Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Whom the Bell Tolls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)
Допълнителна корекция
mrumenov (2013)

Издание:

Ърнест Хемингуей. За кого бие камбаната

Американска

Първо издание

Превел от английски: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Петя Калевска, Евдокия Попова

Дадена за набор: юли 1979 г.

Подписана за печат: декември 1979 г.

Излязла от печат декември 1979 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул, „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Глава тридесета

И тъй, всичко, което трябваше да се направи тази вечер, бе вече направено. Нарежданията бяха дадени. Всеки знаеше съвършено точно какво има да върши сутринта. Андрес беше тръгнал преди три часа. Или щеше да се започне с настъпването на деня, или не. Сигурно ще се започне, каза си Робърт Джордън, като се връщаше от горния пост, където се бе изкачил да поговори с Примитиво.

Голц ръководи настъплението, но той няма власт да го отмени. Разрешението трябва да се получи от Мадрид. Но там едва ли ще успеят да събудят съответните хора, а дори и да успеят, те ще бъдат още твърде сънени, за да могат да мислят. Трябваше да предизвестя Голц по-рано, че те се готвят да отблъснат нашето настъпление, но как можех да му пиша това, преди да има нещо определено? Започнаха да прехвърлят техника едва когато се стъмни. Взели са мерки да не би оживлението по пътя да се забележи от самолети. А техните самолети? Фашистките самолети, които прелетяха.

Нашите хора сигурно са отчели това. Но може би фашистите си дават вид, че готвят настъпление в Гуадалахара. Има слухове, че в Сория и Сигуенса пак са струпани италиански части, освен тези, които действуват на север. Макар че едва ли имат толкова хора и бойна техника, та да започнат две настъпления едновременно. Това е невъзможно; значи е просто блъф.

Но ние знаем каква многочислена сила стовари Италия в Кадис през последните два месеца. Не трябва да се изключва възможността да направят нов опит в Гуадалахара, не такъв плиткоумен като предишния, а трипосочен, така че да завладеят голяма територия надолу по железопътната линия и западно от платото. Имаше начин да се осъществи това. Ханс му бе показал как. Първия път бяха направили много грешки. Самата им стратегия беше погрешна. В настъплението при Арганда, при опита да прекъснат железопътната линия Мадрид — Валенсия, те не бяха използували войските, които се бяха сражавали при Гуадалахара. Защо тогава не извършиха двата пробива едновременно? Защо? Защо? Ще узнаем ли някой ден защо?

А ние и двата пъти ги спряхме с едни и същи сили. В никакъв случай нямаше да можем да ги отблъснем, ако те бяха започнали двата пробива едновременно. Спокойно, каза си той. Спомни си какви чудеса имаше и преди това. Едно от двете: или ще трябва да взривиш този мост, щом се зазори, или не. Но не се залъгвай с надежди, че няма да се наложи да го взривяваш. Ако не утре, ще трябва да го взривиш по-късно. Ако не този мост, тогава някой друг. Не си ти, който решава какво да се извърши. Изпълняваш заповеди. Изпълнявай ги и не се опитваш да разгадаваш какво се крие зад тях.

А що се отнася до моста, заповедите бяха ясни. Пределно ясни. Но не трябва да се боиш, не трябва да се плашиш. Защото чувството за страх, което е нещо напълно естествено, би било разкош за теб и то би заразило онези, които трябва да работят с теб.

Но това с отрязаните глави бе наистина прекалено, каза си той. И старецът — да се натъкне на труповете на върха на хълма съвсем сам. Какво би казал, ако ти се натъкнеше на тях така? Тази история те впечатли, не е ли така? Да, вие бяхте потресен, мистър Джордън. Въобще днешният ден беше богат на впечатления. Но се държа окей. Засега се държиш.

Добре е като за лектор по испански от университета в Монтана, усмихна се той. Съвсем задоволително. Само не си въобразявай, че си нещо изключително. Не си особено напреднал в този занаят. Спомни си за Дюран, който нямаше никаква военна подготовка, който преди движението беше композитор и елегантен младеж, впуснал се във водовъртежа на светския живот, а сега е блестящ генерал и командува бригада. Дюран усвояваше всичко с такава лекота, с която едно дете чудо усвоява шахматната игра. Ти от детските си години седеше над книгите за военното изкуство, а дядо ти разказваше за Американската гражданска война. Само че той винаги я наричаше Войната с бунтовниците. А в сравнение с Дюран ти си като добър, разумен шахматист до шахматен вундеркинд. Милият Дюран! Хубаво би било да се видят отново. Ще се видят в „Гейлорд“, когато всичко това свърши. Да. Когато всичко това свърши. Виждаш ли колко добре се държиш, а?

Ще се срещнем с него в „Гейлорд“, когато всичко това остане зад гърба ни, повтори си той. Не се самоизлъгвай. Върши всичко, както трябва. Хладнокръвно. Без да се самозалъгваш. Няма да видиш Дюран отново и това е без значение. И тъй не трябва — това пък е другата крайност, каза си той. Не си позволявай разкоша да се увличаш — било в едната, било в другата посока. И героичното примирение е излишно. Моля, без героично примирение, граждани по тия планини. Дядо ти четири години се е бил в нашата Гражданска война, а ти и една година не си направил още в тази. Имаш още много време пред себе си и си тъкмо за такава работа.

А сега имаш и Мария. Да, ти имаш всичко. И не би трябвало да се тревожиш. Какво толкова представлява едно леко сблъскване между партизански отряд и кавалерийски ескадрон? Нищо. Какво от това, че им отрязаха главите? Променя ли то нещата? Ни най-малко.

Когато дядо е бил на форт Кирни след войната, индианците винаги са скалпирали пленените. Помниш ли шкафа в татковия кабинет с наконечниците от стрели на полицата и украшенията с орлови пера за главите на войните, украшенията, окачени на стената, а перата клюмнали, индианските ризи и панталони с техния мирис на опушена еленова кожа, помниш ли какви бяха на пипане мокасините с вшити мъниста? Помниш ли огромната дъга на лъка за лов на бизони в ъгъла на бюфета заедно с двата колчана ловни и бойни стрели, спомняш ли си какво усещане изпитваше, когато стиснеше наръч стрели?

Такива неща си спомняй. Спомняй си неща конкретни или практични. Спомни си за дядовата, сабя, излъскана и добре смазана в очуканата ножница и как дядо ти бе показвал колко е изтъняло острието, защото много пъти е била в ръцете на точиларя. Спомни си дядовия „Смит енд Уесън“. Беше офицерски модел, калибър нула тридесет и две, не самозареждащ се и без предпазна скоба на спусъка. Толкова лек и мек спусък никога след това не видя и беше винаги добре смазан и цевта беше чиста, макар с изтрита резба, потъмнелият метал на дулото и барабана — изгладен от кожения кобур. Револверът беше винаги в кобура с инициалите СЩ, щамповани там, където се захлупваше кобурът, и го държаха в едно чекмедже на шкафа заедно с приборите за почистване и двеста патрона. Картонените кутии с патроните бяха завити в хартия и добре завързани с канап, натрит с восък. Позволяваха ти да извадиш пистолета от чекмеджето и да го подържиш. „Ще го държиш ей така, без да се стягаш“ — казваше винаги дядо ти.

Но не ти позволяваха да си играеш с него, защото той беше „истинско оръжие“.

Веднъж запита дядо си убивал ли е някого с него и той каза: „Да.“

А ти попита: „Кога, дядо?“ И той отвърна: „Във войната с метежниците и после.“ Ти каза: „Ще ми разкажеш ли за това, дядо?“ — а той бе отвърнал: „Не ми се иска да говоря за това, Робърт.“

После, когато баща ти се застреля с този револвер и ти пристигна от училище в деня на погребението, следователят ти го върна, след като беше приключил следствието, с думите: „Боб, сигурно ще искаш да запазиш този револвер. Би трябвало да го взема със себе си, но знам, че баща ти много държеше на него, защото неговият баща през цялата война е бил с този револвер и с него пристигна тук при нас със своята кавалерийска част, освен това все още е чудесен револвер. Опитах го днес следобед. Добре мери, макар че за по-далечна стрелба вече става.“

Той сложи револвера обратно в чекмеджето на бюфета, където му беше мястото, но на другия ден го извади, яхна коня и отиде с Чъб в планините над Ред Лодж, където сега минава пътят през ждрелото и платото Мечи зъб чак до Кук сити, и там, на върха, където леко подухва, а по склона има преспи, които не се стопяват и през лятото, те спряха край езерото, за което разказват, че било дълбоко осемстотин фута и водата му е тъмнозелена, и Чъб държеше двата коня, а той изпълзя на скалата, надвеси се и видя лицето си, отразено в неподвижната езерна вода, видя и револвера в ръката си и тогава го хвана за цевта и го хвърли надолу и гледаше как той потъва към дъното, като изпуска мехурчета, смалява се, става мъничък колкото миниатюрните револверчета, които окачват като висулки на верижките на джобните часовници, и накрая изчезна. Тогава той слезе от скалата, метна се на седлото и така пришпори старата Бес, че тя започна да хвърля къчове и да се навежда ту напред, ту назад като старо дървено конче играчка. Препусна я в луд бяг по езерния бряг и щом кобилата се успокои, завиха и поеха по обратния път.

— Боб, знам защо направи така с този стар револвер — каза му Чъб.

— След като знаеш, няма какво да говорим — отвърна той.

Никога не бяха заговаряли за това; бе сложен краят на кавалерийското оръжие на неговия дядо, с изключение на сабята. Тя и сега беше в Мисула, на дъното на сандъка му, заедно с останалите вещи.

Интересно как дядо би оценил създалата се тук обстановка, помисли той. Дядо е бил отличен войник, така разказваха всички. Разправяха, че ако би бил с Къстър в онзи ден, нямало е да го остави да попадне в такъв капан. Как е могъл той да не забележи нито дима, нито праха при заслоните в падината на Литъл Биг Хорн? Освен да е имало утринна мъгла? Но не е имало мъгла.

Бих предпочел тук да е дядо, а да не съм аз. Е, може би утре вечер ще бъдем заедно с него. Ако се окаже, че тия глупости за отвъден живот са верни, а съм сигурен, че не са, помисли си той, с удоволствие бих поговорил с него. Защото има много неща, за които искам да го питам. Сега имам право да го питам, защото вече ми се е налагало да върша същите неща, които е вършил и той. Мисля, че сега той не би имал нищо против да го питам. По-рано нямах право да го разпитвам. Разбирам го: не ме е познавал, затова не е искал да говори пред мен. Но сега бихме се разбирали. Бих искал да мога да си поговоря с него сега и да чуя как ще ме посъветва. Но по дяволите Съветите — бих желал просто да си поговоря с него. Възмутително е, че ни дели такава пропаст от време.

После, като си помисли, осъзна, че ако наистина съществуваха такива неща като срещи в отвъдния живот, двамата с дядо му биха се чувствували много неловко в присъствието на баща му. Всеки има право да го направи, помисли той. Но все пак не е хубаво. Разбирам го, но не го одобрявам. Lache[1] — това беше думата. Но наистина ли го разбираш? Да, разбирам го, но… Аха, но… Трябва да си изцяло погълнат от самия себе си, за да извършиш такова нещо.

Ех, по дяволите, как бих искал дядо да е тук, помисли си той. Поне за час. Може би малкото, което нося в себе си, той ми го е предал чрез онзи, другия, който си послужи с револвера не тъй както трябваше. Може би това е единствената допирна точка помежду ни. Но по дяволите всичко това! По дяволите, наистина, и все пак жалко, че сме тъй отдалечени един от друг във времето и аз не мога да науча от него онова, на което другият изобщо не можеше да ме научи. Ами ако страхът, който дядо му е изпитвал и е трябвало да потиска в себе си и накрая е преодолял през тези четири години и във войната с индианците, макар че там сигурно не е било особено страшно, ако този натрупан страх се е влял в онзи, другия, и го е превърнал в cobarde, както става с второто поколение бикоборци? Ами ако е така? И може би добрият сок пак вижда бял свят, след като е минал през онзи, междинния.

Никога не мога да забравя колко отвратително ми беше на първо време. Съзнанието, че той е cobarde. Хайде, кажи си го направо на родния език. Страхливец. Като го изречеш, става ти по-лесно и въобще съвсем излишно е да търсиш чужди думи, когато става въпрос за един кучи син. Не, все пак не е бил кучи син. Бил е просто страхливец, а това е най-голямото нещастие, което може да се случи на един човек. Защото, ако не беше страхливец, нямаше да капитулира пред тая жена и нямаше да й позволи да го направи на нищо. Интересно какъв бих бил аз, ако той се беше оженил за друга жена? Това никога няма да узнаеш, помисли си той и се усмихна. Може би нейната нападателност е допълвала онова, което е липсвало на онзи, другия. И на теб. Полека, не се увличай. Не набърквай такива неща като добър сок и добра порода, преди да е отминал утрешният ден. Не си навирвай носа преждевременно. Пък и въобще недей да вириш нос. Утре ще видим какъв сок има в теб.

Но той отново се замисли за дядо си.

„Джордж Къстър не беше далновиден кавалерийски командир, Робърт — му казваше неговият дядо. — Дори просто разумен човек не беше.“

Спомни си, че когато бе чул тия думи от дядо си, бе му станало неприятно да слуша така да се злослови за героя, изобразен на старата литография, окачена на билярдната в Ред Лодж: развяващи се от вятъра светли къдри, куртка от еленова кожа, армейски револвер в ръката, а около него се затяга обръчът на индианците от племето „сиу“.

„Той имаше невероятно умение да попада в критични положения — продължи дядо му, — но при Литъл Биг Хорн се навря в положение, от което не можа да се измъкне. Виж, Фил Шеридан беше способен мъж, Джеб Стюърт — също. Но по-блестящ кавалерийски командир от Джон Мосби не е имало и няма да има.“

Между вещите си в сандъка в Мисула той пазеше писмо от генерал Фил Шеридан до стария Кили Килпатрик, наричан „Коня“, в което се казваше, че в нередовните кавалерийски части дядо му е бил много по-блестящ командир от Джон Мосби.

Трябва да разкажа на Голц за дядо, помисли си той. Макар че той сигурно никога не е чувал за него. Едва ли е чувал и за Джон Мосби. Но всички англичани ги знаеха — нали на тях им се полага да изучават нашата Гражданска война много по-подробно, отколкото обитателите на континентална Европа. Карков ми каза, че когато войната свърши, ако искам, мога да отида в Москва, в Лениновата школа. Каза, че ако имам желание, мога да отида да следвам Военната академия на Червената армия. Интересно, какво би казал дядо, ако чуеше това? Дядо, който никога не е сядал на една маса с демократ, освен може би по грешка.

Не, не искам да бъда войник, помисли той. Сигурен съм в това. Така че това не влиза в сметката. Искам само едно — да спечелим войната. Сигурно истински добрите войници в малко други неща могат да бъдат наистина добри. Не, ясно, че и това не е вярно. А Наполеон, а Уелингтън? Много оглупя тази вечер, помисли си той.

Обикновено собственият му ум беше чудесна компания, това беше вярно и тази вечер, докато беше мислил за дядо си. Но мисълта за баща му го бе извадила от равновесие. Той разбираше баща си, прощаваше му всичко и го съжаляваше, но се срамуваше от него.

По-добре не мисли за това, каза си той. Скоро ще бъдеш с Мария и няма да се налага да мислиш. Сега, когато всичко е решено, за теб е най-добре изобщо да не мислиш. След като с всички сили си съсредоточавай мислите си в едно нещо, те са набрали скорост и не можеш да ги спреш, мисълта ти се върти на празни обороти като маховик, който е набрал инерция. По-добре опитай се да не мислиш за нищо.

Но да предположим следното, сети се той. Да предположим, че когато самолетите пуснат бомбения си товар, от тези противотанкови оръдия нищо няма да остане и позициите ще бъдат разбити; тогава танковете ще успеят да излязат поне веднъж на ония коти, които трябва да се заемат, нашият Голц ще подгони напред тези пияници clochards, скитници, фанатици и герои, които съставят Четиринадесетата бригада, а хората на Дюран от Втората бригада на Голц си ги бива — това поне го знам! — е, тогава утре вечер ще бъдем в Сеговия.

Да. Да предположим, повтори си той. Ще съм доволен, ако превземем поне Ла Гранха. Но налага се да взривиш този мост — разбра той изведнъж с пределна яснота. Няма да има никакво отменяне на настъплението. Защото това, което току-що предположи, съответствува точно на надеждите, които възлагат на тази операция нейните организатори. Да, ти ще трябва да взривиш моста, съзнаваше той без следа от съмнение. Нямаше никакво значение какво ще се случи с Андрес.

Докато се спускаше по пътечката в тъмнината с приятната увереност, че е направено всичко, което трябва, и в следващите четири часа няма какво да се прави, той чувствуваше как го поободриха мислите за конкретни неща и сега съзнанието, че мостът непременно трябва да бъде взривен, му донесе почти успокоение.

Неопределеността, онова нарастващо чувство за несигурност, което го бе обзело — така става, когато си объркал датите и не знаеш за тази вечер ли бяха гостите ти, или не, — и безпокойството, което не го оставяше нито за миг, откакто Андрес бе тръгнал с доклада за Голц, сега изчезнаха. Сега знаеше със сигурност, че празникът няма да се отложи. Сега поне знаеш със сигурност, помисли си той. Винаги е много по-добре, когато си сигурен.

Бележки

[1] Страхливец (фр.) — Б.пр.