Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (11)

11.

Езерото Мичиган бе замръзнало покрай брега, ледът бе опасно назъбен и напукан след поредната буря. Горните етажи на Сиърс Тауър просто ги нямаше, погълнати напълно от мръснобялата пелена, захлупила града. Зърнах всичко това през прозореца на експреса. Наближаваше обяд и предположих, че до края на деня пак ще завали. Помислих си за студа в Денвър, докато слизах на гарата Мидуей.

Бяха изминали три години от последното ми идване в Чикаго. И въпреки студа не пропуснах мястото. В началото на осемдесетте посещавах журналистическото училище в Медил и се влюбих в града. Надявах се да остана на работа в някой от местните вестници; издържах изпитите и в „Трибюн“ и „Сън Таймс“, но изпитващите и в двата вестника ме посъветваха да поработя другаде и посъбера малко опит, след което да се върна с публикациите си. Изпитах горчиво разочарование. Не толкова: че ме бяха отхвърлили, колкото, че трябваше да напусна, града. Разбира се, можех да остана и в „Сити Нюз Сървис“, където работех, докато учех, но това не беше онзи опит, който редакторите търсят, а и на мен самия не ми се нравеше особено работата в телеграфна агенция, която ви плаща по-скоро като на студент, който се нуждае повече от публикации, отколкото от пари. Така че се прибрах у дома и започнах работа в „Роки“. Изтекоха доста години. В началото идвах по два пъти в годината в Чикаго да се срещам с приятели и да се отбивам в любимите си барове, но постепенно и това отмина. Последният път беше преди три години. Приятелят ми Лари Бернард току-що бе започнал работа в „Трибюн“ след една продължителна обиколка за събиране на опит като тази, която ми препоръчваше редакцията. Отидох да го видя и оттогава не се бях връщал в града. Предполагам, че вече бях събрал необходимите публикации за вестник като „Трибюн“, но до този момент не бях събрал сили да ги изпратя в Чикаго.

Таксито ме стовари пред „Хайът“ от другата страна на реката. Можех да се нанеса в стаята си едва след три, така че оставих багажа си на пиколото и отидох до телефоните. Открих номера на денвърското полицейско управление и поисках да ме свържат с детектива Лорънс Уошингтън. Затворих след като чух гласа му. Исках просто да се уверя, че е на работа. Опитът ми с ченгетата като репортер ме беше научил никога да не си уговарям срещи с тях. Така не им давах възможност да избягат. Повечето от тях изобщо не разговаряха с репортери, а мнозинството изобщо не искаше дори да ги виждат с представители на пресата. А пък с малцината, които го правеха с охота, човек трябваше да бъде особено нащрек. Така че се налагаше човек да ги дебне. Това беше игра с определени правила.

Погледнах часовника си. Беше почти обед. Имах още двайсет часа на разположение. Полетът ми до летище „Дълес“ беше в осем следващата сутрин.

Хванах едно такси пред хотела и казах на шофьора да включи отоплението, след което да ме откара до Белмонт и Уестърн покрай парка Линкълн. По пътя щях да се отбия до мястото, където е било намерено тялото на Сматърс. Беше изтекла една година от деня, в който е било открито тялото му. Идеята ми беше, че ако успеех да го открия, щеше да изглежда почти по същия начин както тогава.

Отворих сака, включих компютъра и отворих файла с публикациите на „Трибюн“, които бях качил предната вечер в библиотеката на „Роки“. Запознавах се с материалите по делото на Сматърс, когато се натъкнах на параграфа, описващ откриването на тялото от един доцент по зоология, който се прибирал за по-напряко през парка от квартирата на приятелката си. Момчето било намерено на една покрита със сняг площадка, където през лятото се провеждали турнирите на италианско-американската лига по италиански кегли. Според репортажите площадката на Кларк до Уисконсин се виждала от червения хамбар, който всъщност бил детската зоологическа градина в града.

Движението беше слабо и след десет минути стигнахме парка. Казах на шофьора да пресече Кларк и да отбие встрани, когато стигнем до Уисконсин.

Пресен сняг беше покрил полето: забелязваха се само няколко следи от автомобили. Снегът върху пейките по алеята беше дебел около седем-осем сантиметра. Тази част от парка изглеждаше съвсем безлюдна. Излязох от таксито и се запътих към площадката, без да се надявам на нещо специално, но въпреки това в очакване на нещо, каквото и да е то. Не знаех точно какво. Може би просто беше обзелото ме настроение. По средата на пътя се натъкнах на няколко успоредни следи от гуми в снега, които пресичаха маршрута ми отляво надясно. Пресякох и попаднах на още едни, които този път водеха отдясно наляво, очевидно автомобилите се бяха върнали по същия път. Сигурно бяха някакви момчета. Може би са ходили до зоологическата градина. Ако беше отворено. Погледнах към червения хамбар и в този момент забелязах цветята, оставени в корените на един могъщ дъб на двадесетина метра.

Тръгнах към дървото. Цветята бяха оставени във връзка с годишнината от смъртта на момчето. Когато стигнах до дървото, видях, че цветята — яркочервени рози, разпръснати като кръв по снега — всъщност бяха изкуствени, направени от дървени стърготини. Там, където се разклоняваше най-долният клон, видях малка студийна снимка на усмихнато момче, с лакти върху масата и подпряло лицето си с ръце. Носеше червено сако и бяла риза с много малка синя вратовръзка. Сигурно близките му са били тук. Замислих се защо ли не бяха оставили цветята и снимката на гроба на момчето.

Огледах се. Лагуните около хамбара бяха заледени и по тях се пързаляха няколко двойки. Нямаше други хора. Хвърлих поглед през рамото към Кларк Стрийт и видях таксито, което ме чакаше. От другата страна на улицата зад колата се издигаше тухлена кула. Видях надписа върху навеса отпред: „Хемингуей Хаус“. Това беше сградата, от която беше излязъл доцентът, открил дребното тяло на момченцето.

Отново погледнах снимката и без никакво колебание протегнах ръка. Пъхнах я в джоба. Беше в пластмасов калъф подобно на шофьорска книжка. На гърба беше написано името на момчето и нищо друго. Съзнавах, че един ден, когато пиша статията, може да ми потрябва.

Щом отново седнах в таксито, то ми се стори като гостоприемна всекидневна с камина. Започнах да прелиствам статиите в „Трибюн“, докато пътувах към управлението.

Обстоятелствата бяха не по-малко ужасяващи от тези при убийството на Тереза Лофтън. Момчето е било примамено — от един ограден център за възстановяване към едно основно училище на Дивижън Стрийт. Малкият Боби Сматърс заедно с двама свои приятели отскочили в парка да правят снежни човеци. Когато учителката забелязала, че ги няма в класната стая, излязла да ги потърси. В този момент обаче станало ясно, че Боби Сматърс е изчезнал. Двете дванайсетгодишни момчета не успели да обяснят на полицейските следователи какво се е случило. Според тях той просто изчезнал. Както си играели в снега, по едно време се огледали и видели, че го няма. Помислили, че се е скрил и ги чака някъде в засада, за да ги обсипе със снежни топки, и затова не тръгнали да го търсят.

Един ден по-късно Боби бил открит на заснежената площадка в парка Линкълн. Седмиците интензивно разследване, подето от детектива Джон Брукс, който ръководел случая като главен следовател, не открили нищо ново, което да допълни думите на двамата съученика на Боби: момчето просто изчезнало в онзи ден.

Търсех сходствата с Лофтън, докато прехвърлях статиите. Не бяха много. Тя беше бяла жена, а момчето — чернокожо дванайсетгодишно дете. Но и двамата са открити двайсет и четири часа след изчезването им; осакатените им тела са намерени в градските паркове. Последното сходство беше, че и двамата са прекарали последния си земен ден в детски целодневни домове: момчето в занималнята на училището си, жената в дневния детски дом, където е работела. Не виждах значението на тези връзки, но те бяха всичко, с което разполагах.

 

 

Полицейското управление представляваше крепост от оранжеви тухли. Беше двуетажно обширно здание, подслонило също така и първия областен съд на областта Кук. През опушените стъклени врати непрестанно влизаха и излизаха хора. Блъснах вратите и се озовах в кално и мокро от снега фоайе. Предният плот беше изработен от подобни тухли. Някой можеше да мине и с кола през стъклените врати и пак нямаше да може да се добере до ченгетата зад плота. Гражданите, застанали пред него, бяха друга история.

Погледнах към стълбите от дясната ми страна. Знаех, че водят към бюрата на детективите, и бях изкушен да пренебрегна процедурата и да поема нагоре. Обаче размислих и се отказах. Наруши ли човек дори и смехотворните изисквания на ченгетата, жална му майка. Пристъпих към един от полицаите зад плота. Той изгледа калъфа на компютъра ми.

— Да не постъпвате на работа при нас?

— Не, това е просто компютър. Бих искал да говоря с детектив Лорънс Уошингтън.

— А вие сте?

— Казвам се Джак Макавой. Той не ме познава.

— Имате ли уговорена среща?

— Не. Става въпрос за делото Сматърс. Предайте му това.

Ченгето повдигна вежди.

— Знаете ли какво, я дайте да видим какво има в чантата ви и нека да огледам компютъра ви, докато телефонирам.

Изпълних нареждането му и отворих компютъра, както ме караха да го правя по летищата. Включих го, изключих го и го оставих настрани. Ченгето не отделяше погледа си от мен, докато разговаряше с някого с притисната към ухото си слушалка. Предположих, че беше секретарката. Разсъдих, че споменаването на случая със Сматърс щеше поне да ми осигури пропуск за първата линия.

— Тук при мен има един гражданин, който иска да се види с Лари Дългокракия относно хлапето.

Той слуша няколко секунди и после затвори.

— Вторият етаж. Нагоре по стълбите, наляво, по коридора, последната врата — отдел „Убийства“. Чернокож е.

— Благодаря ви.

Докато се качвах по стълбите, от ума ми не излизаше колко естествено ченгето бе нарекло Сматърс „хлапето“ и как колегата му бе разбрал за кого става дума. Това ми каза много за случая, повече, отколкото написаното във вестника. Ченгетата правят всичко възможно, за да деперсонифицират случаите си. В това отношение наподобяват серийните убийци. Ако жертвата не е лице, което е живяло, дишало и изпитало предсмъртна болка, то не може да ви стори нищо лошо. Да наречеш обаче жертвата „хлапето“ беше точно противоположният подход. Това ми съобщаваше, че и след година случаят все още не е приключен в участъка на Трети район.

Залата на отдел „Убийства“ беше с размерите на половин тенис корт и постлана с тъмнозелен мокет. Беше разделена на три части с по пет работни бюра във всяка. Две двойки бяха обърнати една към друга, докато петото бюро, на сержанта, беше в дъното. Покрай стената от лявата ми страна се редяха високи шкафове с отделения за документи, заключени със стоманени пръти по дължината на дръжките им. В дъното, зад работните секции, имаше два офиса със стъклени прозорци, обърнати към залата. Единият беше на лейтенанта. Другият изглеждаше като помещение за разпити. Вътре имаше маса и двама души, мъж и жена, които ядяха сандвичи. Освен тях в залата имаше още трима мъже на бюрата си и секретарка зад едно бюро до вратата.

— Искате да се срещнете с Лари ли? — запита ме тя.

Кимнах и жената посочи към мъжа седнал на едно бюро в дъното на стаята. Беше сам в работната секция. Запътих се натам. Той не вдигна поглед дори когато застанах до него.

— Още ли вали? — запита той.

— Вече не. Но скоро ще започне пак.

— Винаги е така. Аз съм Уошингтън, какво искате?

Погледнах другите двама детективи в другите секции. Никой не гледаше към мен.

— Дойдох да си поговорим на четири очи, ако е възможно. Става въпрос за хлапето Сматърс. Имам известна информация по случая.

Без да се оглеждам наоколо, можех да се закълна, че това ги накара да впият погледи в мен. Уошингтън най-после остави молива си и ме погледна. Стори ми се, че е над тридесетте. Косата му бе късо подстригана. Изглеждаше в добра форма. Забелязах го още преди да се изправи. Беше бърз и схватлив. Носеше тъмнокафяв костюм с бяла риза и вратовръзка на райета. Сакото едва побираше могъщия му гръден кош.

— Искате да говорим значи на четири очи, а? Какво носите?

— Е, тъкмо за това ще стане дума при разговора ни на четири очи.

— Да не сте случайно от онези, които искат да си признаят?

Ухилих се.

— Ами ако съм? Може и да съм решението ви на случая.

— Това наистина ще бъде събитието на годината. Добре, нека влезем в стаята. Надявам се, че няма да ми пропилеете времето… как ви беше името?

— Джак Макавой.

— Добре, Джак, ако изритам тия хора оттук и си загубя времето, лошо ви се пише.

— Не мисля, че ще имате такъв проблем.

Той се изправи и видях, че беше твърде нисък. Сякаш му бяха прикачили долната половина на друг човек. Къси, тромави крака под широк и силен торс. Дежурното ченге долу така и го беше нарекло, Лари Дългокракия. Колкото и добре да се обличаше, тази особеност на физиката му винаги щеше да го издава.

Тръгнах подире му към вратата на помещението, където мъжът и жената ядяха сандвичите си. Той хвърли един поглед през рамо към калъфа, който носех.

— Какво имате там?

— Компютър. Ще ви покажа някои неща, ако ви интересува.

Той отвори вратата и двамата вътре вдигнаха поглед.

— Съжалявам, пикникът ви приключи — каза Уошингтън.

— Може ли още само десет минутки, Дългокракия? — запита мъжът, преди да се изправи.

— Няма начин. Имам клиент.

Те завиха покорно останките от сандвичите си и излязоха, без да кажат повече дума. Мъжът ми отправи поглед от онези, с които се поздравяват досадниците. Не давах и пет пари. Уошингтън ми махна да влизам и аз поставих компютъра върху масата до сгънатия картонен знак със символа „Пушенето забранено“. Седнахме на масата един срещу друг. Помещението миришеше на застоял цигарен дим и витрина с италианска салата.

— А сега кажете какво мога да направя за вас? — запита той.

Събрах мислите си и се опитах да изглеждам спокоен. Общуването с ченгетата никога не ми се удаваше, макар професията им да ме привличаше като магнит. Винаги се боях да не ме заподозрат в нещо. Нещо лошо.

— Не знам как да започна. От Денвър съм. Току-що пристигнах сутринта. Репортер съм и идвам от…

— Я почакай, я почакай? Ти си репортер? Какъв по-точно? — започна да ми говори на ти.

Забелязах, че се ядоса. Аз обаче бях подготвен за това.

— Репортер съм от вестник. Работя за „Роки Маунтън“. Само ме изслушай и после, ако искаш, можеш да ме отпратиш. Няма да протестирам. Не мисля обаче, че ще го направиш.

— Виж, човече, вече знам всичко за заобикалящия ме свят, чувал съм го от такива като теб. Просто нямам време, разбираш ли? Нямам и една шибана минута свободно време…

— Какво ще кажеш, ако Дан Брукс е бил убит?

Наблюдавах много внимателно лицето му, за да разбера как са му въздействали думите ми. Лицето му остана съвсем безизразно.

— Твоят партньор — казах. — Мисля, че са го убили.

Уошингтън поклати глава.

— Чух всичко дотук. Само че кой? Кой би могъл да го убие?

— Същият, който е убил и брат ми. — Замълчах за момент, без да откъсвам очи от него, за да привлека вниманието му. — Той беше ченге от отдел „Убийства“. Работеше в Денвър. Убиха го преди месец. Отначало колегите му също мислеха, че е било самоубийство. Започнах да разследвам случая и завърших при теб. Репортер съм, но работата не е в професията ми. Става въпрос за брат ми. И за партньора ти.

Уошингтън сви вежди и дълго време ме съзерцава. Чаках го. Той беше застанал на кръстопът. Или щеше да мине хребета с мен, или щеше да ме изрита. Отмести поглед и се отпусна на стола си. Извади от вътрешния си джоб пакет цигари и запали. Издърпа един стоманен пепелник от ъгъла на масата. Зачудих се колко ли пъти е слушал да му казват, че пушенето вреди на здравето му. Наклони глава, когато изпусна дима, който се устреми нагоре, утаявайки се под тавана. Уошингтън се приведе над масата.

— Не съм сигурен дали не си някой луд, който си въобразява разни неща. Дай да видя някакъв документ за самоличност.

Бяхме прекрачили хребета. Извадих портфейла си и му подадох шофьорската си книжка, журналистическата си карта и полицейския пропуск за денвърското полицейско управление. Той ги огледа внимателно отблизо, но аз вече знаех, че е решил да ме изслуша. Имаше нещо около смъртта на Брукс, което го караше да слуша история от репортер, когото за пръв път виждаше.

— Добре — произнесе той, докато ми подаваше обратно документите. — Значи всичко е наред. Това, разбира се, не означава, че съм длъжен да ти вярвам.

— Разбира се, че не си длъжен. Макар че според мен вече вярваш.

— Виж, имаш ли намерение да ми разкажеш историята си или не? Не мислиш ли, че ако имаше само една сламчица, за която да се хвана, нямаше да връхлетя като… като… Какво впрочем знаеш ти за случая?

— Не много. Само писаното във вестниците.

Уошингтън угаси цигарата си на ръба на пепелника и после пусна угарката вътре.

— Хей, Джак, разкажи си историята. Иначе можеш да ми направиш голяма услуга, като си вдигнеш чуковете оттук.

Не се нуждаех от записките си. Разказах му я с всяка подробност, защото ги знаех всичките наизуст. Отне ми половин час, през който той изпуши още две цигари, но не зададе никакъв въпрос. Нито веднъж не извади цигарата от устата си, макар димът да се виеше нагоре и да скриваше очите му. Но аз знаех. Беше точно както с Уекслър. Просто потвърждавах нещо, което бе чувствал през цялото време.

— Искаш ли номера на Уекслър? — запитах го накрая. — Той ще потвърди, че всичко казано от мен е самата истина.

— Не, ще го взема по-късно, ако се наложи.

— Имаш ли някакви въпроси?

— Не, за момента нямам.

Той само ме изгледа.

— Тогава каква е следващата стъпка?

— Ще проверя всичко. Къде си отседнал?

— В „Хайът“, долу край реката.

— Добре, ще ти позвъня.

— Детектив Уошингтън, това не е достатъчно.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че дойдох тук да събера информация, не да я раздавам и сетне просто да се прибера в стаята си. Искам да ми разкажеш за Брукс.

— Виж, момчето ми, двамата с теб нямахме никаква такава сделка. Ти дойде при мен, разказа ми историята си. Нямаше никаква…

— Слушай, не се отнасяй толкова покровителствено с мен, аз не съм ти някакво току-що проходило пласьорче. Дадох ти нещо и искам нещо в замяна. Затова и дойдох.

— Засега нямам нищо за теб, Джак.

— Това са глупости. Седиш си спокойно и лъжеш като дърт циганин, Лари Дългокрачко, но знам, че криеш нещо. А точно то ми трябва.

— Добре, значи да ти кажа всичко, а? И да публикуваш една хубава и голяма статия, за да домъкнеш тук лешоядите от цялата страна ли?

Приведох се над масата.

— Казах ти, че не го правя заради статията.

Облегнах се обратно и двамата се загледахме един друг. Допуши ми се, но нямах цигари, а не желаех да прося от него. Тишината беше нарушена, когато един от детективите, които бях видял в залата, отвори вратата и надникна.

— Всичко наред ли е?

— Разкарай се оттук, Рецо — изръмжа Уошингтън. Той изчака вратата да се затвори и каза: — Нахалник! Навсякъде си пъха носа. Знаеш какво им е на ума, нали? Мислят си, че може би си дошъл да си признаеш, че си убил момчето. Днес нали е годишнината от смъртта му, знаеш. Случват се и налудничави неща. Почакай само да видиш, като чуят историята.

Спомних си фотографията на момчето в джоба ми.

— Отбих се до мястото, докато идвах насам. Има цветя.

— Никога не остава без цветя — каза Уошингтън. — Семейството всеки ден е там.

Кимнах и за пръв път усетих вина, че бях взел снимката. Не казах нищо. Чаках Уошингтън. Той сякаш се поотпусна малко. Лицето му се смекчи.

— Виж, Джак, трябва да направя някои проверки. И да обмисля някои неща. Реша ли да ти разкажа, ще ти се обадя, непременно ще ти позвъня. Върни се в хотела, направи си масаж ли, нещо друго ли. Така или иначе ще ти се обадя след два часа.

Кимнах неохотно и той се изправи. Протегна ми ръка през масата, дясната си ръка. Разтърсих я.

— Много добра работа. За репортер, искам да кажа.

Вдигнах компютъра и излязох. Залата на отдела вече започваше да се пълни с народ и повечето ме изпроводиха с поглед. Предполагах, че съм прекарал достатъчно време вътре, за да не ме смятат за луд. Навън бе станало още по-студено и снегът падаше на едри и гъсти парцали. Отне ми четвърт час, докато успея да хвана такси.

На връщане помолих шофьора да спре до Уисконсин и Кларк и изскочих от колата, като се затичах през снега към дървото. Оставих снимката на Боби Сматърс на мястото, откъдето я бях взел.