Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (38)

38.

По пътя към Санта Моника не разговаряхме много. Мислех си за Рейчъл във Флорида. Не можех да проумея защо му е било на Бакъс да изпраща именно нея, когато фронтовата линия очевидно беше тук. Реших, че имаше две възможности. Едната беше, че й затягаха дисциплината, вероятно заради мен, и затова я издърпваха от предната линия. Другата беше, че са открили нещо, за което не бях осведомен, и то съвсем целенасочено. И единият, й другият вариант бяха неприятни, но аз тайно се надявах, че е първият.

Торсън изглеждаше потънал в мисли, докато шофираше, а може би просто беше отегчен от присъствието ми. Но когато паркирахме пред сградата на полицейското управление на Санта Моника, той ми отговори на въпроса още преди да съм го задал.

— Трябва да приберем вещите, които са конфискували от Гладън при ареста му. Трябва да вземем всичко.

— А те ще ти позволят ли да го направиш?

Знаех колко бяха чувствителни малките участъци, дори всички, когато биваха притискани най-безцеремонно от Големите Джи.

— Ще видим.

Дежурният ни каза, че Констанс Делпи била в съда, но партньорът й Рон Суитцър ще дойде веднага. Това „веднага“ на Суитцър се проточи десет минути. Торсън не го понесе много леко. Започнах да проумявам, че ФБР в лицето на Гордън Торсън най-малкото не обичаше да изчаква когото и да било, особено някакъв си детектив от незначителен участък.

Когато Суитцър най-сетне се появи, той застана зад преградата и ни запита с какво може да ни бъде полезен. На мен ми хвърли само един поглед, вероятно преценявайки, че брадата и дрехите ми много не се връзват с представата за агент на ФБР. Не каза нищо, нито направи някакъв жест, който да можем да изтълкуваме като покана да влезем в офиса му. Торсън отговори по съответния начин с кратки изречения, обилно гарнирани с обичайната му грубост. Измъкна сгънат бял лист от вътрешния си джоб и го разгъна върху плота.

— Това е списъкът с имуществото от ареста на Уилям Гладън, известен също под името Харолд Бризбейн. Тук съм да приема вещите му.

— За какво става дума? — запита Суитцър.

— Което ви казах. ФБР се е заело със случая и води Национално разследване за Уилям Гладън. Вещите му са ни нужни, за да могат експертите ни да ги изследват.

— Почакайте малко, господин агент. Ние си имаме експерти и имаме заведено дело срещу този тип. На никого не можем да предадем доказателствата по случая. Не и без заповед от съда или одобрение от областния прокурор.

Торсън си пое дълбоко дъх, но на мен повече ми се стори като заучена сцена, изпълнявана безброй пъти преди това. На бивола връхлетял в градчето и премазал бедното воловарче.

— Първо — започна той, — и двамата знаем, че делото ви си е чиста купчина лайна. И второ, тук изобщо не става дума за свидетелства. Имате някаква камера и торба с шоколади. Това не е доказателство за каквото и да е. Той е обвинен в бягство от полицейски служител, вандализъм и замърсяване на обществен водоизточник. Какво общо има камерата с всички тия обвинения?

Суитцър понечи да каже нещо, но после спря, очевидно затруднен с отговора.

— Бихте ли ме изчакали? — и се дръпна от преградата.

— Хей, детективе, нямам цял ден на разположение — провикна се след него Торсън. — Опитвам се да хвана вашия юнак. Много лошо, дето е още на свобода.

Суитцър гневно се извъртя.

— Какво означава това? Какво, по дяволите, искате да кажете?

Торсън вдигна ръце в успокоителен жест.

— Означава точно това, което казах. А сега иди извикай шефа си. Трябва да говоря с него.

Суитцър излезе и две минути по-късно се върна с един десет години по-възрастен мъж, тридесет килограма по-тежък и два пъти по-гневен.

— Какъв е проблемът? — излая той.

— Никакъв проблем, капитане.

— Лейтенант съм.

— Добре, лейтенанте, вашият човек тук ми изглежда объркан. Вече обясних, че ФБР е започнало разследване на Уилям Гладън и работи съвместно с полицията в Лос Анжелис и други полицейски управления в цялата страна. Бюрото също така протяга ръка и на Санта Моника. Детектив Суитцър обаче, изглежда, мисли, че задържайки вещите, иззети от господин Гладън, подпомага следствието и дори евентуалното залавяне на господин Гладън. В действителност той спъва усилията ни. Честно казано, поведението му силно ме изненадва. С мен водя човек от националните медии и не съм очаквал, че и той ще стане свидетел на подобна сцена.

Торсън ме посочи със замах и Суитцър и шефът му хубаво ме огледаха. Усетих как гневът се надига в мен. Лейтенантът отново се обърна към Торсън.

— Това, което не разбираме, е защо ви трябват тези вещи. Аз вече съм ги оглеждал. Фотокамера, слънчеви очила, сак и торба с шоколади, това е. Няма филм, няма снимки. Защо е нужно това на ФБР?

— Подлагали ли сте шоколадите и сладките на химически анализ?

Лейтенантът хвърли поглед към Суитцър, който поклати леко глава, сякаш обменяйки тайни сигнали.

— Ние ще го направим, лейтенант — заяви Торсън. — За да решим дали шоколадовите десертчета не са напоени с някакви вещества. Камерата също. Може да не го знаете, но при разследванията ни досега имаме няколко случая с извлечени фотографии. Не мога да навляза в подробности за съдържанието им, но е достатъчно да ви кажа, че са противозаконни. Работата е там, че анализът на тези фотографии демонстрира едно несъвършенство в лещите на камерата, с които са правени фотографиите. Това е също като отпечатък от пръст при всяка фотография. Можем да ги сравним с всяка камера. Но за да го направим, ни е нужна камерата. Ако ни позволите да я вземем със себе си, ние ще направим сравнение, което да ни позволи да докажем, че тези снимки са правени именно с тази камера. И тогава ще можем да му връчим още обвинения, когато го заловим. Това също ще ни помогне да определим с какво точно се е занимавал този човек. Затова и ви молим да ни предадете вещите му. Всъщност, господа, и ние, и вие се стремим към една и съща цел.

Лейтенантът дълго време мълча. После се обърна и тръгна навътре.

— Да вземеш разписка за вещите — нареди на Суитцър. Това бяха единствените му думи.

Суитцър последва лейтенанта, без да протестира, но шепнейки нещо за обяснението, което Торсън бе направил, преди да го отпрати за лейтенанта.

Щом двамата се скриха зад ъгъла, се приближих и ядосано му прошепнах:

— Следващия път, когато имаш намерение да ме използваш по този начин, бъди така добър да ме предупредиш.

Торсън весело заяви:

— Добрият следовател използва всички средства, които са му под ръка. Ти просто се оказа такова.

— Вярно ли е това за фотографиите, които могат да се възстановят и за анализа на камерата?

— Прозвуча добре, нали?

Единственият начин Суитцър да спаси донякъде достойнството си беше, като ни накара да изчакаме до преградата още десет минути. Накрая излезе с един кашон, който плъзна по плота към нас. После каза на Торсън да подпише бележката, че е получил вещите. Вместо това агентът започна да отваря кашона. Суитцър захлопна капака.

— Всичко е вътре — заяви той. — Само разпиши протокола, за да мога да си продължа работата. Зает съм.

Тъй като беше спечелил, Торсън милостиво му отстъпи и разписа протокола.

— Вярвам ти. Всичко е вътре.

— Как да ти кажа, навремето имах желание да постъпя във ФБР.

— Е, не си го слагай толкова на сърцето, не си ти единственият, дето се е провалил на изпитите.

Суитцър се изчерви като варен рак и заяви:

— Не беше това. Просто реших, че е по-добре да си остана човешко същество.

Торсън вдигна ръка и сви пръсти в имитация на револвер.

— Добре — похвали го той. — Да ви пожелая ли приятен ден, детектив Суитцър?

— Хей — възкликна Суитцър, — ако някога изпитате нужда от нещо и аз означавам нещо за вас, непременно ми се обадете.

 

 

На връщане към колата не се стърпях.

— Сигурно никога не си чувал поговорката, че мухи се ловят по-добре с мед, отколкото с лимон.

— Защо да хабим меда за мухите? — отвърна той.

Отвори кашона едва когато седнахме в колата. След като махна капака, видях въпросните вещи, напъхани в найлонови торбички, и един запечатан плик с надписа „СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО: САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ФБР“. Торсън го скъса и извади някаква снимка отвътре. Беше полароид, направен по всяка вероятност със служебния полицейски фотоапарат. Представляваше едър план на мъжки задник, с добре разтворени бузи, осигуряващи ясна и чиста гледка на ануса. Торсън я оглежда няколко секунди и после я захвърли на задната седалка.

— Странно — произнесе той. — Защо ли е приложил и снимката на майка си?

Изсмях се.

— Това е най-поразителното доказателство за сътрудничество между ФБР и полицията, което някога съм виждал.

Той обаче не чу забележката ми или поне не я коментира. Лицето му помръкна, докато изваждаше пластмасовата торба с фотокамерата. Наблюдавах го как я гледа втренчено. Повъртя я из ръцете си, оглеждайки я от всички страни.

— Тия шибани задници — изрече бавно той. — И през цялото това време е била в ръцете им.

Огледах на свой ред камерата. Имаше нещо странно в издутата й форма. Напомняше на Полароид, но имаше стандартния 35-милиметров обектив.

— Какво има? Какво не е наред?

— Знаеш ли какво е това?

— Не. Какво е?

Торсън не отговори. Натисна един бутон и я включи. После се вгледа в течнокристалния дисплей на гърба й.

— Няма снимки — произнесе той.

— Защо, какво има?

Не ми отговори. Пъхна камерата в кашона, затвори го и потегли.

 

 

Торсън караше колата така, сякаш беше пожарен камион, вдигнат по тревога. На бензиностанцията на булевард „Пико“ рязко удари спирачки и изскочи от колата. Втурна се към телефона и набра някакъв междуградски номер, без да пъха никакви монети. Докато чакаше да му отговорят, измъкна молив и малък бележник. Видях го да си записва нещо, след като размени няколко думи с някого. Когато набра и следващия междуградски номер, без да слага монети, предположих, че избира специалните им безплатни номера.

Изкушавах се да сляза от колата и да се приближа, за да чуя разговора му, но реших да изчакам. Някъде след минута надраска още нещо в бележника си. През това време огледах кашона с доказателствата, който му беше предал Суитцър. Прииска ми се да го отворя и да разгледам отново камерата, но реших, че само излишно ще го разгневя.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво става? — запитах аз още преди да е седнал на волана.

— Разбира се, че имам, но ти така или иначе ще го научиш. — Той отвори кашона и вдигна нагоре камерата. — Знаеш ли какво е това?

— Вече ме пита. Камера.

— Да, но работата е там каква точно камера.

Зърнах търговския знак на производителя, изписан отпред, докато я въртеше из ръцете си. Голямо „d“ в бледосиньо. Знаех, че това е знакът на компанията, произвеждаща компютри на име digiShot 200.

— Това е цифрова камера, Джак. Оня въздухар Суитцър хал хабер си нямаше какво е държал в ръцете си. Моли се само да не сме изтървали и последния влак.

— Нищо не разбирам вече. Сигурно и аз съм същият въздухар като него, но можеш ли да…

— Знаеш ли какво представлява цифровата камера?

— Да, не използва филм. Във вестника бяха експериментирали с една такава.

— Точно така, не използва филм. Изображението, което камерата заснема, се записва върху микрочип. След което може да бъде вкарано в компютър, обработвано, увеличавано, всичко, каквото ти душа поиска, и накрая отпечатано. Зависи само от техниката, с която разполагаш — а това е върхът, идва с обективи „Никон“ — можеш да получиш изключителни снимки. Направо като оригинала.

В „Роки“ бях виждал разпечатки на изображения, правени с цифрова камера. Торсън имаше право.

— Добре, в крайна сметка това какво означава?

— Две неща. Спомняш ли си какво ти казах за педофилите? За мрежата, която си имат?

— Да.

— Така, знаем със сигурност, че Гладън има компютър, заради факс-модема, нали така?

— Така.

— А сега знаем, че е имал и цифрова камера. С цифровата камера, компютъра си и същия факс-модем, който е използвал да ни изпрати факса, той е в състояние да изпрати фотоизображение където си иска по света, до всеки, който има телефон, компютър и софтуер, за да може да го приеме.

И в този момент ме осени.

— Той им изпраща снимки на деца?

— Той им продава снимки на деца. Поне така мисля. Въпросът, който си задавахме, беше как живее и печели пари? Помниш онази сметка в Джаксънвил, от която е прехвърлил пари на адвоката си? И ето го отговорът. Поета си изкарва хляба, като продава снимки на деца, може би дори на децата, които е убил. А кой знае, може и на ченгетата, които е ликвидирал.

— Има ли хора, които биха…

Не завърших. Знаех, че въпросът ми щеше да прозвучи глупаво.

— Ако въобще съм научил нещо от работата си, то е, че за такива неща има търсене и следователно ще има и предлагане, тоест съществува пазар — отговори той. — Най-черната ти мисъл не е лишена от основание. Най-лошото нещо, което може да си представи човек, е, че има пазар и за тези неща… Трябва да се обадя още веднъж, за да получа списъка на доставчиците им.

— А какво беше второто нещо?

— Кое?

— Ти каза, че са се случили две много важни неща…

— Това е наистина нещо. Много важно нещо, стига само да не сме изтървали и последния влак, защото тия тъпи задници от Санта Моника са седели през цялото време върху проклетата камера. Ако доходите на Гладън, средствата му за транспортни разходи, идват от продажбите на снимки на други педофили, които им изпраща посредством Интернет или някой частен бюлетин за обяви, тогава той е загубил най-главното си оръдие на труда, когато ченгетата са му го отнели.

Почука капака на кашона.

— Трябва да си купи нова — изрекох аз.

— Точно.

— Значи ще отидеш при търговците на digiTime.

— Не си прост, пич, да знаеш. Не мога да разбера само какво правиш още в това въшливо вестникарство?

Този път не протестирах. Тонът му не съдържаше никакво оскърбление, дори напротив.

— Обадих се на номера с код 800 на търговците на digiTime, които продават модел 200 в Лос Анжелис. Предположих, че той пак ще потърси същия модел. Има си и цялото останало оборудване. Трябва да се обадя, за да разхвърлям задачите. Да ти се намира четвъртак, Джак? Свършил съм ги.

Дадох му монета и той пак изскочи, втурвайки се към телефона. Представих си как се обажда на Бакъс, възторжено му съобщава за откритието и ограничаването на списъка с фирмите за проучване. Седях в колата и си мислех, че Рейчъл би трябвало да говори в момента по телефона. След няколко минути Торсън се върна.

— Отписахме три от тях. Всички са тук на Западното крайбрежие. Боб даде останалите пет на Картър и на някои момчета от местната оперативна служба.

— Трябва ли да се прави заявка за камерите или ги имат на склад?

Включихме се отново в движението и се отправихме към „Пико“. Той направи справка с един от адресите, които си беше записал в бележника при разговора си преди малко.

— Някои фирми ги имат на склад — отвърна. — А ако ги нямат, доставят по най-бързия начин. Поне така ми каза телефонистката на digiTime.

— Тогава какво ще правим? Вече е минала цяла седмица. Сигурно вече се е сдобил с такава.

— Не е сигурно. Работим по предположение. Това не е някаква евтиния. Човек си купува такава камера в комплект с работен и редактиращ софтуер, сериен кабел за свързване към персоналния компютър, кожения калъф, светкавица и всички останали екстри, които възлизат общо някъде към бон, че да не е бон и половина. Но…

Той повдигна пръст да подчертае важността на идеята си.

— Ами ако човек вече си има всички екстри и му трябва само камера? Без кабел. Без софтуер. Нищо такова. Ако човек се е изръсил шест бона, за да го пуснат под гаранция и да си плати на адвоката. Няма пукната пара и не само че няма нужда от всички тези екстри, но и не може да си ги позволи?

— Тогава си поръчваш само камера и икономисваш маса пари.

— Точно така. Това е и идеята ми. Мисля, че ако пускането под гаранция е разорило здравата Гладън, както спомена оня негодник адвокатчето, тогава той ще трепери над всеки долар. Ако е решил да си поръча нова камера, сигурен съм, че поръчката му ще е съответно само за камера, без екстрите.

Той беше въодушевен. Прихванах от ентусиазма му, започвайки да виждам Торсън може би в истинската му светлина. Знаех, че това бяха моментите, заради които той живееше. На прояснение и разбиране. На съзнанието, че вече е близо до целта.

— Макавой, пак сме заедно с теб — изрече изведнъж той. — Мисля, че в края на краищата ти ни донесе късмет. Само гледай да е малко по-навреме.

Кимнах в знак на съгласие.

Няколко минути пътувахме в мълчание. Накрая го заговорих:

— Откъде знаеш толкова много за цифровите камери?

— И преди съм се сблъсквал с подобни проблеми, а в последно време случаите зачестяват. В Куантико си имаме отдел, който не се занимава с нищо друго, освен с престъпления, свързани с компютрите. Такива с използването на Интернет. Доста от онова, върху което сега плачат — порнографията, престъпленията, насочени срещу деца. Правят редовно брифинги, на които широко огласяват случаите, за да държат хората в течение. Аз поне се опитвам да следя всички новости.

Кимнах.

— Имаше една стара дама, някаква гимназиална учителка, близо до Корнел в Ню Йорк, на която един ден, както си седяла вкъщи, й щукнало да види какво новопостъпило има в компютъра й и видяла някакъв нов файл. Тя го разпечатала и какво мислиш, че излязло от принтера й? Някакво мътно черно-бяло изображение, на което обаче достатъчно ясно се виждало как някакво десетгодишно момче държи някакъв доста по-дърт от него за оная работа. Веднага се обадила на оперативната ни служба за района и те установили, че някой й го е пратил по погрешка. Адресът й в Интернет бил само от цифри и те преценили, че подателят е разменил местата на две цифри или нещо такова. Така или иначе, маршрутът на файла си е налице и те тръгнали обратно по него, за да се натъкнат на някакъв педофил с доста обширно досие. Между другото, бил от Лос Анжелис. Добрали се бързо до него и му направили обиск, при който го спипали вече здраво, нямало къде да мърда. Първият цифров обиск. Тоя юнак имал някъде към петстотин различни фотографии в компютъра си. Господи, бил инсталирал два диска, защото един не му стигал. Става дума за деца на различна възраст, които по принуда вършели неща, които иначе нормален възрастен човек никога не би направил… Но делото било особено показателно. Получил доживотна присъда без право на обжалване. Имал digiTake, макар че може да е била модел 100. Миналата година описаха случая в бюлетина на ФБР.

— Защо се е получило така, че картината при учителката излязла толкова зле?

— Защото не притежавала подходящ принтер. Нали знаеш, при тия изображения са необходими цветен графичен принтер с висока разрешителна способност и специална хартия. А тя си нямала ни едното, ни другото.

 

 

Първите ни две спирки се оказаха безплодни. В единия магазин не бяха продавали такава камера от две седмици, а другият беше продал две за последната седмица. Така или иначе, тези две камери бяха изпратени на един добре известен художник от Лос Анжелис, чиито колажни портрети, направени от Полароид, бяха изложени в най-големите музеи по целия свят. Сега бе решил да си пробва силите с една по-модерна фотографска техника и бе минал на цифровите камери. Торсън дори и не си направи труда да си води бележки за по-нататъшно проследяване.

Последната спирка в списъка ни беше магазин от главната улица с името „Дейта Имиджинг Ансърс“ на „Пико“, две пресечки от пазарния център Уестууд Павилиън. Спряхме до бордюра в забранена за паркиране зона и Торсън се ухили.

— Тук е. Това е магазинът.

— Откъде разбра?

— Магазин на оживена улица. Другите два приличат повече на офиси за заявки по пощата, а не на магазини, би влязъл само в магазин, тъй като е далеч по-оживено. Хора минават отвън, влизат и излизат, повече разсейване на вниманието за персонала. Така е по-добре за него, защото не иска да го запомнят.

Магазинът представляваше малко помещение с два щанда и няколко неразопаковани кашона, струпани до тях имаше две кръгли маси с компютърни терминали и действащи монитори заедно с купчини от каталози за заявка на компютри. Пооплешивял мъж с дебели очила в черни рамки седеше зад един от щандовете и вдигна глава при влизането ни. На другия щанд нямаше никого и изглеждаше неизползван.

— Вие ли сте управителят? — запита Торсън.

— Да, освен това съм и собственикът. — Той се изправи със собственическа гордост и ни се усмихна широко. — Аз съм и първият наемен работник.

Ние положихме усилия да вникнем в чувството му за хумор, а той ни запита с какво може да ни бъде полезен.

Торсън му показа вътрешността на портфейла си.

— ФБР?

Той ни загледа в недоумение.

— Да. Вие продавате digiTake 200, нали така?

— Да. Върхът на цифровите камери. В момента обаче нямам в наличност. Продадох и последната миналата седмица.

Изпитах огромно разочарование. Бяхме безнадеждно закъснели.

— Мога да доставя една след три-четири дни. Всъщност, след като виждам, че и ФБР проявява интерес към стоката, мога да я доставя за два дни. Без допълнително заплащане, разбира се.

Той се усмихна и кимна, но очите му продължаваха да ни гледат озадачено зад дебелите стъкла. Не беше особено приятно човек да си има работа с ФБР, особено след като не знае за какво точно става дума.

— Как се казвате?

— Олин Куумбс. Аз съм собственикът.

— Да, вече го споменахте. Вижте, господин Куумбс, не сме дошли да купуваме. Имате ли името на човека, на когото сте продали последната digiTake?

— Аз… — Той смръщи чело, вероятно питайки се дали има право да иска подобна информация. — Разбира се, че си водя документация. Мога да ви го намеря.

Куумбс седна и отвори едно чекмедже в бюрото си. Прехвърли съдържанието на една папка, докато открие каквото търсеше, измъкна лист хартия и го сложи върху бюрото. После го завъртя, така че на Торсън да не му се налага да го чете обратно. Агентът се приведе, огледа документа и видях как направи лек жест на отрицание. Погледнах на свой ред бланката и видях изброени многобройни позиции с принадлежности, закупени заедно с цифровата камера.

— Не, това не ми върши работа — каза той. — Търся човек, който според нас е закупил само цифровата камера. Това единствената ви продажба ли е за последната седмица?

— Да, всъщност, не. Тази е единствената с доставка на място. Продадохме и две други, но те трябваше да се заявят.

— И още не са доставени?

— Не. Утре. Очаквам да ги получа утре сутринта.

— И двамата клиенти ли заявиха само камера?

— Камера?

— Нали разбирате, без никакви други принадлежности. Софтуер, кабел, целия комплект.

— О, да. Всъщност има…

Той направи пауза, докато отваряше повторно чекмеджето, и измъкна един клипборд с няколко розови бланки върху него. Започна да ги отмята.

— Тук има един господин Чайлдс^[1]. Поиска само камера, нищо друго. Плати авансово в брой. Деветстотин деветдесет и пет долара плюс калифорнийския данък върху продажбите. Възлезе на…

— Остави ли някакъв адрес или телефон?

Дъхът ми спря. Бяхме го пипнали. Не можеше да е друг, освен Гладън. Името, което бе използвал беше доказателство. Усетих нечии студени пръсти да плъзват по гърба ми.

— Не, нито номер, нито адрес — отвърна Куумбс. — Само си отбелязах, че господин Уилтън Чайлдс ще се обади да провери дали е пристигнала поръчката му. Казах му да се обади утре.

— Значи той ще дойде да си я получи?

— Да, ако бъде тук, за да си я вземе. Както вече казах, нямаме ли адрес, не доставяме на място.

— Спомняте ли си го как изглеждаше, господин Куумбс?

— Как изглежда ли? А, да, предполагам, че да.

— Можете ли да го опишете?

— Беше бял, това си спомням със сигурност. Той…

— Руса коса?

— О, не. Беше тъмна. И си пускаше брада, сега си спомням.

— На колко години?

— Между двайсет и пет и трийсет.

За Торсън това беше съвсем достатъчно. Всичко пасваше. Той посочи към свободното бюро.

— Някой да работи на това място?

— В момента не. Нямаме много клиенти.

— Тогава имате ли нещо против, ако го използваме?