Джули Гарууд
Огън и лед (11)

Единадесета глава

187. Записка в дневника

Чикаго

Чудесно е да се върнеш отново в Чикаго. Прекарахме заедно осем месеца в Аляска, преживяхме зимата, като се топлихме един друг в лагера, а благодарение на сътрудниците си събрах достатъчно данни, за да започна научната си работа.

Редът в нашето малко семейство претърпя известни промени по време на престоя ни. Брендън не понасяше никакви възражения, а Кърк стана абсолютно безразличен към всичко. Двамата с Ерик се превърнахме във водачи на групата, въпреки че той беше прекалено зает, за да се занимава с организационни въпроси.

Във фондацията останаха впечатлени от докладите ни и дадоха съгласие да ни отпуснат субсидии за следващите две години. След три месеца ще поемем обратно на север.

Ерик прекарва свободното си време в лабораторията. Аз донесох със себе си първите кръвни проби, които взехме от вълците в глутницата, с изключение на Люси и нейните малки, затова също съм доста зает в опити да изолирам неизвестния хормон, който открихме при изследванията на Рики. До този момент сме стигнали до някои изумителни и много интересни заключения. Ще трябва да изчакам, докато се върнем, за да покажа резултатите на Ерик. Нетърпелив съм да чуя мнението му.

Мили боже!

Стъпало и част от крак бяха единственото, останки от него? Възможно ли беше да е Уилям Харингтън? Визитката й бе пъхната в неговия чорап, който наистина беше червен. Сигурно беше той.

Мислите й препускаха бясно. Беше толкова потресена от чутото, че не се сещаше да попита каквото и да било.

Руни наруши мълчанието:

— Бил е мъжки.

— Моля?

— Полярният мечок — поясни той. — Тежал е сигурно повече от петстотин килограма.

— Някой станал ли е свидетел на инцидента? — попита и се намръщи, представяйки си гледката.

— Не, но има някои улики. Бихте ли могли да идентифицирате жертвата?

— Трябва да е Уилям Харингтън — отвърна тя. — Дадох му визитката си и го видях да я пъха в чорапа си. — Продиктува домашния му адрес и добави: — Живееше сам. Телефонът му е закрит и ми бяха казали, че е заминал за Европа.

— Очевидно е променил решението си — каза Руни. — Откъде познавате Харингтън?

— Не го познавах много добре. Запознах се с него преди няколко дни. Опасявам се, че не бих могла да ви разкажа кой знае какво за него.

— Достатъчно ни помогнахте, като ни съобщихте името му — увери я мъжът.

— Нали ще намерите начин да потвърдите самоличността му, преди да съобщите на близките на мистър Харингтън?

— О, разбира се. Ще изпратят останките в моргата, най-вероятно в Анкоридж^[1]. Нов съм тук и не съм запознат с процедурата, но ви уверявам, че всичко ще бъде съхранено в камера, докато самоличността не бъде установена категорично и не се получат разпореждания за унищожаване на тялото.

Унищожаване. Каква ужасна дума.

След като обеща на Руни да му позвъни, ако получи някакви сведения, които биха могли да му бъдат от полза, тя затвори. Шокът от новината за Уилям Харингтън бързо премина в озадачение. Защо е заминал за Аляска вместо за Европа, както й бяха казали? Прехвърли мислено събитията от последните два дни, припомняйки си съвсем точно какво й бе разказал и какво бе узнала в сградата, където бе жилището му. Всичко й се струваше нелогично.

Час след разговора с Джо Руни телефонът отново иззвъня. Второ обаждане от Аляска, но този път мъжът се представи като Пол Ларсън.

— Работя за една охранителна компания тук — заяви той. — Отговаряме предимно за нефтените находища, но по тези места полицията е с доста ограничен състав, затова им помагаме при необходимост. Джо Руни ми разказа за смъртта на вашия приятел. — Гласът стана съчувствен. — Много съжалявам за загубата ви. Казах на Джо, че ще проведа малко разследване за обстоятелствата около нападението на мечката и се надявам, че нямате нищо против да отговорите на няколко въпроса.

— Благодаря за съчувствието, мистър Ларсън — отвърна Софи, — но се опасявам, че не познавах добре Уилям Харингтън.

— Моля, наричайте ме Пол — настоя той и веднага заговори делово: — Какви бяха отношенията ви с мистър Харингтън?

— Не биха могли да се нарекат отношения. Работя в малък вестник и щях да пиша статия за участието му в едно надбягване — запита се дали и на него обяснението й му звучи толкова неубедително, колкото на нея самата. И добави, сякаш се извиняваше: — Най-обикновена история. Срещнахме се няколко часа преди старта и се опитах да го интервюирам, но той говореше единствено за състезанието. Много се гордееше с изключителните си физически качества. Всъщност спомена, че бил избран за някакъв таен проект, защото превъзхождал останалите. С изключение на това не бих могла да ви дам никаква друга информация за него. Не е говорил за свои близки.

— Не се притеснявайте. Ще се свържем с управлението в Чикаго и ще проследим родословието му. Много ни помогнахте. Благодаря.

— Пол, Джо Руни ми каза, че със сигурност го е убила полярна мечка, защото имало някои улики. Какви са те?

Ларсън се поколеба, преди да й отговори:

— Един от пилотите я е забелязал. Наоколо е имало… кръв, много кръв, а животното се е почиствало. Мечките го правят, нали знаете, държат прекалено на личната си хигиена. Понякога спират по средата на храненето, за да се почистят. Правят го инстинктивно. Ако козината й е зацапана, полярната мечка става забележима, нарушава се природно заложеното средство на защита и животното може да стане жертва на злосторници. Въпросният екземпляр е бил забелязан да дърпа ръкав от скиорска грейка недалеч от мястото, където са намерени останките, а наоколо всичко е било в кървави следи. Точно затова допускаме, че мечката е убила този човек.

— А какво е станало с нея?

— Нищо. Това е тяхна територия, не наша. Вижте, какво ще кажете да ви оставя номера на мобилния си телефон? Ако се сетите още нещо, което би могло да ни помогне или имате някакви въпроси, просто ми се обадете.

След като го записа, тя попита:

— Бихте ли ми се обадили, когато получите окончателно потвърждение за самоличността на убития?

— Разбира се. А, да ви питам — били ли сте някога в Аляска? Обзалагам се, че тук ще чуете стотици интересни истории.

— Да не би да ме каните?

— Да — призна той. — Ще бъде истинско приключение за вас. И с удоволствие бих ви завел на вечеря. Не мога да ви предложа вино. Тук алкохолът е забранен, но все ще намеря отнякъде няколко свещи.

— А откъде знаете, че не съм омъжена, с шест деца?

— В момента ви гледам.

— Какво?

— Чета биографията ви. И тук имаме компютри — обясни мъжът. — Потърсих информация за вас в „Гугъл“. Освен ако някой не е поработил върху снимката ви, изглеждате невероятно.

— Нека обсъдим поканата ви, Пол. Току-що ми съобщихте, че човек е бил разкъсан от полярна мечка, и веднага след това ми предлагате да ме заведете на вечеря със свещи?

Той се разсмя:

— Подобно нещо се случва много рядко. А по това време на годината тук много по-често се натъкваме на гризли, отколкото на бели мечки.

— Значи няма от какво да се притеснявам.

— Предложението ми остава в сила. Обадете ми се, Софи.

Тя затвори телефона, но дълго след това не се помръдна от мястото си. В съзнанието й една през друга се стрелкаха различни мисли. Полярните мечки често прекъсват храненето си по средата, за да се почистят… Така бе казал Ларсън. Горкият Уилям Харингтън се бе превърнал в угощение за една от тях. Каква ужасна смърт. Храна на бяла мечка.

После се върна отново към Пол Ларсън. Той открито бе флиртувал с нея. Което й се струваше неприлично предвид обстоятелствата.

Потисната, отиде в кухнята и взе пакет чипс с домати, за да има с какво да се занимава, докато размишлява. Не беше полезно за нея и не трябваше да го яде, но не й се искаше да го изхвърли, би било разхищение. Грехота бе да се пилее храна. Единственият начин да престане да се изкушава от доматения чипс бе да престане да го купува, но бе достатъчно честна пред себе си да си признае, че това никога нямаше да се случи. Всеки път, когато се отбиваше в супермаркета, се прибираше с пълна чанта пакети с мазен чипс. Пърженият й беше любим и не можеше да се насили да го замени с печен.

Облегна се на кухненския плот и захруска вкусния чипс, докато премисляше по-сериозни неща. Защо Харингтън бе казал на охраната в жилището си, че заминава за Европа? И какво е търсил в Аляска?

Софи не знаеше почти нищо за онзи регион и чувствайки се като глупава блондинка от тъпите вицове за руси жени, остави чипса настрана и отиде да погледне в интернет нещо за залива Прудоу.

Едно от най-големите нефтени находища се намираше на брега на Северния ледовит океан. Северният ледовит океан? Потръпна само при мисълта за нетърпимия студ по тези места и въпреки че нямаше никакво намерение да ходи там, бе любопитна да узнае нещо повече за мястото и близките до него градове. Трябваше да има и други градове наоколо, нали? Дали там предлагаха стаи за туристи? Сигурно. Не всеки, попаднал толкова далеч на север, работеше на нефтените находища, нали?

Щом веднъж се зачете, времето неусетно се изниза. Много от нещата, които някога бе чела, бяха заключени в непрогледни кътчета на паметта й, но сега отново изплуваха. Припомни си разгорещените спорове за и против удължаването на петролопроводите. И двете страни яростно бяха защитавали позициите си.

След залива Прудоу премина към тундрата и вечно скованата от ледове земя. Чете до късно през нощта, докато очите й започнаха да парят от продължителното взиране в монитора. Едва към три сутринта се отпусна изтощена в леглото. Не мислеше, че ще може да заспи след цялата информация за тоновете нефт, които се добиват в ледените води и се пренасят на хиляди километри по тръбите, но още щом докосна възглавницата, веднага се унесе.

Сънува полярни мечки. Имаше виелица и тя бе заобиколена от огромни бели животни, после пейзажът се сменяше и се озоваваше на улицата пред собствения си дом, където я преследваше огромна мечка с камера в ръка. Накрая една от тях се преобрази в Джак Макалистър, който пристъпваше към нея, по-свиреп от всички останали зверове.

Някакъв звън я спаси от ужасния кошмар. Телефонът иззвъня в седем без петнайсет. Търсеше я шефът й.

— Събудих ли те?

— Не, разбира се, че не — съмняваше се, че е повярвал на очевидната лъжа, като се имаше предвид дрезгавият й, сънен глас.

— Получи ли още заплахи?

— Не, нито една.

— И тук спряха. Но все пак настоявам да си останеш вкъщи.

— Добре.

— В такъв случай сигурно вече си на компютъра — предположи той. Тонът му стана делови: — Работиш ли вече върху статията за мобилния телефон, която ти възложих?

— Още не.

— Ще ми е необходима веднага щом успееш да ми я пратиш по електронната поща. Тестовете за теглото на панела още не са направени. Възложих ги на Бърни, но той не успя да вземе интервю от специалист, така че се наложи да я оставя за другата седмица. Кога ще бъдеш готова?

— С колко време разполагам?

— Най-късно до утре следобед.

— Няма проблем — отдъхна си тя. — Имате я.

— Много добре. А за днес ще ми трябва материалът за безплатната трапезария за бедните в южната част на града, за която искаше да пишеш. Те имат нужда от дарения, а пък аз — от статията. Прати ми я до четири и ще я публикувам на първа страница. Приятен ден, скъпа, и не излизай никъде.

— Но, мистър Битърман…

Ала той вече беше затворил. Софи отметна завивките и се затътри към банята.

Трябваше да изпие литри чай с кофеин, за да бъде в състояние да се съсредоточи върху работата. Бяха й необходими най-малко осем часа сън, за да бъде във форма, но можеше да се задоволи и с шест. Четиричасова почивка обаче беше истинско издевателство върху мозъка й. Още няколко такива нощи и щеше да се превърне в абсолютен идиот.

Работи през целия ден, отпочина си пълноценно осем часа, след това прегледа задачите за утре, за да успее да предаде напълно завършените статии в определения от шефа й срок. В ранния следобед вече можеше да се поотпусне. Искаше й се да се откъсне за малко от екрана на компютъра, но все още не бе получила отговори на всичките си въпроси относно залива Прудоу. Трябваше да научи колкото може повече за мястото. Може би малко повече информация щеше да даде обяснение за присъствието на Харингтън там.

Извади бележника и диктофона, които беше използвала в „При Козмо“, за да го интервюира. Да го слуша как говори за двайсет и четирите си победи в надбягвания и как обстойно описва всеки мехур на краката си не беше най-приятното занимание, но трябваше да го изтърпи, при това вероятно не само веднъж.

Няма друг начин да се разплете тази мистерия, окуражи се мислено.

След като остави диктофона и бележника на леглото, отново се върна на компютъра. Близо до залива Прудоу имаше град на име Дедхорс^[2]. Какво име!, помисли си тя. В различните сайтове, които отваряше, броят на населението варираше. Оптимистичните данни сочеха двайсет, а песимистичните се бяха спрели на седем души.

На няколко места беше цитирана шега, доста актуална за онзи район. На мъжете, наемани да отидат да работят там, им казвали, че зад всяко дърво ще намерят по една гола жена. Нищо чудно, че Ларсън така открито бе флиртувал с нея. Вероятно от години не бе срещал жена в онази пустош.

Изправи се и се протегна няколко пъти, за да разхлаби схванатите си мускули. Не беше ходила на фитнес почти от седмица. Апартаментът й беше просторен, но й се струваше, че я потиска. Мина покрай диктофона и изстена. Не й се искаше да слуша Харингтън сама. Нещастието винаги си търси компания, каза си мислено и за момент си пожела Реган и Корди да са при нея. Изгаряше от нетърпение да им разкаже за странната участ, сполетяла бегача, и вероятно някоя от тях щеше да забележи нещо, което на нея самата й убягва, докато прослушва интервюто.

Истинската й дилема бе как да стигне до „Хамилтън“, без да стане мишена на нечии нечисти намерения. Докато си вземаше душ, премисляше всички възможни варианти.

Да заблуди Битърман, щеше да бъде най-трудно. Беше му дала дума да не напуска жилището си и той щеше да вдигне голяма врява, ако впоследствие разбере, че не я е удържала. Ала тя не беше дете. Не й беше необходимо позволението му да излезе, въпреки че обещанието си беше обещание, а той винаги бе действал в неин интерес. Колкото и да беше тъжно да се признае бе привикнала да й отправят заплахи, ала Битърман очевидно се беше уплашил.

Освен това бе обещала и на Алек. Може би, ако му се обадеше, той щеше да дойде и лично да я откара до хотела. Не, нямаше да стане. Не беше удобно да го кара да я разкарва напред-назад. Пък и през последните дни, където и да отидеше, след него неизменно вървеше арогантният му, подозрителен партньор.

Трябваше да измисли нещо друго.

Никой нямаше да възрази, ако я придружаваше бивш полицай. Ето, това беше решение! Джил би могъл да я заведе. Вероятно в момента той седеше долу във фоайето. Беше забелязала, че всеки път, когато името на баща й се спряга в новините или се получават нови заплахи, Алек го моли да доведе хората си да я охраняват, но тъй като нито един от двамата не беше споменал за това, тя реши, че не искат да знае, затова никога не повдигаше въпроса. Точно така. Джил беше решението на проблема й.

Реши да задейства плана си, като започне от Битърман.

Той не беше в офиса. Секретарката му Люси я уведоми, че е отишъл на късен обяд със съпругата си в един от любимите си ресторанти. Намираше се само на няколко преки от редакцията на вестника.

Потърси го на мобилния му телефон.

— Да, Софи?

— Ще хапнете печена сьомга, нали?

Винаги си поръчвате сьомга.

— Откъде знаеш къде съм?

— Аз съм репортер… а и Люси бе така добра да каже.

— Все още не съм погледнал менюто, но иначе си права. Най-вероятно ще си поръчам сьомга. Очаквам съпругата ми да пристигне. За какво се обаждаш? Искаш ли нещо?

— Не съм получавала повече заплахи.

— Е?

— Изпълних обещанието си да стоя вкъщи, но сега съм решила да отскоча до „Хамилтън“.

— Чуй ме сега. Ти ми даде дума да…

— Двама агенти от ФБР ще ме придружават — щеше да гори в преизподнята за тази лъжа.

— Алек и Джак?

Не ме карайте да казвам това… с гузна съвест си помисли Софи.

— Да, сър.

— Добре тогава. Освобождавам те от ареста. Ще те чакам утре в редакцията.

Прекъсна връзката, преди да бе успяла да му отвърне. Беше странно. Изпитваше вина, задето го излъга, но не и задето щеше да наруши обещанието, дадено на Алек. Обичаше го много, но все пак той беше агент на ФБР… а и не разписваше ведомостта със заплатата й.

Повика портиера и видя Джил, застанал на поста си. Щом излезеше от асансьора, щеше да го накара да я придружи.

Изненадата беше най-добрата стратегия.

Грабна чантата си, пъхна бележника и ключовете в нея и протегна ръка към диктофона. Нито можеше да го включи, нито да го изключи. Очевидно му трябваха нови батерии. В магазина в хотела вероятно щеше да може да купи, а и Реган сигурно имаше някакви. Сложи го при останалите си вещи и се отправи към гардероба. Свали от закачалката любимия си костюм на „Долче и Габана“. Винаги когато го обличаше, се чувстваше много добре. Дрехите обикновено не влияеха на настроението й, но все пак това беше „Долче и Габана“ и тя не познаваше никого, който не би бил щастлив да носи облекла с тази марка.

Облече първо полата, после и ризата. Не беше успяла да я закопчае, когато телефонът иззвъня.

— Ало? — Вдигна припряно.

— Защо си вкъщи? — разнесе се гласът на Реган. — Да не си болна?

— Не, работя. Правя някои проучвания.

— Но защо у вас?

— Така ми е по-удобно.

Преди да успее да й обясни, че има намерение да намине към хотела, приятелката й подхвана:

— Не си ли го гледала още? Бях сигурна, че ще ми се обадиш веднага щом го видиш, но след като не го направи…

— Кое?

— Това е отговорът на въпроса ми. Просто го изгледай и веднага ми позвъни.

— Реган, кое?

— Клипът в YouTube. Само въведи името на Джак Макалистър и веднага ще се отвори.

— Не си падам много по агент Макалистър, така че защо трябва да го гледам и в интернет?

— Защото харесваш съпруга ми, а той също участва. Виж го, моля те. Впрочем защо не харесваш Джак? Да, добре, знам. Защото е агент на ФБР, наясно съм с отношението ти към тях, но…

— Запомни си мисълта. Мобилният ми звъни.

Софи притисна слушалката на домашния апарат с брадичка към рамото си и започна да рови в чантата си.

— Не забравяй да ми се обадиш веднага! — подвикна Реган.

— Не, изчакай! — опита се да я спре да затвори. — Трябва да ти кажа нещо.

Мобилният, естествено, се оказа на дъното на чантата й.

— А, намерих го. Ало?

— Здрасти, Софи.

Мъжкият глас беше жизнерадостен и познат, но не можеше да се сети къде го бе чувала.

— Кой е?

— Ще ти кажа след секунда. Не ми се иска да разваля изненадата.

— Каква изненада?

— Погледни през прозореца на всекидневната и ще видиш.

Макар да си даваше сметка, че беше глупаво, тя тръгна към стаята.

— Защо просто не ми кажете? Заета съм.

— Не се дърпай. Няма да мога да го направя, ако не погледнеш.

Все още се опитваше да свърже гласа с конкретно лице. Стигна до прозореца и огледа улицата.

— Няма да можете да направите какво?

— Това.

Не можа да чуе последните изречени шепнешком думи. Куршумът разби двойното стъкло и я удари в гърдите. Огромната скорост я отблъсна назад и я повали на земята.