Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (39)

39.

Въздухът в залата за конференции с изглед за милиони забележимо жужеше, докато хората се стичаха вътре. Подпален от телефонното обаждане на Торсън, Бакъс бе решил да придвижи командния си пост от хотел „Уилкокс“ в оперативната служба на ФБР в Уестууд. Събрахме се на седемнадесетия етаж на Федералното здание в една зала за конференции с панорамна гледка на града. Виждах остров Каталина да плува сред златен океан от сияния, отразявайки особеното тъмнооранжево и червено начало на поредния залез.

Беше четири и половина тихоокеанско време и срещата беше назначена късно, за да дадат на Рейчъл максимум време, през което да получи и предяви разрешение за проверка на състоянието на банковата сметка на Гладън в Джаксънвил.

В залата за конференции се намираха Бакъс, Торсън, Картър, Томпсън, шестима агенти, на които не бях представен, явно местни, и аз. Куантико и всички останали оперативни служби, участващи в разследването, също бяха на откритата телефонна линия. Дори и тези, които не присъстваха пряко, изглеждаха възбудени. Брас Доран непрекъснато питаше по високоговорителя: „Започваме.“

Седнал на централното място, накрая Бакъс призова всички към внимание. Зад него се виждаше груба скица в първа проекция на магазина „Дейта Имиджинг Ансърс“ и отсечката от булевард „Пико“, където се намираше.

— И така, колеги, нещата претърпяха промени — започна той. — Нали за това работихме толкова усилено. Така че нека си поговорим, след което да си свършим работата, и то както трябва.

Той се изправи. Може би моментът го беше развълнувал, както и останалите.

— Имаме вече сигурна следа, върху която работим, и искаме да изслушаме Рейчъл и Брас. Първо обаче ще дам думата на Гордън, за да ви обясни какво сме подготвили за утре.

Докато Торсън завладяваше вниманието на аудиторията със свършеното от нас през деня и откритията ни, умът ми блуждаеше на друго място. Представих си Рейчъл някъде в Джаксънвил, на четиристотин километра от главното място, как слуша човек, когото не обича и вероятно дори презира, да описва най-голямото откритие, което беше правено до този момент по следствието. Исках да поговоря с нея и да се опитам по някакъв начин да я утеша, но не и пред двайсет и пет човека. Прииска ми се да питам Бакъс къде се намира точно Рейчъл, за да мога да й се обадя по-късно, но знаех, че и това не мога да направя. После обаче си спомних за пейджъра.

— Освобождаваме Томас от нашия екип за критични инциденти — каза Торсън. — Екипът за наблюдение към полицейското управление в Лос Анжелис удвоява състава си и ще вземе Томас при себе си. Пренасочваме хората си, които ще вземат участие в един план от два етапа за залавянето на този престъпник. Като първа стъпка сме поставили система за идентификация на всички, които звънят на номерата в „Дейта Имиджинг“. Ще разполагаме с мобилен ресивер и течнокристален дисплей за наблюдение на постъпващите обаждания и на двата телефона, а оперативната ни служба е осигурила всички хора в наличност за екипите за бързо реагиране. Ще проследим обаждането на този субект, когато провери дали стоката му е пристигнала в магазина, и ще се опитаме да го задържим на телефона, докато колегите успеят да засекат телефона, от който звъни. Успеят ли, ще последват стандартните процедури за арест на лице, обвинено в особено тежки престъпления. Да има някакви въпроси дотук?

— Ще има ли въздушна поддръжка? — запита един агент.

— Работим върху това. Казаха ми, че можем да разчитаме на един хеликоптер, но ще настояваме за два. И така, етап две ще започне, ако не успеем да се доберем до престъпника посредством системата за идентифициране чрез телефона. В „Диджитъл Имиджинг Ансърс“ — нека му казваме ДИА за по-кратко, аз ще бъда вътре с Куумбс, собственика. Ако този човек се обади, ще му кажем, че заявената от него камера е готова за получаване. Ще се опитаме да го убедим да му я доставим у дома, но не много настойчиво; ще му обясним, че това е част от услугата.

Ако субектът се изплъзне през първата мрежа, влиза в действие втората фаза на плана — залавянето му при влизането в магазина. Сградата ще се подслушва и наблюдава. Когато дойде, давам му камерата и го изпращам като поредния останал доволен от покупката и обслужването клиент. Арестът ще стане тогава, когато Дон Сампъл, шефът на нашия екип за кризисни ситуации, реши, че моментът е подходящ, и даде команда. Очевидно това ще бъде първата контролирана ситуация, при която ще имаме пряк контакт със субекта. Надяваме се това да стане в колата му. Впрочем вие всички сте запознати с процедурите при други подобни случаи. Въпроси?

— Защо не му го зачукаме на тоя задник направо в магазина?

— Според нас присъствието на Куумбс в магазина е крайно наложително, за да не разтревожи субекта. Платил е камерата на Куумбс и той трябва да бъде там. Не бих искал да правим опит да арестуваме този субект в такава близост до невинен гражданин. Освен това магазинът е малък и ако вкараме още един човек вътре, можем да предизвикаме непредсказуема ситуация. Пъхнем ли още един човек вътре, субектът може да заподозре нещо. Защо просто не му дадем камерата и да го арестуваме на улицата, където ще имаме по-голяма възможност за контрол върху ситуацията?

Торсън, Бакъс и Сампъл последователно очертаха плана с подробности. Куумбс щеше да бъде в магазина заедно с Торсън, като движи работата през деня с истинските клиенти. Но когато екипите отвън, наблюдаващи обстановката, докладват за евентуалното приближаване на личност дори със слаба прилика с Гладън, Торсън щеше да остане на щанда да осъществи предаването на камерата, докато през това време Куумбс ще изчака в едно малко складче отзад, където щеше да се заключи. Друг агент, играещ ролята на клиент, щеше да влезе след Гладън в магазина като подкрепление на Торсън. Вътрешността на магазина се наблюдаваше от видеокамера. Районът пред магазина щеше да бъде под контрола на стационарни и движещи се агенти, готови да реагират във всякакви ситуации след идентифицирането на Гладън. Освен това една агентка в униформата на контрол по паркирането с кола щеше непрестанно да патрулира по отсечката от булеварда, където се намираше ДИА.

— Не мисля, че е необходимо да напомням на всеки колко опасна е тази личност — каза Бакъс, когато съвещанието завърши. — Утре искам всички да бъдете изключително разумни. Очите ви да играят на четири. Някакви въпроси?

Изчаках малко да видя дали някой ще се обади. След като никой не вдигна ръка, заговорих:

— А какво ще стане, ако утре камерата не пристигне, както е уговорено?

— О, това е добър въпрос — отвърна Бакъс. — Не поемаме никакви рискове. Групата по Интернет в Куантико има такава камера и ще я докарат нощес със самолет. Ще я използваме независимо дали истинската камера ще пристигне или не. Нашата ще бъде съоръжена с микропредавател за всеки случай, ако, не дай си Боже, успее да ни се изплъзне. Трябва да можем да го проследим. Още нещо?

— Някой мислил ли е дали изобщо трябва да го арестуваме?

Това беше гласът на Рейчъл по високоговорителя.

— Какво искаш да кажеш?

— Само разигравам ролята на адвокат на дявола, защото сега имаме извънредно рядката възможност да наблюдаваме един сериен убиец и схемата му на дебнене на жертвите. Може да се окаже безценно за изследванията ни.

Въпросът и предизвика оживени дебати сред агентите относно плана.

— И да допуснем риска да ни се изплъзне и да убие следващото дете или ченге? — й възрази мигновено Торсън. — Не, благодаря, особено след като ни наблюдава отблизо човек от четвъртата власт.

Почти всички подкрепиха Торсън, споделяйки мнението, че макар Гладън да представлява изключителен обект в научен аспект, единствената възможност за неговото изследване беше в килията му. Рисковете от евентуално бягство натежаваха многократно над всичко онова, което можеше да се придобие чрез наблюдението му как действа на свобода.

— Вижте, колеги, планът вече е задействан — заяви накрая Бакъс, приключвайки темата. — Разгледахме всички алтернативи, които бяха предложени, и аз чувствам, че планът ни да го заловим, както е замислен, е най-добрият и безопасен вариант. Така че нека да действаме. Рейчъл, какво си ни приготвила?

Забелязах как реагираха всички агенти: от Бакъс и Торсън вниманието им се насочи върху белия телефон, разположен в средата на масата. Хората сякаш се приведоха към него. Бакъс, който все още стоеше прав, се приведе опрян на дланите си върху масата.

— Нека да започна с банката — каза Рейчъл. — Успях да получа копия от документите само преди час и половина, така че не разполагах с много време. Като първо впечатление, изглежда така, сякаш са били теглени и изпращани суми до три от градовете ни — Чикаго, Денвър и Лос Анжелис. Датите изглеждат наред. Той е получавал парите в тези градове в дните точно преди или след убийствата-примамки във всеки един от тях. Два пъти са били превеждани суми в Лос Анжелис. Едната съвпада със сумата за гаранцията от миналата седмица и после в събота е имало трансфер на хиляда и двеста долара. Той е получил парите в една и съща банка — Уелс Фарго на булевард „Вентура“ в Шърман Оукс. Мислех си, че това може да се окаже начин да го заловим, ако утре не се покаже за камерата си. Можем да следим сметката му и да го хванем следващия път, когато получава парите си. Единственият проблем тук е, че той е закъсал много. След изтеглянето на тези хиляда и двеста в сметката му са останали само някакви си двеста долара.

— Но той ще се опита да изкара нещо вече с новата си камера — възрази Торсън.

— Минавам към депозитите — продължи Рейчъл. — Те са много интересни, но аз всъщност нямах времето наистина да ги… така, за последните две години по сметката му са били преведени четиридесет и пет хиляди долара. Депозитите са идвали от цялата страна. Мейн, Тексас, Калифорния — няколко от Калифорния, от Ню Йорк. На пръв поглед няма връзка със схемата на убийствата. Също така открих едно припокриване. Миналия ноември на първо число в Ню Йорк и Тексас са били направени телеграфически депозити. В един и същи ден.

— Очевидно депозитите не ги прави той — забеляза Бакъс. — Или поне не всичките.

— Това са плащания — обади се Брас по откритата линия за връзка. — От продажбите му на фотографии. Плащания, осъществявани директно от купувачите.

— Точно така — отвърна Рейчъл.

— Можем ли да проследим тези прехвърляния и да се доберем до купувачите му? — запита Томпсън.

— Можем да се опитаме — отвърна Рейчъл, след като никой не се обади. — Искам да кажа, че можем да проследим обратно прехвърлянията, но това няма да ни донесе кой знае колко. Ако имате пари в брой можете да влезете практически в първата банка, изпречила се на пътя ви в страната и да ги изпратите телеграфически, стига да имате номера на банковата сметка на крайния клиент и да платите цената за услугата. Вярно, трябва да дадете все пак някакви данни за подателя, но не сте длъжни да показвате документи за самоличност. Хората, купуващи детска порнография, е възможно да използват и фалшиви имена.

— Вярно.

— Какво има още, Рейчъл? — запита Бакъс.

— Има пощенска кутия за пощата по сметката. Местна е и по всяка вероятност е само пощенски адрес. Ще го проверя сутринта.

— Добре. Искаш ли да докладваш за Хорас Гомбъл или да го оставиш за после, когато обмислиш добре нещата?

— Не, ще ви кажа само най-основното, което всъщност не е чак толкова много. Старото ми приятелче Гомбъл не беше във възторг от срещата ни. Правихме известно време спаринг и накрая егото му надделя. Призна ми, че двамата с Гладън са обсъждали практиката на хипнозата, когато са били в една килия. Призна накрая, че направили бартер — Гладън му изнесъл няколко лекции върху юридическите тънкости по апелациите срещу точна информация за прилагането на хипноза. Но това беше всичко. След това сякаш онемя. Усетих, че… Всъщност не знам.

— Какво има, Рейчъл?

— Не знам, сякаш се възхищаваше на това, което върши Гладън.

— Ти каза ли му?

— Не, не съм му казала нищо, но на него му беше ясно, че съм отишла при него поради някаква важна причина. Стори ми се, че знае повече. Може би Гладън е споделил плановете си с него, преди да напусне Райфорд. Да му е казал за Белтран. Не знам. Може и да е гледал днес Си Ен Ен. Те подхванаха бомбата на Джак Макавой. Гледах ги на летището. Разбира се, нямаше нищо, което да свърже Поета с Гладън, но Гомбъл може и да е загрял. Си Ен Ен още веднъж излъчи записа от Финикс. Ако го е гледал и после се появявам и аз, на него му е станало ясно.

За пръв път някой споменаваше за статията ми. В действителност след днешните събития съвсем бях забравил за нея.

— Има ли някаква, макар и теоретична, вероятност Гладън и Гомбъл да са поддържали връзка? — запита Бакъс.

— Не мисля — отвърна тя. — Проверих при охраната на затвора. Пощата на Гомбъл още се проверява. И входящата, и изходящата. Той е успял да си извоюва доверието на затворническото началство, работи в затворническата артелна. Предполагам, че винаги има вероятност сред получаваните запаси да се намира и по някое съобщение за него, но се съмнявам. Съмнявам се също така, че Гомбъл ще се осмели да рискува извоюваното си до този момент положение. Направил е добра кариера в затвора за изминалите седем години. Сдобил се е с чудна службичка и малка стаичка. Явно отговаря за зареждането на затворническата артелна. В едно затворническо общество това му осигурява и престиж, и власт. Сега обитава самостоятелна килия, има телевизор. Не виждам причина да излага на опасност всичко това, рискувайки безразсъдно с евентуалната си връзка с Гладън.

— Добре, Рейчъл — каза Бакъс. — Това всичко ли е?

— Всичко, Боб.

Известно време всички мълчаха, размишлявайки над получената до този момент информация.

— Това ни доведе накрая до модела — обади се Бакъс. — Брас?

Очите ни отново се устремиха към масата.

— Да, Боб. Психологическият портрет вече се оформя, дори Брад в момента добавя още няколко щрихи. Мисля, че това е всичко, с което разполагаме. Можем да се окаже, че сме се сблъскали със ситуация, където престъпникът се връща при човека, тласнал го по този път, блудствайки с него, и по този начин е подхранвал отклоняващите се от нормалното фантазии, които по-късно той изпитва нужда да осъществи вече като възрастен.

Това е вариация на отцеубийския модел, който всички сме виждали и по-рано. Съсредоточили сме се основно върху случаите във Флорида. При нашия случай това е в действителност престъпникът, който търси своя заместник при развратителя си. Тоест момчето, Гейбриъл Ортис, което е било обект на вниманието на Клифърд Белтран, олицетворение на бащата, който го е развратил и после го е изритал. Това е чувството на отритване, с което се е сблъскал престъпникът, възможният мотив за всичко сторено от него. Гладън убива сексуалния обект на собствения си развратител и после се връща, като убива и самия развратител. На мен лично това ми изглежда като екзорсизъм, ако го приемете, катарзисният стремеж да премахне причината за всичките нещастия в живота си.

Последва продължителна тишина, докато през това време според мен Бакъс и останалите изчакваха да видят дали Брас ще продължи. Накрая Бакъс наруши мълчанието.

— Значи според теб излиза, че той непрекъснато повтаря едно и също престъпление.

— Точно така — отвърна Брас. — Той всеки път убива Белтран, фигурата, тласнала го по този път. Така възвръща покоя в душата си. Но, разбира се, покоят не трае дълго. Той трябва пак да излезе и да убива. Другите жертви — детективите — са невинни. Те не са му причинили нищо, професията им е единствената им вина пред него.

— Добре, какво ще кажеш тогава за убийствата-примамки в другите градове? — запита Торсън. — Не всички от тях се вместват в архетипа на първото момче.

— Не мисля, че убийствата-примамки ще имат някакво голямо значение — каза Брас. — Важното е това, че той отстранява един добър детектив, един опасен враг. Така залозите са високи и пречистването, от което той има нужда, също присъства като елемент. Що се отнася до самите убийства-примамки, те може просто накрая да са еволюирали от цел в средство. Той използва убийствата на децата, за да прави пари. Чрез фотографиите им.

Вместо радостта, че най-после се е появил истински, реален шанс да бъде заловен убиецът, дълбоко униние завладя залата. Това беше унинието, породено от мисълта, че светът е завладян от насилие. А това беше само един отделен случай. Винаги щеше да има и други. Винаги.

— Продължавай да работиш, Брас — изрече накрая Бакъс. — Бих искал да видиш доклада за психопатологията колкото може по-бързо.

— Непременно. О, и още едно нещо. Това е вече наистина добро.

— Давай тогава.

— Току-що извадих папката с досието на Гладън, което беше събрано, след като някои от вас ходиха да се срещнат с него преди шест години по проекта за изследване на извършителите на изнасилвания. Няма нещо, което да го нямаме в компютъра. Но има фотография.

— Правилно — вмъкна се Рейчъл. — Сега си спомням, охраната ни пусна да влезем в блока, след като затвориха всички останали, за да снимаме Гладън и Гомбъл заедно в килията им.

— Да. И на снимката се виждат три лавици с книги точно над тоалетната чиния. Предполагам, че книгите са били и на двамата. Така или иначе, гръбчетата на книгите се виждат ясно. Повечето са юридическа литература, предполагам използвана от Гладън, докато е подготвял обжалването на присъдата си, както и на тези на съкилийниците му. И така, наред с другите присъстват заглавия като „Съдебномедицинска патология“ от Ди Майо и „Методики за разследване сцената на местопрестъплението“ от Фишър, и „Обрисуване на психопатологични типове“ от Робърт Бакъс Старши. Познавам тези книги и мисля, че е възможно Гладън да се е учил от тях, особено от книгата на бащата на Боб, до степен, позволяваща му да осъществи всяко от убийствата-примамки и сцените на местопрестъпленията така, че да се различават една от друга, за да избегне откриването на всякаква връзка между тях.

— По дяволите! — изръмжа Торсън. — Да го… какво е правил с тия книги?

— Предполагам, че по закон затворническата управа е била длъжна да му позволи достъпа до тях, за да може да си подготви обжалването — отвърна Доран. — Не забравяй, че той е бил pro se. В съда е бил адвокат на самия себе си.

— Добре, Брас, чудесна работа си свършила — каза Бакъс. — Хубава помощ.

— Почакай, това не е всичко. На рафта му е имало още две книги. Поеми от Едгар Алън По и Пълни съчинения на Едгар Алън По.

Бакъс подсвирна от възторг.

— Сега вече нещата наистина започват да се изясняват — изрече той. — Доколкото разбирам, всички цитати могат да бъдат открити и в двете книги?

— Да. Една от тях е същата, която Джак Макавой вече използва, за да свери цитатите.

— Добре. Можеш ли да ни изстреляш едно копие от снимката?

— Веднага, шефе.

Всички в стаята бяха силно възбудени. Нещата вече ей идваха по местата, късчетата главоблъсканица започваха да се подреждат в стройна картина. А утре агентите щяха да пипнат кучия син.

— Умирам за мириса на напалм рано сутрин — изрече Торсън. — Мирише на… на…

— Победа!^[1] — изкрещяха всички в залата и другите по откритите телефонни линии.

— Хайде, момчета — обади се Бакъс, пляскайки с ръце — мисля, че обсъдихме всичко до този момент. Нека не губим остротата на мисълта и погледа. Нека съхраним този дух. Утре ще бъде денят на славата. Или по-добре, нека кажем, че днес е денят на славата. А вие, всички, които сте по другите градове, не спирайте нито за миг. Доведете нещата до края. Пипнем ли този кучи син, пак ще се нуждаем от физически доказателства, уличаващи го в останалите престъпления. Трябва да го изправим пред съда на всеки град, където е убивал.

— Ако въобще стигнем до съд — прекъсна го Торсън.

Погледнах го. Приповдигнатото му настроение се бе изпарило напълно. Той се изправи и се запъти към изхода на залата.

 

 

Вечерта прекарах сам в стаята си, като набирах в компютъра си бележките от конференцията и очаквах Рейчъл да се обади. Два пъти бях набирал номера на пейджъра й.

Обади се едва в девет, или полунощ местно време във Флорида.

— Не мога да спя и исках само да се уверя, че не си вкарал някоя жена в стаята си, докато ме няма.

Засмях се.

— Не е много вероятно. Чаках те да ми се обадиш. Не чу ли повикванията ми или беше много заета с някой мъж?

— Не, чакай да проверя.

Тя остави за момент слушалката.

— По дяволите, батерията съвсем се е изтощила. Трябва да взема друга. Извинявай.

— И защо не можеш да спиш?

— Все си мисля за Торсън утре в оня магазин.

— И?

— И трябва да призная, че дяволски ревнувам. Ако той арестува този… Искам да кажа, че това си е мой случай, а съм само на някакви си четиристотин километра оттам.

— Може и да не се случи утре. Може би ще се прибереш тъкмо навреме. А дори и да не си ти, той няма да го арестува, защото по плана това е работа на екипа за критични ситуации.

— Не знам. Гордън все успява да се вреди. А и аз имам някакво лошо предчувствие за утре.

— Някои хора могат да го нарекат добро предчувствие, след като знаят, че този субект ще бъде арестуван на улицата.

— Знам, знам. И въпреки това, защо именно той? Мисля, че двамата с Боб… Така и не разбрах ясно за какво му беше на Боб да ме изстрелва във Флорида, вместо да кажем някой друг, например Гордън. Отне ми залъка от устата и се оставих като последната глупачка.

— Може би Торсън му е разказал за нас двамата.

— Мислех си за това. Би го направил. Но просто не мога да си обясня това, което направи Боб, при това без изобщо да ме предупреди. Просто не е такъв човек. Никога, не взема страна, преди да е изслушал и двете.

— Съжалявам, Рейчъл. Виж, всички знаят, че случаят е твой. Ти откри онази кола на „Херц“, която доведе всички ни в Лос Анжелис.

— Благодаря ти, Джак, но това беше само едно от откритията. А и освен това няма значение. Осъществяването на ареста е същото като онова, което ми разказваше да публикуваш историята пръв. Няма абсолютно никакво значение какво се е случило преди това.

Знаех, че не съм в състояние да я даря с утеха в тази ситуация. Тя беше размишлявала над нея цяла нощ и не можех да намеря думите, с които да я убедя да не ся блъска главата. Реших да сменя темата.

— Така или иначе, днес свърши отлична работа. Сякаш вече всичко си идва по местата. Още дори не сме заловили субекта, а вече знаем толкова за него.

— Сигурно си прав. След като чу всичко казано от Брас, изпитваш ли някакви симпатии към него, Джак? Имам предвид Гладън.

— Човекът, който е убил брат ми ли? Не. Не изпитвам абсолютно никакво съчувствие.

— Аз не мислех така.

— Но все още мислиш така.

Отне й доста време, преди да ми отговори.

— Мисля си за онова малко дете, което е могло да стане съвсем друг човек, ако не е бил онзи мъж с неговите скотски страсти. Белтран е тласнал момчето по този път. Той е истинското чудовище във всичко това. Както вече ти казах, ако някой си е получил заслуженото, това е бил само той.

— Както кажеш, Рейчъл.

Тя се разсмя.

— Прощавай, сигурно съм изнервена. Допреди минути дори и не мислех, че така ще се разгорещя.

— Всичко е наред. Разбрах какво имаш предвид. Всяка цел може да оправдае средствата. Всяка кауза — подбудите си. Понякога подбудата е далеч по-ужасна, отколкото каузата, макар че обикновено каузата е това, което бива охулвано в повечето случаи.

— Умееш да въртиш думите, Джак.

— Бих предпочел да мога да въртя теб.

— И това го можеш.

Изсмях се и й благодарих. Няколко секунди мълчахме. Двама души на четиристотин километра един от друг, с телефонните слушалки в ръце. Чувствах се много добре. Нямаше нужда от думи.

— Не знам на какво разстояние ще те допуснат утре — каза тя. — Но каквото и да е, пази се.

— Ще се пазя. Ти също. Кога ще се върнеш?

— Надявам се утре следобед. Казах им да подготвят самолета за дванайсет. Ще проверя дали няма нещо на пощенския адрес на Гладън и после се качвам на самолета.

— Добре. Защо не се опиташ да подремнеш малко?

— Добре. Иска ми се да бях при теб.

— И аз.

Помислих, че ще затвори, но не го направи.

— Разговаря ли днес с Гордън за мен?

Замислих се върху това, че я беше нарекъл Нарисуваната пустиня.

— Не. Бяхме прекалено заети.

Не мисля, че ми повярва, и изпитах угризение.

— До скоро, Джак.

— До скоро, Рейчъл.

 

 

Телефонният разговор дълго време не излизаше от главата ми. Той ме остави с някаква тъга, на която не можех да определя точно произхода. След известно време станах и излязох от стаята. Навън валеше. Огледах улицата от входа на хотела, но не видях никого. Отърсих се от страховете на предната нощ и пристъпих прага.

Придържайки се близо до сградите, за да не стана вир-вода от дъжда, се добрах до „Кет & Фидъл“ и си поръчах бира на бара. Мястото беше претъпкано въпреки лошото време. Косата ми беше мокра, а в огледалото зад бара видях тъмни кръгове под очите си. Докоснах брадата си така, както го правеше Рейчъл. След като изпих тъмното си пиво, си поръчах още едно.