Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Whom the Bell Tolls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)
Допълнителна корекция
mrumenov (2013)

Издание:

Ърнест Хемингуей. За кого бие камбаната

Американска

Първо издание

Превел от английски: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Петя Калевска, Евдокия Попова

Дадена за набор: юли 1979 г.

Подписана за печат: декември 1979 г.

Излязла от печат декември 1979 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул, „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и пета

Робърт Джордън погледна нагоре и видя, че Примитиво се е изправил на наблюдателния си пост, сочи и сигнализира с карабината. Кимна с глава, но Примитиво продължи да сочи с карабината, да слага длан на ухото си и пак да сочи настойчиво, сякаш беше възможно да не го разберат.

— Остани тук при картечницата, но не стреляй, освен ако не си съвсем уверен — ама съвсем — съвсем уверен, че идват към теб. Даже и тогава няма да откриваш огън, докато не дойдат до тези храсти — посочи ги Робърт Джордън. — Ясно ли е?

— Да. Но…

Никакви „но“. После ще ти обясня. Отивам при Примитиво.

Анселмо беше до него и той му каза:

— Viejo, оставаш тук, с Агустин, при картечницата. — Той говореше бавно и отчетливо. — Той не трябва да стреля, освен ако кавалеристите не дойдат до него. Ако само се покажат, няма да ги закачаме, както и предишния път. Ако се наложи да откриете огън, държиш здраво триногата и му подаваш нов пълнител, щом старият се изпразни.

— Добре — каза старецът. — Ами Ла Гранха?

— Ще отидеш по-късно.

Робърт Джордън се заизкачва по сивите валуни, мокри и хлъзгави под ръцете му, когато се хващаше за тях. Снегът, който ги покриваше, бързо се топеше на слънцето. Отгоре бяха започнали да изсъхват и както се катереше, той се огледа, хвърли поглед към боровата гора и продълговатата поляна в подножието на възвишенията, зад които започваше високият гребен на планината. Накрая се добра до падинката зад два големи балвана, където беше наблюдателният пост на Примитиво.

— Нападнаха Сордо — обърна се към него дребният мургав човечец. — Какво ще правим?

— Нищо — отвърна Робърт Джордън.

Оттук стрелбата се чуваше ясно и като погледна над долината, забеляза там, в далечината, където започваха стръмните възвишения, как един кавалерийски отряд излиза от гората и започва да се изкачва нагоре по заснежения склон, в посока на стрелбата. Видя двойната нишка на конниците, които се тъмнееха на снега. Проследи двойната редица, докато тя допълзя до хребета, и се скри в отвъдната гора.

— Трябва да им помогнем — каза Примитиво. Гласът му беше сух и неизразителен.

— Невъзможно — каза Робърт Джордън. — Цяла сутрин чакам това.

— Защо?

— Защото снощи отидоха да крадат коне. Снегът престана и са тръгнали по следите им.

— Но трябва да им се притечем на помощ — каза Примитиво. — Не можем да ги оставим така. Това са наши другари.

Робърт Джордън сложи ръка на рамото му.

— Не можем да направим нищо — каза той. Ако можехме, щях да го направя.

— Можем да избиколим по билото и да стигнем дотам. Дотам можем да стигнем с конете и двете maquinas. Оная долу и твоята. И да им се притечем на помощ.

— Слушай… — каза Робърт Джордън.

— Нали това правя — каза Примитиво.

Картечните откоси следваха един след друг, застъпваха се. После чуха взривовете на ръчните гранати, тежки и глухи в сравнение със сухия трясък на автоматичния огън.

— Те са загубени — каза Робърт Джордън. — Загубени са от този миг, в който снегът престана да вали. Отидем ли там, и ние сме загубени. Не трябва да се делим, и без това силите ни са малко.

Лицето на Примитиво беше брадясало, сиви косми бяха наболи по бузите му, по шията, около устата. Лицето му беше плоско и там, където нямаше брада, силно загоряло, носът счупен и сплеснат, сивите очи хлътнали; като се взря в лицето му, Робърт Джордън забеляза, че окосмената кожа в ъгълчетата на устата и при гърлото потрепва конвулсивно.

— Чуй какво става — настоя Примитиво. — Там е цяла касапница.

— Ако са обкръжили падинката, тъкмо това става — потвърди Робърт Джордън. — Но някои може да са успели да се измъкнат.

— Можем да се доберем дотам и да ги ударим отзад — не отстъпваше Примитиво. — Да вземем конете и да отидем четиримата.

— А после? След като ги удариш отзад, какво ще стане?

— Ще се съединим с Глухия.

— За да умрем там? Погледни слънцето. До вечерта има много време.

Небето беше високо и безоблачно, слънцето приличаше в гърба им. По южния склон, на поляната под тях се бяха оголили дълги ивици земя, по клоните на боровете почти не беше останал сняг. Над камъните, който до преди малко бяха мокри, докато снегът се бе топял, сега от силното слънце се стелеше лека пара.

— Ще трябва да донесеш това — каза Робърт Джордън. — Hay que aguantar.[1] На война се случват такива работи.

— Но нищо ли не можем, да направим? Наистина ли? — Примитиво го погледна в очите и Робърт Джордън знаеше, че той му се доверява. — Не можеш ли да изпратиш само мен и още някой с малката картечница, с автомата де?

— Безполезно — увери го Робърт Джордън.

Стори му се, че видя в небето нещо, което очакваше, но това беше ястреб, който, подхванат от вятъра, се плъзна над далечните върхари.

— Дори всички да отидем, пак ще бъде безполезно.

В този миг огънят стана два пъти по-силен, зачестилите изстрели се смесиха с експлозиите на ръчните гранати.

— Ей, тяхната мама! — викна Примитиво и пожеланието му прозвуча искрено, като молитва; в очите му имаше сълзи, бузите му потръпваха. — И господ, че и Дева Мария да ги таковам и да им пикая в мръсното мляко!

— Успокой се — каза Робърт Джордън. — Скоро ще се сражаваш с тях. При нас идва Пилар.

Жената се изкачваше, катереше се тежко от камък на камък.

Примитиво повтаряше: „Тяхната мама. Да им таковам и господа, и Богородицата!“ — всеки път, когато вятърът донасяше далечния пукот на автоматичните откоси. Робърт Джордън слезе, за да помогне на Пилар да се изкачи.

— Que tal, жено? — запита я той, като я хвана за китките на двете ръце и я издърпа, докато тя тежко стъпи на последния камък.

— Бинокълът ти. — Тя сне от шията си ремъка на бинокъла. — Значи, са се добрали до Глухия?

— Да.

— Pobre[2] — каза тя съчувствено. — Бедният Сордо.

Беше се задъхала от изкачването и все още хванала Робърт Джордън за ръката, силно я стисна в своята, отправила поглед над долината.

— Според теб как се развива?

— Лошо. Много лошо.

— Той е jodido,[3] така ли?

— Мисля, че да.

— Pobre — повтори тя. — Сигурно заради конете?

— Вероятно.

— Pobre — потрети Пилар. После добави: — Рафаел ми наговори цял куп глупости за кавалеристите. Колцина бяха?

— Отначало конен патрул, после част от ескадрон.

— Докъде стигнаха?

Робърт Джордън й показа мястото, където се бяха спрели конниците, посочи и замаскираната картечница. Оттук се виждаше само единият ботуш на Агустин, който стърчеше зад прикритието.

— А циганина разправи, че се приближили съвсем до вас и дулото на картечницата се било допряло до гърдите на предвождащия кон — обясни Пилар. — Ама че порода са тия хора! Беше си оставил бинокъла в пещерата.

— Приготвихте ли багажа?

— Скатахме всичко, което може да се носи. За Пабло нищо не се знае, така ли?

— Имаше четиридесет минути аванс пред ескадрона. Те тръгнаха по следите му.

Пилар се усмихна. Все още държеше ръката му. Сега я пусна.

— Няма и да го зърнат — каза тя. — Ами Глухия? Можем ли да направим нещо?

— Нищо.

— Pobre — каза тя. — Така се бях привързала към Сордо. Съвсем, съвсем сигурен ли си, че той е jodido?

— Да. Видях много кавалеристи.

— Повече отколкото тези, които са дошли дотук?

— Цял отряд. Отидоха нагоре.

— Слушай как стрелят — възкликна Пилар! — Pobre, pobre Сордо.

Заслушаха се в стрелбата.

— Примитиво искаше да върви там — каза Робърт Джордън.

— Ти да не си луд? — обърна се Пилар към плосколикия. — Много Locos[4] се навъдиха при нас.

— Искам да им помогна.

— Que va! — Гледай го ти героя. Боиш се, че няма да умреш достатъчно бързо, ако останеш тук, така ли? Няма защо да биеш излишен път.

Робърт Джордън погледна масивното й матово лице с високи скули като на индианка, раздалечените черни очи, присмехулната уста с дебела горна устна, със стаена горчивина.

— Дръж се като мъж — каза тя на Примитиво. — Като възрастен мъж. Косата ти е побеляла вече.

— Не се подигравай с мен — отвърна мрачно Примитиво. — Ако човек има малко сърце и малко въображение…

— Трябва да се научи да ги овладява. И с нас скоро ще загинеш. Няма защо да си търсиш края при другите. А пък ако е за въображение, циганина има достатъчно за всички ни. Такива врели-некипели ми наприказва!

— Ако беше тук, нямаше да казваш, че са врели-некипели — възрази Примитиво. — По едно време работата стана много сериозна.

— Que va — присмя се Пилар. — Задали се няколко кавалеристи и си отишли. А се изкарвате герои. Така стана, защото толкова време бездействуваме.

— И това с Глухия ли не е сериозно? — запита Примитиво. Сега гласът му звучеше презрително. Той видимо страдаше всеки път, когато вятърът донасяше до тях далечната стрелба; искаше му се или да отиде там, или Пилар да се махне и да го остави на мира.

— Total, que? — продължаваше Пилар. — Станалото, станало. Недей да губиш твоите cojones заради чужда беда.

— Върви да се таковаш — викна Примитиво. — Някои жени са толкова глупави и жестоки, че човек не може да ги понася.

— Такива са, за да вдъхват сила на мъже, дето не са никакви мъже и не ги бива да продължат рода — заключи Пилар. — Ако няма какво повече, да си тръгвам.

Тъкмо тогава Робърт Джордън чу бучене на самолет високо над главите им. Погледна нагоре и във високото небе му се стори, че това е същият наблюдателен самолет, който беше видял по-рано сутринта. Сега, както изглежда, той се връщаше от фронтовата линия и се насочваше към планинския гребен, където Ел Сордо се сражаваше.

— Ето я птицата прокобница — ядоса се Пилар. — От самолета ще видят ли какво става там?

— Разбира се — каза Робърт Джордън. Ако не са слепи.

Гледаха как самолетът лети високо, с равномерна скорост, сребрист на слънцето. Беше от лявата им страна и на мястото на пропелерите се виждаше двоен ореол.

— Залегни — заповяда Робърт Джордън.

Самолетът вече летеше над тях, сянката му се плъзгаше по откритата горска поляна, ревът на моторите достигна връхния си предел. После отмина и продължи пътя си към горната част на долината. Проследиха равномерния му, уверен полет, докато се скри от погледа им; после той отново се зададе, описа широк низходящ кръг, прелетя два пъти над планинския гребен и изчезна в посока към Сеговия.

Робърт Джордън погледна Пилар. Тя поклати глава, на челото й бяха избили капчици пот. Беше прехапала долната си устна.

— Всеки си има свои кошмари — обясни тя. — Мен ей това ме плаши.

— Да не съм те заразил с моя страх? — запита ехидно Примитиво.

— Не. — Тя сложи ръка на рамото му. — Не можеш да ми предадеш твоя страх, защото ти страх нямаш. Зная това. Съжалявам, че така грубо се пошегувах с теб. Всички се пържим в един тиган. — После се обърна към Робърт Джордън: — Ще ви изпратя ядене и вино. Да имате нужда от още нещо?

— Засега нищо. Къде са другите?

— Твоят резерв е невредим — долу при конете — усмихна се тя. — Всичко е замаскирано. Всичко е готово за тръгване. Мария ти пази раниците.

— Ако случайно ни налетят самолети, гледай да я прибереш в пещерата.

— Слушам, милорд Ingles. Твоят циганин (подарявам ти го) изпратих за гъби, за да задушим зайците. Сега гъби много, казах си: защо да не изядем зайците днес, макар че утре или вдругиден ще бъдат по-вкусни.

— Да, най-добре да ги изядем — съгласи се Робърт Джордън и Пилар положи едрата си ръка на рамото му, там, където беше ремъкът на автомата, после я вдигна нагоре и разроши косата му.

— Ex, Ingles — въздъхна Пилар. — Ще изпратя Мария с puchero, щом се сготви.

Стрелбата на далечния хребет почти стихна, само от време на време долиташе по някой откъслечен изстрел.

— Как мислиш, дали там всичко е свършило? — запита Пилар.

— Не — отвърна Робърт Джордън. — Като съдя по стрелбата, нападнаха ги, но те успяха да ги отблъснат. Сега вероятно са ги обкръжили. Залегнали са под прикритие и чакат самолети.

Пилар се обърна към Примитиво:

— Разбираш ли, че не исках да те обидя?

— Ya lo se[5] — отвърна Примитиво. — От тебе и по-лоши работи съм чувал. Злоезична си. Но дръж си езика, жено. Сордо ми беше добър другар.

— А на мен не беше ли? — запита го Пилар. — Чуй, плосколики. На война трудно можеш да си позволиш да казваш какво чувствуваш. И нашата не е лесна, така че не можем да поемаме и бедите на Сордо.

Примитиво оставаше мрачен.

— Трябва да вземеш някакво лекарство — посъветва го Пилар. — Да вървя да готвя.

— Донесе ли ми документите на тоя requete? — запита я Робърт Джордън.

— Ех, каква съм глупачка — ядоса се тя. — Забравих. Ще изпратя Мария.

Бележки

[1] Трябва да търпиш (исп.). — Б.пр.

[2] Бедният). — Б.пр.

[3] Загубен (исп.). — Б.пр.

[4] Луди (исп.). Б.пр.

[5] Знам (исп.) — Б.пр.