Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (35)

35.

Наближаваше единайсет и половина, когато спрях пред холивудския участък на лосанджелиското полицейско управление. Вече знаех какво да очаквам, докато оглеждах тухлената крепост на Уилкокс Стрийт. Не знаех дали Томас все още е там, в този късен час, но се надявах, че тъй като е детективът, ръководещ разследването на един скорошен случай — убийството на камериерката от мотела — е все още на работното си място, а не на улицата в търсене на Гладън.

Зад входната врата се намираше фоайе, покрито със сив линолеум, два зелени винилови дивана и преградата, зад която седяха трима униформени полицаи. Наляво имаше вход за коридора, а над стената над него висеше надпис „Детективско бюро“, придружен със стрелка, сочеща надолу по коридора. Погледнах единствения дежурен полицай, който не говореше по телефона, и кимнах, сякаш правех обичайната си нощна визита. Бях успял да измина само три крачки по коридора, когато ме спря.

— Я почакайте, колега. С какво мога да ви помогна?

Извърнах се и посочих към табелата.

— Трябва да отида до детективското бюро.

— За какво?

Приближих до преградата, за да не разговаряме през цялото фоайе.

— Искам да се срещна с детектив Томас.

Извадих журналистическата си карта.

— Денвър — прочете полицаят в случай, че бях забравил откъде съм. — Чакайте да проверя дали се е върнал. — Имате ли уговорена среща?

— Доколкото ми е известно, не.

— Каква работа можете да имате чак от Денвър… да, Томас върна ли се? Тук има един човек от Денвър, който иска да говори с него.

Той слуша известно време, веждите му се смръщиха, докато приемаше информацията, и после затвори.

— Добре. Вървете по коридора. Втората врата вляво.

Благодарих му и се запътих по коридора. По двете стени висяха дузини черно-бели снимки на професионални изпълнители, заедно с тези на полицейски отбор по софтбол и на служители, загинали при изпълнение на служебния им дълг, на вратата, която ми бяха казали да отворя, имаше табелка „ОТДЕЛ ПО РАЗСЛЕДВАНЕ НА УБИЙСТВА“. Почуках, изчаках малко да ми отговорят и въпреки че не получих отговор, я отворих и пристъпих вътре.

Рейчъл седеше зад едно от шестте бюра в стаята. Останалите бяха празни.

— Здравей, Джак.

Кимнах. Изобщо не бях изненадан, че я виждам.

— Какво правиш тук?

— Това би трябвало да е очевидно, след като ти явно ме очакваш. Къде е Томас?

— В безопасност.

— Защо бяха всички тия лъжи?

— Какви лъжи?

— Торсън ми каза, че Гладън не бил заподозрян. Каза ми, че го проверили и го отписали. Затова и дойдох. Мислех си, че или ме лъже, или греши. Защо не ми се обади, Рейчъл? Цялата тая работа…

— Джак, бях много заета с Томас и знаех, че ако все пак ти се обадя, щеше да ми се наложи да те лъжа, а не исках да го правя.

— И тогава накара Торсън да го направи вместо теб. Страхотно! Много ти благодаря. Всъщност така е по-добре.

— Стига детинщини! Имах да се тревожа за нещо далеч по-сериозно от твоето сърдене. Съжалявам. Виж, нали съм тук? Защо, мислиш, е това?

Вдигнах рамене.

— Знаех си, че ще дойдеш, без значение какво ти е наговорил Торсън — каза тя. — Познавам те, Джак. Трябваше само да се обадя на самолетните агенции в града. След като разбрах за полета ти, оставаше ми само да те чакам. Надявам се само Гладън да не наблюдава участъка. Ти беше сред показаните по телевизията. Това означава, че той сигурно те смята за агент. Ако те е видял да влизаш тук, ще разбере, че му готвим капан.

— Но ако той е бил там някъде отвън и достатъчно близо, за да ме разпознае, тогава ще го пипнете, нали така? Защото сте поставили пред участъка двайсет и четири часово наблюдение за него.

Тя се усмихна. Бях отгатнал.

Рейчъл вдигна един портативен радиотелефон от бюрото и повика командния пост. Веднага познах гласа. Беше Бакъс. Предаде му, че идва с един гост. После приключи обаждането и се изправи.

— Хайде да тръгваме.

— Къде?

— До командния пост. Не е далеч.

Говореше кратко, без много обяснения. Прозвуча ми студено и просто не можех да повярвам, че преди по-малко от денонощие с тази жена се бяхме любили. Сякаш изведнъж се бях превърнал в някакъв непознат. Запазих спокойствие, докато прекосявахме един коридор, извеждащ на служебния паркинг на гърба на участъка, където я чакаше кола.

— Колата ми е отпред — казах.

— Виж, ще се наложи да остане там засега. Освен ако не искаш да продължаваш сам и да се пишеш смелчага.

— Виж, Рейчъл, ако не бяха ме излъгали, това можеше и да не се случи. Можеше дори и да не дойда.

— Разбира се.

Тя влезе в колата и я запали, след което отключи и моята врата. Винаги съм се дразнел от това, но не казах нищо. Излезе от паркинга и пое по Булеварда на залеза, натиснала здраво педала на газта. Мълчеше през цялото време, докато един червен светофар не я накара да спре.

— Откъде научи това име, Джак? — запита тя.

— Какво име? — отвърнах с въпрос аз, макар и да знаех за кого става дума.

— Гладън, Джак. Уилям Гладън.

— Пиша си редовно домашните работи. А вие как го открихте?

— Не мога да ти кажа.

— Рейчъл… Виж, това съм аз, не си ме забравила, нали? Ние правихме, аз… — Не можех да го изрека на глас от страх да не прозвучи фалшиво. — Мислех си, че между нас има нещо, Рейчъл. А сега се държиш като с досадник или нещо такова. Аз… Виж, информацията, която знам, ли ти е нужна? Ще ти кажа всичко. Разбрах го от вестниците. В съботния брой на „Лос Анжелис Таймс“ имаше голяма статия за Гладън. В нея се разказваше, че се познавал с Хорас Хипнотизатора в Райфорд. Просто свързах едното с другото. Не беше особено трудно.

— Добре, Джак.

— А сега ти.

Мълчание.

— Рейчъл?

— Този разговор неофициален ли е?

— Знаеш, че не е необходимо да ми задаваш този въпрос.

Тя се поколеба за момент и после сякаш се отпусна.

— Добрахме се до Гладън по две отделни следи, които просто изскочиха по едно и също време. Това ни кара да се чувстваме сигурни, че той е човекът, когото търсим. Първо, колата. Службата за идентифициране на автомобили проследи серийния номер на стереоуредбата до една кола, която пък на свой ред беше проследена до „Херц“. Спомняш ли си?

— Да.

— Така, Матушак и Майз отидоха на летището и издириха колата. Някакви любители на ските от Чикаго вече я били наели. Наложи им се да ходят чак до Сидона, за да я върнат. Обработиха я. Не откриха нищо интересно, разбира се. Стереоуредбата и прозорецът са били заменени. Но не от „Херц“. Там изобщо не са разбрали, че колата им е станала жертва на грабеж. Който и да е бил взел колата под наем, когато е станал обирът, е заменил стереото и прозореца за собствена сметка. Така или иначе, регистрите на компанията сочат, че автомобилът е бил ползван от Н. Х. Брийдлав в продължение на пет дни този месец, включително в деня, в който Орсулак е бил убит. Същият този Брийдлав я е върнал на следващия ден. Матушак прекара името през компютъра и откри самоличността му. Натан Х. Брийдлав, също така известен като Уилям Гладън, както се оказва при разследването във Флорида преди седем години. Това беше име, използвано от човек, помествал обяви във вестниците в Тампа, предлагайки услугите си като детски фотограф. Блудствал с децата, когато бивал оставян сам с тях, правел порнографски снимки. Дегизирал се. Полицията в Тампа търсела тоя Брийдлав в същото време, когато започнало делото на Гладън за сексуалните извращения в Центъра за грижи по децата. Следователите през цялото време са били убедени, че Гладън е Брийдлав, но нито веднъж не са успели да докажат версията по делото поради дегизациите. Освен това не са проявили необходимото старание, защото са смятали, че той така и така ще отиде в затвора по другото обвинение.

Както и да е, в момента, в който името на Гладън изскочи от база-данните на мрежата за идентификация на личности, веднага подехме търсенето на човека, който полицейското управление в Лос Анжелис обяви за национално издирване миналата седмица. И ето ни тук.

— Изглежда…

— Прекалено лесно? Е, понякога човек има късмет.

— И преди си го споменавала.

— Защото е вярно.

— Но защо ще използва самоличност, за която много добре знае, че е в регистрите ви?

— Голяма част от тези хора намират сигурност в традицията. Освен това той е дяволски хитър кучи син. Разбрахме го от факса му.

— Но той е използвал съвсем нова самоличност, когато е бил арестуван миналата седмица от полицията в Санта Моника. Защо ще му е…

— Казвам ти само това, което ни е известно, Джак. Ако той наистина е толкова хитър, колкото го мислим, тогава със сигурност крие още няколко самоличности в ръкава си. Не е трудно човек да се сдобие с такава. Поставили сме задача на оперативната служба във Финикс да изготви заповед „Херц“ да ни предоставят цялата си налична документация по случая. Искаме пълната история на Брийдлав с вземането на коли под наем от фирмата за последните три години. Той е най-малкото златен клиент на „Херц“. Което отново сочи колко е изобретателен и предвидлив. В почти всички летища слизаш от самолета и отиваш на гишето на „Херц Гоулд“, където името ти е на таблото. И после сядаш в колата си с ключовете на таблото. В повечето случаи дори не е необходимо да разговаряш с никакви служители. Просто само се качваш в колата. Без никакви свидетели.

— Добре, а другите неща? Ти ми каза, че изскочили две следи за Гладън.

— Бест Пал. Тед Винсънт и Стив Рафа във Флорида тази сутрин най-после са се добрали до архивите на Белтран в организацията. През всичките години ангажимент към нея той е бил Бест Пал на девет млади момчета. Второто момче, спонсорирано от него, това е било някъде преди шестнадесет години, е бил Гладън.

— Господи!

— Да. Всичко започва да си идва по местата.

Замълчах за момент, размишлявайки над тази информация. Разследването набираше скорост. Време беше да затягаме коланите.

— Защо оперативната служба тук не се е добрала до този юнак? Толкова вестници се скъсаха да пишат за него.

— Добър въпрос. Гордън ще си има сърдечна беседа с местния главен агент по тоя повод. Предупреждението на Гордън беше разпространено снощи. Някой трябва да го е видял и да е разбрал за какво става въпрос. Но ние бяхме първите.

Типичната бюрократична машина. Чудех се колко ли по-скоро щяха да попаднат на Гладън, ако някой в оперативната служба в Лос Анжелис беше гледал по-сериозно на работата си.

— Ти се познаваш с Гладън, нали? — запитах я аз.

— Да. Имахме контакт с него по време на интервютата с изнасилвачите, вече ти казах. Преди седем години. Двамата с Гомбъл и всички останали в онази адска дупка във Флорида. Мисля, че нашият екип — Гордън, Боб, аз — прекара повече от седмица там, запознавайки се с толкова много кандидати за интервюта.

Изкушавах се да поставя въпроса за обаждането на Торсън до компютъра в затвора, но размислих. Стигаше ми, че бе започнала да говори с мен като с човешко същество. Едва ли новината, че съм ровил из хотелските й сметки, беше най-добрият начин да затвърдя нещата. Тази дилема също така ми създаваше и проблем как да го зачукам на Торсън. Налагаше се за известно време да замразя въпроса за хотелските му сметки.

— Мислиш ли, че има някаква връзка между Гомбъл и предполаганото хипнотизиране и това, което си открила по случаите на Поета? — запитах я аз. — Мислиш ли, че е възможно Гомбъл да го е обучил на занаята си?

— Възможно е.

Отново се бе върнала на кратките отговори.

— Възможно е — повторих аз малко саркастично.

— Мисля да отскоча до Флорида, да си кажем още по някоя приказка с Гомбъл. Ще му задам и този въпрос. Ще разберем със сигурност, когато ни отговори. Така добре ли е, Джак?

Навлязохме в уличка, която минаваше откъм гърба на стари мотели и магазини. Тя намали накрая, така че се пуснах от дръжката на облегалката.

— Но ти сега не можеш да отидеш във Флорида, нали?

— Това зависи от Боб. Тук вече сме близо до Гладън, усещам го. Мисля, че засега Бакъс иска да концентрираме всичките си усилия в Лос Анжелис. Гладън е тук. Или някъде съвсем наблизо. Всички го усещаме. Трябва да го пипнем на всяка цена. Само да го заловим, после вече можем да си изясняваме въпроса с психологическата мотивация и другите подобни. Тогава вече можем да отидем във Флорида.

— Защо тогава? За да допълним изследванията върху серийните убийци ли?

— Не. Искам да кажа, и това да, но основно ще се заловим с обвинението. Хора като него при всички случаи ще се мъчат да се изкарат психически ненормални. Това е единственият им шанс. Така че това означава, че трябва да заведем делото, като вземам предвид психологията му. Обвинението трябва да докаже, че е знаел какво върши и че може да прави разлика между добро и зло. Най-древната дилема.

Представата за съдебен процес над Поета в съда никога не ми бе минавала през ума. Очевидно не съм си представял, че ще успеем да го заловим жив. Добре знаех, че тази представа беше отговор на желанието ми да не го оставяме жив след всичко извършено от него.

— Какво става, Джак, не искаш ли съдебен процес? Искаш да го убием на място ли?

Изгледах я. Светлините на преминаваща кола обляха лицето й и за миг зърнах очите й.

— Не бях мислил за това.

— Разбира се, че си мислил. Би ли искал да го убием, Джак? Ако имаш удобен случай и знаеш, че няма да има последствия, би ли могъл да го направиш? Мислиш ли, че това би било възмездие за всичко сторено от него?

Нямах желание да обсъждам проблема с нея. Усетих, че в нея имаше повече от случаен интерес към темата.

— Не знам — отвърнах накрая. — Ти би ли могла да го убиеш? Убивала ли си някога, Рейчъл?

— Ако имам възможност, бих го убила, без да мисля.

— Защо?

— Защото познавам другите като него. Гледала съм ги в очите и знам какво се крие там в мрака. Ако можех да ги убия всичките, бих го сторила.

Изчаках я да продължи, но тя не го направи. Спря до два подобни на нашия „Капри“ зад един стар мотел.

— Не ми отговори на втория въпрос.

— Не, никога не съм убивала.

През една задна врата се вмъкнахме в коридор, боядисан в два тона; мътножълто до нивото на очите и мътнобяло оттам нагоре. Рейчъл се приближи до първата врата от лявата ни страна, почука и ни пуснаха вътре. Беше мотелска стая, която би минала за кухня през шейсетте години, когато е била подновена за последен път. Бакъс и Торсън ни чакаха, седнали на една стара пластмасова маса, опряна до стената. На масата имаше два телефона, които изглеждаха току-що донесени в стаята. Имаше и алуминиев сандък, около метър висок и с отворен капак, разкриващ стена от три видеомонитора. Кабели изпълзяваха от гърба на сандъка, виеха се по пода и се промушваха през прозореца, който беше открехнат колкото да минат.

— Джак, не мога да кажа, че се радвам да те видя — обади се Бакъс.

Той обаче изрече думите с лукава усмивка, изправи се и ми раздруса ръката.

— Съжалявам — отвърнах аз, без да осъзнавам защо. После добавих към Торсън: — Нямах намерение да се заплитам в мрежите ви, но научих лоша информация.

Мисълта за телефонните сметки отново мина през ума ми, но я отхвърлих. Не беше дошъл още моментът.

— Как да ти кажа — започна Бакъс, — трябва да ти призная, че там направихме опит да те заблудим. Просто решихме, че ще е най-добре и за всички ни, ако продължим работата си без всякакви отвличания на вниманието.

— Ще се опитам да не ви отвличам вниманието.

— Ти вече го отвличаш — обади се Торсън.

Престорих се, че не съм го чул, и задържах погледа си върху Бакъс.

— Заповядайте, настанявайте се — каза той.

Двамата с Рейчъл заехме двата останали стола на масата.

— Предполагам, че си запознат с развоя на нещата — изрече Бакъс.

— Предполагам, че сте организирали наблюдение над Томас — отвърнах.

Обърнах се, за да мога да следя мониторите, и за пръв път се вгледах в обзора, който предлагаше всеки от тях. Най-горният показваше коридор не по-различен от този пред стаята, в която се намирахме. От двете му страни се виждаха по няколко врати. Всички затворени и с номера. Следващият показваше двора на мотел. В синьо-сивото видеоизображение успях да различа само думите върху табелата над вратата. Хотел „Марк Твен“. Долният монитор показваше хотела от някаква странична уличка.

— В този ли се намираме? — запитах, сочейки към екрана.

— Не — отвърна Бакъс. — Там се намира детектив Томас. Ние сме през една пресечка.

— Не ми изглежда много стилно. Какви заплати им дават в това градче?

— Това не е неговият дом. Детективите от холивудския участък често използват хотела за разпит на свидетели или да си отспят, когато им се съберат по двайсетина часа работа на ден по някой случай. Детектив Томас предпочете да остане тук, тъй като има съпруга и три деца.

— Е, ти отговори и на следващия ми въпрос. Радвам се, че сте го предупредили, че е използван за примамка.

— Станал си доста по-циничен от времето на последната ни среща, Джак.

— Предполагам, че е така, защото съм такъв.

Отместих поглед от него и отново се вгледах в екраните.

— Поставили сме три камери с непрекъснато действие, излъчват към една подвижна антена върху покрива на мотела, в който се намираме. Също така сме задействали отряда със специално предназначение към оперативната служба и най-добрата група за наблюдение — полицейското управление на Лос Анжелис, които наблюдават Томас двайсет и четири часа в денонощието. Никой не може да се доближи до него. Дори и в участъка. Той е в пълна безопасност.

— Нека да изчакаме всичко да свърши и тогава ми повтори думите си.

— Ще го направя. Но междувременно трябва да се дръпнеш настрана, Джак.

Извърнах се към него, преструвайки се на озадачен.

— Разбра ме много добре — каза Бакъс. — Намираме се в най-критичния етап от разследването. Държим го под наблюдение и да ти кажа честно, Джак, трябва да се дръпнеш от пътя ни.

— Аз съм встрани от пътя ви и ще си остана така. Сделката е същата, нищо от онова, на което стана свидетел, няма да попадне във вестника, докато не го одобриш. Но аз нямам никакво намерение да се връщам в Денвър и да чакам на телефона. Аз също вече съм много близо… Това означава извънредно много за мен. Трябва да ме допуснеш вътре.

— Наблюдението може да отнеме седмици. Не си забравил факса, нали? Той направо ни съобщи, че вече е вдигнал мерника на следващата си жертва. Но не съобщава кога ще се случи. Нямаше определена дата. Нямаме представа кога ще се опита да удари Томас.

Поклатих глава.

— Не ме интересува. Колкото и време да отнеме, искам да бъда част от разследването. Изпълнил съм си задълженията от моя страна.

В залата се възцари напрегнато мълчание, по време на което Бакъс се изправи и закрачи по килима зад стола ми. Погледнах към Рейчъл. Беше забила замислен поглед в масата. Хвърлих и последния си коз.

— Имам да пиша статия за утрешния брой на вестника, Боб. Редакторът ми я очаква. Ако не искаш да я прочетеш утре, не ме гони. Това е единственият начин да го убедя да изчака. Това е последната ми дума.

Торсън изръмжа възмутено и разтърси глава.

— Боб, поддадеш ли се на шантажа на този тип, един Господ само знае как ще се оплетат нещата.

— Единственият път, когато нещата се оплетоха, беше когато бях излъган или държан вън от разследването, което между другото, започнах аз.

Бакъс се обърна към Рейчъл.

— Какво мислиш?

— Не я питай — намеси се Торсън. — Веднага мога да ти кажа какво мисли.

— Щом можеш да четеш мислите ми, давай — отвърна тя.

— Добре, добре, само спокойно — произнесе Бакъс, вдигнал ръце като някой спортен съдия. — Вие двамата май никога няма да мирясате, нали така? Джак, вътре си. Засега. Същата уговорка, както и преди. Това означава, че утре статия няма да има. Ясно ли е?

Кимнах. Торсън вече бе станал, оттегляйки се след поражението си.