Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (14)

14.

Фондацията по прилагането на законите се намираше на Девето Авеню във Вашингтон, на няколко преки от Министерството на правосъдието и главната квартира на ФБР. Беше голяма сграда и предположих, че другите агенции и фондации, финансирани от парите на данъкоплатците, също бяха намерили подслон тук. Прегледах указателя и взех асансьора до третия етаж.

По всичко личеше, че фондацията заемаше целия трети етаж. Още от асансьора забелязах едрата жена зад голямото бюро на рецепцията. В новинарския бизнес им казвахме „рецепционни бюра“, защото жените, които наемаха да седят зад тях, рядко ви пускаха където желаете да отидете или да видите човека, заради когото идвате. Казах й, че искам да разговарям с доктор Форд, директора на фондацията, цитиран в статията на „Ню Йорк Таймс“ за полицейските самоубийства. Той държеше базата данни, до която трябваше да се добера.

— На обяд е. Имате ли уговорена среща?

Казах й, че нямам, и оставих една визитна картичка върху бюрото пред нея. Погледнах часовника си. Беше един без четвърт.

— О, репортер — изрече тя, сякаш професията ми беше синоним на углавно престъпление. — Това променя изцяло работата. Трябва да минете през отдела по обществените работи, преди още да се реши дали изобщо можете да говорите с доктор Форд.

— Разбирам. Как мислите, дали ще има някой в отдела по обществени дела или и те са на обяд?

Тя вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Майкъл? Там ли сте или сте на обяд? Тук при мен има човек, който твърди, че е от „Роки Маунтин Нюз“ в… не, той първо поиска да говори с господин Форд.

Тя слуша известно време, после затвори и се обърна към мен.

— Майкъл Уорън ще ви посрещне. Казва, че в един и половина има уговорена среща, така че по-добре е да побързате.

— Да побързам къде?

— Стая триста и три. Слезте долу в залата зад мен, завийте в първия коридор вдясно, първата врата вдясно.

Докато следвах указания маршрут, от ума ми не излизаше името Майкъл Уорън. Познавах го отнякъде, но не можех да се сетя откъде. Вратата на стая 303 беше отворена. Мъж на около четиридесет тъкмо се канеше да излезе, когато ме видя и спря.

— Вие ли сте човекът от „Роки“?

— Да.

— Влезте. Разполагам само с няколко минути. Тъкмо бях започнал да се притеснявам дали не сте се загубили. Аз съм Майкъл Уорън. Майкъл, ако ще пишете за мен, макар че бих предпочел да поговорите с екипа ми. Надявам се да ви помогна.

Изчаках го да се настани зад отрупаното с хартии бюро и се представих. Стиснахме си ръце и той ме покани да седна. В единия край бюрото му беше затрупано с вестници. В другия край имаше фотографии на жена и две деца, поместени така, че Уорън да ги вижда. От лявата му страна имаше компютър, разположен върху малка масичка, й снимка на Уорън как се ръкува с президента от портрета над главата му. Уорън беше гладко избръснат, с бяла риза и червена вратовръзка. Яката му беше протрита от бакенбардите му. Имаше много бледа кожа, тъмни проницателни очи и права черна коса.

— За какво става дума? Да не сте от бюрото на Скрипс, Окръг Колумбия?

Говореше за основната компания. Тя имаше репортерско бюро, което подаваше материали от живота във Вашингтон на всички вестници от веригата. Това беше офисът, с който Грег Глен ми бе предложил да се свържа преди няколко дни.

— Не, от Денвър съм.

— С какво мога да ви помогна?

— Трябва да говоря с Натан Форд или може би с човека, който се занимава пряко с изучаването на полицейските самоубийства.

— Полицейските самоубийства ли? Това е проект на ФБР. Олайн Фредрик е изследователят, който се занимава с тях.

— Да, знам, че и ФБР взема участие в проекта.

— Чакайте да проверя. — Вдигна слушалката на телефона, но после я пусна. — Знаете ли, нещо не мога да си спомня, дали сте се обаждали по-рано? Не мога да си спомня името ви.

— Не, току-що пристигам в града. Това е една смайваща история по мое мнение.

— Смайваща история? Полицейските самоубийства? Не ми звучи много като заглавия за първите страници. Защо е това бързане?

И в този момент ме осени кой беше той.

— Случайно да сте работили за „Лос Анжелис Таймс“? Вашингтонското бюро? Да не сте вие онзи Майкъл Уорън?

Той се усмихна. Най-после някой, който да си спомни името му.

— Да, как разбрахте?

— Телеграфното бюро на „Поуст-Таймс“. Няколко години търках столовете там. Спомних си името ви. Вие се занимавахте с дейността на Министерството на правосъдието, нали? Пишехте добре.

— Допреди година. После дойдох тук.

Кимнах. При всяка среща с бивш колега, преминал от другата страна на бюрото, възникваше неловка тишина. Обикновено бяха от прегорелите репортери, на които им е дошло до гуша от вечното бързане и непрестанното слухтене и препускане за сензационни новини. Веднъж прочетох една книга за репортер, писана от репортер, който оприличаваше живота като непрекъснат бяг пред някоя вършачка. За мен това е най-точното определение за нашата професия. Понякога на хората им писваше да тичат пред машината, понякога машината ги застигаше. Понякога пък съумяваха да се дръпнат настрани. Използваха опита си в бизнеса да потърсят спокойствието на работа като човек, който управлява медиите, отколкото да бъде част от тях. Това беше направил и Уорън и аз изпитах известно съжаление към него. Навремето пишеше страхотни статии. Надявах се да не споделя чувствата ми.

— Липсва ли ви?

Бях длъжен да го запитам.

— Все още не. Понякога има по някой действително добър случай и ми се иска и аз да съм там, при останалите, в търсене на най-подходящия ракурс. Но самото очакване може да те съсипе.

Лъжеше, но знаеше, че не може да ме заблуди. Страшно му се искаше да се върне.

— Да, понякога се улавям, че и аз мисля като вас.

Отговорих му също неискрено аз само за да го накарам да се почувства по-добре, ако въобще беше възможно.

— Така че какво по-точно ви интересува за полицейските самоубийства? Какъв е ракурсът ви?

Той отново погледна часовника си.

— Как да ви кажа, допреди няколко дни историята действително нямаше никакъв шанс да попадне на първите страници. Сега обаче има. Знам, че имате още само няколко минути, но мога да ви обясня всичко много бързо… Не бих искал да ви оскърбявам, но ви моля да ми обещаете, че всичко казано тук ще си остане между нас. Това е моя история и когато приключи, статията ще напиша аз.

Той кимна.

— Не се тревожете, разбирам ви напълно. Няма да споделям нищо от това, което се каните да ми разкажете, с друг журналист, освен ако някой специално не ме запита за същото нещо. Може обаче да ми се наложи да обсъждам темата с други хора от фондацията или с представители от органите на закона. В това отношение не мога да се обвържа с никакво обещание, докато не разбера за какво точно става дума.

— Така е честно.

Почувствах, че мога да му се доверя. Може би защото винаги е лесно да повярваш на някого, който е вършил същата работа като твоята. Мисля си също така, че е хубаво човек да сподели наученото с друг, който може да оцени стойността на историята. Това си беше чисто самохвалство. Започнах.

— В началото на тази седмица започнах работа над един материал за полицейските самоубийства. Знаете, и преди са го правили. Аз обаче погледнах на нещата от съвсем друг ъгъл. Брат ми беше ченге и преди месец, според компетентните власти, извърши самоубийство. Аз…

— О, Господи, така съжалявам.

— Благодаря ви, но не съм дошъл тук заради това. Реших да пиша за тези случаи, защото исках да разбера какво е направил, какво твърди полицията в Денвър, че е направил. Минах по каналния ред, извадих определени материали от Нексис, и естествено, попаднах на два материала, споменаващи изследването, провеждано от фондацията.

Той се опита крадешком да хвърли поглед към часовника си и реших, че е крайно време да го заинтригувам.

— Накратко казано, при опита си да открия причините, подбудили го да направи тази крачка, открих, че той не я е направил.

Погледнах го. Бях успял да прикова вниманието му.

— Какво искате да кажете с това, че не я е направил?

— Разследването ми до този момент разкри, че самоубийството на брат ми всъщност представлява добре прикрито убийство. Някой го е убил. Делото беше възобновено. Успях да открия един сходен случай от миналата година в Чикаго. Там делото също бе възобновено. Тази сутрин пристигам направо оттам. Полицаите в Чикаго и Денвър и аз мислим, че някой може би се придвижва из страната и извършва убийства на ченгета, правейки ги да изглеждат като самоубийства. Ключът към откриването на подобни случаи може да се намира сред информацията, събрана от изследването на фондацията. Нали при вас са всички случаи на самоубийства на полицаи от цялата страна за последните пет години? — попитах аз.

Уорън не откъсваше поглед от мен.

— Мисля, че е по-добре, ако ми разкажете историята си подробно — произнесе накрая той. — Не, почакайте.

Той вдигна ръка, също както някой часови би направил, вдигна телефона с другата и бързо изрече:

— Дрекс? Майк се обажда. Слушай, знам, че вече е късно, но няма да успея. Тук изскочи нещо… Не, не… Ще трябва да уговорим нова среща. Ще ти се обадя утре. Благодаря ти, довиждане.

Затвори телефона и вдигна поглед.

— Беше само уговорка за обяд. А сега ми разкажете подробно.

 

 

Половин час по-късно, след като бе уредил среща, Уорън ме поведе през лабиринта на коридорите на фондацията до стаята с номер 383. Представляваше зала за конференции. Доктор Форд и изследователката по проекта за проучване на самоубийствата Олайн Фредрик вече бяха там. Запознахме се и двамата с Уорън заехме местата си.

Фредрик беше на около двайсет и пет години с къдрава, руса коса и малко скучна на вид. Веднага насочих вниманието си към Форд. Уорън беше ме подготвил за него. Беше ми казал, че каквито и решения има да се вземат по случая, той е човекът, който ще ги задвижи. Директорът на фондацията представляваше дребен мъж в тъмен костюм; видът му обаче не оставяше съмнение кой командва в залата. Носеше очила с дебели черни рамки й розово оцветени лещи. Имаше гъста прошарена брада също като косата му. Почти не движеше главата си, а само очите си, които неотлъчно следваха движенията ни от влизането ни в залата. Беше опрял лакти върху масата и преплел пръстите на ръцете си.

— Предлагам направо да започваме — заяви той веднага след като свършихме с представянията.

— Ще помоля Джак да ви повтори онова, което ми разказа преди малко — каза Уорън, — и после ще продължим оттам, докъдето бяхме стигнали. Джак, ще имаш ли нещо против?

— Ни най-малко.

— Този път ще си водя бележки.

Разказах им историята с почти същите подробности, както я бях представил и на Уорън. От време на време, когато се сетех за някоя нова подробност, макар и не толкова значителна, не се колебаех да я спомена. Знаех, че беше от особена важност да впечатля Форд, защото той беше човекът, от чието благоволение зависеше дали щях да получа съдействието на Олайн Фредрик.

Когато споменах за смъртта на брат ми, Фредрик се намеси със забележката, че протоколът по случая от денвърското полицейско управление бил пристигнал предишната седмица. Казах й, че може с чиста съвест да го захвърли в кошчето за отпадъци. След като приключих, погледнах към Уорън и вдигнах ръце.

— Нещо да съм пропуснал?

— Не мисля.

Двамата се втренчихме във Форд и зачакахме. Той почти не беше мръднал по време на разказа ми. Сега повдигна оплетените си ръце и потърка брадата си, докато мислеше. Чудех се каква ли беше докторската му титла. Какъв трябва да бъде човекът, който ръководи фондация? Според мен повече политик, отколкото доктор.

— Това е действително един много интересен случай — изрече накрая той. — Разбирам причината за възбудата ви. Разбирам защо е възбуден и господин Уорън. Той е бил репортер през по-голямата част от съзнателния си живот и както виждам, възбудата от сензационните случаи е останала в кръвта му, като понякога дори е в ущърб на служебните му задължения.

Не гледаше към Уорън, докато нанасяше удара си. Очите му останаха приковани в мен.

— Това обаче, което не разбирам, и следователно нямам причина да споделям възбудата и на двама ви, е какво общо има тази история с фондацията? Не съм много наясно по този въпрос, господин Макавой.

— Доктор Форд — намеси се Уорън, — Джак трябва да…

— Не — прекъсна го той. — Нека го чуя лично от господин Макавой.

Опитах се да изразя точно мислите си. Форд не беше от хората, на които мога да хвърлям прах в очите. Той просто искаше да разбере каква ще му е ползата от цялата работа.

— Доколкото знам, целият проект е вкаран в компютър.

— Точно така — каза Форд. — Повечето от изследванията ни са в компютри. При нашата работа поддържаме връзка с голям брой полицейски управления. Непрекъснато постъпват доклади… като протокола, който госпожа Фредрик спомена преди малко. Всичко се въвежда в компютъра. Но това не означава нищо. Нужен е опитен изследовател, който да преработи всички факти и да ни каже какво означават. В работата си изследователят се подпомага от експерти на ФБР при обработката на суровите данни.

— Разбирам всичко казано дотук — произнесох аз. — Мисълта ми беше, че вие имате огромна база данни за случаите на самоубийства на полицаи.

— Да, за последните пет или шест години. Работата е започнала още преди Олайн да постъпи на работа при нас.

— Трябва ми достъп до компютъра ви.

— Защо?

— Това е при условие, че сме прави; не говоря само за себе си. Детективите в Чикаго и Денвър мислят по същия начин. Имаме два случая, които са свързани…

— Които изглеждат свързани.

— Правилно, изглеждат свързани. Но ако наистина се окажат такива, тогава има вероятност да се появят и други подобни случаи. Тук говорим за сериен убиец. Може би са много, може би са няколко, а може би няма други. Но аз искам да проверя, а вие имате събрани всички данни на едно място. Всички докладвани случаи на самоубийства за последните шест години. Искам да вляза в компютъра ви и да потърся онези, които могат да се окажат нагласени самоубийства; това би означавало да затворим кръга около нашия човек.

— И как предлагате да го направим? — запита Фредрик. — Та ние имаме неколкостотин случая на файлове.

— Протоколите, които попълват и изпращат полицейските управления, включват ли чина и служебното положение на жертвата в участъка?

— Да.

— Тогава първо ще потърсим детективите от отделите „Убийства“, посегнали на себе си. Моята теория е, че това лице убива ченгета от отделите по разследване на убийствата. Може би преследваният и преследвачът сменят ролите си. Не мога да знам психологията на убиеца, но ще почнем оттам. С ченгетата от отделите по убийства, всеки път, когато откриваме такъв случай, ще го разследваме. Нуждаем се от бележките. Предсмъртните бележки. От…

— Това го няма в компютъра — прекъсна ме Фредрик. — При всеки отделен случай, ако въобще имаме копие от предсмъртната бележка, тя е в разпечатките от протоколите в хранилището. Самите бележки не са част от изследването, освен в случаите когато имат някаква връзка с патологията на жертвата.

— Но вие съхранявате разпечатките от протоколите?

— Да, всички. В хранилището.

— Тогава отиваме да ги вземем — произнесе възбудено Уорън.

Намесата му накара всички ни да замлъкнем. Очите ни постепенно се прехвърлиха върху Форд.

— Имам още един въпрос — произнесе накрая директорът. — ФБР осведомено ли е за това?

— Не съм сигурен — казах аз. — Знам, че полицията в Денвър и Чикаго възнамеряват да минат по стъпките ми и след това, щом се уверят, че съм прав, ще докладват в бюрото. Аз ще тръгна оттам.

Форд кимна.

— Бихте ли ме изчакали в рецепцията? — запита той. — Искам да поговоря с госпожа Фредрик и господин Уорън, преди да взема решение по случая.

— Няма проблеми. — Изправих се и се запътих към вратата, където се поколебах за миг и го изгледах. — Надявам се… Искам да кажа… Надявам се да го направим. Така или иначе, благодаря ви за усилията.

 

 

Лицето на Майкъл Уорън ми разказа всичко още преди да каже и дума. Седях върху издутия диван в рецепцията, когато той се появи увесил нос. Щом ме видя и поклати глава.

— Да се върнем в кабинета ми — каза.

Мълчаливо го последвах и седнах на същото кресло.

— Защо? — запитах.

— Защото е тъп задник — прошепна той. — Защото Министерството на правосъдието дава мангизите, а ФБР е министерството. Това е тяхно изследване; те са го започнали. Той няма да допусне да го извършим, преди да им се обади първо. Той никога няма да предприеме каквото и да било, за което не е абсолютно сигурен, че ще го одобрят. Ти допусна грешка, Джак. Трябваше да кажеш, че ФБР е в течение на случая, и щеше да получиш пропуск до компютъра.

— Той нямаше да ми повярва.

— Обаче би могъл да се престори, че ти е повярвал. И ако някога се разчуеше, че е подпомогнал някакво си репортерче с информация преди бюрото, щеше да се оправдае, че си го заблудил.

— Е, какво ще правим сега? Не мога просто така да се откажа.

Не питах него, по-скоро себе си.

— Имаш ли някакви източници в бюрото? Защото ти гарантирам, че в този момент телефонира там. Вероятно ще говори направо с Боб Бакъс.

— Кой е той?

— Важна клечка. Проектът по изследване на самоубийствата принадлежи на екипа му.

— Мисля, че се сещам кой стои зад името.

— По всяка вероятност се сещаш за Боб Бакъс старши, баща му. Беше едно страхотно ченге, което бюрото повика на помощ за Секцията по бихейвиористични науки и Програмата за изследване на престъпленията, свързани с насилие. Предполагам, че Боби Младши се опитва да стане по-велик от баща си. Веднага щом Форд му телефонира, той ще пусне завесата. Единственият ти начин ще бъде чрез бюрото.

Загубих всякаква възможност за размисъл. Бях отхвърлен направо в ъгъла. Изправих се и закрачих като животно в клетка.

— Господи, направо не мога да го повярвам. Това е моя история… и някакъв брадат глупак, който се мисли за Джон Едгар Хувър, ме изритва като мръсно коте.

— Ха, Нат Форд не носи рокли.

— Не е никак смешно.

— Знам. Извинявай.

Седнах си на мястото. Той не ме отпрати. Най-накрая осъзнах какво очаква от мен. Не бях много сигурен само как да го помоля, защото не знаех как се постъпва в такива случаи във Вашингтон. Реших да го направя, все едно съм в Денвър. Направо.

— Можеш да се вмъкнеш в компютъра, нали?

Кимнах към терминала от лявата му страна. Той ме изгледа, преди да отговори.

— Няма да стане, Джак. Това си е чиста проба криминален случай. Ти искаш да се добереш преди ФБР.

— Ти си репортер.

— Бивш. Сега работя тук и нямам намерение да се излагам на опасност.

— Съзнаваш добре, че това е история, която обществеността е длъжна да научи. Ако Форд разговаря в момента с ФБР, те ще бъдат тук още утре и тогава всичко ще бъде загубено. Знаеш колко е трудно човек да измъкне нещо от тях. Бил си там. Работата приключва тук: най-много след година да излезе някаква келява история, изпълнена повече с догадки, отколкото с факти. Това е в случай, че не ми осигуриш достъп до компютъра.

— Казах, не.

— Виж, ти си прав. Искам единствено да напиша материала. Големият удар. Но аз го заслужавам. ФБР изобщо нямаше да загреят нищо с тъпите си мозъци, ако не бях аз. А ме изхвърлят като… Помисли си за това. Помисли си, как би постъпил ти, ако беше на мое място. Помисли си, ако това се беше случило с твоя брат.

— Току-що ти казах не.

Изправих се.

— Е, ако промениш решението си…

— Няма.

— Виж, сега ще изляза оттук и ще се нанеса в „Хилтън“, където простреляха Рейгън.

Само това му казах, преди да изляза. Той не проговори.