Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (19)

19.

Докато бързах през фоайето на „Хилтън“ в четири часа, си представях как Грег Глен бавно се изправя зад бюрото си и поема за съвещанието по новините от деня в залата за конференции. Трябваше да говорим и знаех, че не успея ли да се свържа с него преди това, през следващите два часа няма да има и секунда свободно време.

Докато приближавах асансьорите, зърнах една жена да се вмъква в един от тях и побързах да я настигна. Вече бе успяла да натисне бутона за дванайсетия етаж. Застанах в задната част на кабината и погледнах още веднъж часовника си. Имах още време. Срещите при редакторите никога не започваха точно на часа.

Жената се бе изместила в дясната част на кабината и двамата мълчахме с онова неудобство, присъщо на непознати хора, събрани на толкова тясно място като асансьор. Лъскавата бронзова шина на вратата ясно отразяваше лицето й. Очите й гледаха към редицата лампички над вратата, бележещи етажите по пътя ни. Беше много привлекателна и ми беше много трудно да отместя поглед от отражението й, макар и обзет от страх да не се извърне и да срещне погледа ми. Въобразявах си, че знае, че я наблюдавам. Винаги съм си мислел, че красивите жени знаят и разбират винаги когато ги наблюдават.

Асансьорът спря на дванайсетия етаж и аз я изчаках да излезе. Тя тръгна наляво и се запъти по коридора. Завих надясно и тръгнах към стаята си, като с големи усилия се въздържах да не се обърна след нея. Докато наближавах вратата на стаята си, измъкнах ключа с номера от джоба на ризата си и дочух леки стъпки по коридора зад себе си. Обърнах се. Беше жената от асансьора. Тя се усмихна.

— Объркала съм пътя.

— Случва се — усмихнах се. — След време всичко се обърква.

Не можах ли да измисля нещо по-умно, проклех се аз, докато отключвах вратата и тя ме подмина. Пристъпих прага и внезапно усетих нечия ръка рязко да ме сграбчва за яката на сакото ми и да ме изблъсква в стаята. В следващия миг нечия друга ръка се плъзна под сакото ми и ме сграбчи за колана. Бях грубо изблъскан и забит с лице в леглото. Съумях да задържа чантата с компютъра, не исках да изтърва на пода оборудване на стойност две хиляди долара; в следващия момент някой грубо го издърпа от ръката ми.

— ФБР! Вие сте арестуван! Не мърдайте!

Непознатият с една ръка ме притискаше за врата към леглото, докато с другата бързо ме опипа.

— Какво, по дяволите, е това? — изхърках аз, задушавайки се от матрака.

Само след миг желязната хватка ме отпусна.

— Добре, ставай. Да тръгваме.

Обърнах се и се надигнах от леглото. Вдигнах очи. Беше жената от асансьора. Зяпнах от изненада. Фактът, че така лесно се бе справила с мен, и при това сама, предизвика гняв у мен, страните ми пламнаха.

— Не се срамувайте. Справяла съм се и с далеч по-корави и лоши мъжаги от вас.

— По-добре се легитимирайте или ще се наложи да викате адвоката си.

Тя измъкна портфейл от джоба на палтото си и го разтвори под носа ми.

— Вие сте този, който има нужда от адвокат. А сега ще вземете стола от бюрото си, ще го поставите в ъгъла на стаята и ще седите там, докато обискирам стаята. Няма да отнеме много време.

Представи ми нещо, което ми изглеждаше истинско удостоверение на служител от ФБР и значка. Там беше изписано името й — специален агент Рейчъл Уолинг. Още щом го прочетох, веднага загрях какво става.

— Хайде, няма да повтарям. В ъгъла.

— Първо да видя разрешението ви за обиск.

— Имате избор — заяви вироглаво тя. — Да отидете сам в ъгъла или да ви закарам в банята и да ви прикова с белезници към отточната тръба под мивката. Избирайте.

Изправих се, придърпах стола в ъгъла и седнах.

— Искам да видя шибаното ви разрешение за обиск.

— Не мислите ли, че да ругаете, е един доста безсилен опит да компенсирате жалкото си самочувствие за мъжко превъзходство?

— Господи, нима не осъзнавате колко гафове направихте до този момент? Къде ви е разрешителното?

— Нямам нужда от разрешително. Вие ме поканихте в стаята си и ми позволихте да направя обиск, след който ви арестувах за притежание на крадено имущество.

Тя пристъпи гърбом към вратата, без да откъсва очи от мен, и я затвори.

— Никъде не съм ви канил. Само да опитате някъде с тия лъжи и съвсем ще затънете. Да не вярвате, че някой съдия със здрав разум ще се хване на измишльотините ви, че съм бил толкова глупав, че да ви пусна в стаята си, ако съхранявам в нея крадено имущество?

Тя само ме изгледа и ми се усмихна мило.

— Господин Макавой, висока съм метър и петдесет и два и тежа четиридесет килограма, и то когато съм с револвера си. Да не би да си въобразявате, че съдията ще приеме фантазиите ви? Нима бихте имали куража да разкажете пред целия съд случилото се преди малко?

Извърнах погледа си от нея и се втренчих през прозореца. Камериерката го беше оставила отворен. Небето бавно започваше да потъмнява.

— Да, така и очаквах. Вие сте по-благоразумен, отколкото изглеждате. А сега, да не си губим времето. Къде са копията на протоколите?

— В калъфа на компютъра. Не съм извършил никакви престъпление с придобиването им, както и не нарушавам никакъв закон с притежаването им.

Трябваше да си меря много внимателно приказките. Не знаех дали Майкъл Уорън вече не беше открит. Тя ровеше из калъфа. Измъкна томчето на По, огледа го скептично и после го захвърли върху леглото. После измъкна бележника ми и копията от протоколите. Уорън бе имал право. Тя беше рядко красива жена. Обноските й не бяха твърде изискани, но въпреки това бе много привлекателна. Горе-долу на моята възраст, може би година или две по-възрастна, с кестенява коса, стигаща точно до раменете й, остри зелени очи. Излъчваше самоувереност. Това й беше най-привлекателната черта. Макар и в момента да я ненавиждах, не можех да не отбележа привлекателността й.

— Влизането без разрешение е престъпление — заяви тя. — С което автоматично минава под моята юрисдикция, когато се взе решение, че откраднатите документи принадлежат на ведомството ми.

— Не съм влизал никъде без разрешение и не съм открадвал нищо. Това, което вие вършите, е най-грубо нарушение на законите. Всички говорят за вас като за хора, изпадащи в ярост, когато някой друг ви върши работата.

Тя се беше привела над леглото и ровеше из разпилените документи. Изправи се, пъхна ръка в джоба си и измъкна една чиста найлонова торбичка за събиране на доказателства с един-единствен лист хартия вътре. Навря ми го едва ли не в лицето. Познах го в същия миг. Беше лист, откъснат от репортерски бележник с шест написани реда с моя почерк.

Пена: ръцете му?

след колко време?

Уекслър/Скалари: колата?

нагревателят?

блокировката?

Райли: ръкавиците?

Само след миг всичко си дойде на мястото. Уорън бе късал страници от бележника ми, за да отбелязва местата, откъдето е измъквал папките. Откъснал е страница със старите ми бележки и по някакъв начин е забравил да я извади, след като е върнал папките по местата им. Уолинг видя съвсем ясно признанието, изписано по лицето ми.

— Фасулска работа. След като дадохме за анализ почерка и направихме сравнение, работата се оказа съвсем лесна. Как мислите?

Този път не можах дори да изтръгна едно „да ти го начукам“.

— Вземам компютъра ви, тази книга и вашия бележник като възможни доказателства. Окаже ли се, че не са ни необходими, ще ви ги върнем. Хайде, да тръгваме. Колата ми е отвън пред входа. Единственото нещо, което мога да направя за вас, за да ви покажа, че не съм злобна е да ви отведа дотам без белезници. Очаква ни дълъг път, до Вирджиния, макар че може да изпреварим задръстването, ако потеглим веднага. Ще се държите ли прилично? Едно движение, както казват във филмите, и ще ви напъхам отзад с белезници по-стегнати и от венчална халка.

Само кимнах и се изправих. Бях като замаян. Не можех да срещна погледа й. Тръгнах към вратата с приведена глава.

— Хей, какво се казва в такива случаи? — запита тя.

Избъбрах благодарността си и дочух смях зад гърба си.

 

 

Тя не позна. Не успяхме да изпреварим натоварения трафик по пътищата. Беше петък вечерта. Много народ искаше да се измъкне от града и ние пълзяхме с тях докато прекосим града, за да се доберем до свободна магистрала. Половин час никой от двама ни не проговори освен в няколко случая, когато тя ругаеше бавното движение или някой червен светофар. Бях на предната седалка; умът ми трескаво работеше през цялото време. Трябваше да се свържа с Глен по възможно най-бързия начин. Трябваше да ми намерят адвокат. При това добър. Според мен в противен случай единственият изход беше да разкрия източник, на когото бях обещал да не го издавам в никакъв случай. Размислих над възможността да се обадя на Уорън и да го помоля да потвърди, че не сън се вмъквал с взлом във фондацията. Отказах се. Бях се договорил с него. Не биваше да го замесвам на никаква цена.

След като накрая се измъкнахме на юг от Джорджтаун, движението малко се оживи и тя сякаш се отпусна или най-малкото си спомни, че бях в колата до нея. Видях я да посяга към жабката и да измъква една бяла картичка. Включи осветлението и постави картичката върху кормилото, за да може да чете, докато управлява.

— Имате ли химикалка?

— Какво?

— Писалка. Мислех, че всички репортери носят писалки.

— Да. Имам.

— Добре. Сега ще ви прочета правата съгласно конституцията.

— Какви права? Та вие ги нарушихте почти всички.

Тя продължи да чете и накрая ме запита дали съм ги разбрал. Отвърнах й, че са ми ясни, и тя ми протегна картичката.

— Добре. А сега искам да хванете писалката си и да се подпишете, като добавите и датата на гърба.

Направих както ми заповяда и й върнах обратно картончето. Тя го прибра в джоба си.

— Така — произнесе. — Сега вече можем да си поговорим. Освен ако желаете да се обадите на адвоката си. Как се вмъкнахте във фондацията?

— Не съм се вмъквал никъде. Само това мога да кажа, преди да разговарям с адвоката си.

— Вие видяхте доказателството. Да не се каните да кажете, че не е ваше?

— Това може да се обясни… Вижте, всичко, което твърдя, е, че не съм направил нищо незаконно, за да се сдобия с тези копия. Не мога да кажа нищо повече, без да разкрия…

Проклех се, загдето не бях в състояние да си държа езика зад зъбите.

— Старите лисици никога не си издават триковете. Къде бяхте цял ден днес, господин Макавой? Чакам ви от обяд.

— Бях в Балтимор.

— Какво правехте там?

— Това си е моя работа. Имате оригиналите на онези протоколи, можете да прецените сама.

— Случаят Маккафърти. Трябва да знаете, че възпрепятстването на федерално разследване може да ви осигури допълнителни обвинения.

Изсмях се с най-добрия си фалшив смях.

— Да, сигурно — проговорих саркастично. — Какво федерално разследване? Вие щяхте да продължавате да си търкате полата в кабинета си, броейки самоубийства, ако вчера не бях разговарял с Форд. Но това е модусът операнди на бюрото, нали? Щом е добра идея, значи е само наша. Ако делото е приключено благоприятно, да, тогава ние сме го приключили. А иначе не знам, не чух, не видях, а ченгетата да си мрат като мухи.

— Господи, кой е умрял, че сте станали такъв експерт?

— Че кой ли може да е? Брат ми.

Ударът я свари съвсем неподготвена и тя в продължение на няколко минути загуби дар слово. Допълнителният ефект беше, че проби част от защитата, която беше издигнала около себе си.

— Съжалявам за това — проговори накрая тя.

— Колко трогателно. По едно съвпадение и аз.

Всичкият гняв, който бях насъбрал заради Шон, беше готов да избухне. Но още не я познавах и не можех да споделя нещо толкова лично с нея, след като потиснах гнева си, опитах се да измисля нещо.

— Предполагам, че сигурно сте запозната със случая. Вие подписахте обзора и профила, които той е получил от бюрото по делото, което разследваше.

— Да, знам. Но никога не сме разговаряли.

— Какво ще кажете, ако ми отговорите на един въпрос?

— Не мога да обещая, преди да съм го чула.

— Как ме открихте?

Чудех се дали Уорън не беше я насочил по някакъв начин към мен. Успеех ли да се уверя в това, всичките ми ангажименти към него мигом отпадаха. Нямах намерение повече да прикривам този човек с риска да се озова в затвора, след като ме беше поставил на топа на устата.

— О, това беше най-лесната част — каза тя. Имах името ви и информация за вас от доктор Форд. Той ми се обади веднага след малкото ви съвещание вчера и аз пристигнах още днес сутринта. Помислих, че няма да е зле, ако покрия онези папки, и се оказах права. Само че малко закъснях. Бързо пипате. Веднага щом открих листа от репортерския бележник, не беше трудно да проумея, че сте били вътре.

— Не съм се вмъквал с взлом.

— Как да ви кажа, всички, ангажирани по един или друг начин с проекта, отричат да са разговаряли с вас извън съвещанието. И в действителност доктор Форд специално си спомня как ви е казал, че не можете да имате достъп до тези папки, докато не получите разрешение от бюрото. И ето, изведнъж се появявате с копия от папките.

— А как разбрахте, че съм наел стая в „Хилтън“? И това ли го пишеше върху листа от репортерския ми бележник?

— Блъфирах градския ви редактор, сякаш беше момче за поръчки. Казах му, че имам важна информация за вас, и той ми съобщи къде сте отседнали.

Усмихнах се, но извърнах глава към прозореца, за да не се издам. Тя току-що бе допуснала грешка: все едно че беше казала направо, че Уорън й е съобщил всичко.

— Вече не им казват момчета за поръчки — казах. — Политически е неправилно.

— А как? Разнасящи служители?

— Доста близко.

Огледах я с безизразно лице за пръв път, откакто бях с нея в колата. Почувствах извор на вдъхновение. Самоувереността ми, която тя така майсторски бе смачкала в матрака на хотелската стая, започваше да се възвръща. Сега аз си играех с нея.

— Мислех, че хората от бранша ви работят винаги по двойки — подхвърлих.

Бяхме спрели на поредния светофар. Виждаше се входът към магистралата. Беше време да направя хода си.

— Обикновено е така — отвърна тя. — Но днес всички бяха много заети, имахме много хора навън и всъщност когато излязох от Куантико, си помислих, че ще отида само до фондацията да разговарям с Олайн и доктор Форд и да измъкна папките. Не съм предполагала, че ще ми се наложи да арестувам някого.

Историята й бе съшита с бели конци. Вече всичко ми ставаше ясно. Липсата на белезници. Отсъствието на партньор. Поставянето ми на предната седалка. Плюс факта, че Грег Глен не знаеше къде съм отседнал. Не бях му казал и не бях правил резервацията си посредством туристическата агенция на „Роки“, защото не бях разполагал с никакво време.

Калъфът с компютъра ми беше на седалката помежду ни. Беше го затрупала с копията от протоколите, сборника на По и бележника ми. Протегнах се и дръпнах всичко в скута си.

— Хей, какво правите? — възкликна тя.

— Стигнахме спирката ми. — Захвърлих протоколите в скута й. — Задръжте си ги. Вече имам всичката информация, от която се нуждая.

Дръпнах дръжката и отворих вратата.

— Да не сте помръднали!

Изгледах я ухилен.

— Не сте ли наясно, че използването на груб език е един напразен опит да възстановите женското си превъзходство? Вижте, това беше една мила пиеска и всичко останало, но правилните ви отговори май свършиха. Мисля да си хвана такси до хотела. Имам да пиша срочен репортаж.

Излязох от колата с нещата си и стъпих върху тротоара. Огледах се и видях един обикновен магазин с телефонна кабина отпред и се запътих натам. В следващия момент колата й се вряза в площадката на паркинга и закова пред мен, след което Уолинг изскочи от колата.

— Правиш грешка — заяви тя, приближавайки се бързо към мен.

— Така ли? Каква грешка? Ти направи грешка. Какви бяха всички тия циркове?

Тя само ме изгледа. Не знаеше какво да ми отговори.

— Добре, аз ще ти кажа какво беше — казах. — Това беше номер.

— Номер ли? Че защо ми е да ти играя номера?

— Заради информацията. Искаше да измъкнеш от мен всичко, което знам по въпроса. Нека се опитам да предположа какво щеше да стане, след като си получеше търсеното. Ти щеше да дойдеш при мен и щеше да кажеш: „О, ужасно съжалявам, източникът ти току-що си призна всичко. Карай, можеш да си тръгваш и страшно съжалявам за незначителното недоразумение.“ Е, време ти е да се връщаш в Куантико да си репетираш сцената.

Заобиколих я и се запътих към телефона. Вдигнах слушалката, но телефонът мълчеше. Не се издадох. Тя не откъсваше поглед от мен. Набрах номера на телефонните услуги.

— Дайте ми номер на фирма за таксита — казах аз на несъществуващата операторка.

Пуснах монетата в процепа и набрах един номер. После прочетох адреса на телефона и поисках такси. След като затворих и се обърнах, заварих агент Уолинг застанала съвсем близо. Тя се протегна покрай мен и вдигна слушалката. Държа я няколко секунди до ухото си. Усмихна се леко и я остави на мястото й. Посочи ми към страната на кабината, където беше закрепен кабелът. Беше прерязан.

— И твоите изпълнения се нуждаят от доста изглаждане.

— Чудесен съвет. Знаеш ли, имам една молба към теб. Защо не ме оставиш на мира?

Обърнах се и се втренчих през витрината на магазина да зърна дали вътре няма друг телефон. Нямаше.

— Слушай, какво искаш да направя? — запита ме тя в отговор. — Страшно ми трябва информацията ти.

Извърнах се рязко към нея.

— Тогава защо просто не ме попита? Защо ти беше нужно да ме… да ме унижаваш?

— Ти си репортер, Джак. Да не би да ми кажеш, че щеше просто ей така да ми отвориш папките си и да споделиш съдържанието им с мен?

— Може би.

— Да, наистина. Това ще бъде страхотен ден, когато някой от колегите ти го направи. Виж само Уорън. Той вече не е репортер, а пък се държи така, сякаш никога не е преставал да бъде. Това е в кръвта.

— Хей, знаеш ли, като заговорихме за кръв, че тук залогът е далеч по-голям от всякакъв сензационен репортаж? Ти просто не можеш да си представиш как бих постъпил, ако беше подходила като нормален човек.

— Добре — проговори тя с нисък глас. — Сигурно си прав. Признавам ти го.

Отдалечихме се малко един от друг, докато си разменяхме репликите.

— Тогава какво да правим? Ето, ти ме разкри и сега можеш да направиш избора си. Нуждая се от информацията ти. Ще я споделиш ли с мен или просто ще ми теглиш майната и ще си тръгнеш? Направиш ли го, и двамата губим. Също и брат ти.

Беше ме притиснала умело отново в ъгъла и аз го знаех. По принцип трябваше да си вдигна чуковете. Но не можех. Въпреки всичко тя ми харесваше.

Мълчаливо се върнах до колата, влязох вътре и я загледах през прозореца. Тя кимна и заобиколи откъм седалката на шофьора. След като се настани зад кормилото, ми протегна ръката си.

— Рейчъл Уолинг.

Взех я и я разтърсих.

— Джак Макавой.

— Знам. Радвам се да се запознаем.

— Аз също.