Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (33)

33.

Убедих Грег Глен да остана да пиша във Финикс. Останах до обяд в стаята си, като се обаждах на разни хора, събирайки коментари от участници в историята, от Уекслър в Денвър до Бледсоу в Балтимор. Писах в продължение на пет часа; прекъсвах само заради обажданията на Глен, който изнервено ме тормозеше с въпросите си как върви работата. Един час преди пет, крайният срок в Денвър, изпратих и двете статии.

Когато изпратих материалите, нервите ми вече бяха обтегнати до скъсване, а главата ме цепеше така, че ми идеше да завия. Вече бях изпил кана и половина кафе и цял пакет „Марлборо“ от години насам за пръв път изпушвам цяла кутия за толкова кратко време. Разхождах се напред-назад в стаята и чаках поредното обаждане на Глен. След малко не издържах и позвъних на обслужването по стаите, като им обясних, че не мога да напусна стаята, защото очаквам важен телефонен разговор, и си поръчах аспирин от магазинчето във фоайето на хотела.

Когато ми го донесоха, погълнах три таблетки с минерална вода от минибара и само след миг започнах да се чувствам по-добре. После позвъних на майка ми и Райли, като ги предупредих, че статиите ми ще се появят в утрешния брой на вестника. Казах им също така, че има вероятност репортери да се опитат да се свържат с тях. Така че да бъдат готови. И двете ми отговориха, че не желаят да разговарят с никакви репортери и аз се съгласих с тях.

След малко се сетих, че бях забравил да се обадя на Рейчъл, за да й съобщя, че все още съм в града. Позвъних в оперативната служба на ФБР във Финикс, но дежурният агент ме уведоми, че тя си била тръгнала.

— Какво искате да кажете „тръгнала“? Не е ли още във Финикс?

— Нямам правото да говоря по този въпрос.

— Добре, тогава мога ли да говоря с агент Бакъс?

— И той си тръгна. Мога ли да знам кой се обажда?

Затворих и набрах номера на рецепцията в хотела и поисках да ме свържат със стаята й. Съобщиха ми, че се е изнесла. Също и Бакъс. Също и Торсън, Картър и Томпсън.

— Кучи син! — изругах аз, след като затворих.

Нещо беше станало. Нямаше друго обяснение. Защото да се вдигнат и четиримата едновременно, това означаваше, че е постигнат внезапен успех в следствието. В същия миг проумях, че са ме изоставили, че участието ми в разследването е приключило. Изправих се и пак закрачих из стаята, размишлявайки над въпроса къде ли може да са отишли и какво ли ги е накарало да се разтичат така внезапно. После си спомних за картичката, която ми беше дала Рейчъл. Извадих я от джоба си и набрах номера на пейджъра по телефона.

Десет минути сигурно бяха достатъчно време сигналът да се отрази от спътника и после да стигне до нея, където и да се намираше. Но десетте минаха и заминаха, а телефонът не иззвъня. Минаха още десет и после още половин час. Дори и Грег Глен ме бе забравил. По едно време дори вдигнах слушалката да се уверя, че не съм изключен или че апаратът е здрав.

Включих пак лаптопа и отново се включих в мрежата „Роки“, Прегледах съобщенията за мен, но нямаше важно. Включих се към личната си пощенска кутия, превъртях файловете и отворих онзи с името HYPSTORI. Файлът съдържаше няколко материала за Хорас Гомбъл, подредени в хронологичен ред. Започнах най-стария.

Биографията му беше доста интересна. Изследовател от ЦРУ в началото на шейсетте, по-късно той става практикуващ психиатър в Бевърли Хилс, като се специализира в прилагането на хипнотерапията. Той разкрива уменията и опита си в хипнотичните изкуства, както ги нарича правейки демонстрации в един нощен клуб под името Хорас Хипнотизатора. Отначало били само представления на открито в клубове в Лос Анжелис, но представлението му станало много популярно и той започнал да демонстрира и в Лас Вегас. Скоро Гомбъл се отказал от професията на практикуващ психиатър. Вече бил професионален шоумен с пълен работен ден, изнасяйки представления на сцените на скъпите заведения в Лас Вегас, Към средата на седемдесетте името му било на един афиш с това на Синатра в „Цезар“, макар и с по-дребни букви. Имал четири представления в шоуто на Карсън, като последния път поставил домакина в хипнотичен транс, измъквайки от него истинските му мисли относно гостите му същата вечер. Поради язвителните коментари на Карсън зрителите в студиото решили, че става дума за някакъв номер. Нямало обаче никакъв номер. След като Карсън видял записа, той веднага отменил излъчването му и поставил Хорас Хипнотизатора в черния си списък. Отлагането на излъчването предизвикало голям шум в средите на развлекателния бизнес и сложило кръст на кариерата на Хорас. До ареста си повече не бил канен в телевизионни предавания.

С края на кариерата му в телевизията репутацията му била поразклатена и той постепенно започнал да сменя заведенията с едно от друго по-западнали. Скоро се озовал на улицата, като работел вече само в комедийни клубове и кабарета, докато накрая се озовал в клубовете със стриптийз и селските панаири. Падението му било пълно. Арестът му на областния панаир в Орландо сложил край на кариерата му.

Според материалите от процеса Гомбъл бил обвинен в изнасилване на малки момичета, които си избирал като доброволни асистентки за дневните представления на областния панаир. Обвинителите твърдят, че той си избирал сред зрителите момиче на възраст от десет до петнадесет години и после го отвеждал зад сцената, за да се подготвят за номера. Веднъж озовало се в гримьорната му, той предлагал на набелязаната си жертва кока-кола, в която имало кодеин и натриев пентотал — количества и от двата препарата били намерени по време на ареста му — като й казвал, че трябва да провери дали може да изпада в хипноза преди началото на представлението. Щом погълнела лекарствата с колата, които подсилвали действието на хипнозата, момичето било довеждано до транс и после изнасилвано от Гомбъл. Обвинителите твърдят, че сексуалните насилия включвали основно фелацио и мастурбиране, трудно доказуеми поради липсата на физически свидетелства. След това Гомбъл изтривал спомена за събитието от паметта на жертвата с хипнотично внушение.

Броят на момичетата, които е изнасилил, не е известен. Бил открит едва когато психолог, лекуващ тринадесетгодишно момиче с проблеми в поведението, споменало за насилието, извършено от Гомбъл над него, по време на хипнотерапевтичен сеанс. Било започнато полицейско разследване, в резултат на което той бил обвинен в изнасилване на четири момичета.

По време на процеса твърдението на защитата било, че събитията, описани по този начин от жертвите и полицията, просто не са се случили. Гомбъл представил шест висококвалифицирани специалисти по хипнотизъм, които свидетелствали, че човешкият разум, докато е в хипнотичен транс, не може да бъде принуден или насилен при никакви обстоятелства да направи или каже нещо, което да застраши личността или да бъде морално отблъскващо за него. А адвокатът му не пропускал възможността да напомня на съдебните заседатели, че няма никакви физически доказателства за сексуално насилие.

Обвинението обаче спечелило делото с помощта на един свидетел. Той бил бивш шеф на Гомбъл при работата му в ЦРУ, който дал показания, че изследванията му в началото на шейсетте години включвали експерименти с хипноза и използването на комбинации от медикаменти, с което се постига „хипнотично преодоляване“ на моралните задръжки на мозъка и инстинкта за самосъхранение. Ставало въпрос за контрол над разума и бившият от ЦРУ заявил, че кодеинът и натриевият пентотал са били средствата, използвани от Гомбъл за постигане на положителни резултати при изследванията му.

На съдебните заседатели им били необходими два дни, за да обвинят Гомбъл в четири случая на сексуално насилие върху деца. Той бил осъден на осемдесет и пет години затвор, които трябвало да бъдат излежани в Центъра за превъзпитание в Райфорд. Един от материалите във файла твърдеше, че той обжалвал присъдата на основание на некомпетентни консултации, но молбата му била отхвърлена по всички инстанции чак до Върховния съд на Флорида.

Към края на файла забелязах, че последният материал беше само отпреди няколко дни. Това ми се стори любопитно, защото Гомбъл беше осъден преди седем години. Статията също беше публикувана в „Лос Анжелис Таймс“, вместо в „Орландо Сентинел“, откъдето бяха дошли всички предишни материали.

Зачетох я с любопитство и отначало си помислих, че Лори Прайн просто е допуснала грешка. Това се случваше често. Помислих, че ми е изпратила материал, за който я е помолил някой друг от редакцията на „Роки“.

Беше доклад за един заподозрян в убийството на камериерка в холивудски мотел. Тъкмо щях да я зарежа, когато прочетох името на Хорас Гомбъл. В статията се разказваше, че заподозреният в убийството на камериерката бил лежал в затвора заедно с Гомбъл и дори му помогнал с някакви килийни юридически услуги, неспоменати в материала. Докато препрочетох материала, в ума ми започна да се оформя една хипотеза.

 

 

След като откачих лаптопа от телефонната линия, още веднъж позвъних до пейджъра на Рейчъл. Този път пръстите ми трепереха, докато набирах номера, и едва можех да си намеря място от нетърпение. Отново закрачих из стаята, без да отделям очи от телефона. Накрая той иззвъня, сякаш пробуден от силата на волята ми. Сграбчих го, преди още да бе свършило първото му позвъняване.

— Рейчъл, мисля, че имам нещо.

— Надявам се да е най-много сифилис, Джак.

Беше Грег Глен.

— Мислех, че е един друг човек. Виж, чакам едно обаждане. Много е важно и щом като говоря с него, ще ти се обадя.

— Зарежи ги тия, Джак. След малко пускаме броя. Готов ли си?

Погледнах часовника си. Бях просрочил с десет минути първия срок.

— Добре, готов съм. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Е, не си пръв, но нищо, добра работа си свършил, Джак. Разбира се, това няма да компенсира изтърваването на първото място, но се чете далеч по-добре и съдържа много повече информация.

— Добре, какво има да се оправя по него? — прекъснах го бързо аз.

Похвалите му не ме вълнуваха. Исках само да съм готов, за да бъде свободен телефонът, когато се обади Рейчъл. Тъй като в стаята имаше само един телефон, не можех да използвам лаптопа си за връзка с „Роки“ и да огледам последната редакция на материала си. Затова Глен ми прочете промените, които бе направил.

— Искам да направя увода малко по-стегнат и по-силен, като наблегна повече на факса. Поиграх си малко с него и ето какво се получи: „Загадъчно съобщение от сериен убиец, който очевидно напада произволно подбирани деца, жени и детективи по разследване на убийства, е подложено в понеделник на анализ от агенти на ФБР. Последни сведения около разследването на убиеца, който те са кръстили «Поета».“ Как ти се струва?

— Чудесно.

Беше променил думата „изследване“ с „анализ“. Не си струваше да протестирам. Следващите десетина минути редактирахме основния текст. Не беше направил значителни промени и със, срока, увиснал на врата му като воденичен камък, така или иначе не бе имал възможността за това. Накрая реших, че някои от замените си струваха, а други бяха направени просто заради самата замяна — така практикуваха всички вестникарски редактори, с които ми се бе случвало да работя. Вторият материал, който беше по-кратък, представляваше мой разказ от първо лице за това, как в усилията си да си обясня причините за самоубийството на брат ми съм открил следата на Поета. Подразбрах, че това си беше просто перчене от страна на „Роки“. Глен не се беше противопоставил. След като привършихме, той ме накара да изчакам на телефона, докато изпрати материалите за копиране.

— Мисля, че може би трябва да държим линията открита в случай, че нещо изскочи — каза Глен.

— Кой ги набира?

— Браун — първата, а Бейър — втората. Аз ще направя окончателната корекция.

Материалите ми бяха в добри ръце. Браун и Бейър бяха двама от най-добрите коректори.

— И така, какви са плановете ти за утре? — запита Глен, докато чакахме. — Знам, че е рано, но трябва да си поговорим за края на седмицата.

— Още не съм мислил за това.

— Трябва да си имаш план, който да следваш, Джак. Какъвто и да е. Не може да излезем с нещо толкова голямо и после да подвием опашка на следващия ден. Трябва да има някаква поредица. За този уикенд ми трябва нещо вътре от кухнята. Нали разбираш, как ФБР преследва сериен убиец, може и малко психологически портретчета на хората, с които работиш. Ще ни трябват и снимки.

— Знам, знам — отвърнах. — Само дето още не съм го обмислил.

Не исках да му споменавам за последното си откритие и новата теория, която в момента обмислях. Подобна информация в редакторските ръце е нещо много опасно. Реших, че е по-добре да изчакам и да разговарям с Рейчъл, преди да му съобщя за възможната връзка между Поета и Хорас Хипнотизатора.

— Какво ще кажеш за бюрото? Ще те допуснат ли пак до разследването?

— Добър въпрос — похвалих го. — Съмнявам ме. Днес май ми махнаха за сбогом. В действителност дори не знам къде са в момента. Предполагам, че са духнали от града. Нещо се е случило.

— Проклятие, Джак. Мислех си, че ти…

— Спокойно, Грег, ще разбера къде са заминали. И когато ги открия, все още имам някакво влияние върху тях, а и като добавиш още няколко неща, за които нямах място в днешните статии… Така или иначе, утре ще имам нещо. Не знам само още какво точно. След това ще се заема с нещата от кухнята. Но не разчитай на никакви фотографии. Тия хора не обичат да ги снимат.

След няколко минути Глен получи съобщение от коректорите, че всичко е наред, и статиите бяха изпратени за набор. Той каза, че отива да надзирава процеса, за да е сигурен, че всичко ще мине добре. Аз обаче бях приключил за тази вечер. Великодушно ми предложи да си поръчам една хубава вечеря за сметка на компанията и да му се обадя сутринта. Обещах му, че непременно ще го направя.

 

 

Докато се чудех дали да звъня за трети път на пейджъра на Рейчъл, телефонът иззвъня.

— Как си, приятел?

— Торсън.

— Ха, как позна?

— Какво искаш?

— Просто ти съобщавам, че агент Уолинг е ангажирана и няма скоро да ти се обади. Така че направи услуга и на себе си, и на нас, и повече не звъни на пейджъра. Става досадно.

— Къде е тя?

— Това вече не ти влиза в работата, разбра ли? Ти си изстреля куршумите, така да се каже. Имаш си материала за статията. Оттук нататък се оправяй сам.

— Вие сте в Лос Анжелис.

— Съобщението излъчено, приключваме.

— Чакай! Виж, Торсън, мисля, че открих нещо. Нека да поговоря с Бакъс.

— Не, сър, повече няма да говориш с когото и да било от екипа на това разследване. Вече си външен човек, Макавой. Не го забравяй. Всички запитвания по това разследване вече се отправят към Отдела за работа с обществеността в главната квартира във Вашингтон.

Бях толкова ядосан, че едва се сдържах да не избухна. Въпреки това успях да го запитам най-любезно:

— Това включва ли и въпросите на Майкъл Уорън, Торсън? Или той има пряка връзка с теб?

— Безнадеждно си заблуден, шибан педал. Не съм певец. Повдига ми се от хора като теб. Изпитвам повече уважение към някои от боклуците, които съм напъхал в панделата, отколкото към теб.

— Да ти го начукам.

— Нали виждаш какво имам предвид? Хората като теб нямат никакво уважение…

— Стига с тия глупости, Торсън. Трябва да говоря с Рейчъл или Бакъс. Имам важна следа.

— Щом имаш нещо, предай го на мен. Те са заети.

Сърбеше ме езикът да го пратя по дяволите, но се сдържах и направих онова, което смятах за правилно.

— Натъкнах се на едно име. Може да се окаже нашият човек. Уилям Гладън. Педофил от Флорида, но е в Лос Анжелис. Най-малкото е бил. Той…

— Знам кой е и какво представлява.

— Така ли?

— Опит от миналото.

В миг ме осени. Затворническите интервюта.

— Проектът за изследване на изнасилвачите? Рейчъл ми е разказвала за него. Той беше ли един от тях?

— Да. Така че го забрави, не е човекът, когото търсим. Мислеше си, че ще си героят, решил случая, нали?

— Откъде знаеш, че не е той? Всичко съвпада и има вероятност да се е научил да хипнотизира от Хорас Гомбъл. След като знаеш за Гладън, значи знаеш и за Гомбъл. Всичко съвпада. Гладън е издирван в Лос Анжелис. Накълцал е една камериерка в мотел. Толкова ли не можеш да го видиш? Камериерката може да се окаже убийството примамка. Детективът — името му е Ед Томас — може да е набелязаната жертва, за която той говори във факса си. Нека да…

— Грешиш — прекъсна ме Торсън с висок глас. — Вече сме го изключили от заподозрените. Ти не си първият, сетил се за него, Макавой. Не си чак толкова велик. Проверихме Гладън, но не се оказа нашият човек, ясно ли е? Не сме глупави. А сега изчезвай и духвай към Денвър. Когато го спипаме, ще ти се обадим.

— Какво искаш да кажеш с думите, че сте отхвърлили Гладън?

— Нямам намерение да те запознавам с подробности. Заети сме достатъчно, а и ти вече не си ни на гости. Както вече ти казах, ставаш досаден.

И той ми затвори още преди да мога да кажа нещо. Треснах слушалката, но тя отскочи и се търколи на пода. Изкушавах се да потърся веднага Рейчъл, но размислих. Какво ли правеше в момента, че беше оставила Торсън да разговаря с мен? Някаква идея започваше да се оформя в съзнанието ми. Дали просто не беше ме надзиравала, докато бях един от тях в разследването? Наблюдавайки ме така, както и аз ги бях наблюдавал? Дали всичко не е било просто една игра?

Прекъснах размишленията си. Не можех да открия истината, докато не разговарям с нея. Трябваше да внимавам, за да не се поддам впечатленията от Торсън да ми диктуват хода на мислите. Вместо това се заех с анализа на онова, което ми беше съобщил той. Беше ми казал, че Рейчъл не може да ми се обади. Била много заета. Какво би могло да означава това? Дали не бяха арестували някой заподозрян, и тя, като главен следовател по делото, да го разпитва? Или заподозреният беше само под наблюдение? Ако беше така, тогава беше възможно да е в автомобил и далеч от телефон.

Или бе накарала Торсън да ми позвъни, изпращайки ми някакво съобщение, което не бе имала куража да ми предаде лично?

Нищо не разбирах. Опитах се да анализирам реакцията на Торсън при споменаването ми на Уилям Гладън. Не беше показал никаква изненада при споменаването на името и със същата лекота го беше отхвърлил. Но след като се замислих върху разговора ни, проумях, че без значение дали се бях оказал прав или не относно Гладън, Торсън пак щеше да се държи по същия начин. Ако бях прав, той би желал да ми попречи. Ако бях сбъркал, едва ли щеше да пропусне възможността да се подиграе с мен.

Отново си помислих, че може да съм прав за Гладън и че бюрото е допуснало грешка, отхвърляйки го като възможен извършител. Ако случаят беше такъв, тогава онзи детектив в Лос Анжелис беше изложен на огромна опасност, без дори да подозира.

Наложи ми се да звъня два пъти до полицейското управление в Лос Анжелис, за да получа номера на детектив Томас в участъка на Холивуд. Когато обаче го потърсих на този номер, никой не отговори и аз набрах дежурния сержант. Полицаят, който вдигна слушалката, ми съобщи, че той отсъства. Не поиска да ми каже защо или кога ще се появи. Реших, че е по-добре да не оставям съобщение.

Затворих телефона и няколко минути пак обикалях из стаята, обмисляйки как да постъпя. Имаше само един начин да получа отговор на въпросите си за Гладън. Трябваше да замина за Лос Анжелис, за да се срещна с детектив Томас. Нямах какво да губя. Статиите ми вече бяха приети, а аз — изритан от разследването. Проведох няколко телефонни разговора и направих резервация за следващия полет на югозапад от Финикс до Бърбанк.

 

 

Дежурният на рецепцията беше същият, който ни беше приел всички в събота.

— И вие май изчезвате яко дим, както виждам.

Кимнах, проумявайки, че говори за агентите на ФБР.

— Да — казах. — Отлетяха.

Той се усмихна.

— Видях ви по телевизията предната вечер.

В първия момент не загрях за какво става дума, но после се сетих. Сцената пред погребалния дом. Тогава бях с ризата на ФБР. Чак сега разбрах, че дежурният ме взема за агент на ФБР. Не го поправих.

— Шефът никак не остана доволен от цялата работа — коментирах.

— Да, хора като вас стават център на вниманието, когато се появяват в градче като нашето. Надявам се да го пипнете.

— Да, и ние също.

Продължи да обработва сметката ми. Запита ме дали имам някакви разходи и аз му казах за обслужването по стаите и за питиетата, които бях взел от барчето.

— Вижте — казах, — предполагам, че трябва да ми впишете в сметката и калъфката на възглавницата. Наложи ми се да си купя дрехи тук и тъй като нямах никакъв багаж…

Вдигнах калъфката пред него, в която бях прибрал няколкото на брой вещи и той се изкикоти на думите ми. След като обаче се убеди какво трябва още да ми впише в сметката, се смути и накрая ми каза, че това било безплатно.

— Разбирам, на хора като вас им се налага да се придвижват бързо — каза той. — Другите дори нямаха време да се отпишат. Излетяха от града като тексаско торнадо.

— Е — произнесох усмихнат аз, — надявам се, че поне са платили.

— О, да. Агент Бакъс ми се обади от летището и ми каза да ги таксувам по кредитната карта и после да му изпратя квитанциите. Но това не е проблем. Радваме се да ви помогнем.

Само го изгледах, а през това време умът ми трескаво работеше.

— Тази вечер ще ги настигна — произнесох накрая. — Искате ли да им отнеса квитанциите?

Той вдигна поглед от книжата пред себе си. Видях колебанието му. Вдигнах ръка в успокояващ жест.

— Всичко е наред. Само ми хрумна. Тази вечер се присъединявам към тях и мислех, че мога и аз да ви помогна. Нали знаете, да спестим разходите за пощенски марки.

Не знаех какво говоря, но внезапно загубих вяра в решението си и ми се прииска да се откажа.

— Е — произнесе дежурният, — не виждам нищо лошо в това. Събрал съм им квитанциите в един плик готов за изпращане. Предполагам, че мога да ви имам доверие колкото и на пощальона.

Той се ухили и аз му се ухилих в отговор.

— Един и същ човек ни подписва чековете, нали така?

— Чичо Сам — изсмя се той. — Веднага се връщам.

Той изчезна в задната стая и аз се огледах наоколо, вече очаквах отнякъде да изскочат Торсън, Бакъс и Уолинг и в един глас да извикат: „Аха, виждаш ли защо нямаме вяра на вашего брата?“

Никой обаче не изскочи от никъде и след малко дежурният се върна с един кафяв плик и ми го подаде заедно с моята хотелска сметка.

— Благодаря ви — казах. — И те ще са ви благодарни.

— Няма проблеми — отвърна дежурният. — Благодаря ви, че избрахте нашия хотел, агент Макавой.

Кимнах и пъхнах плика в калъфа на компютъра ми подобно на крадец. После се запътих към вратата.