Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (8)

8.

Не можах да спя добре, след като прекарах деня да разглеждам досиетата. Снимките не ми излизаха от ума. Първо на Тереза, после на брат ми. И двамата заснети в ужасни пози, съхранени завинаги в пликове. Искаше ми се да се върна и да ги открадна, за да ги изгоря. Не исках никой друг да ги вижда след мен.

Сутринта след кафето пуснах компютъра и се включих в системата на „Роки“, за да проверя за постъпили съобщения. Гълтах с пълни шепи пуканки от пакета, докато чаках да стане връзката и паролата ми бъде проверена. Държа лаптопа и принтера винаги готови върху масата в трапезарията, защото най-често ям, докато ги използвам. По-добре е, отколкото да дремя край масата и да си мисия от колко години се храня сам.

Домът ми е малък. От девет години обитавам един едностаен апартамент, без да съм сменял мебелите. Не е лошо. Освен Шон не мога да си спомня през последните години някой да ми е идвал на гости. Когато съм с жени, не ги водя у дома. Впрочем и те не се тълпят кой знае колко много.

Спомних си, че когато се нанесох, си мислех, че ще прекарам тук най-много година-две, не повече, че сигурно ще си купя къща и ще се оженя или пък ще си имам куче. Това обаче не стана и не знам със сигурност защо. Най-вече заради работата ми, предполагам. Така поне се опитвам да убедя себе си. Насочил съм цялата си енергия върху работата. Всяко помещение от апартамента ми гъмжи от купища вестници с мои статии. Обичам да си ги препрочитам и да ги съхранявам. Ако случайно умра вкъщи, знам, че ще дойдат тук и ще ме намерят, като си помислят, че съм бил един от онези скъперници, които умират с вестници, натрупани до тавана, и спестявания, натъпкани в дюшеците. Едва ли ще си направят труда да отворят някой от вестниците и да прочетат статията ми.

Имах само две съобщения. Едното беше от Грег Глен, който питаше как върви. Беше го изпратил в шест и половина предната вечер. Часът на изпращането ме ядоса. Този човек в понеделник сутринта беше одобрил задачата ми, а вечерта на същия ден искаше да знае докъде съм стигнал с нея. „Как върви“ представляваше редакторският евфемизъм за „Къде е статията?“

Да върви по дяволите. Изпратих му кратък отговор, че съм прекарал понеделник с ченгетата и съм убеден в самоубийството на брат си. Че макар и малко да се отклонявам от възложената ми задача, се каня да започна едно изследване върху причините и честотата на самоубийствата сред полицаите.

Другото съобщение беше от Лори Прайн от библиотеката. Беше ми го изпратила в четири и половина следобед, пак в понеделник. Беше съвсем кратко. „Интересен Материал в Нексис. Разпечатката ти е готова.“

Изпратих й в отговор съобщение, с което й благодарях за експедитивното търсене, като й обясних, че неочаквано съм се забавил в Боулдър, но че веднага ще отскоча да взема разпечатаните материали. Мисля, че ме харесваше, макар никога да не бях прекрачвал границата на служебните ни взаимоотношения. Човек трябва да е внимателен и сигурен с тия неща. Правиш стъпка, която очакват от теб, и получаваш един по мутрата. Правиш стъпка, която не очакват от теб, и в резултат има служебно оплакване. Според мен най-добре е цялата тая работа въобще да се избягва.

След това прелистих бюлетините на „Асошиейтед Прес“ и „Юнайтед Прес Интернешънъл“ да видя дали няма нещо интересно. Имаше съобщение за някакъв лекар, прострелян пред гинекологична клиника в Колорадо Спрингс. Един активист, противник на абортите, вече бил арестуван. Лекарят още не бил починал. Направих си копие на статията и го прехвърлих в персоналния дял от диска, но без да мисля обаче, че някога ще посегна към него, освен ако лекарят не почине.

На вратата ми се почука и първо погледнах през шпионката, преди да отворя. Беше Джейн, която живееше срещу моя апартамент. Беше тук повече от година. Запознах се с нея, когато ме помоли да й помогна при пренасянето на някакви мебели. Беше особено впечатлена, когато й казах, че съм журналист във вестник, без да има и най-малката представа какво означава това. Ходихме два пъти на кино и веднъж вечеряхме заедно: един ден карахме ски в Кийстоун, но нищо не излезе от това. Мисля си, че причината за това бяха моите колебания, не нейните. Тя беше привлекателна и може би в това беше причината. Аз самият бях привлекателен — поне така си мислех — и ми се искаше нещо по-различно от това.

— Здравей, Джак. Видях колата ти в гаража миналата нощ и разбрах, че си се върнал. Как мина пътешествието?

— Не беше лошо. Хубаво е човек да се измъкне за малко от лудницата.

— Кара ли ски?

— Малко. Ходих до Телурайд.

— Чудесно. Знаеш ли, канех се да ти кажа, но ти вече беше тръгнал, че ако някога ти се наложи да пътуваш за по-продължително време, бих могла да се грижа за саксиите ти или да ти събирам пощата, каквото и да е. Само кажи.

— О, благодаря ти. Аз всъщност нямам никакви саксии, тъй като много често ми се налага да отсъствам за по няколко дни.

Обърнах се да погледна навътре в жилището си. Сигурно можех да я поканя на кафе, но не го направих. Вместо това попитах:

— На работа ли отиваш?

— Да.

— И аз. Трябва да се приготвям. Но като си оправя нещата, искаш ли да отидем на кино.

И двамата обичахме филмите с Де Ниро. Това ни беше единственото, което ни свързваше.

— Добре, обади ми се.

— Непременно.

Затворих вратата и съжалих, че не я бях поканил вътре. Изключих компютъра в трапезарията и погледът ми се спря на натрупаната хартия до принтера. Незавършеният ми роман. Бях го започнал преди повече от година, но блокирах на едно място и край. Ставаше дума за писател, който осакатява и с четирите си крайника в резултат на мотоциклетна катастрофа. С парите от застраховката наема красиво младо момиче от местния университет, на което да диктува текста. Скоро обаче разбира, че тя редактира и обработва текста още преди да го запише. Това обаче, което окончателно го смазва, е, че тя е по-добра писателка от него. Скоро той буквално лежи ням в стаята, докато тя пише. Той само наблюдава. Иска му се да я убие, да я удуши. Но е парализиран! Изгаря в пламъците на ада.

Купчината хартия върху масата сякаш ме предизвикваше да се захвана отново. Не знам защо не го бях напъхал в чекмеджето при другия, който бях започнал и все така не довършил преди няколко години. Но не го направих. Сигурно исках да е там, за да ми напомня за себе си.

 

 

Заварих пуста новинарската зала на „Роки“. Сутрешният редактор и дежурният репортер вече бяха на бюрото по градските дела, но други хора не се виждаха наоколо. Повечето от редакционния екип обикновено идваха към девет или по-късно. Първата ми спирка беше кафетерията да изпия още едно кафе и сетне отскочих до библиотеката, където си прибрах дебелия топ разпечатка от принтера с моето име, написано най-отгоре. Отбих се до кабинката на Лори Прайн да й благодаря лично, но и нея я нямаше още.

От мястото си на бюрото виждах в кабинета на Грег Глен. Той беше там, разбира се, както винаги залепен за телефонната слушалка. Започнах обичайната си програма с четенето едновременно на „Роки“ и „Поуст“, Изпитвам истинско наслаждение от ежедневната война между двата денвърски вестника. Ако имате любими рубрики, вълнуващите истории винаги печелят. По принцип обаче и двата вестника изчерпват всички теми и това представляваше окопна война; там се водеше истинската битка. Първо четях нашия репортаж и после техния, като сравнявах написаното от двамата автори, преценявайки кой е по-добрият от двамата, кой е разполагал с по-подробна информация. Не съм пристрастен и невинаги съм бил за „Роки“. В действителност повечето пъти симпатиите ми бяха на страната на „Поуст“. Работех с няколко истински задника и нямах нищо против да гледам как „Поуст“ ги прави за смях пред читателите си. Макар че едва ли щях да го призная на някого. Такава е природата на бизнеса и конкуренцията. Конкурирахме се с другия вестник, конкурирахме се и помежду си. Това беше причината, поради която бях сигурен, че някои от тях не откъсват поглед от мен всеки път, когато минех през новинарската зала. За някои от по-младите репортери аз бях почти герой, пълен със сюжети и истории, талант винаги да попадам в целта. За някои от другите бях патетичен некадърник с незаслужено висока слава и заплата. Динозавър. Винаги ме дебнеха и за най-малките пропуски. Нямах нищо против. Разбирах ги. И аз щях да бъда същият, ако бях на тяхно място.

Денвърските вестници захранваха по-големите ежедневници в Ню Йорк, Лос Анжелис, Чикаго и Вашингтон. Може би трябваше отдавна да съм се прехвърлил в някой от тях, а преди няколко години отхвърлих предложението на „Лос Анжелис Таймс“. Но не и преди да го използвам, за да си издействам само репортажите за убийствата. Грег си мислеше, че предложението се отнасяше за най-горещите събития от работата на полицията. Не му казах, че всъщност ставаше дума за един филиал от предградията, наречен Вали Едишън. Предложи ми да открие рубрика „Убийства“ специално заради мен, ако остана. Понякога си мисля, че допуснах грешка, като приех предложението му. Може би щеше да е по-добре, ако започнех някъде наново и на чисто.

Днешното състезание беше безспорен успех за нас. Бутнах вестниците настрани и вдигнах разпечатката от библиотеката. Лори Прайн бе открила няколко истории във вестниците от Източното крайбрежие, анализиращи патологията на самоубийствата сред полицейските служители, и няколко кратки репортажа за специфични самоубийства по цялата страна. Беше проявила деликатността да не разпечатва репортажа на „Денвър Поуст“ за брат ми.

Повечето от по-дългите статии разглеждаха самоубийството като професионален риск, свързан със спецификата на полицейската работа. Всяка започваше с отделно самоубийство на полицай, като след това преминаваше в дискусия между психиатри и полицейски експерти върху причините, накарали ченгетата да захапят дулата на служебните си пистолети. Всички истории заключаваха, че съществува причинна връзка между самоубийството на всеки отделен полицай и стреса на работата, усилен докрай от някое травмиращо събитие от живота на жертвата.

Статиите бяха ценни с това, че в тях фигурираха имената на експертите, от които бих имал нужда за работата си. Няколко от тях споменаваха едно спонсорирано от ФБР разследване върху полицейските самоубийства във фондацията по прилагането на законите във Вашингтон, окръг Колумбия. Спрях се на него, като съобразих, че мога да използвам обновените статистики от бюрото или фондацията, за да придам на историята си актуалност и достоверност.

Телефонът иззвъня. Беше майка ми. Не бяхме говорили от погребението. След няколко въпроса за пътешествието тя мина направо на въпроса.

— Райли ми каза, че се каниш да пишеш за Шон.

Това не беше въпрос, но аз отговорих:

— Да.

— Защо, Джон?

Единствено тя ме наричаше Джон.

— Защото трябва. Аз… просто не мога да продължавам, сякаш не се е случило. Трябва да опитам поне да разбера.

— Ти винаги разглобяваше играчките си, когато беше малък. Спомняш ли си? Унищожи всичките си играчки.

— За какво говориш, мамо? Това е…

— Това, което искам да кажа, е, че когато ги разглобеше, после никога не успяваше да ги сглобиш. И тогава какво ти оставаше? Нищо. Джони, ти нямаш нищо.

— Мамо, това е безсмислено. Виж, не мога да не го направя.

Не можех да разбера защо толкова бързо изпадах в гняв при всеки разговор с нея.

— Мислиш ли въобще за някой друг, освен за себе си? Осъзнаваш ли каква болка можеш да причиниш на някои хора, ако публикуваш тези неща във вестника?

— Имаш предвид татко ли? Та това по-скоро би му помогнало.

Последва дълга тишина; представих си я в кухнята й на масата, с притворени очи и слушалка в ръка. Баща ми сигурно седеше до нея и не смееше да разговаря с мен.

— Имаше ли някаква представа? — запитах спокойно аз. — Някой от вас изобщо имаше ли представа?

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Никой не знаеше.

Последва ново мълчание, след което майка ми каза:

— Помисли си, Джон. По-добре е раните да зарастват в тишина.

— Също както със Сара ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти никога не говореше… никога не разговаряше с мен за тогава.

— Не мога да говоря за това сега.

— Ти никога няма да можеш. Онова беше само преди двайсет и две години.

— Не бъди толкова саркастичен за такива неща.

— Съжалявам. Виж, мъча се да не бъда такъв.

— Помисли си само за какво те помолих.

— Ще помисля. И ще ти се обадя.

Тя ми затвори ядосана не по-малко от мен. Тревожеше ме, че не иска да пиша за Шон. Сякаш още пазеше любимото си дете. Него вече го нямаше. А аз бях тук.

Надигнах се от стола си, за да надзърна над преградата на кабинката си. Новинарската зала вече се изпълваше с народ. Глен бе излязъл от кабинета си; застанал до бюрото по градските дела, разговаряше с дежурния редактор за планираните статии относно простреляния специалист по абортите. Седнах на стола си, за да не ме видят и да не им хрумне идеята да редактирам. Мразя да редактирам. Обикновено изпращат тълпа репортери на мястото на престъплението или бедствието, които ми изтърсват събраната информация. После трябва да напиша статията с определен срок, като реша чии имена да се поставят под заглавието й. Това беше типично за вестникарския бизнес, но на мен вече ми беше дошло до гуша от него. Исках само да си пиша статиите за убийствата и да ме оставят на мира.

Замислих се дали не беше по-добре да си взема разпечатаните материали и да се скрия в кафето, но реших да рискувам. Продължих да чета. Най-впечатляващият материал беше поместен преди пет месеца в „Ню Йорк Таймс“. Не беше изненадващо. Този вестник беше Свещеният Граал за журналистиката. Най-добрият. Зачетох се в статията, но после реших да я оставя за най-накрая. След като прехвърлих и изчетох останалите материали, отидох за поредната чаша кафе, после отново започнах със статията от „Таймс“, този път вече без да бързам.

Новинарският гвоздей бяха очевидно несвързаните едно с друго три самоубийства на трима нюйоркски полицаи в рамките само на шест седмици. Жертвите не се познавали помежду си, но това не намаляваше покрусата на полицията, както се казваше в статията. Двама се самоубили с револверите си у дома, третият се обесил в един вертеп за пласиране на наркотици, докато шестима дрогирани наркомани го наблюдавали с ужас. Статията предаваше с подробности текущото изследване на случаите със самоубийства на полицаи, провеждано съвместно от секцията по бихейвиористични науки^[1] към ФБР в Куантико, Вирджиния, и фондацията по прилагането на законите. Статията цитираше директора на фондацията, Натан Форд, и аз си записах името му в бележника си, преди да продължа нататък. Той твърдеше, че проектът изследва всяко докладвано полицейско самоубийство, извършено през последните пет години, търсейки сходства в причините. Според него се налагал изводът, че е невъзможно да се определи кой може да е най-податлив на полицейската депресия. Веднъж обаче диагностицирана, тя би могла да бъде лекувана, при условие, разбира се, че полицаят потърсеше помощ. Според думите на Форд целта на проекта била да се изгради база данни, която после да бъде транслирана в протокол, с помощта на който полицейските началници биха могли да набелязват полицейските служители, обхванати от полицейска депресия, преди да е станало твърде късно.

Статията на „Таймс“ включваше и един допълнителен материал за някакъв случай от преди година в Чикаго, където служителят потърсил помощ, но въпреки това пак не успели да го спасят. Докато четях, усещах как стомахът ми се свива. Според материала чикагският полицай детективът Дан Брукс започнал терапевтични сеанси с един психиатър, след като един много тежък случай започнал да го тормози. Ставало дума за отвлечено и убито дванадесетгодишно дете на име Боби Сматърс. Момчето било изчезнало и след два дни открили останките му в една снежна пряспа близо до зоологическата градина на парка Линкълн. То било удушено. Осем от пръстите му били отрязани.

Аутопсията определила, че пръстите били отрязани преди смъртта му. Този факт и невъзможността да идентифицира и залови убиеца, очевидно са надхвърлили издръжливостта на Брукс.

Господин Брукс, един високоуважаван следовател, не успял да понесе смъртта на преждевременно развитото синеоко момче.

След като шефовете и колегите му разбрали, че този факт пречи на работата му, той си взел четириседмичен отпуск и започнал интензивни терапевтични сеанси с доктор Роналд Кантор, на когото е представен от един психолог към чикагското полицейско управление.

Според доктор Кантор в началото на сеансите открито споделял спохождащите го мисли за самоубийство и твърдял, че бил в плен на кошмарите за момчето, пищящо в агония.

След двадесетте терапевтични сеанса, проведени за този четириседмичен период, доктор Кантор му разрешава да се завърне на работното място в Отдела по убийства. Господин Брукс вече се чувствал добре и продължил да се занимава с дела, свързани с убийства, като разкрил няколко нови случая. Казвал на приятелите си, че кошмарите му изчезнали. Известен със своята енергичност, Брукс дори продължил своето до този момент безуспешно преследване на убиеца на Боби Сматърс.

Но в някакъв момент през студената чикагска зима нещо очевидно се променя. На 13 март — деня, в който момчето Сматърс е щяло да навърши тринадесет години — Брукс седял в любимия си стол в работната стая, където обичал да пише поеми; занимание, което го разсейвало от работата му като детектив по убийствата. Бил взел най-малко две таблетки перкосет, който му бил останал от лечението на гръбначна травма преди година. Написал един ред в бележника си за стихове. После пъхнал дулото на своя 38-калибров полицейски специален в устата си и натиснал спусъка. Съпругата му го открила, когато се върнала от работа.

Смъртта на Брукс оставила семейството и приятелите му опечалени и изпълнени с въпроси. Какво биха могли да направят, за да го предотвратят? Какви са били признаците, незабелязани от тях? Кантор поклаща замислено глава на въпроса, дали може да има отговори на тези тревожни въпроси.

 

 

— Разумът е странно, непредсказуемо и понякога ужасно нещо — произнася с мекия си глас психологът в кабинета си. — Мислех, че Дан е напреднал много с мен. Очевидно е обаче, че ние не сме напреднали достатъчно.

Брукс и онова, което го е преследвало до смъртта му, остават загадка. Дори и последното му съобщение е загадка. Стихът, който е написал в бележника си, не ни предлага голяма възможност да вникнем в причината, накарала го да захапе дулото.

„Навън през бледата врата“ са неговите последни думи. Стихът е от поемата „Омагьосаният дворец“ на Едгар Алън По, която първоначално се появява в един от най-известните му разкази „Падането на замъка на Ъшър“.

И като страшен бърз порой

навън през бледата врата

политат призраци безброй

и с кикот губят се в нощта.^[2]

Значението, което са имали тези думи за Брукс, е неясно, но те определено внасят меланхоличната нотка в неговия последен акт.

Междувременно убийството на Боби Сматърс си остава неразрешено. В отдел „Убийства“, където е работел Брукс и където колегите му продължават опитите си да разплетат случая, детективите сега твърдят, че търсят правосъдие за двете жертви.

— Ако питате мен, това е двойно убийство — заявява Лорънс Уошингтън, детектив, израснал заедно с Брукс и негов партньор в отдела. — Този, който е убил момчето, е премахнал и Дан. Никой не може да ме убеди в противното.

 

 

Изправих се и отправих поглед към залата. Никой не ме гледаше. Върнах се пак на разпечатката и отново прочетох края на статията. Бях зашеметен почти както през нощта, когато Уекслър и Сейнт Луис бяха дошли да ми съобщят за брат ми. Чувах ясно как бие сърцето ми; нечия ледена ръка сякаш бе сграбчила в безмилостната си хватка всичките ми вътрешности. Отворих бележника си и погледнах това, което бях нахвърлил след срещата ми с Уекслър. Името беше там. Шон го бе написал в журнала. Това беше последната му бележка.

РЪШЪР

Обадих се в библиотеката и помолих за Лори Прайн.

— Лори, обажда се…

— Джак. Да, знам.

— Виж, имам нужда от извънредно търсене. Искам да кажа, поне си мисля, че е търсене. Не съм сигурен как да…

— Какво има, Джак?

— Едгар Алън По. Имаме ли нещо от него?

— Разбира се. Сигурна съм, че имаме доста биографични справки. Бих могла…

— Имам предвид дали имаме някакви негови разкази или други творби? Търся „Падането на замъка на Ъшър.“ Съжалявам, че те обезпокоих.

— Всичко е наред. Не знам с какво разполагаме. Но съм сигурна, че всички книжарници в областта предлагат негови произведения.

— Добре, благодаря ти. Ще отскоча да потърся.

Канех се да затварям, когато произнесе името ми.

— Да?

— Хрумна ми нещо. Ако искаш да цитираш стих или нещо подобно, имаме колекцията на Бартлет върху компактдиск. Мога да го включа директно, става страшно бързо.

— Добре. Давай.

Тя остави слушалката и времето сякаш спря. Препрочетох края на статията в „Таймс“. Замисленото от мен ми изглеждаше малко като да стрелям в тъмното, но съвпаденията около смъртта на брат ми и Брукс и в имената Родерик Ъшър и РЪШЪР не можеха да се пренебрегнат.

— Джак — произнесе по едно време Лори, — току-що проверих индексите. Нямаме книги, съдържащи всички произведения на По. Разполагаме само с диска на Бартлет. Имам го на сидиром^[3]. Какво точно търсиш?

— Поемата „Омагьосаният дворец“, която е в разказа „Падането на замъка на Ъшър“. Можеш ли да го откриеш?

Не ми отговори. Дочувах я как набира бързо заглавието.

— Такаа, да, има избрани откъси от разказа и поемата. Три екрана.

— Добре, има ли там такъв стих „Вън от пространство — вън от време“?

Тя продължи да трака.

— Не. Тук няма такова…

— Проклятие!

Не знам защо избухнах така. Това ме разтревожи, и то мигновено.

— Джак, това е цитат, но от друга поема.

— Какво? Пак ли е на По?

— Да. От поемата му „Страната на сънищата“. Искаш ли да ти я прочета?

— Давай.

— Добре, не ме бива много да рецитирам, това е без значение, нали?

Тя започна:

По стръмен и самотен път.

де злите ангели летят

и в здрачини кумирът нощ

издига трон на черна мощ

дойдох аз в родните места

от Туле — края на света

от онзи край, де сън витай и сред мъгли забулен дреме

вън от пространство — вън от време.^[4]

— Това е.

Застинах.

— Джак?

— Прочети го пак. Този път по-бавно.

Записах стиха в бележника си. Можех да я помоля да ми го пусне на принтера и после да отида да си го взема, но не исках се помръдна от мястото си. Поне за малко трябваше да остана съвсем сам.

— Джак, какво откри? — запита тя, след като приключи с четенето. — Много си развълнуван.

— Не знам още. Трябва да тръгвам.

Затворих телефона.

Само след миг изпитах ужасното чувство, че стените на просторната новинарска зала започват да се сближават. Сърцето ми лудо затуптя. За миг отново си представих брат ми в колата.

Глен както винаги говореше по телефона, когато влязох в стаята му и седнах пред него. Той ми кимна и посочи вратата, за да изчакам отвън, докато свърши. Не помръднах. Той пак ми посочи, но аз поклатих глава.

— Слушай, имам неотложна работа — приключи той телефонния разговор. — Мога ли да ти се обадя след малко? Добре. Да.

Той затвори.

— Какво…

— Трябва да тръгвам за Чикаго — казах. — Още днес. После вероятно ще отскоча до Вашингтон и след това до Куантико, Вирджиния. До ФБР.

 

 

Глен не повярва и на думичка от разказа ми.

— Вън от пространство, вън от време? О, хайде, Джак, това е мисъл, която минава през ума на много хора, решили да сложат край на живота си. Фактът, че това е стих от поема, написана от някакъв откачен писател преди сто и петдесет години, който също така е написал и друга поема, цитирана от другия мъртъв полицай, не спада към материала, от който се замесват конспирациите.

— А какво ще кажеш за Ръшър и Родерик Ъшър? И това ли мислиш, че е съвпадение? Значи имаме тройно съвпадение и ти твърдиш, че изобщо не си струвало да се проверява.

— Не съм казал, че не си струва да се провери. — Гласът му се извиси, изпълнен с негодувание. — Разбира се, ти си в правото си да провериш. Хващай телефона и проверявай. Но аз нямам намерение да те пращам на обиколка из страната само въз основа на това съвпадение.

Той се размърда на стола, за да провери компютъра за постъпили съобщения. Нямаше никакви. Пак се обърна към мен.

— Какъв е мотивът?

— Какво?

— Кой би желал да премахне брат ти и онзи човек в Чикаго? Просто няма никакъв смисъл. А и нима е възможно ченгетата да пропуснат всичко това?

— Не знам.

— Е, нали прекара деня с тях и с досиетата по делото, къде е тогава пропускът? Как би могъл някой да нагласи цялата работа и после да се измъкне, без да го забележат? Защо ти се върна вчера убеден, че е било самоубийство? Получих съобщението ти, в което твърдеше, че си убеден. Защо тогава ченгетата продължават да са убедени?

— За момента нямам никакви отговори на въпросите ти. Точно затова искам да отида до Чикаго и после до ФБР.

— Виж, Джак, имаш чудесна работа във вестника. Не мога да ти кажа колко много репортери са идвали при мен с молбата те да я поемат. Ти…

— Кой?

— Какво?

— Кой иска работата ми?

— Няма значение. Не за това е думата. Но аз съм длъжен да съгласувам това пътуване с Неф и Нейбърс. Новинарската ни зала гъмжи от репортери, които биха искали да пътешестват всеки път, когато им изскочи шансът по някой материал. Много искат да пътуват. Това подпомага мотивацията им. В момента обаче във вестника имаме икономически спад и не мога да разписвам всяко командировъчно, което ми се поднася.

Гадеше ми се от увъртанията му и се чудех дали Неф и Нейбърс, директорът и редакторът на вестника, някога са се интересували кого и къде изпраща, стига само да даваха добри материали. А това определено беше добра история. Глен просто се заяждаше и го знаеше не по-зле от мен.

— Добре тогава, ще си взема отпуск и ще го направя на собствени разноски.

— Ти използва всичко, с което разполагаше, след погребението. Освен това не можеш да препускаш из страната и да тръбиш, че си репортер на „Роки Маунтън Нюз“, ако не си изпратен от вестника.

— Какво ще кажеш тогава за неплатен отпуск? Вчера ми спомена, че ако ми се наложи, можеш да измислиш нещо.

— Имах предвид време за скръб, не да обикаляш из страната. А и освен това знаеш условията на неплатения отпуск. Не мога да пазя мястото ти. Вземеш ли неплатен отпуск, можеш да завариш някой седнал на стола ти.

Прииска ми се веднага да му тегля майната, но нямах достатъчно кураж, а и освен това добре знаех, че се нуждая от вестника като пропуск до ченгетата, изследователите и всички замесени по разследванията. Без журналистическата си карта щях да бъда само нечий брат на самоубиец, който всеки може да подритва както си иска.

— Трябва ми далеч повече от онова, с което дойде при мен, за да оправдая командировката ти, Джак — каза Глен. — Не можем да си позволим скъпо проучване на нещо толкова неясно, трябват ни факти. Ако имаше още материал, може би щях да те изпратя до Чикаго. Но с тази фондация и ФБР ти определено можеш да се оправиш и по телефона. Ако не успееш, тогава бих могъл да ангажирам някой от вашингтонското пресбюро да отскочи до двете места.

— Става въпрос за брат ми, за моя материал. Не можеш да го поръчаш на друг.

Той вдигна ръце в примирителен жест. Знаеше, че предложението му е неосъществимо.

— Тогава хващай телефоните и се върни после с нещо вече определено.

— Виж, не разбираш ли, че си противоречиш? Казваш ми да не отивам без доказателства. Но аз трябва да отида там, за да донеса доказателствата.

 

 

Върнах се на бюрото си, създадох един нов файл и започнах да набирам в него всичко, което ми беше известно за смъртта на Тереза Лофтън и брат ми. Записах всяка подробност, която си спомнях от досиетата. Телефонът звънеше, но аз не вдигах. Само въвеждах. Знаех добре, че трябва да започна с определена база информация. Тогава вече можех да разнищя случая с брат ми. С Глен накрая се спогодихме. Успеех ли да убедя ченгетата да открият отново делото по случая с брат ми, заминавах за Чикаго. Каза, че ще говорим допълнително за окръг Колумбия, но аз си знаех, че ако замина за Чикаго, щях да стигна и до Вашингтон.

Докато набирах, пред очите ми непрекъснато бе лицето на брат ми. Сега онази стерилна и безжизнена фотография ме тревожеше. Защото бях повярвал на невъзможното. Бях го изоставил и сега усещах едно още по-остро чувство на вина. В онази кола се бе намирал брат ми, моят близнак. Това бях аз.