Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (25)

25.

На летището ни чакаха две служебни коли и четирима агенти от оперативния отдел. Денят беше топъл и ние си свалихме саката и ги понесохме с калъфите на компютрите и пътническите чанти за дрехи. Томпсън носеше и куфарче за инструменти, в което държеше оборудването си. Пътувах в колата заедно с Уолинг и двамата агенти на име Матушак и Майз, млади момчета, чийто съвместен опит едва ли надхвърляше десет години. Но почтителното им отношение към Уолинг личеше, че се отнасят към СБН с огромно уважение. Що се отнася до мен, или им бяха съобщили, че съм репортер, или по външния ми вид бяха заключили, че не съм агент, въпреки инициалите на ФБР върху ризата ми, затова не ми обръщаха почти никакво внимание.

— Къде отиваме? — запита Уолинг, докато невзрачният ни сив форд следваше другия сив и невзрачен форд, в който се возеха Бакъс и Томпсън.

— В погребалния дом „Скотсдейл“ — отвърна Майз. Той беше на предната седалка, а Матушак шофираше. Хвърли поглед на часовника си. — Погребението е в два. Вашият човек разполага най-много с половин час, преди да облекат тялото и да го поставят в ковчега за представлението.

— Отворен ковчег ли беше?

— Да, снощи — отвърна Матушак. — Вече са го балсамирали и приготвили. Не знам какво очаквате.

— Не очакваме нищо. Искаме само да огледаме. Предполагам, че в момента информират агент Бакъс, така че вие двамата бихте ли ни запознали със случая?

— Това да не е Робърт Бакъс? — възкликна Майз. — Изглежда толкова млад.

— Робърт Бакъс Младши.

— О! — Майз направи физиономия, която даде да се разбере защо такъв млад човек ръководи представлението. — Всичко е ясно.

— Изобщо не знаете за какво говорите — заяви Рейчъл. — Може и да носи името на баща си, но той също така е най-трудолюбивият и умен агент, когото някога съм познавала. Спечелил си е поста с жесток труд. Сигурно щеше да му е далеч по-лесно, ако носеше името Майз, например. А сега вече ще ме въведете ли в обстановката?

Тя се държеше властно, но може би така трябваше. Видях Матушак да я наблюдава в огледалото за обратно виждане. После хвърли поглед и към мен: Рейчъл също го забеляза.

— Всичко е наред — каза тя. — Има разрешение от горе да бъде тук. Знае всичко, което правим. Нещо не ви е ясно ли?

— Стига на вас да ви е ясно — отвърна Матушак. — Джон, разкажи им.

Колегата му се прокашля. Той още страдаше от нанесеното му оскърбление.

— Няма много за разказване. Ние самите не знаем подробности, защото не бяхме поканени. Известно ни е само, че са намерили този човек, казва се Уилям Орсулак, в къщата му в понеделник. Ченге от отдел „Убийства“. По тяхната преценка бил мъртъв най-малко от три дни. Не бил на работа от петък, защото имал да ползва компенсации, и за последен път са се видели в четвъртък вечерта в един бар, в който ходели всичките му колеги.

— Кой го е открил?

— Някой от полицията; отишъл да го потърси, когато не се явил на работа в понеделник. Бил разведен, живеел сам. Така или иначе, цяла седмица си блъскали главите. Нали разбирате, дали е било самоубийство или убийство? Накрая решили, че е убийство. Това беше вчера. Очевидно при версията за самоубийството са възниквали прекалено много проблеми.

— Нещо да знаете за мястото на престъплението?

— Неприятно ми е да ви го казвам, агент Уолинг, но всеки местен вестник ще ви съобщи същото, ако не и повече от мен. Както вече ви казах, полицията във Финикс не ни покани да вземем участие в разследването, така че не знаем с какво разполагат. След като тази сутрин получихме известието от Куантико, Джейми Фокс, той е в първата кола с агент Бакъс, му хвърли един поглед, докато обработваше документите. Изглежда, че всичко съвпада с онова, върху което работят вашите хора, и ви телефонира. После ни извикаха двамата с Боб, но както вече ви казах, не знаем със сигурност как стоят нещата.

— Великолепно. — Прозвуча почти отчаяно. Знаех, че й се искаше да бъде в първата кола. — Сигурна съм, че ще научим всичко в погребалния дом. А местните полицаи?

— Ще ни посрещнат.

 

 

Паркирахме зад погребалния дом „Скотсдейл“ на Камълбек Роуд. Паркингът вече бе препълнен, макар до погребението да имаше още два часа. Няколко мъже се шляеха наоколо или се бяха облегнали на колите си. Детективи. Веднага ги познах. Вероятно чакаха да чуят тежката дума на ФБР. Видях един телевизионен фургон с антена на покрива, паркирал в далечния край на паркинга.

Двамата с Уолинг се измъкнахме от колата и се присъединихме към Бакъс и Томпсън, след което ни поведоха към една задна врата на дома на покойниците. Пристъпихме в голямо помещение, облицовано с бял фаянс чак до тавана. В средата се намираха две маси от неръждаема стомана за телата с надвиснали над тях маркучи и плотове, също от неръждаема стомана, и оборудване покрай три стени. В стаята ни чакаха петима мъже; те тръгнаха към нас да ни поздравят и тогава видях тялото върху масата в дъното. Предположих, че е Орсулак, макар и да нямаше видими поражения от изстрела в главата. Тялото беше голо и някой беше закрил слабините му с купчина тоалетна хартия. Костюмът, с който мъртвият щеше да пътува до гроба си, бе закачен на стената в дъното.

Стиснахме си ръцете с всички живи ченгета в помещението. Томпсън беше отведен до тялото; той вдигна куфарчето си върху близкия плот и се захвана за работа.

— Не мисля, че ще откриете нещо, което да сме пропуснали — заяви мъжът на име Грейсън, който ръководеше местното разследване. Беше нисичък и набит мъж с уверено и спокойно държане. Имаше силен тен, също както и останалите местни служители.

— Ние също не очакваме — отвърна Уолинг, както винаги бърза с отговора си. — Вие вече сте го изследвали. Сега вече е изкъпан и подготвен за погребението.

— Трябва да повторим пак всичките процедури — каза Бакъс.

— Момчета, защо не ни кажете за какво става дума запита Грейсън. — Може пък да измислим нещо.

— Добра идея — отвърна Бакъс.

И докато им предаваше един съкратен доклад относно разследването на Поета, аз следях как работи Томпсън. Чувстваше се съвсем естествено с тялото, докосваше го, стискаше го, бодеше го с различни инструменти, без да се притеснява. Отдели доста време на сиво-бялата коса на агента, ровейки я с покритите си с найлонови ръкавици ръце, като накрая пак оправи прическата й, като използва собствения си гребен. После изследва с голямо внимание устата и гърлото му, като използваше увеличително стъкло. В един момент остави настрани лупата и измъкна фотокамера от куфарчето си с инструменти. Направи снимка на гърлото: блясъкът на светкавиците привлече вниманието на агентите, стълпени в залата.

— Просто документални снимки, господа — заяви той, без дори да вдига глава от работата си.

След това започна да изследва крайниците. При огледа на лявата длан и пръстите отново използва лупата. После направи две снимки на дланта и две на показалеца. Ченгетата в залата не обърнаха особено внимание на това, очевидно приемайки твърдението му за фотографиите като нещо обичайно. Но тъй като аз бях забелязал, че той не направи снимки на дясната ръка, разбрах, че е открил нещо важно върху лявата. Томпсън върна фотокамерата в куфарчето си, след като помести върху плота четирите полароидни снимки. После продължи да изследва тялото, но без да прави повече снимки. Прекъсна Бакъс с молба за помощ да обърнат тялото, след което отново продължи огледа от главата до петите. Видях следа от тъмен, восъчноподобен материал по тила, където вероятно беше изходната рана от куршума. Томпсън пропусна да направи снимки на тази част от тялото.

Той приключи огледа почти в същия момент, в който Бакъс завърши краткото си изложение, и аз се замислих дали не го бяха планирали така.

— Има ли нещо? — запита Бакъс.

— Нищо особено, поне така мисля — отвърна Томпсън. — Бих искал да погледна протокола от аутопсията, ако е възможно. Носите ли го?

— Както поискахте — обади се Грейсън. — Ето ви копие от всички документи.

Той му връчи една папка и Томпсън отстъпи назад до плота, където я отвори и започна да прелиства документите.

— И така, господа, казах ви всичко, което ни е известно до този момент — заяви Бакъс. Сега бих искал да чуя какво беше особеното при този случай, което ви накара да се въздържите да го обявите за самоубийство.

— Е, не мисля, че се съмнявах много в самоубийството, поне докато чух историята ви — каза Грейсън. Сега вече си мисля, че този педерастки Поет, ще ме извините, агент Уолинг, — е човекът, който ни трябва. Така или иначе, ние повдигнахме въпроса и после решихме да продължим, вече класифицирали го като убийство, по три причини. Първо, когато открихме Бил, косата му беше сресала не така, както я сресваше той. В продължение на двайсет години всеки ден идваше на работа сресан наляво. Намерихме го мъртъв и сресан надясно. Наистина, това беше малка подробност, но събрана с другите две, работата вече ставаше дебела. После дойде редът и на съдебната медицина. Накарахме съдебния лекар да вземе проби от устата му за остатъци от барутните газове, така че да бъдем сигурни, дали дулото е било в устата му, или е било държано няколко сантиметра пред нея. Открихме следите от барутните газове също така и от някаква оръжейна смазка и една трета субстанция, която не успяхме да определим точно каква е.

— Какво можете да ми кажете за субстанцията? — запита Томпсън.

— Екстракт от някаква животинска мазнина. Съдържа и някакъв силикон. Има го в доклада на съдебномедицинското лице, в папката ви е.

Стори ми се, че зърнах Томпсън и Бакъс да се споглеждат — те го знаеха.

— Известно ли ви е? — запита Грейсън, очевидно доловил погледите им.

— Не мога да ви кажа точно какво е — отвърна Томпсън. — Ще получа специфичния му състав от доклада й ще накарам лабораторията в Куантико да го провери чрез компютъра. Ще ви съобщя веднага щом разбера.

— А каква беше третата причина? — запита Бакъс.

— Третата причина се казва Джим Бийм, старият партньор на Орсулак. Вече е пенсионер.

— Така ли се казва, Джим Бийм^[1]? — запита Уолинг.

— Да, Бийм. Обади ми се от Тусон, след като разбрал за Бил, и ме попита дали сме открили куршума. Казах му, че сме го изчегъртали от стената зад главата му. После ме попита дали е златен.

— Златен ли? — изненада се. Бакъс. — От истинско злато?

— Да. Златен куршум. Казах му, че си е оловен, също като останалите в барабана му. И като другия, дето го изчегъртахме от пода. Решихме, че изстрелът в пода е бил първият, за кураж. Но той ми каза, че това не е самоубийство, а убийство.

— А как го е разбрал?

— Двамата с Орсулак се познават твърде отдавна и той сподели, че понякога Орсулак… по дяволите, едва ли има ченге, на което да не му е минавала тази мисъл някога през главата.

— Да се самоубие — подсказа Уолинг.

— Точно. Джим ми каза, че навремето Орсулак му показал този златен куршум, с който се сдобил кой знае откъде, може би някаква поръчка по каталог или нещо от този род. И казал на Бийм: „Това ми е златният парашут. Когато съвсем ми причернее, той ще ме спаси.“ Така че според партньора му, щом не е използвал златния куршум, значи не е било самоубийство.

— Намерихте ли го този златен куршум? — запита Уолинг.

— Да, намерихме го. Веднага след разговора с Бийм. Беше в чекмеджето, точно до леглото му. Сякаш си го е държал под ръка, ако му се наложи.

— И това ви убеди окончателно.

— Взети заедно, трите неща ясно говореха за убийство. Но както ви казах, не бях убеден в нищо до момента, в който влязохте тук и ми разказахте историята си. Сега вече такъв съм го надървил на тоя Поет… ще ме прощавате за думите, агент Уолинг.

— Няма нищо. Всички сме му надървени. Имаше ли предсмъртна бележка?

— Да, и точно тя вече почти ни убеди, че става дума за убийство. Имаше, и проклет да съм, ако не е с почерка на Бил.

Уолинг кимна с изражение, което подсказваше, че това не е изненада за нея.

— Какво пишеше в нея?

— Нямаше кой знае какъв смисъл. Беше нещо като стихове. Пишеше… я почакайте. Агент Томас, дайте ми за малко папката, ако обичате.

— Томпсън — обади се Томпсън, докато му я подаваше.

— Прощавайте.

Грейсън прелисти няколко страници, докато намери това, което търсеше. Прочете го на глас:

— „Там планини високо издигат мощен стан, готови пак да рухнат сред някой океан.“ Това е.

Уолинг и Бакъс се обърнаха към мен. Отворих книгата и започнах да разлиствам поемите.

— Спомням си стиха, но не знам точно от коя поема е.

Стигнах до поемите, от които беше използвал цитати до този момент Поета, и бързо зачетох. Открих го в „Страната на сънищата“, поемата, използвана два пъти до този момент, включително и в бележката, оставена върху стъклото на колата на брат ми.

— Намерих я.

Придържах книгата така, че Рейчъл да може да прочете поемата. Останалите се стълпиха около нея.

— Кучи син! — изръмжа Грейсън.

— Можете ли да ни обясните как по ваше мнение се е случило? — запита го тя.

— Разбира се. Теорията ни е, че извършителят, който и да е той, е влязъл и е изненадал Бил, докато е спял. Със собствения му револвер. Накарал го е да стане и да се облече. Тогава Бил си е сресал косата по различен начин. Предполагам, че не е знаел какво ще се случи, или пък може би да е разбрал. Но така или иначе, той ни оставя малка следа. Оттам мръсникът го отвежда във всекидневната, нарежда му да седне на стола и го принуждава да напише това върху лист, откъснат от собствения му бележник, който държи в джоба на сакото си. После го застрелва. В устата. Слага револвера в ръката на Бил и изстрелва куршум в пода и ето ви остатъците от изгорелите барутни газове по ръката му. После се измъква и три дни хал хабер си нямаме какво се е случило на клетия Бил.

Грейсън се извърна към тялото, видя, че още не бяха започнали да го приготвят, и погледна часовника си.

— Хей, къде е човекът? — запита. — Някой да отиде и да му каже, че сме свършили. Нали приключихте?

— Да — отвърна Томпсън.

— Вече трябва да го приготвяме.

— Детектив Грейсън — обади се Уолинг, — имаше ли някакъв по-особен случай, над който да е работил напоследък детектив Орсулак?

— Да, имаше едно дело. Случаят с малкия Хоакин. Осемгодишно момче, което бяха отвлекли миналия месец. Всичко, което намериха от него, беше главата му.

След споменаването на случая и неговата бруталност настъпи мълчание в залата, където приготвяха мъртвите за последния им път. До този момент изпитвах съмнение, че смъртта на Орсулак имаше връзка с останалите, но след като чух за жестокото убийство на момчето, изпитах непоколебима увереност и гняв, който вече бе станал толкова познат на гърчещите ми се вътрешности.

— Предполагам, че всички ще ходите на погребението? — запита Бакъс.

— Така е.

— Можем ли тогава да се срещнем по-късно? Бихме искали да видим и докладите за момчето Хоакин.

Разбраха се това да стане в девет часа сутринта в неделя в полицейското управление на Финикс. Грейсън очевидно чувстваше, че ако беше на своя почва, тогава би могъл да претендира и той да вземе някакво участие. Аз обаче имах усещането, че хората от ФБР щяха просто да го прегазят и подминат като улична котка.

— И още нещо — намеси се Уолинг. — Видях отвън един телевизионен фургон.

— Да, те непрекъснато се навъртат наоколо, особено след като…

Той не довърши.

— Когато те какво?

— Ами някой взе, че изтърси по полицейската радиочестота, че чакаме хора от ФБР тук.

Рейчъл само простена и Грейсън кимна, сякаш го очакваше.

— Вижте, това трябва да се пази в абсолютна тайна — поясни тя. — Ако някой изрече само думичка от това което ви съобщихме до този момент, можем да махнем на сбогом на Поета. Никога няма да заловим този, който е направил това.

Тя кимна към трупа и няколко от ченгетата се извърнаха да се уверят, че е все още на мястото си. Погребалният агент току-що бе влязъл в стаята и повдигаше закачалката с последния костюм на Орсулак. Гледаше към събралите се детективи, в очакване да си тръгнат, за да остане сам с тялото.

— Тръгваме си, Джордж — каза Грейсън, — можеш да започваш.

— Кажете на медиите, че интересът на ФБР към случая е чисто рутинен и че вие продължавате разследването на предполагаемото убийство. Но се дръжте така, сякаш не сте сигурни в нищо.

 

 

Докато се връщахме към служебните коли на паркинга, млада жена с изрусена коса ни приближи с микрофон в ръка и запита:

— Какво търси днес ФБР тук?

Тя отмести микрофона и го поднесе към мен. Отворих уста, но нищо не излезе от нея. Нямах представа защо се беше спряла на мен, но после се досетих, че беше заради ризата с инициалите. Трите букви ФБР върху джоба ми очевидно я бяха уверили, че разговаря с представител на бюрото.

— Аз ще отговоря на въпроса ви — намеси се бързо Бакъс. — Дойдохме по молба на полицейското управление във Финикс, за да направим рутинен оглед на трупа и да изслушаме подробности по случая. По наше мнение ангажиментът ни свършва дотук и всички по-нататъшни въпроси трябва да бъдат отправяни към полицията. Нямаме повече коментари, благодаря ви.

— Но вие сте убедени, че детектив Орсулак е станал жертва на мръсна игра? — продължи да упорства репортерката.

— Съжалявам — отвърна Бакъс. — Както вече ви казах, отправяйте по-нататъшните си въпроси към полицията на Финикс.

— А вашето име е?

— Предпочитам да не намесвам името си, благодаря ви.

Той се шмугна покрай нея и се вмъкна в една от колите. Последвах Уолинг в другата. След няколко минути бяхме вече далеч и пътувахме към Финикс.

— Не си ли разтревожен? — запита ме тя.

— За какво?

— За правата ти върху историята?

— Тя си е моя. Надявам се тази журналистка да е като повечето телевизионни репортери.

— А те какви са?

— Без източници и без мозък в главите си. Ако е от тях, значи всичко е наред.