Джули Гарууд
Огън и лед (7)

Седма глава

32. Записка в дневника

Арктическият лагер

Двамата с Ерик успяхме да вземем няколко кръвни проби.

Арктическите вълци никога не са били преследвани от хора, затова са относително доверчиви. Гледат те втренчено, но не бягат и не нападат. Изключително любопитни създания и миризмата ни очевидно им се струва доста странна.

Вчера беше тъжен ден. Едно от вълчетата на Люси умря. Макар да бяхме любопитни за причината, Брендън настоя да не се намесваме. Иска да наблюдава отношенията в глутницата, в която трябва да се справят със загубата, така че няма да правим аутопсия. Рики стоически понесе нещастието и напусна възвишението да търси храна, сякаш нищо не се бе случило.

В кръвта, която изследвахме с Ерик до този момент, открихме хормон, който още не сме идентифицирали, но у Рики той е с доста висока концентрация. Нямам търпение да разбера колкото може повече.

Брендън не прояви интерес към нашето откритие. Изглежда, се страхува от всяка дейност, която не е предвидена предварително. Кърк е напълно безразличен към всичко. Всяка вечер описва в многословни записки всеки член на глутницата.

И аз пиша в дневника си, когато мога. Нямам търпение да започна собствените си изследвания, но трябва да изчакам края на зимата.

Софи не можеше да си върне обратно пропиляното с Уилям Харингтън време, но считаше, че й се полага поне извинение. Беше го търсила близо час след състезанието.

Когато се бе прибрала в апартамента си онази сутрин, бе направила опит да се свърже с него по телефона. Бе се включил секретарят му и тя му бе оставила съобщение с молба да й се обади. Стараеше се гласът й да звучи загрижено, а не раздразнено. Всъщност беше раздразнена. Как е възможно човек да бъде толкова невъзпитан?! Ами вечерята в понеделник вечерта? Отменя се, реши тя мислено.

В неделя сутринта все още нямаше никаква вест от него. Отново набра домашния му телефон. След два сигнала се включи електронен глас, който й съобщи, че абонатният номер е закрит. Помисли си, че е сбъркала цифрите, но и при втория опит получи същия отговор. Позвъни на мобилния и попадна на друг глас. Абонатният номер е закрит.

Оставаше само личният му уебсайт. Когато го бе отворила за първи път, бе забелязала, че е дал възможност и на почитателите си да правят коментари. Реши да му остави писмено съобщение. Написа електронния адрес в търсачката. Страницата беше свалена. Направи някои бързи проучвания, но не откри никаква следа. И сайтът, и Харингтън бяха изчезнали.

Добре, вече наистина ставаше загадъчно. Каза си, че ще направи едно последно усилие, преди да зареже всичко. Разполагаше с адреса му — бе й го дал по време на интервюто в петък вечерта и тъй като не беше чак толкова далеч от нейния апартамент, можеше да отиде до там пеша, да почука на вратата и да поиска някои обяснения.

Жилището на Харингтън обаче се оказа доста по-далече, отколкото си бе представяла. Всъщност й струваше четиридесет и пет минути ходене и двайсет долара за такси, което хвана на улицата, след като краката я заболяха нетърпимо, защото бе забравила да смени обувките с високи токове с по-удобни.

Уилям живееше в доста изискан квартал. Постройката беше съвременна и елегантна, с отразяващи тъмни стъкла. Вратата й отвори портиер, облечен в безупречна сива униформа. Малък коридор водеше към разкошно фоайе с мраморен под и покрити с бял лен стени. Мъж, на около трийсет и няколко, с къса коса и внушително телосложение оправяше вратовръзката си, докато заобикаляше гранитен плот, за да я изчака и да я посрещне.

Бивш военен или културист, помисли си тя.

Напомняше й Блуто от анимационния филм „Попай Моряка“. В сравнение с лицето му очите му изглеждах като черни точици, а главата му бе също толкова несъразмерна — прекалено малка за огромните му рамене. Администраторите би трябвало да изглеждат приятелски настроени, но очевидно този не беше чел длъжностната си характеристика. С каменно изражение, мъжът се взираше в нея и я чакаше да заговори. Беше облечен спретнато в тъмни панталони и раирана риза. Софи реши, че трябва да зачете правото му да бъде подозрителен. Изглежда, беше част от охраната и в момента заместваше колегата си от рецепцията.

А охраната наистина беше впечатляваща. Забеляза, че във всеки ъгъл на високия таван е монтирана камера. Някъде, вероятно зад вратата до плота на администратора, се намираше охранителният център, където компютри записваха всеки посетител на сградата.

— Мога ли да ви помогна? — попита мъжът с учудващо любезен глас, напълно несъответстващ на сърдитото му изражение.

— Да, благодаря. Бихте ли позвънили в апартамента на мистър Уилям Харингтън и да го уведомите, че Софи Самърфийлд иска да говори с него?

— Не е тук — отвърна той, хвърляйки през рамо поглед към коридора, водещ към улицата.

Софи не можеше да прецени дали нетърпеливият човек не иска да си прави труда, или Харингтън наистина не си е у дома.

— Моля, просто го потърсете, за по-сигурно.

— Казах, че го няма — гласът бе изгубил цялата си любезност.

Намръщеното му изражение изобщо не я обърка.

— А знаете ли кога ще се прибере?

— Не — отвърна мъжът и отново погледна към изхода.

Дали не се притесняваше, че портиерът може да стане свидетел на грубото му отношение? Нямаше вид на човек, който се притеснява от мнението на другите.

— Искате ли да му оставите съобщение?

— Не. Предпочитам да изчакам, докато мистър Харингтън се върне.

— За това и дума не може да става.

— Защо? — учуди се Софи.

— Мистър Харингтън ще отсъства доста време. Събра си багажа и замина за Европа. Не съобщи кога ще се върне.

— Защо не ми казахте от самото…

— Пазим личното пространство на наемателите.

— Няма ли някакъв начин да се свържа с него? Случайно да знаете маршрута му или къде ще се установи в Европа?

— Не зная. Но и да ми беше известно, не бих могъл да дам такава информация нито на вас, нито на когото и да било. Както казах, длъжни сме да пазим личния живот на наемателите — и веднага добави: — Искате ли да ви изпратя до изхода?

Тя разбра намека. Без да отговори, се извърна и си тръгна. Помисли си да се оплаче на портиера от грубостта на мъжа на рецепцията, но какво би могъл да направи той? Сигурно вече беше наясно, че колегата му не е от най-любезните хора.

Софи разбра, че ще трябва да върви пеша. Вече окончателно бе приключила с Уилям Харингтън.

Поразрови се из чантата си, за да види с какви пари разполага. Имаше достатъчно, за да се прибере с такси, но ако ги похарчеше, щеше да й се наложи да кара доста пестеливо през остатъка от седмицата, защото не й се искаше да взема назаем, още по-малко пък да бърка в спестяванията си, скрити в скрина. Успокои се, че ходенето ще й се отрази добре. Пък и би могла да поразгледа витрините по пътя.

Въпреки че едва наближаваше три часът, когато стигна до апартамента си, Джил вече я очакваше. Сградата не беше охранявана като тази на Харингтън, но беше достатъчно надеждна според Софи. Липсваха камери във всеки ъгъл, но имаше портиер и брави, на които можеше да се разчита.

Портиерът познаваше Джил и го бе пуснал да я изчака във фоайето. Завари го да чете последния брой на Ню Йорк Таймс.

Откриването на „бръмбарите“ съвсем не беше толкова проста работа, колкото изглеждаше във филмите. Изискваше се доста време и опит. За щастие Джил беше професионалист, знаеше къде да търси и не вършеше работата си през пръсти. Винаги проверяваше всички възможни скришни места. Тази му дейност се бе превърнала в рутина. Тя включваше телевизора, сядаше на дивана и не мърдаше, докато той не й кажеше, че всичко е чисто. По време на претърсването никой от двамата не проговаряше.

Този път успя да намери три. Двата според него бяха стандартни, но като третия не беше виждал никога до сега. Както по-късно сподели с нея, Алек би бил много заинтригуван.

Когато свърши, минаваше шест и Софи припряно започна да се приготвя за срещата си. Трябваше да дойде да я вземе в седем. Бе обещала да присъства на благотворителна вечеря с Джефри Оукли, приятел, с когото излизаше, когато нямаше с кого друг, а й беше необходима компания. Джефри беше спокоен и мил човек и от години бе влюбен в Реган, но след като тя се бе омъжила за Алек, бе пренасочил чувствата си към Корди. Бе превърнал любовта си в нещо като професионално занимание и Софи го изслушваше с търпение и съчувствие.

Собственият й личен живот бе празен и еднообразен, но засега това я устройваше. Точно в този момент нямаше нужда от усложненията от една романтична връзка.

Странните обаждания започнаха рано сутринта в понеделник. Софи още не бе успяла да пъхне чантата си в чекмеджето на миниатюрното бюро, когато се позвъни за първи път.

— Софи Роуз? — попита приглушен мъжки глас.

— Самърфийлд — поправи го тя. — Кой се обажда?

— Не можеш да се скриеш от мен.

— Кой е? — попита по-настойчиво.

— Баща ти ми отмъкна парите, но това няма да му се размине току-така.

— В такъв случай се обърнете към полицията — посъветва го Софи.

Точно смяташе да затвори, когато непознатият каза:

— Имам по-добра идея.

Не питай каква!, заповяда си тя. Недей да питаш!

— Която е…

— Ще си го върна на теб. Много скоро, скъпа. Наистина скоро. Тогава баща ти ще разбере какво означава загуба.

Затръшна слушалката и се свлече на стола. Това беше нещо ново. Винаги когато някой се обаждаше да обвинява баща й, заплашваше да му види сметката, а тя ги съветваше да се свържат с него. Но този път беше различно. Предупреждението звучеше зловещо и нямаше представа какво да прави.

Реши да се концентрира върху работата си, докато нервите й се поуспокоят. Тайнственият мъж я беше уплашил, което не се бе случвало от много време насам. Служебните ангажименти щяха да й помогнат да подреди мислите си.

Първата й задача беше Уилям Харингтън. Запъти се към офиса на Битърман, за да му докладва какво се бе случило. Всичко можеше да бъде обяснено само за пет минути, но веднъж започнала, не можеше да спре. Колкото повече говореше, толкова повече се палеше. Шефът й изслуша оплакванията й за пропиляното време, докато се наслаждаваше на любимата си бира, после й предложи няколко теми, с които да замени пропадналата статия за Харингтън.

Той настояваше да обсъдят всяка една от тях подробно, така че когато се върна отново на работното си място, я очакваха три неприети съобщения. Две от тях бяха от Реган и едно от Корди. Всички бяха отбелязани като спешни.

Приятелките й я бяха търсили и на мобилния телефон, но не й бе останало време да им позвъни, защото я бяха повикали при дежурния редактор да отговори на някои въпроси. Едва бе успяла да стигне до бюрото си, когато Битърман я бе потърсил отново. Този път я бе нарекъл по име, което неизменно означаваше, че каквото и да иска, нямаше да е приятно.

Гари се опита да я последва, но шефът го отпрати властно с ръка, придърпа Софи в офиса си и затръшна силно вратата.

Телевизорът беше включен. Той намали звука и каза:

— Това е най-горещата новина на деня.

— Кое? — попита озадачено тя.

Битърман кимна към екрана:

— В момента върви пресконференция — каза той.

Софи знаеше какво ще чуе още преди думите да бяха изречени.

— ФБР току-що обяви, че издирва баща ти. Отново.