Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (30)

30.

Срещата с местните колеги стана малко преди единайсет. Беше кратка и сладка. Също като ситуацията, където кандидат-женихът иска ръката на годеницата си от баща й. При почти всички случаи мнението на стареца няма никакво значение. Защото всичко е уредено. С внимателно подбрани любезни слова Бакъс обясни на местните, че сега Биг Джий е в града и сега те ръководят представлението. Това предизвика известен ропот и мърморене сред някои от тях, но те бързо бяха заглушени от лъжливите му обещания.

През време на срещата внимателно избягвах да срещам погледа на Торсън. Докато пътувахме в колата, Рейчъл ми обясни причината за сутрешното напрежение между нея и Торсън. Предната нощ на излизане от стаята ми тя се сблъскала с бившия си съпруг в коридора. Външният й вид вероятно му е казал всичко, което е искал да знае. Простенах при думите й; сега нещата вече съвсем се усложняваха. Тя обаче не се безпокоеше и дори намираше ситуацията за крайно забавна.

В края на срещата с местните Бакъс постави задачи. Рейчъл и Томпсън получиха мястото на престъплението с Орсулак. Трябваше да ги придружавам. Майз и Матушак имаха за задача да проследят разпитите, които местните полицаи бяха провели с приятелите на Орсулак, и да се опитат да проследят действията на детектива през последния му ден. Торсън и Картър получиха случая с Хоакин и задачата да възстановят терена, изпотъпкан от местните полицаи. Грейсън щеше да действа като звено за връзка с ченгетата от Финикс, а разбира се, щеше да ръководи представлението от офиса на оперативния отдел, поддържайки контакт по другите случаи с Куантико и другите градове.

 

 

Орсулак бе живял в една малка жълта къща с измазани стени в Темпе, съседно на Финикс градче. Съседите му бяха все криминални случаи. Изброих три разбрицани автомобила, паркирани върху изсъхнали поляни, и два неделни пазара на употребявани коли.

Рейчъл използва ключа, който бе получила от Грейсън, за да разкъса залепената върху вратата лента, предупреждаваща, че жилището е под разследване, след което отключи вратата. Преди да я отвори, тя се обърна към мен.

— Не си забравил, че са го потърсили едва три дни и половина след убийството? Разбираш, нали?

— Разбира се.

Бях смутен, че ми беше задала въпроса пред Томпсън, който се захили, сякаш бях новобранец. Това ме ядоса, макар и в действителност да бях по-зле и от новобранец.

Не бяхме направили и три крачки навътре в апартамента, когато вонята ни блъсна в лицата. За малко не ме накара да изхвърля съдържанието на стомаха си. Като репортер много пъти ми се бе случвало да гледам мъртви тела, но никога до този момент не бях попадал в помещение, в което мъртвото тяло е гнило три дни, преди да бъде открито. Отвратителният мирис беше почти осезаем. Сякаш призракът на Уилям Орсулак пазеше мястото и нападаше всеки, осмелил се да прекрачи прага му. Рейчъл остави входната врата отворена, за да осигури някаква, макар и минимална, вентилация.

— Какво търсите? — запитах аз едва когато се уверих, че мога да говоря.

— За вътрешността, не зная — отвърна тя. — Местните вече са огледали всичко, приятелите му — също…

Тя отиде до масата в трапезарията, която се намираше вдясно от вратата, оставяйки върху нея папката, която носеше. Започна да я разлиства. Бяха част от документите, които местните ченгета бяха раздали на агентите.

— Огледай се — каза тя. — На мен ми изглежда, че не са я подминали, прегледали са всичко основно, но все можеш да попаднеш на нещо, дето са го пропуснали. Само не се докосвай до каквото и да било.

— Добре.

Бавно започнах да оглеждам. Погледът ми се спря на стола във всекидневната. Беше тъмнозелен, но горната част на облегалката беше потъмняла от кръвта, която се беше стекла по облегалката върху седалката. Кръвта на Орсулак.

На пода пред стола и близо до стената зад него тебеширени кръгове сочеха двете дупки, откъдето са били извлечени куршумите. Томпсън приклекна и отвори куфарчето си с инструментите. Започна да пъха тънка метална сонда в отворите. Оставих го там и навлязох навътре в къщата.

Имаше две спални, тази на Орсулак и една допълнителна, която изглеждаше мръсна и изоставена. Върху бюрото в спалнята, използвана от детектива, имаше портретчета на две момчета в юношеска възраст, но според мен момчетата никога не бяха използвали другата, просто защото никога не му бяха идвали на гости. Бавно обходих стаите и банята в коридора, но не видях нищо, което според мене имаше значение за разследването. Тайно се надявах, че ще се натъкна на нещо, което да се окаже от помощ и да впечатли Рейчъл, но си останах с празни ръце.

На връщане във всекидневната не заварих нито Рейчъл, нито Томпсън.

— Рейчъл?

Никой не се обади.

Минах през трапезарията в кухнята, но тя беше празна. Прекосих пералното помещение, отворих една врата и огледах тъмния гараж, но и там не видях никого. На връщане в кухнята видях вратата полуоткрехната и надзърнах през прозореца над мивката. Видях някакво движение във високите храсталаци в дъното на задния двор. Рейчъл крачеше напред с приведена надолу глава, а след нея Томпсън.

Дворът беше открит може би на двадесетина метра назад. Висока двуметрова дървена ограда го пазеше от двете страни. Но в дъното не се виждаше никаква ограда и дворът пропадаше рязко надолу в пресъхналото корито на ручей, обрасло с храсталаци. Двамата се отдалечаваха по една пътека.

— Благодаря ви, че ме изчакахте — казах аз, когато се изравних с тях. — Какво правите?

— Как мислиш, Джак? — запита ме Рейчъл. — Дали Поета просто е паркирал в уличката, почукал е на вратата и е пречукал Орсулак веднага щом е прекрачил прага?

— Не знам. Съмнявам се.

— Аз също. Не, той го е следил. Може би в продължение на няколко дни. Но местните са разпитали из цялата околност и никой от съседите му не е видял кола, която да не е на някого от околните. Никой не е видял нищо извънредно или особено.

— Значи ти мислиш, че той е минал оттук?

— Възможно е.

Тя оглеждаше земята, докато вървеше. Търсеше нещо. Отпечатък от крак в калта, пречупено клонче. Няколко пъти спира и се привежда, оглеждайки отблизо някакви отпадъци около пътеката — кутия от цигари, празна бутилка от безалкохолна напитка. Не се докосна до нищо. По-късно можеха да ги съберат, ако преценят, че е нужно.

Пътеката ни изведе под един стълб за високо напрежение, след който се озовахме в участък гъсто обрасъл с храсталак зад един паркинг за каравани. Огледахме паркинга. Беше доста занемарен. Караваните имаха грубо изработени навеси. При някои от тях те бяха закрити от всички страни с пластмасови плоскости и се използваха като допълнителни спални и жизнени пространства. Тридесетината наблъскани едно в друго жалки жилища на колела излъчваха някакво примирено отчаяние.

— Е, ще влизаме ли? — запита Рейчъл, сякаш ставаше дума за някакъв дипломатически прием.

— Първо дамите — отвърна галантно Томпсън.

Няколко от обитателите на паркинга седяха на стъпалата пред вратите си и на стари дивани пред фургоните. Повечето бяха латиноамериканци; имаше и няколко чернокожи. Може би и неколцина индианци. Наблюдаваха ни как излизаме от храсталака без всякакъв интерес, което означаваше, че са познали ченгетата в нас. И ние им отвърнахме със същото; закрачихме по тесния проход между фургоните.

— Какво ще правим? — поинтересувах се аз.

— Само ще се поогледаме — отвърна Рейчъл. — После може да зададем въпроси. Вършим ли си спокойно работата, те ще разберат, че нямаме намерение да ги изгоним от тук. Това може да помогне.

Очите й неспирно оглеждаха паркинга и всеки фургон, покрай който минавахме. Осъзнах, че за пръв път я виждах да работи в оперативна обстановка. Това не беше като да седиш около масата и да се опитваш да тълкуваш фактите. Сега беше време на усилена работа. Гледах я така напрегнато, както рядко бях гледал някого през живота си.

— Той е наблюдавал Орсулак — произнесе Рейчъл, повече на себе си, отколкото на Томпсън или на мен. — И щом е разбрал къде живее, е започнал да планира нещата си. Как да се вмъкне и как да се измъкне. Трябвало е да си подготви маршрут за оттегляне и кола за бягството, а никак не е вървяло да паркира някъде по улицата на Орсулак.

Вървяхме по главната улица, много тясна, към входа на паркинга, който извеждаше на една градска улица.

— Така че е паркирал някъде тук и останалото разстояние го е изминал пеш.

Първият фургон до входа имаше на вратата табелка „ОФИС“. Една по-голяма табела, закачена за метална рамка върху покрива на фургона твърдеше, че това е ПАРК ЗА МОБИЛНИ ФУРГОНИ „СЛЪНЧЕВИ АКРИ“.

— Слънчеви акри ли? — запита Томас. — Мен ми прилича повече на Слънчев половин акър^[1].

— Нито пък прилича много на парк — добавих аз.

Рейчъл вървеше, без да ни слуша. Мина покрай стълбичката на вратата за пропуска и излезе на градската улица. Беше от четири ленти; намирахме се в промишлената част на града. Точно срещу паркинга от другата страна на улицата се намираше огромен склад, а от двете му страни се виждаха по-малки складови постройки. Следях как Рейчъл оглежда околността и сградите. Очите й се задържаха върху единствената улична лампа, която се намираше през една пресечка. Знаех какво си мисли. Че нощем тук е много тъмно.

Тя тръгна покрай бордюра, а очите й напрегнато се взираха в асфалта, търсейки нещо, каквото и да е, може би угарка от цигара или нещо друго. Томпсън остана до мен, ровейки пръстта с пета. Не можех да откъсна очи от Рейчъл. Видях я как спря и се загледа надолу, прехапвайки устната си. Приближих я.

Блеснала като шепа диаманти под яркото слънце, купчинка парченца натрошено автомобилно стъкло бе събрана до бордюра. Тя я разрови с върха на обувката си.

 

 

Управителят на паркинга за фургони вече бе обърнал поне три чаши за деня, когато отворихме вратата и пристъпихме прага на претъпканото помещение с гръмкото название отпред. Беше съвсем ясно, че фургонът му служеше също така и за дом. Седеше си в зеления, тапициран с кадифе стол с удължена секция за стъпалата. Отстрани беше здравата издраскан от котешки нокти, но иначе беше най-запазената мебел, с която разполагаше. Ако не се броеше телевизорът. Имаше чисто нов „Панасоник“ с вграден видеомагнитофон. Гледаше шоу за домашни покупки; измина доста време, докато благоволи да прехвърли интереса си от екрана върху нас. Устройството, което се предлагаше в момента, режеше и кълцаше зеленчуци без никакви или почти никакви усилия от страна на домакинята.

— Вие ли сте управителят? — запита Рейчъл.

— Това би трябвало да е очевидно, нали така, офицер?

Будно момче, помислих си аз. Беше на около шейсет, със зелени джинси и бяла тениска без ръкави с прогорени дупки на гърдите, през които надничаха сиви косми. Беше започнал да оплешивява и имаше зачервено лице на пияница. Беше бял, единствения бял човек, който виждахме до този момент в паркинга.

— Аз съм агент — каза тя, показвайки му вътрешността на портфейла си със значката.

— ФБР? Нима големите Джи се вълнуват от един толкова дребен обир на кола? Виждате ли колко съм начетен? Знам, че вие самите се наричате „Джи“. Това ми харесва.

Рейчъл ни стрелна с поглед и после се върна на мъжа. Усетих първите тръпки на възбудата.

— Откъде знаете, че става дума за обира на кола? — запита го тя.

— Видях ви там как оглеждахте. Не съм сляп. Гледахте стъклата. Събрах ги на купчина. Уличните чистачни машини я се мярнат веднъж, на месец, я не. По-редовни са през лятото, когато има повече прах.

— Не. Искам да кажа, как въобще разбрахте, че е имало обир на кола.

— Защото спя в задното помещение. Чух ги да се вмъкват през прозореца. Видях ги да шетат из вътрешността на колата.

— Кога беше това?

— Чакайте да си спомня, трябва да е било миналия четвъртък. Чудех се кога ли собственикът ще го съобщи в полицията. Но дори и не съм сънувал, че ФБР ще се загрижи за тая работа. Ами вие двамата, и вие ли сте от големите Джи?

— Това не ви влиза в работата, господин… как се казвате, сър?

— Адкинс.

— Е, господин Адкинс, знаете ли чия е била ограбената кола?

— Не, никога не съм виждал собственика. Само чух, когато строшиха стъклото, и видях момчетата.

— А номера?

— Не, не съм обръщал внимание.

— Не се ли обадихте на полицията?

— Нямам телефон. Можех да използвам този на Тибидо от трети паркинг, но вече минаваше полунощ и знаех, че ченгетата няма да хукнат заради някакъв си обир на кола. Не и тук. Имат си достатъчно работа и без аз да им я създавам.

— Значи вие никога не сте виждали собственика на колата и той никога не е чукал на вратата ви, за да ви пита дали не сте чули или видели хората, ограбили колата му?

— Точно така.

— А какво ще кажете за хлапетата, извършили обира? — запита Томпсън, изпреварвайки Рейчъл. — Вие ги познавате, нали, господин Аткинс?

— Адкинс. С „д“, а не с „т“, господин Джи.

Адкинс се изсмя, сякаш беше изрекъл нещо кой знае колко остроумно.

— Господин Адкинс — поправи се Томпсън. — Е, какво ще кажете?

— Какво да кажа?

— Познавате ли хлапетата?

— Не, не знам кои бяха те.

Отмести погледа си от нас и се загледа в телевизора. Стоката за продан вече беше нова; ръкавица със ситни гумени реснички върху дланта за галене на домашни питомци.

— Знам още за какво може да се използва — захили се Адкинс. Той направи движение, все едно че мастурбира, и намигна на Томпсън. — Точно затова ги продават, да ви кажа.

Рейчъл пристъпи към телевизора и го изключи. Той не протестира.

— Разследваме убийството на полицейски служител. Бихме искали да се съсредоточите. Имаме сериозна причина да смятаме, че колата, която вие сте видели момчетата да ограбват, е принадлежала на заподозрян. Не се интересуваме от момчетата, които са се вмъкнали в колата, но трябва да разговаряме с тях. Вие ни излъгахте преди малко, господин Адкинс. Видях го в очите ви. Момчетата са излезли от вашия паркинг.

— Не, аз…

— Позволете ми да довърша. Да, вие ни излъгахте. Но ние ще ви дадем още една възможност. Можете да ни кажете истината или ще се върнем с още агенти и полиция и ще разгоним фамилията на целия паркинг. Не си ли давате сметка колко крадено имущество ще се намери в тези ламаринени бордеи? Не мислите ли, че можем да се натъкнем на някои лица, търсени от полицията? Какво ще кажете за някои, които се укриват тук? Ами нарушенията на санитарните правила? Ние вече забелязахме едно такова нарушение; има няколко фургона извън територията на лагера. И там живее някой, нали така. Обзалагам се, че вие и работодателят ви вземате допълнително за това. Или може би само вие. Какво ще каже работодателят ви, когато разбере? Какво ще каже, когато приходите спаднат, защото хората, които трябва да ви плащат наема, нямат пари, защото са били депортирани или са задържани в ареста поради неплащане издръжка за деца? А какво да кажем за вас, господин Адкинс? Или искате да дам за проверка серийния номер на телевизора ви?

— Телевизорът си е мой. Купих си го честно и почтено. Но знаете ли какво сте вие? Една Фърчаща Бракувана Разследвачка.

Рейчъл се направи, че не е чула коментара, но Томпсън май не скри усмивка.

— Честно и почтено от кого?

— Няма значение. Бяха братята Тайръл. Те ограбиха онази кола. А ако после дойдат и ме пребият от бой, ще ви дам под съд. Разбрахте ли?

 

 

Следвайки указанията на Адкинс, успяхме да се доберем до фургон номер четири и заобикалящите го картони. Из лагера вече бе плъзнала мълвата, че законът е дошъл на гости. Навсякъде хората бяха наизлезли от свърталищата си. Когато се добрахме до номер 4, братята Тайръл вече ни чакаха отпред.

Седяха върху един стар радиатор под син брезентов навес, опрян над покрива на двоен фургон. До вратата на фургона имаше мивка и сешоар, закрит със същия син брезент да го пази от дъжд.

Двамата братя бяха в юношеска възраст, с може би година разлика, от смесен брак. Рейчъл пристъпи до края на козирката. Томпсън зае позиция на известно разстояние от лявата й страна.

— Здравейте, момчета — изрече тя и тъй като не получи отговор, запита: — Майка ви вкъщи ли е?

— Не, не е, офицер — отвърна по-голямото.

То изгледа брат си, който бавно заклати радиатора с крака.

— Знаете ли, изглеждате ми умни момчета. Не искаме неприятности. Не искаме да създаваме неприятности никому тук. Обещахме на господин Адкинс, че само ще питаме за фургона ви.

— Адкинс, дрън-дрън — обади се и по-малкото.

— Тук сме заради колата, която е била паркирана на пътя миналата седмица.

— Не сме виждали никаква кола.

— Да, не сме виждали никаква кола.

Рейчъл се приближи до по-голямото и се приведе до ухото му.

— Чуй ме сега — произнесе нежно тя. — Това е един от случаите, за който майка ви толкова пъти ви е предупреждавала. Помислете си. Използвайте главите си. Спомнете си какво ви е казвала. Не искате да си имате никакви неприятности или пък да я замесвате и нея. Искате да си отидем и да ви оставим на мира. Има само един начин, по който може да стане това.

 

 

Рейчъл влезе в залата на оперативния отдел стиснала пластмасовата торба като трофей. Положи я върху бюрото на Матушак и агентите се струпаха край него. Бакъс също дойде в залата и загледа торбата сякаш беше Свещеният Граал. После вдигна поглед към Рейчъл, изпълнен с възбуда.

— Грейсън направи проверка в полицейското управление — каза той. — Няма подаден никакъв сигнал за ограбване на кола на това място. Нито през онзи ден, нито през седмицата. Човек би си помислил, че всеки уважаващ законите гражданин, станал жертва на грабеж, ще подаде веднага оплакване в полицията.

Тя кимна.

— Да, би си помислил.

Бакъс се обърна към Матушак, който вдигна торбата от бюрото си.

— Знаеш какво да правиш, нали?

— Да.

— Искам най-после нещо определено. Крайно време е.

Торбата съдържаше автомобилна стереоуредба, открадната от последен модел „Форд Мустанг“, бял или жълт, в зависимост от това, кой от двамата братя Тайръл бе имал по-добро зрение в тъмното.

Това беше всичко, което успяхме да научим от тях: надеждата ни обаче беше голяма, Рейчъл и Томпсън ги разпитваха поотделно, после си ги размениха и пак ги разпитаха, но радиото беше единственото, което те можеха да ни дадат. Казаха, че никога не са виждали шофьора, оставил мустанга до бордюра пред „Слънчевите акри“ и не са взели нищо друго, освен стереоуредбата. Дори не си направили труда да отворят багажника и не погледнали номера да видят дали колата е с аризонска регистрация.

Докато Рейчъл оформяше доклада и пишеше запитване за проучване на колата, което да бъде предадено до всички оперативни служби, Матушак подаде серийния номер на стереоуредбата до отдела за идентификация на превозни средства във Вашингтон, окръг Колумбия, после даде самата уредба на един техник да я обработи. Томпсън бе взел отпечатъците на братята Тайръл, за да ги елиминира при изследването на уредбата.

Техникът не откри никакви други отпечатъци по уредбата, освен тези на братята Тайръл. Серийният номер обаче се оказа следа. Оказа се, че уредбата е била монтирана на бледожълт мустанг регистриран в корпорацията „Херц“. Матушак и Майз се отправиха в „Скай Харбър Интернешънъл“, за да продължат с издирването на колата.

Настроението на агентите беше приповдигнато. Рейчъл беше направила пробив. Разбира се, нямаше гаранция, че мустангът е бил каран от Поета. Но времето, през което е бил паркиран пред „Слънчеви акри“, съответстваше на периода, в който Орсулак е бил убит. Съществуваше също така и фактът, че взломът, извършен от двамата братя, не е бил докладван в полицията. Това вече беше определена следа, от която вече можеха да се направят изводи за начина на действие на Поета. Споделях възторга им. До този момент убиецът беше някаква загадка, фантом. Откритието обаче на следа като стереоуредбата вече правеше перспективата за залавянето му реална. Вече свивахме кръга.

През по-голямата част от следобеда се стараех да не се пречкам из краката на агентите и само гледах как Рейчъл работи. Бях очарован от уменията й, изумен как бързо бе успяла да открие стереоуредбата и как бе разговаряла с Адкинс и братята Тайръл. В един момент ме забеляза и запита какво правя.

— Нищо, само гледам.

— Приятно ти е да ме наблюдаваш?

— Бива си те в това, което вършиш. Винаги е интересно да гледаш някой като теб.

— Благодаря ти. Просто извадих късмет.

— Имам чувството, че доста ти върви.

— В работа като нашата всеки е творец на късмета си.

В края на деня Бакъс прочете копие от известието, което тя бе предала до всички оперативни служби в страната, и я запита:

— Как мислиш, дали изборът на колата не е бил преднамерен? Бледожълт мустанг.

Рейчъл кимна, знаеше отговора.

— Библията — изрече Бакъс. — „И видях бледия кон, а името на този, който го яздеше, беше Рейчъл.“

— „И адът вървеше след него“ — завърши тя.

 

 

В неделя през нощта пак се любихме и тя сякаш беше още по-всеотдайна и взискателна в ласките ни. Накрая, ако имаше някой от двама ни, който да си има едно наум, това бях аз. В същото време, докато в момента нямаше нищо по-важно на света за мен от желанието ми да се отдам на чувствата, които изпитвах към нея, нещо тихичко ми нашепваше да се запитам за мотивите й. Не можех да се освободя от съмнението, че целта й е не толкова да достави наслада на нас двамата, колкото да уязви бившия си съпруг. Мисълта ме накара да се почувствам виновен и неискрен.

По-късно, докато лежахме отпуснати в прегръдките си, тя ми прошепна, че ще остане до сутринта.