Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (39)

Глава тридесет и девета

Поеха нагоре в тъмнината, през тъмната гора, за да излязат при тесния пролом на върха. Бяха тежко натоварени и се изкачваха бавно. Конете също носеха товари, положени напряко на седлата.

Ако се наложи — срязваме ремъците, за да се освободим от тях — бе казала Пилар. — Но запазим ли всичко това, ще ни свърши работа за нов лагер.

— Къде са останалите боеприпаси? — бе запитал Робърт Джордън, докато притягаха с ремъци товарите към седлата.

— В тези дисаги.

Робърт Джордън се беше превил под тежестта на тежката раница, усещаше как якичката на куртката го дърпа надолу, защото в джобовете й беше напъхал гранати, пистолетът тегнеше на бедрото му, а джобовете на панталоните му се бяха издули от автоматните пълнители. В устата си още усещаше вкусът на кафето; автоматът носеше в дясната си ръка, а с лявата придърпваше нагоре якичката на куртката, за да му убиват по-малко ремъците на раницата.

— Ingles — обади се Пабло, който крачеше до него в тъмнината.

— Казвай.

— Тези, дето ги докарах, мислят, че ще мине добре, защото аз ги докарах — каза Пабло. — Внимавай да не кажеш нещо, че да се усъмнят.

— Добре — обеща Робърт Джордън. — Но нека се опитаме наистина да го проведем добре.

— Има пет коня, sabes? — каза предпазливо Пабло.

— Добре — каза Робърт Джордън. — Конете ще държим заедно.

— Добре — отвърна Пабло и повече нищо не каза.

Едва ли в тебе е настъпил прелом по пътя за Таре^[1], стари приятелю Пабло, мина през ума на Робърт Джордън. Едва ли. Но и това, че се завърна, беше само по себе си чудо. Решат ли да те канонизират — нямаш проблеми.

— С тези петимата аз ще взема долния пост — това, което Сордо трябваше да направи — обясни Пабло. — Ще прережем жиците, после напред към моста, както се разбрахме.

Преди десет минути се уговорихме за това, помисли си Робърт Джордън. Интересно защо сега пак…

— Не е изключено да успеем да се доберем до Гредос — каза Пабло. — Аз много мислих, честна дума.

Сигурно сега ти е хрумнало нещо друго, помисли Робърт Джордън. Пак някакво откровение те е осенило. Но няма да ме убедиш, че ме каниш да дойда. Не, Пабло. Твърде много искаш от мен — това не мога да повярвам.

Откакто Пабло се бе появил в пещерата и беше казал, че води петима души, настроението на Робърт Джордън бе започнало да се поправя. Завръщането на Пабло беше разсеяло чувството за обреченост, което витаеше около предстоящата операция, откакто бе паднал снегът и макар да не приемаше завръщането на Пабло като доказателство, че отново е под щастлива звезда, защото в щастливи звезди не вярваше, все пак мислеше, че нещата са взели обрат към по-добро и операцията е осъществима. Предчувствието, че ги чака провал, беше отстъпило място на увереност, която се надигаше в него като автомобилна гума под равномерните тласъци на помпата. Отначало почти нямаше разлика, макар че началото вече бе сложено, помпата работи и гумата се понадига, но сега вълната на бодростта нахлуваше уверено като морски прилив, като мъзга, която е тръгнала по дървесната кора, и той вече усещаше как в него се заражда онова отрицание на лошите предчувствия, което пред боя нерядко прераства в истинско щастие.

Това беше най-хубавата му черта, дарованието, което го правеше боец; способността не да си затваря очите пред неизвестния край, а да го презира. Малко по малко бе загубил това качество, защото се бе налагало да поема твърде големи отговорности за живота на другите, да изпълнява неща, недостатъчно добре или погрешно замислени. А при такива обстоятелства не можеш да си затваряш очите за опасността от лош край, от провал. Въпросът не беше просто да пропъдиш от ума си мисълта как ти самият би могъл да пострадаш. Знаеше, че самият той е нищо, че смъртта също е нищо. Наистина знаеше това, вярваше твърдо в него. През последните няколко дни бе научил, че той самият, заедно с още едно същество, могат да бъдат всичко. Но вътре в себе си съзнаваше, че това е изключение. Изживяхме го, каза си той. Излязох голям щастливец. Получих този дар, може би защото никога не съм се стремил да го получа. Не могат да ми го отнемат, не мога да го загубя. Но това вече отмина, сега, тази сутрин, то вече е отминало, а пред нас е работата, която трябва да свършим.

Какво пък, хубаво, ще понаваксаш малко от нещо, от което изпитваше силен недостиг напоследък. Съвсем беше останал на сухо. По едно време дори се срамувах от теб. Само че ти — това бях аз. Няма никакво „аз“, което да може да те съди. И двамата бяхме закъсали. И ти, и аз. Хайде стига! Престани с това шизофренично раздвоение на мисълта. Изказвайте се един по един. Така, сега се пооправи. Но слушай, не бива така, по цял ден да мислиш за момичето. Единственото, което можеш да сториш, за да я защитиш, е да я държиш настрана — това и правиш. По всичко личи, че коне ще има предостатъчно. Най-доброто, което можеш да направиш за нея, е да си свършиш работата както трябва и бързо да се измъкнеш, мисълта за нея само ще ти попречи да направиш това. Така че не я мисли повече.

Като реши всичко това, той спря и изчака Мария да го настигне заедно с Пилар, Рафаел и конете.

— Привет, guapa — повика я той в тъмното — Как си?

— Добре съм, Роберто — отвърна тя.

— Не се тревожи за нищо — прошепна й той и прехвърли автомата в лявата си ръка, а дясната сложи на рамото й.

— Не се тревожа — каза тя.

— Всичко е добре подготвено. Рафаел ще остане с тебе да държите конете.

— Предпочитам с теб.

— Не. Най-полезна ще си при конете.

— Добре — прие тя. — Там ще бъда.

В същия миг един от конете изцвили и веднага след това откъм поляната под пролома долетя ответно цвилене, което се извиси в пронизително треперливо хриптене, и изведнъж секна.

Робърт Джордън различи в тъмнината пред себе си очертанията на новите коне. Ускори крачка и стигна до тях заедно с Пабло. Ездачите бяха до конете.

— Salud — поздрави Робърт Джордън.

— Salud — отвърнаха те в тъмното. Не успяваше да различи лицата им.

— Това е el ingles, който идва с нас — обясни Пабло. — Динамитчика.

Никой не отвърна на това. Може би бяха кимнали в тъмното.

— Да вървим, Пабло — подкани един от хората. — Скоро ще се развидели.

— Донесохте ли още гранати? — запита друг.

— Колкото щеш — каза Пабло. — Като оставим конете, ще си вземете.

— Тогава да вървим — обади се трети глас. — Половината нощ висим тук и чакаме.

— Hola, Пилар — викна един от тях, когато жената се зададе.

— Que me mafen^[2], ако това не е Пепе — отвърна Пилар дрезгаво. — Как си, овчарче?

— Добре — отвърна човекът. — Dentro de la gravedad.

— Какъв кон яздиш? — запита го Пилар.

— Пабловия Сивушко — отговори човекът. — Това се казва кон.

— Хайде — каза друг. — Да вървим. Че каквото се раздрънкахме.

— Как си, Елисио? — обърна се Пилар към него, докато той възсядаше.

— Че как мога да съм? — бе грубият отговор. — Хайде, жено, работа ни чака.

Пабло яхна едрия дорест кон.

— Всички след мен и никой да не се обажда — нареди той. — Водя ви към мястото, където ще оставим конете.