Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (9)

9.

Приключих с четири страници бележки, а след това ги обобщих до шест реда кратки въпроси, на които трябваше да намеря отговорите. Бях открил, че като погледнех факта от обратната страна, приемайки, че Шон е бил убит, а не е посегнал сам на живота си, виждах нещо, което ченгетата вероятно не бяха догледали. Грешката им беше там, че те вече имаха предварителна нагласа да смятат и след това да приемат, че Шон се е самоубил. Познаваха брат ми и знаеха, че беше страшно потиснат по случая с Тереза Лофтън. Или може би е било нещо, което всяко ченге може да приеме за всеки свой колега. Когато обаче се зарових във фактите без предубеденост, видях онова, което те бяха пропуснали.

Разгледах списъка, който бях написал върху страничка от бележника си.

Пена: ръцете му?

после — колко време?

Уекслър/Скалари: колата?

нагревателят?

ключалката?

Райли: ръкавиците?

Сетих се, че мога да позвъня по телефона на Райли. Набрах номера и вече бях готов да затворя след шестото позвъняване, когато тя вдигна слушалката.

— Райли? Обажда се Джак. Добре ли си? В лош момент ли се обаждам?

— Имало ли е изобщо някога добър момент?

Гласът й звучеше така, сякаш беше пила.

— Искаш ли да дойда, Райли? Тръгвам веднага.

— Не, недей, Джак. Добре съм. Просто днес е един от онези гадни дни, нали знаеш? Все си мисля за него.

— Да. И аз непрекъснато мисля за него.

— Тогава защо не се мярна наоколо тогава, преди той да отиде… съжалявам, не бива да ти говоря така…

Замълчах за момент.

— Не знам, Райлс. Просто се скарахме за нещо. Изтърсих няколко глупости, които не биваше да казвам. Той… сигурно и той. Беше в някакъв период на охлаждане на отношенията ни… Направи го, преди да успеем да се сближим отново.

Осъзнах, че много отдавна не я бях наричал Райлс. Зачудих се дали го беше забелязала.

— За какво се карахте тогава, заради разрязаното на две момиче ли?

— Защо питаш? Той разказвал ли ти е за случая?

— Не. Само предполагам. Тя му беше взела акъла, защо да не го направи и с теб? Само за това си мисля.

— Райли, ти съвсем… Виж, не трябва да се измъчваш с това. Опитай се да мислиш за нещо хубаво.

Малко остана да й кажа, че нещата не са чак толкова мръсни, колкото изглеждат. Но беше прекалено рано.

— Много е трудно да го направя.

— Знам, Райли. Съжалявам. Не знам какво да ти кажа.

Последва дълго мълчание. Не се чуваше нищо в слушалката. Никаква музика. Нито телевизор. Чудех се какво ли правеше сама в къщата.

— Мама ми се обади днес. Ти си й казала какво правя.

— Да. Помислих, че трябва да знае.

Нищо не отговорих.

— Какво искаш, Джак? — запита накрая тя.

— Само един въпрос. Може да ти се стори малко странен, но нищо. Ченгетата показаха ли ти или върнаха ли ти ръкавиците на Шон?

— Ръкавиците му?

— Онези, които е носел тогава.

— Не. Не съм ги получила. Никой не ме е питал за тях.

— Добре, какви бяха те?

— Кожени. Защо?

— Просто нещо ми хрумна. Ще ти кажа по-късно, ако излезе нещо. А цветът им черен ли беше?

— Да, черен бокс. Мисля, че бяха подплатени с вълна.

Описанието й съответстваше на ръкавиците, които бях видял върху фотографиите. Това не означаваше нищо. Просто само една отправна точка за проверка, една мишена от редицата.

Говорихме още няколко минути и я поканих да вечеряме заедно тази вечер, защото отивах в Боулдър, но тя отказа. След това затворихме. Тревожех се за нея и се надявах, че разговорът ни, един прост човешки контакт, ще й даде поне малко кураж. Замислих се дали все пак да не се отбия до апартамента й, след като приключа с работите си.

 

 

Докато карах през Боулдър, гледах как се образуват облаци, които носеха сняг по върховете на Флат Айрънс. Бях отраснал там и знаех колко бързо могат да дойдат насам. Надявах се компанията „Темпо“, чиято кола карах, да се е погрижила за вериги в багажника, макар че ми се струваше малко вероятно.

На езерото заварих Пена, застанал пред къщичката си да говори с група скиори. Реших да изчакам и отидох на брега. Зърнах няколко петна, където хората бяха отстранили снега и отдолу ледът блестеше. Съзнателно пристъпих навътре в замръзналото езеро и погледнах в една от синьо-черните дупки, представяйки си какви дълбини се криеха под него. Усетих лек трепет под краката си. Преди двайсет и две години сестра ми бе пропаднала в леда и бе загинала в това езеро. Сега брат ми бе загинал в колата на не повече от петдесет метра от мястото, където стоях. Докато гледах черния лед, си спомних как веднъж разказваха, че някои от рибите в езерото замръзвали през зимата, но с настъпването на пролетното топене се пробуждали и продължавали да плуват. Зачудих се дали беше вярно; да можеха и хората да бъдат като рибите.

— Пак сте вие.

Извърнах се и видях Пена.

— Да, пак съм аз. Съжалявам, че ви безпокоя отново. Имам само още няколко въпроса към вас.

— Не се тревожете. Иска ми се да бях направил нещо за него тогава, нали разбирате? Може би ако го бях видял по-рано, когато е паркирал, щях да отида при него и да го питам дали има нужда от помощ. Не знам.

Закрачихме обратно към къщичката.

— Не знам какво би могъл да направи който и да е — казах аз, колкото да поддържам разговора.

— Какво искате да ме питате?

Извадих бележника си.

— Първо, когато изтичахте до колата, видяхте ли ръцете му? Имам предвид къде са били?

Той се замисли и продължи да върви. Сигурно се опитваше да си спомни.

— Струва ми се, че погледнах ръцете му — проговори той. — Защото когато изтичах и видях, че е сам, веднага разбрах, че се е самоубил. Така че съм абсолютно сигурен, че погледнах ръцете му, за да видя дали държи пистолета.

— Държеше ли го?

— Не. Видях го на съседната седалка до него. Беше паднал върху нея.

— Спомняте ли си дали носеше ръкавици, когато погледнахте вътре?

— Ръкавици… ръкавици — повтори замислено той. След дълга пауза продължи: — Не знам. Не мога да си спомня. Какво казва полицията?

— Ами просто искам да разбера дали си спомняте.

— Съжалявам, нищо не ми идва.

— Ако полицията поиска, ще се съгласите ли да ви хипнотизират? Да видят дали могат да го извлекат от паметта ви?

— Да ме хипнотизират? Правят ли такива неща?

— Понякога. Ако е за нещо важно.

— Е, ако е за нещо важно, ще се съглася.

Вече бяхме стигнали пред къщичката му. Гледах към темпото, паркирано на същото място, където е била колата на брат ми.

— Искам да ви задам още един въпрос. Полицейските доклади твърдят, че сте видели колата пет секунди след изстрела. А за пет секунди никой не може да изскочи от колата и да се скрие в гората, без да го видите.

— Правилно. Няма начин. Щях да го видя.

— Добре, а след това?

— Какво след това?

— След като сте изтичали до колата и сте видели, че човекът е прострелян. Онзи ден ми казахте, че сте се върнали обратно в къщичката и сте се обадили по телефона. Така ли е?

— Да, обадих се на полицията и на шефовете си.

— Значи сте били вътре в къщичката и не сте виждали колата, нали така?

— Да.

— За колко време?

Пена кимна, разбирайки какво имам предвид.

— Но това няма значение, защото той беше сам в колата.

— Знам, но въпреки това. Можете да ми се присмеете, ако искате. Няма да ви се разсърдя. Колко време ви отне?

Той повдигна рамене, сякаш искаше да каже „Какво пък, по дяволите“, и отново замълча. Влезе вътре и направи движение с ръката си, сякаш повдигаше телефонна слушалка.

— Веднага се свързах с полицията. Беше много бързо. Взеха ми името и длъжността, а това отне малко време. После се обадих на началството и поисках да говоря с Дъг Бос, шефа ми. Казах им, че случаят е извънреден, и те веднага ме свързаха с него. Обадих се и му казах какво се е случило, а той ми каза да изляза навън и да наблюдавам автомобила, докато дойде полицията. Това беше всичко. Върнах се до колата.

Обмислих думите му и прецених, че колата вероятно е била скрита от погледа му най-малко тридесет секунди.

— Първият път когато побягнахте към колата, опитахте ли всички врати, за да видите дали някоя не е отключена?

— Само от страната на шофьора. Но те всички бяха заключени.

— Откъде знаете?

— Когато пристигнаха ченгетата, пробваха всички и те се оказаха заключени. Наложи им се да използват едно от ония неща, шперцовете де, за да отворят ключалката.

Кимнах.

— А задната седалка? Вчера ми казахте, че прозорците са били запотени. Приближихте ли лицето си до стъклото да видите задната седалка и пода?

Пена беше наясно защо му задавам тези въпроси. Замисли се за момент и после поклати отрицателно глава.

— Не, не съм гледал специално отзад. Просто си помислих, че мъжът е сам.

— Ченгетата зададоха ли ви същите въпроси?

— Не, не съвсем. Макар че разбирам накъде клоните.

Кимнах.

— Последен въпрос. Когато телефонирахте, казахте ли, че това е самоубийство, или че е просто прострелване?

— Аз… — Очите му зашариха по снега в усилие да си припомни точните думи. — Да, казах, че тук е дошъл някакъв човек, който се е застрелял. Само това. Предполагам, че записват всичките си разговори.

— Вероятно. Много ви благодаря.

Тръгнах към колата с първите снежинки затанцували във въздуха.

— Какво ще стане с хипнотизирането? — извика Пена.

— Ще ви се обадят, ако се наложи.

Проверих багажника, преди да седна зад волана. Нямаше вериги.

На връщане през Боулдър се отбих в една книжарница, наречена съвсем подходящо за случая „Улица Морг“, и си купих пълното издание на По с всичките му разкази и стихотворения. Възнамерявах да започна да я чета още тази нощ. Докато карах обратно към Денвър, се опитвах да наместя отговорите на Пена в теорията, която си изграждах. И както и да ги въртях, нищо не можеше да ме разколебае в новата ми вяра.

В полицейското управление ми казаха, че Скалари вече бил излязъл от сградата, така че отидох в отдел „Убийства“, където заварих Уекслър зад бюрото му. Сейнт Луис не се виждаше наоколо.

— По дяволите — изпъшка детективът. — Пак ли ще ми ходиш по нервите?

— Не — отвърнах. — А ти?

— Зависи от въпросите ти.

— Къде е колата на брат ми? Върнаха ли я вече на отдела ви?

— Какво има, Джак? Не можеш ли поне теоретично да приемеш, че знаем как да водим следствие?

Той запокити гневно молива, с който си играеше, в кошчето за отпадъци в ъгъла на стаята. След миг проумя какво беше направил, отиде и го измъкна оттам.

— Виж, не искам да ви правя за смях или да ви създавам някакви проблеми — изрекох с равен глас. — Само се опитвам да си отговоря на всички въпроси, и колкото повече се опитвам, толкова повече въпроси възникват.

— Като какви например?

Разказах му за посещението си до езерото и забелязах как гневът му отново започна да се надига. Този път обаче устата му отляво леко затрепери.

— Виж, вие обявихте случая за приключен — казах аз. — Не съм направил нищо лошо, че съм се срещнал с Пена. Освен това ти или Скалари или някой друг е пропуснал нещо. Колата е била скрита от погледа му повече от половин минута, докато е телефонирал.

— Е, и?

— Докато разследвахте, мислехте единствено за времето, преди Пена да види колата. Пет секунди, така че никой не би успял да се измъкне. Случаят е приключен, самоубийство. Но той ми каза, че прозорците са били запотени. Иначе онзи, който и да е бил той, не би могъл да напише бележката си върху тях. Пена не е гледал отзад, на пода. После се е махнал за най-малко тридесет секунди. Някой може да е лежал скрит отзад и докато той е телефонирал, да е избягал и да се е скрил в гората. Едва ли е представлявало някакъв проблем.

— Да не са ти изгорели намотките? А какво ще кажеш за бележката? А следите от барутните газове върху ръкавицата?

— Всеки би могъл да го напише върху прозореца. А ръкавицата със следите от барутните газове може да е била върху ръката на убиеца. После я сваля и я слага на ръката на Шон. Тридесет секунди не са малко време. Може да е било и повече. И сигурно е било. Пена е провел два телефонни разговора, Уекс.

— Прекалено нагласено е. Убиецът би заложил твърде много върху предположението, че Пена ще се забави повече от половин минута.

— А може и да не е. Може би е преценил, че има достатъчно време, за да го направи, защото в противен случай би премахнал и Пена. Начинът ви на мислене, момчета, щеше да го припише на Шон, който след това е убил и себе си.

— Това са безсмислици, Джак. Обичах Шон като собствен брат. Мислиш ли, че съм особено щастлив да вярвам, че сам е захапал дулото?

— Нека да те питам нещо. Къде беше, когато ти предадоха за Шон?

— Точно тук на бюрото. Защо?

— Кой ти каза? По телефона ли ти се обадиха?

— Да, по телефона. Беше капитанът. Управлението на парковете се обадило на дежурния капитан, а той — на нашия.

— Какво ти каза? Помниш ли точните му думи?

Уекслър се поколеба: мъчеше се да си припомни.

— Не мога. Каза само, че Мак бил мъртъв.

— Така ли го произнесе или каза, че Мак се е самоубил?

— Не знам точно какво каза. Може и да е било така. Каква е разликата?

— Пазачът от езерото казал, че Шон се е застрелял. И оттам тръгва цялата работа. Вие всички сте се юрнали натам с мисълта за самоубийство и това сте видели. Късчетата от главоблъсканицата са паснали на представата, с която сте отишли там. Всички около него са виждали добре до какво състояние го е довело разследването на случая Лофтън. Нали разбираш какво имам предвид? Всички вие сте били подготвени да повярвате. Дори през онази нощ, когато ме закарахте в Боулдър, успяхте да накарате и мен да повярвам тогава.

— Всичко това са бълнувания, Джак. А и не разполагам с никакво време. Нямаш никакво доказателство в подкрепа на думите си, а аз нямам никакво време за теориите на хора, които отхвърлят фактите.

Замълчах известно време, давайки му възможност да се поохлади малко.

— Къде е тогава колата, Уекс? Щом си толкова сигурен, покажи ми я. Знам как да докажа думите си.

Уекслър на свой ред направи пауза. Сигурно обмисляше дали си струва да се намесва. Ако ми покажеше колата, щеше да признае, че съм успял да посея семенце на съмнение у него.

— Още е на двора — произнесе накрая той. — Виждам я всеки шибан ден, когато идвам на работа.

— Още ли е в същото състояние, както тогава я открихте?

— Да, да, още е в същото състояние. Запечатана е. Всеки ден виждам кръвта му плиснала върху задното стъкло.

— Нека отидем и да я погледнем, Уекс. Мисля, че има начин да те убедя.

 

 

Снежните облаци бяха изминали пътя от Боулдър до нас. Уекс взе ключа от дежурния диспечер в двора на полицията. Провери също така и описа, за да види дали някой не е вземал ключовете, или е бил в колата освен следователите. Нямаше такъв. Колата си беше в същото състояние.

— Чакат разрешение от шефовете да я почистят. Защото трябва да се изпрати до фирмата. Нали знаеш, че има компании, специализирани в почистването на къщи, коли и принадлежности, след като някой е бил убит в тях? Каква шибана работа!

Предполагам, че Уекс говореше толкова много, защото беше много напрегнат. Стигнахме до колата и застанахме до нея. Снегът се вихреше около нас. Изпръсканото с кръв задно стъкло бе придобило кафеникав цвят.

— Ще вони здравата, когато я отворим — каза Уекслър. — Господи, направо не мога да повярвам какви ги върша! Не ми ли кажеш какво си намислил, изобщо няма да я отключа.

Кимнах.

— Добре. Има две неща, които искам да погледна. Искам да видя дали реостатът на нагревателя е на максимално положение и дали блокировката на задните врати е включена или изключена.

— Защо?

— Прозорците са били запотени и е било студено, но не чак толкова. На снимките се виждаше, че Шон е бил облечен топло. Беше по сако. Едва ли е имал нужда нагревателят да работи на максимално. Как иначе прозорците ще се замъглят, когато си паркирал с неизключен двигател?

— Не разбирам…

— Помисли си за наблюденията, Уекс. Какво може да причини замъгляването на стъклата? Шон ми разказа веднъж как сте я осрали двамата, защото прозорците били запотени и сте изтървали престъпника, когато излизал от къщата си.

— Тогава си приказвахме. Беше седмицата след Суперкупата и говорехме за шибаните „Бронко“, които пак загубиха, и топлият въздух замъгли всичките ни прозорци.

— Да. А доколкото знам, брат ми още не е бил започнал да си говори сам. Така че, ако нагревателят е на минимално положение и прозорците са били замъглени до положение да се пише върху тях, според мен това означава, че някой е бил с него. Двамата са разговаряли.

— Това е доста спорно твърдение, което не доказва нищо. Ами ключалката?

Предадох му накратко хипотезата си.

— Някой е с Шон. Този някой му отнема револвера. Може би е дошъл със собствен револвер и обезоръжава Шон. Също така му казва да си свали ръкавиците. Той го прави. Този човек слага ръкавиците и убива брат ми със собственото му оръжие. После скача отзад и ляга на пода, където не може да се види. Изчаква Пена да дотича и после пак да се върне бегом, после се протяга над седалката, написва бележката върху предното стъкло и слага ръкавиците върху ръцете на Шон; сега вече имаш и следи от барутните газове и върху дрехите на Шон. Измъква се от задната врата, заключва я и хуква към гората за прикритие. Не оставя никакви отпечатъци от обувки, защото паркингът е почистен. Докато Пена се върне обратно да наблюдава колата, както му е заповядал неговият началник, убиецът вече е в гората.

Уекслър мълча дълго време, преди да отговори.

— Добре, това все пак е хипотеза — произнесе накрая той. — А сега я докажи.

— Познаваш брат ми. Работил си с него. Какво е обичайното положение на блокировката? Винаги включена. Така се изключват всякакви рискове със затворниците. Няма бягства. Ако пък возиш обикновен гражданин, винаги можеш да я разблокираш. Както направихте тогава онази нощ заради мен. Когато ми прилоша, вратата беше блокирана. Спомняш ли си? Трябваше да я изключиш, за да отворя вратата, без да ви изповръщам всичко в колата.

Уекслър не каза нищо, но по лицето му разбрах, че думите ми бяха попаднали в целта. Ако блокировката на задните врати в автомобила на брат ми беше изключена, това не би представлявало солидно доказателство за каквото и да било. Но за него ставаше ясно, че Шон не е бил сам в колата.

— Не можем да го разберем само с гледане — изрече накрая той. — Това е само един бутон. Някой трябва да влезе отзад и да види как са нещата.

— Отвори я. Аз ще вляза.

Уекслър отвори вратата, включи електрическата инсталация и аз отворих задната странична врата за пътници. Сладникавият мирис на отдавна засъхнала кръв ме блъсна в ноздрите. Влязох в колата и затворих вратата.

Един продължителен момент бях като застинал. Бях разглеждал фотографиите, но те не бяха успели да ме подготвят за вътрешността на колата. Сладникавият дъх, засъхналата по задното стъкло, покрива и облегалката за главата на шофьора кръв… Кръвта на брат ми. Усетих как съдържанието на стомаха ми се надига. Бързо погледнах над облегалката към арматурното табло и панела с управлението на отоплението. После погледнах към Уекслър през десния прозорец. За момент очите ни се срещнаха и аз се запитах дали наистина исках толкова блокировката да е изключена. Хрумна ми мисълта, че би било сигурно по-лесно, ако оставех нещата така, както са, но бързо я прогоних от съзнанието си. Съзнавах добре, че ако не разнищех нещата докрай, нямаше да имам покой до края на живота си.

Протегнах ръка и освободих заключващото устройство за вратата от моята страна. Дръпнах дръжката на вратата и тя рязко се отвори. Пристъпих навън и погледнах Уекслър. Снегът бе започнал да покрива косата и раменете му.

— И нагревателят е изключен. Значи не би могъл да бъде причина за замъгляването на прозорците. Мисля, че при Шон е имало човек в колата. Разговаряли са. После мръсното копеле, което и да е било то, го е убило.

Уекслър изглеждаше така, сякаш беше видял призрак. Съзнанието му беше обсебено от тази мисъл. Хипотезата вече се бе превърнала в теория и той добре го знаеше. Имаше вид на човек, готов да заплаче всеки момент.

— Проклятие!

— Виж, всички го пропуснахме.

— Не, при мен е по-различно. Едно ченге никога не изоставя партньора си по този начин. Колко струваме, след като не можем да се защитим един друг? И един шибан репортер…

Той не довърши, но мисля, че знаех какво чувства. Чувстваше се така, сякаш беше предал по някакъв начин Шон. Знаех добре как се чувства, защото и с мен беше същото.

— Това не е окончателно — казах аз. — Все още можем да променим нещата.

Видът му не се промени. Не можех да го даря с успокоение. То идваше отвътре.

— Само сме загубили малко време, Уекс — произнесох накрая аз. — Хайде да се приберем на топло. Тук е доста студено.

 

 

Заварих къщата на брат ми тъмна, когато отидох да кажа на Райли. Постоях нерешително, преди да почукам, удивлявайки се на абсурдността на ситуацията: да вярвам, че новините, които нося, могат по някакъв начин да й повдигнат настроението. Чудесни новини, Райли, Шон не се е самоубил, както всички си помислихме, ами напротив, някакъв откачен го е застрелял, който и преди ги е вършил тия работи и сигурно пак ще ги върши.

Въпреки всичко почуках. Не беше късно. Представях си я как седи там, в тъмното, или може би беше в някоя от задните спални, откъдето не се процеждаше никаква светлина. Светлината на фенера падаше върху главата ми и тя отвори, преди още да успея да почукам втори път.

— Джак.

— Райли. Мога ли да вляза и да поговоря с теб?

Разбрах, че тя още не знаеше. Бях се споразумял с Уекслър. Щях да й го кажа лично. Той нямаше време. Беше прекалено зает с повторното завеждане на делото, съставянето на списъци с вероятните заподозрени, с уреждането на експертиза за отпечатъци и други доказателства по колата на Шон. Не му бях казал нищо за Чикаго. Исках да го запазя единствено за себе си, без да съм сигурен защо постъпвам така. Дали беше заради статията? Дали исках да напиша тази статия само заради себе си? Това беше най-лесният отговор и аз го използвах, за да намаля неудобството си, че не му бях казал всичко. Но знаех, че дълбоко в себе си таях нещо. Нещо, което може би не желаех да изваждам на показ.

— Влизай — каза тя. — Нещо не е ли наред?

— Не съвсем.

Влязох след нея и тя пое към кухнята, където включи настолната лампа. Носеше сини джинси, дебели вълнени чорапи и пуловер с емблемата на колорадските „Бъфало“.

— Появиха се някои нови неща във връзка с Шон и исках да ти ги съобщя. Нали разбираш, не по телефона.

И двамата седнахме на масата. Под очите й все още имаше кръгове и тя не бе направила нищо, за да ги скрие. Усетих как отчаянието й ме връхлита и отместих поглед от очите й. Помислих, че съм го избягнал, но в тази къща беше невъзможно. Болката й проникваше във всяко ъгълче на къщата.

— Да не те събудих?

— Не, четях. Какво има, Джак?

Разказах й. За разлика обаче с Уекслър споделих всичко с нея. За Чикаго, за поемите, за това, което възнамерявах да направя. Тя кимаше от време на време, но това беше единствената й реакция. Нито сълзи, нито въпроси. Всичко това щеше да дойде, след като си тръгнех.

— Та това е историята — казах. — Дойдох да ти кажа. Тръгвам за Чикаго по най-бързия начин.

— Може да ти е смешно, но се чувствам толкова виновна — проговори тя след дълго мълчание.

Видях в очите й сълзи.

— Виновна? За какво?

— През цялото това време. Много му бях ядосана. Нали знаеш, за това, което направи. Сякаш го беше направил на мен, не на себе си. И започнах да го ненавиждам, да ненавиждам спомена за него. А сега, ти… и това.

— Всички се чувстваме така. Само така можехме да го преживеем.

— Каза ли на Мили и Том?

Това бяха моите родители. Тя никога не ги почувства достатъчно близки, за да се обръща към тях по друг начин.

— Все още не. Но ще го направя.

— Защо не спомена на Уекслър за Чикаго?

— Не знам. Исках да имам преднина, предполагам. Но още утре ще го разберат.

— Джак, ако това, което твърдиш, е вярно, те трябва да знаят всичко. Не искам още някой да свърши по този начин само за да можеш да си напишеш статията.

— Виж, Райли — казах аз, опитвайки се да остана спокоен, — който и да го е извършил, отдавна се е измъкнал. Просто искам да стигна при ченгетата в Чикаго преди него. Само един ден.

Замълчахме и двамата.

— И не ме разбирай погрешно. Искам да напиша статията, това е така. Но тук има и нещо далеч по-голямо от една журналистическа амбиция. Става дума за мен и за Шон.

Тя кимна и тишината отново се настани между двама ни. Не знаех как да й обясня мотивите си. Умението ми в живота се състоеше в това да подреждам думите заедно в някакъв последователен и интересен текст, но вътре в себе си не откривах думите, с които да й го обясня. Още не можех. Знаех, че иска да чуе още от мен, и се опитах да й дам това, от което се нуждаеше, едно обяснение, което аз самият още не си бях изяснил докрай.

— Спомням си, че когато завършихме гимназията и двамата знаехме добре какво искаме да направим. Аз щях да пиша книги и да бъда известен или богат, или и двете. Шон щеше да стане началник на детективите в денвърското полицейско управление и да разгадае всички мистерии на града… Нито единият, нито другият успя да го постигне, дори частично.

Тя безуспешно се опита да се усмихне на спомена ми.

— Така или иначе, в края на онова лято аз заминавах за Париж да напиша великия американски роман. А той чакаше да го призоват в армията. На раздяла двамата сключихме сделка. Беше доста особена. Уговорихме се, че когато стана достатъчно богат, ще му купя порше, също като онова на Редфорд в Даунхил Ресър. Това беше. Това беше всичко, което искаше. Сам щеше да си избере модела. А аз щях да платя. Казах му, че за мен това е неизгодна сделка, защото той няма да има какво да ми даде в замяна. Тогава обаче му хрумна нещо. Каза ми, че ако ми се случи нещо, каквото и да е, нали знаеш, ако ме убият или осакатят, или пък ограбят, или каквото и да е, той ще намери човека, който го е извършил. Той ще има грижата никой да не се измъкне, без да си плати. И да ти кажа ли, дори още тогава му повярвах. Повярвах му, че е способен да го направи. Имаше нещо успокоително в тази мисъл.

Историята не ми прозвуча много на място по начина, по който я бях разказал. Не бях сигурен какво исках да кажа с нея.

— Но онова обещание е било негово, не твое — каза Райли.

— Да, така е. — Замълчах за малко, докато тя ме следеше с поглед. — Просто… не знам, просто не мога да си седя, да гледам и да чакам. Трябва да съм там. Трябва да…

Не намирах думи, с които да й обясня.

— Да направиш нещо?

— Така мисля. Не знам. Сега не мога да говоря за това, Райли. Просто трябва да го направя. Заминавам за Чикаго.