

— Значи, ти сериозно казваш това за трите пъти?

Тя пак го изгледа, този път особено.

— Остави ме — каза тя. — Не ме измъчвай. Твърде млад си, за да говоря с теб.

— Но, Пилар… — намеси се Мария.

— Мълчи — прекъсна я Пилар. — Ти вече имаш веднъж и в света за тебе остават още два пъти.

— А ти? — обърна се към нея Робърт Джордън.

— Два — каза Пилар и вдигна два пръста. — Два. И трети път няма да има.

— Защо? — запита я Мария.

— О, млъкни — каза Пилар. — Млъкни. Уморих се да обяснявам на дечурлига!

— Защо да няма трети път? — запита Робърт Джордън.

— Стига си питал — каза Пилар. — Стига!

Добре, каза си наум Робърт Джордън. Само че аз не се хващам на такива. Доста цигани познавам, наистина са особени. Но ние не сме ли? Разликата е тази, че ние трябва да си изкарваме хляба с честен труд. Никой не знае от какви племена произхождаме, какво сме наследили от миналото, какви загадъчни неща са ставали в лесовете, обитавани от нашите прародители. Знаем само, че нищо не знаем. Изобщо не знаем какво става с нас нощем. А когато такова нещо се случи денем, то вече не е малка работа. Каквото станало — станало, а сега тази жена не само че трябваше да накара момичето да каже нещо, което то не искаше да каже — иска да го вземе за себе си и да го направи свое. Иска да го превърне в нещо циганско. Реших, че е преглътнала горчиви неща, когато бяхме горе на билото, но като се върнахме тук, пак тя е господарят. Но не го стори със зло. Само защото според нейните представи това е начинът, по който тя участвува в живота. Иска чрез Мария да се държи за онова, което загубва.

Когато войната свърши, можеш да се заемеш с изучаване на женската психика — каза си той. Можеш да започнеш с Пилар. Трябва да призная, че днешният ден беше труден за нея. Досега не беше разигравала цигански номера. Освен с гледането на ръка. Да, с гадаенето на ръка. Струва дои се, че това с ръката не беше номер. Тя наистина не можела да ми каже какво е прочела на ръката ми. Но каквото и да е било, тя му повярва. Само че това нищо не доказва.

— Слушай, Пилар — каза той на жената.

Пилар го погледна и му се усмихна.

— Какво има? — запита тя.

— Не ставай толкова загадъчна — помоли я Робърт Джордън. — Тази тайнственост ме уморява.

— Я гледай ти — учуди се Пилар.

— Не вярвам в таласъми, в ясновидци, гадатели и в каквито и да са глупави цигански магии.

— Така ли?

— Така. И остави момичето на мира.

— Добре, ще я оставя на мира.

— И стига с тая твоя тайнственост — каза Робърт Джордън. — Имаме достатъчно много сериозна работа, много нещо ни предстои да извършим и няма какво да го усложняваме с глупости. По-малко тайнственост повече работа.

— Разбирам — каза Пилар и кимна глава в знак на съгласие. — Но кажи ми, Ingles — усмихна му се тя, — земята политна ли?

— Да, да те вземат дяволите! Политна!

Пилар се засмя, продължи да се смее и изгледа Робърт Джордън, както се смееше.

— Ох, Ingles, Ingles — каза тя през смях. — Много си смешен. Сега ще трябва много да работиш, за да си възвърнеш важността.

Върви по дяволите, помисли си Робърт Джордън. Но не отвори уста. Докато бяха разговаряли, слънцето се бе скрило зад облаци и сега, когато погледна назад, той забеляза, че небето над планините е надвиснало и навъсено.

— О, да — каза Пилар и погледна небето. — Ще вали сняг.

— Сега? Че сега сме почти юни.

— Какво от това. Планините откъде да знаят кой месец е. А и майската луна още не си е отишла.

— Не може да вали сняг — каза той. — Невъзможно е да падне сняг.

— И въпреки това ще падне, Ingles — каза тя.

Робърт Джордън погледна сивото, замрежено небе; през него прозираше жълтеещото се слънце, после слънцето съвсем се скри и меката тежка сивота покри цялото небе и скри от погледа им дори планинските върхове.

— Да, май че си права — съгласи се той.

Бележки

[1] Колко хубаво (исп.). — Б.пр.

[2] През миналото столетие знаменитият изследовател Стенли успял да намери в Централна Африка не по-малко известния пътешественик и мисионер Ливингстън, за чиято съдба се правели различни догадки. Твърди се, че когато двамата се срещнали, макар да се знаели по име, те се чудели как да си заговорят, тъй като липсвал трети бял човек, който да е техен общ познат и да ги запознае. Стенли нарушил неписания протокол за поведението на джентълмена с думите: „Левингстън, предполагам.“ — Б.пр.

[3] Цигани (исп.). — Б.пр.