Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (16)

16.

И тринайсетте папки бяха тънки. Съдържаха протоколния въпросник от пет страници, предоставян от ФБР и фондацията, и обикновено още няколко страници допълнителни бележки или свидетелства от колегите на жертвата за напреженията от работата.

Почти всички истории си приличаха. Стрес от работата, алкохол, семейни проблеми, депресия. Основната формула на полицейската меланхолия. Депресията обаче беше ключовата съставка. В почти всички случаи депресията — една или друга, е атакувала жертвата от работната му среда. Все пак само неколцина споменаваха, че са били притеснявани от точно определен случай, който са разследвали.

Прехвърлих бързо разделите със заключенията от всеки протокол и бързо отстраних няколко от описаните случаи на самоубийство, тъй като на тях е имало свидетели или са станали при условия, изключващи всякакви съмнения.

Оставащите осем случая щяха да се окажат костелив орех, защото всеки един от тях, поне според бележките в резюметата, изглежда, се вписваше в схемата. При всеки един от тези случаи се споменаваше специфично разследване, затормозило жертвата. Бремето на неразкритите дела и цитатите от По бяха всъщност единствени улики, с които разполагах. По тях се опитвах да открия други случаи на инсценирани самоубийства.

Така отхвърлих още два случая, в които бях открил споменавания за предсмъртни бележки. При всеки един от двата случая жертвата беше оставила писмо до близък човек, майката в единия случай и съпругата в другия, и беше помолила за прошка и разбиране. Бележките не съдържаха нищо напомнящо цитат от разказ или стихотворение. Зачеркнах ги: оставаха още шест.

Докато преглеждах една от оставащите папки, се натъкнах на предсмъртната бележка на жертвата — само един ред, също както при брат ми и Брукс в едно допълнение, съдържащо доклада от следствието. Щом я прочетох, сякаш електрически заряд прониза тялото ми. Знаех този стих:

Де злите ангели летят.

Бързо отворих бележника си на страницата, където си бях записал откъса от „Страната на сънищата“, който Прайн ми беше цитирала от компактдиска на Барлет.

По стръмен и самотен път.

де злите ангели летят

и в здрачини кумирът нощ

издига трон на черна мощ —

дойдох аз в родните места —

от Туле — края на света, —

от онзи край, де сън витай и сред мъгла забулен дреме

вън от пространство — вън от време.

Застинах. Брат ми и Морис Котайт, детективът от Албукерк, който според първоначалното следствие се беше самоубил с един първи неуспешен изстрел в гърдите и следващ в слепоочието, бяха оставили предсмъртни бележки с цитати от едно и също стихотворение. Нямаше вече и капка съмнение.

Чувствата ми обаче на униние и възбуда бързо отстъпиха място на нарастващ гняв. Обземаше ме жестока ярост при мисълта какво бе сполетяло брат ми и другите мъже. Изпитвах истински бяс към живите ченгета заради тяхната слепота и в съзнанието ми светкавично изскочиха думите на Уекслър, когато бях успял да го убедя в правотата си: „Един шибан репортер.“ Сега вече имах представа за гнева му. Но най-вече гневът ми беше насочен към онзи, който бе извършил всичко това, и заради това, колко малко знаех за него. Убиецът се представяше като „кумир“. Аз преследвах фантом.

Останалите пет случая ми отнеха повече от час, докато ги прегледам. В още три досиета открих предсмъртни писма. Другите два случая не бяха свързани със серийния убиец. Единия отхвърлих още като видях датата; беше станал на същия ден, в който Джон Брукс е бил убит в Чикаго. Имайки предвид прецизното планиране на всяко убийство, изглеждаше дори и теоретически невероятно и двете да са извършени в един и същ ден.

Другият случай пък го отхвърлих, защото самоубийството на жертвата беше приписано, наред с другите неща, на отчаянието му от зловещото отвличане и впоследствие убийство на младо момиче от Лонг Айлънд, Ню Йорк. Въпреки че жертвата не бе оставила предсмъртна бележка, първоначално ми се струваше, че самоубийството ще се впише в схемата ми и ще се наложат по-нататъшни проучвания, но към края на доклада се натъкнах на факта, че детективът в действителност е открил извършителя на престъплението и го е арестувал. Това вече излизаше извън схемата, и разбира се, не пасваше на теорията на Лари Уошингтън, която аз също приемах, че един й същи човек убива първо жертвите и после ченгетата, разследващи случаите.

Последните трима, които привлякоха вниманието ми освен случая с Котайт — включваха Гарланд Петри, детектив от Далас, който първо се прострелял в гърдите и после в лицето. Оставил бележка със следния текст: „Тъжно, вече знам какво е, когато силата ти залинее.“ разбира се, не познавах Петри. Но до този момент не бях чувал ченге да използва думата „залинее“. Цитатът определено притежаваше художествени качества. Просто не можех да си представя, че ръката и разумът на едно доведено до самоубийство ченге могат да породят такива думи.

При втория случай предсмъртната бележка също беше само от един ред. Клифърд Белтран, детектив от управлението на областния шериф в Сарасота, Флорида, преди три години според всички данни също бе извършил самоубийство — това беше най-старият случай — оставяйки предсмъртна бележка със следното съдържание „Господи, помогни на мен, бедната душа.“ Тук отново беше смущаващ фактът, че такива сърцераздирателни думи бяха вложени в устата на ченге. Включих и Белтран в списъка си, макар и само по интуиция.

Накрая прибавих и третия случай в списъка си, въпреки че нямаше предсмъртна бележка. Джон П. Маккафърти е бил от отдел „Убийства“ на балтиморската полиция. Сложих го, защото смъртта му по един твърде зловещ начин приличаше на случая с Джон Брукс. Според следствието Маккафърти бе изстрелял един изстрел в пода на апартамента си преди втория, фатален куршум в устата си. Спомних си думите на Лорънс Уошингтън, че по този начин по ръцете на жертвата остават следи от изгорелите барутни газове.

Четири имена. Разгледах ги заедно с бележките, които си бях водил междувременно, и после извадих и книгата на По, която си бях купил в Боулдър.

Беше дебел том, съдържащ всички произведения от По. Проверих съдържанието: поезията беше събрана в седемдесет и шест страници. Проумях, че дългата ми нощ се очертаваше да стане още по-дълга. Позвъних на „Обслужване по стаите“ и поисках кафе, помолих ги да ми донесат и аспирин; прекаляването с кафето със сигурност щеше да доведе до жестоко главоболие. Започнах да чета.

Не съм от онези, които се страхуват от самотата или от тъмното. Живеех сам от десет години, преспивал съм сам в националния парк и съм скитал из изоставени и порутени сгради, само и само да мога да напиша хубава статия. Седял съм в тъмни автомобили в очакване на кандидати и гангстери или страхливи източници. Макар и гангстерите да изпълваха със страх душата ми, и през ум не ми бе минавало, че съм сам в мрака. Тази нощ обаче стиховете на По ме накараха да изтръпна от страх. Може би защото бях сам в хотелска стая в непознат град. Може би защото притежавах документи, в които се описваше насилствена смърт, или защото усещах присъствието на мъртвия си брат. А може би защото вече знаех какво се крие зад думите, цитирани от неизвестния убиец. Но каквото и да беше, обзе ме страх, от който не можах да се освободя дори след като пуснах телевизора.

Четях подпрян върху възглавниците на леглото със запалени и от двете ми страни лампи. Но въпреки това подскочих, когато пред вратата на стаята ми се разнесе бурен смях. Тъкмо се бях настанил удобно върху възглавниците и четях поемата „Енигма“, когато телефонът иззвъня и аз отново подскочих: острият му звън се различаваше толкова много от мекия напевен сигнал на домашния ми телефон. Беше дванайсет и половина и предположих, че е Грег Глен от Денвър.

Докато протягах ръка към слушалката, се сетих, че Глен не знаеше къде съм отседнал.

Беше Майкъл Уорън.

— Исках само да разбера… дали си буден… дали си открил нещо.

Отново изпитах онова странно чувство, съпровождащо съдействието му и многото въпроси. Беше толкова различен от всичките ми досегашни източници на информация. И въпреки това не можех просто така да го разкарам. Беше рискувал твърде много заради мен.

— Все още се ровя — отвърнах. — Седя си и си чета поезията на Едгар Алън По. Направо тръпки ме побиват от страх.

Той се изсмя учтиво.

— Но имаш ли някаква полза от нея… имам предвид самоубийствата?

В този момент нещо ме накара да застана нащрек.

— Хей, откъде се обаждаш?

— От къщи. Защо?

— Не каза ли, че живееш в Мериленд? Значи това е междуградски разговор, нали така? На сметката ти ще бъде записано, че си разговарял с мен, човече. Не помисли ли за това?

Не можех да повярвам на безгрижието му, особено след като ме бе предупредил за ФБР и агентката Уолинг.

— О, по дяволите… Наистина съвсем съм изкукуригал. Виж, едва ли някой ще се заинтересува от сметките ми за телефонните разговори. Нямам достъп до никаква секретна информация за националната ни сигурност, така че няма страшно.

— Не знам. Ти ги познаваш по-добре от мен.

— Да зарежем това. Какво откри?

— Казах ти, че още търся. Натъкнах се на две имена, които могат да ми свършат работа. Съвсем малко.

— Е, това е добре. Радвам се, че рискът си заслужаваше.

Кимнах; беше малко смешно, защото той не ме виждаше.

— Да, още веднъж ти благодаря. Трябва да продължавам. Уморен съм и искам да приключвам.

— Тогава те оставям. Утре, ако имаш възможност, ми се обади по телефона, за да съм в течение.

— Опасно е за теб, Майкъл. Мисля, че ще е по-добре да не знаят, че имаме нещо общо.

— Е, както кажеш. Надявам се да прочета всичко един ден. Имаш ли краен срок?

— Не. Дори и не съм разговарял на тази тема.

— Имаш чудесен редактор. Хайде, да не те разсейвам повече. Наслука.

Скоро думите на поета отново ме грабнаха. Мъртъв от сто и петдесет години, но това не му пречеше да ме сграбчи с протегнатата си от гроба костелива ръка. По беше майстор на настроението и ритъма. Настроението беше зловещо, а ритъмът — често задъхан. Скоро открих, че отъждествявам написаното със собствения си живот. „Живях аз сам в свят от стон“ пише По, „С душа — умираща вълна.“^[1] — Думи, които поне за момента, отговаряха на настроението ми.

Зачетох се и скоро усетих как ме сграбчва меланхолията на поета при откъса от „Езерото на…“.

Но щом покровът на нощта

захлупи всичките места,

и вятърът с потаен шепот

облъхне ги с напев неземен,

тогава — ах, ще ме разбуди

на злото езеро гласът.^[2]

По завладя ужасената ми и благодатна памет. Стана моят кошмар. Бе протегнал ръка и през века и половина, които ни деляха, бе забил леден пръст в гърдите ми.

Смъртта надзърташе от таз вълна,

стаила гроб под нея тя.^[3]

В три часа сутринта приключих с последната поема. Бях успял да открия още един цитат от негово произведение в една предсмъртна бележка. Стихът „Тъжно, вече знам какво е, когато силата ми залинее“, приписван според полицейските доклади на далаския полицай Гарланд Петри, беше взет от поемата „На Ани“.

Не открих обаче никаква връзка на последните думи на Белтран, детектива от Сарагоса, с която и да е поема на Едгар Алън По. Започнах да се питам дали в преумората си просто не я бях пропуснал, макар и да съзнавах, че въпреки късните часове бях чел съвсем внимателно книгата. Просто никъде нямаше нещо подобно. „Господи, помогни на бедната ми душа!“ Сега вече си мислех, че това е била последната искрена молитва на един обзет от мисълта за самоубийство човек. Зачеркнах Белтран от списъка: този вопъл очевидно е бил негов.

Разгледах бележките си, докато се унасях в сън, и реших, че случаите с Маккафърти в Балтимор и Брукс в Чикаго бяха прекалено сходни, за да ги отмина. Знаех какво ще предприема сутринта. Щях да тръгна към Балтимор да открия още.

През нощта сънят се върна. Единственият повтаряш се кошмар през целия ми живот. Както винаги сънувах, че крача по едно огромно замръзнало езеро със синьо-черен лед. Бях сам в безбрежната ледена пустиня, хоризонтът се бе превърнал в ослепителна изгаряща белота. Приведох глава и продължих да крача. Поколебах се, когато дочух глас на момиче, молещо за помощ. Огледах се, но не го видях никъде. Обърнах се и продължих. Направих крачка, две… И тогава една ръка проби леда и ме сграбчи. Задърпа ме към разширяващата се дупка. Никога не разбрах дали ме дърпаше при себе си, или се мъчеше да се изтръгне от прегръдката на леда, независимо че този кошмар твърде често ме спохождаше.

Виждах само ръката, слаба и костелива, да се подава от черната дупка. Разбрах, че ръката — това беше смъртта. Събудих се.

Лампите още светеха, телевизорът продължаваше да работи. Седнах в леглото и се огледах; едва след известно време осъзнах кой съм и къде се намирам. Изчаках да преминат ледените тръпки и се изправих. Изключих телевизора и отидох до малкия бар, скъсах лепенката и отворих вратичката. Избрах си една малка бутилка „Амарето“ и отпих без чаша. Отбелязах в малкия списък, който дават на всеки клиент. Шест долара. Разгледах списъка и безбожните цени само за да се занимавам с нещо.

След малко усетих как алкохолът започва да ме сгрява. Седнах на леглото и погледнах часовника. Беше пет без петнайсет. Трябваше да поспя поне още няколко часа. Пъхнах се под завивките и взех книгата от нощното шкафче. Отворих я на поемата и отново се зачетох. Очите ми се спряха на двата реда.

Смъртта надзърташе от таз вълна,

стаила гроб под себе тя.

След малко изтощеният ми мозък се предаде. Оставих книгата обратно на мястото й и се строполих върху леглото. Пропаднах в бездната на мрака и забравата.