Джули Гарууд
Огън и лед (16)

Шестнадесета глава

304. Записка в дневника

Арктическият лагер

Брендън свика съвещание. Предложи да запазим като „наша малка тайна“ смъртта на вълците. Опасява се, че фондацията ще спре субсидирането ни. А той току-що бе подновено и никой от нас не иска да си тръгне, преди да е разбрал какво става с Рики.

Затова единодушно приехме предложението му.

Рики си беше намерил друга глутница. Лута се самотен почти две седмици, преди да открие ново семейство. Типично е за вълците да се местят през есента и зимата. Той се натъкна на мигрираща глутница и макар да беше доста необичайно, успя да се адаптира към нея. Остава само да се види дали силното животно ще създаде някакви проблеми в новата си общност.

Агент Макалистър беше по-очарователен от всякога. Поздравът му също. Не изгуби нито минута за едно „здравей“ или поне „здрасти“. Тя отвори вратата и веднага чу:

— Нахлуването в криминална лаборатория и кражбата на веществени доказателства са углавни престъпления.

— Но не съм го извършила, нали? Просто заплаших, че ще го направя — възрази тя. — Предполагам, че няма да бъде любезно от моя страна да ви помоля да ми върнете диктофона, преди да си тръгнете, агент Макалистър.

— Джак. Наричай ме Джак — той се усмихна, мина покрай нея и се отправи към всекидневната. — Няма да си получиш диктофона, докато не ме наречеш по име.

Не даваше вид на човек, който се е отбил за малко. Точно в този момент се настаняваше удобно на дивана.

— За какво си дошъл? — попита тя.

— Дълга история.

— Нищо, слушам.

Скръсти ръце пред гърдите си и внезапно си спомни, че не си бе сложила сутиена, защото ластикът му болезнено се впиваше в раната. Припряно грабна една жилетка. Беше я сложила на облегалката на стола с намерението да я облече, преди да отвори на мистър Битърман, но съвсем я бе забравила.

Джак постави диктофона на съседната ниска масичка, избута табуретката по-далече от дивана, за да настани върху нея дългите си крака, облегна се и се протегна. Софи не би се изненадала, ако вземеше дистанционното на телевизора и й поръчаше да му донесе бира.

— Правя една бърза услуга на Алек, преди да се отправя към океана.

— Колко дълъг е отпускът ти?

— Не е отпуск, а принудително отстраняване — грубо и нетърпеливо отвърна той.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Зависи.

— Кой бряг си набелязал?

— Все още не знам. Във всеки случай там, където в момента е най-топло.

— За каква услуга те е помолил Алек? Би могъл да запише на диктофона каквото е искал да ми каже.

— Трябва да изслушам записа — вдигна ръце, забелязал, че тя се готви да възрази, и каза: — Детектив Стайнбек му казал, че вече го е слушал, но когато го притиснахме, призна, че не му обърнал особено внимание. Младежът, от когото си взела интервюто… как му беше името?

— Харингтън. Уилям Харингтън.

— Добре. Та Стайнбек твърди, че разговорът бил много сух…

Гърбът й се стегна.

— Ще се направя, че не съм те чула. Никога не правя „сухи“ интервюта.

Но той продължи, сякаш не го беше прекъсвала:

— Според детектива този Харингтън не преставал да дърдори с равен и монотонен глас.

Софи кимна. Вярно, Уилям не спираше да говори.

— Полицията разследва всички, с които си влизала в контакт няколко дни преди да те прострелят, и Алек смята, че някой от нас трябва да прослуша записа, в случай че има връзка с нападението.

— Не спомена нищо друго, освен надбягванията, които е спечелил.

— Колко по-точно?

Тя се усмихна.

— Двайсет и четири. Сигурен ли си, че искаш да го чуеш?

— Затова съм дошъл, нали?

— Бих могла да ти разкажа.

Джак поклати глава. Софи започна да потропва с крак, докато реши какво да направи. Най-сетне се предаде:

— Чудесно. Можеш да го прослушаш.

— Виж, аз не исках разрешение. Казах, че ще го чуя. Мога да го направя тук или да отнеса диктофона и да си свърша работата вкъщи.

— Дадено. Слушай го тук.

— Искаш ли да започваме?

— Още не. Ще изчакаме, докато дойде мистър Битърман. Може би той няма да прояви такъв интерес към интервюто, но нека да го оставим да реши сам. И моля те, не се обаждай, докато обсъждам с него статията, която искам да напиша. Въздържай се, колкото и да ти се иска да се намесиш.

— Защо пък ще ми се иска да се намесвам?

Тя въздъхна.

— Полярна мечка.

— Полярна мечка? Искаш да правиш репортаж за полярна мечка?

— Не точно. Впрочем… казва се Бари.

— Сякаш имаш намерение да пишеш детска книжка — отбеляза с усмивка.

— Само ако искам да наплаша хлапетата до смърт.

— Кажи името ми, Софи, или наистина ще взема отношение в разговора с шефа ти.

— Не искам да те назовавам с малкото ти име, защото не искам да звуча толкова дружелюбно.

Той се разсмя.

— О, напротив. Искаш. Добре де, и аз искам да сме приятели.

Тя поклати глава.

— Не, не е вярно. Ти не ме харесваш.

— Не е необходимо да те харесвам, за да се държа приятелски с теб.

Нямаше представа какво да му отговори и затова, чувствайки се като страхливка, тръгна към кухнята.

— Донеси ми една „Келис“ — подвикна след нея Джак.

— Няма да стане — отвърна Софи. — Тя е за мистър Битърман.

Мъжът реши да я последва в тясната кухня.

— Носи се мълва, че имаш цял шкаф с кашони бира.

Обменът на информация между него и Корди трябваше да бъде прекратен.

— Можеш да си вземеш кола, пепси, диетична сода или минерална вода.

Трябваше да прегледа целия хладилник, преди да си избере питие. Най-сетне се спря на кутийка диетична кола, после прерови шкафовете, за да намери нещо за ядене.

Опита се да му предложи някакви дребни сладки, донесени й от Реган, които не й харесаха. Тя предпочиташе чипс и очевидно в момента Джак търсеше нещо подобно.

— Това, че Алек има право да се рови из кухнята ми, не означава, че и на теб ти е позволено.

Но той вече беше отворил един пакет и бе започнал да яде.

— Не си особено гостоприемна домакиня. Какво имаш за вечеря?

Отговорът й не беше много остроумен. Тя просто замръзна на място.

— Ела на себе си, Софи — подхвърли мъжът, настанявайки се отново на дивана.

Винаги се бе стремила да използва сатъра за месо единствено и само по предназначение. Слава богу, че сега не й беше подръка. Докато през съзнанието й минаваха други убийствени мисли, тя взе студена сода от хладилника, пое си дълбоко дъх и се върна при него.

— Наскоро бях ранена. Няма да приготвям нищо тази вечер.

— От начина, по който изглежда кухнята ти, личи, че никога не си готвила.

— Напротив, готвя.

— Така ли? Етикетите с цените все още стоят върху всичките ти тенджери и тигани. А, да, впрочем нито един от тях няма капак.

Софи седна до него, присегна се през скута му и си взе пълна шепа чипс.

— Използвам микровълнова печка.

Той рязко смени темата:

— Кога ще пристигне шефът ти?

Тя погледна часовника му и отвърна:

— Трябваше вече да е тук.

— Колко време трае записът?

— Близо два часа, може би малко повече. Защо?

— Искам да си легна в десет.

— В десет, а? Не приличаш на човек, прехвърлил деветдесетте. Спането ли е любимото ти занимание?

Мистър Битърман не се появи дори час по-късно. Беше доста странно, но тя не се чувстваше неудобно в компанията на Джак. Той не се колебаеше да отговаря на въпросите й за произхода си, къде е израсъл, в кой колеж е учил и как, след като е завършил право, е предпочел да стане агент на ФБР, вместо да започне работа в някоя адвокатска кантора.

— Кажи ми защо те пращат в неплатен отпуск. Да не би да си се издънил? — попита тя.

— Не.

— Застрелял си не когото трябва?

Повдигане на вежди.

— Умствени проблеми. Това е, нали?

Джак се усмихна.

— Не.

— Защо тогава? — сръга го отстрани. Беше упорита, също като него.

— По принуда.

— Сега вече ми стана интересно.

Изчака го да й обясни, но тъй като той остана мълчалив, настоя отново:

— Знаеш, че ще продължа да те разпитвам. Какво си направил?

Неохотно й разказа за видеото, качено в YouTube. След като приключи, добави:

— Ти сигурно си единственият човек в Чикаго, който не е гледал проклетия клип.

— Значи това било. Точно така. Реган и Корди ми казаха да го намеря, но аз забравих.

— Докато не се появи нещо по-интересно, пресата ще ме преследва. В началото шефовете ми искаха да се покрия някъде тук, в Чикаго, но не се получи. Сега настояват да напусна града, затова се отправям към океана, където ще изчакам нещата да поутихнат — поклати глава и продължи: — Сега май разбирам какво чувстваш всеки път, когато името на баща ти се появи в новините.

Софи не искаше да навежда разговора към баща си, затова отвлече вниманието му с още няколко лични въпроса. Единствената тема, която обсъждаше с неохота, беше любовният му живот. Призна, че никога не е бил женен, но когато го попита дали е бил близо до такава съдбовна крачка, той отклони въпроса.

— Сега е мой ред — заяви Джак. — Да поговорим за баща ти.

— По-добре да се откажем.

Той не настоя.

— Попитах те за произхода ти, но не ми беше необходимо. Знам всичко за теб — и се зае да й го доказва.

Когато реши, че е приключил, тя каза:

— Ти разказа целия ми живот.

— Но знам много повече за онова, което е липсвало в него.

— Като например? — изгледа го подозрително.

— Като например, че полагаш огромни усилия да накараш хората да те мислят за повърхностна.

— Аз съм повърхностна — възрази Софи, макар да си даваше сметка колко абсурдно звучат думите й.

Той се разсмя.

— Това е твоят начин да се защитиш, нали? Единствените хора, които те познават истински, са Реган и Корди и може би братята на Реган.

— Аз не се крия.

— О, напротив — тонът му се смекчи при следващите думи: — Направих едно малко разследване и разбрах доста неща за теб, Софи Роуз.

Тя поклати глава.

— Винаги пестиш пари за нова чанта, нали? — кимна Джак.

— Да, това е хобито ми — господи, изглеждаше така, сякаш започва да се защитава.

— Но всъщност не ги купуваш, нали? Харесваш си някоя, събираш парите, за да я вземеш, а доколкото разбрах, повечето са на доста високи цени, след което даваш сумата на един мускулест мъж на име Мъфин, който държи трапезария за бедни. Това се е превърнало в игра, която двамата играете. Заедно с парите му изпращаш и снимка на чантата.

— Нямам представа за какво говориш. Съвсем скоро ще си купя една на „Бъркин“.

— За няколко хилядарки, нали?

— Аз наистина ще я купя — настоя тя. — Щях ли да ходя там всяка сряда в пет следобед, ако нямах такова намерение? Тя е чудесна — жълто кафеникава със златисти орнаменти.

Той изглеждаше раздразнен.

— Не, няма да я купиш. Това, което правиш, е да, пестиш пари, а после да ги даваш на някого. Вършиш много добрини, за които не искаш никой да разбере нали?

Софи отново започна да протестира, но Джак я прекъсна:

— Откажи се. Ти не си някаква превзета, алчна и глупава любителка на маркови боклуци. Съжалявам, миличка. Не можеш да ме заблудиш.

Вече бе започнала да се чувства неловко, но мистър Битърман спаси положението, като позвъни точно в този момент. Никога не бе изпитвала подобно облекчение. Неприятно й бе, че Джак е успял да научи толкова неща за нея. Защо си е направил труда да разкрие тайните й? На какво се дължеше този интерес? Какво целеше? Баща й. Ето какво. Не би се ровил в миналото й и в поведението й, ако не преследваше нещо, свързано с баща й.

Битърман й подаде палтото си. Разхлабвайки вратовръзката си, той влезе във всекидневната и се настани в един фотьойл. Докато двамата с Джак обсъждаха как върви разследването на стрелбата — по-точно опита за покушение срещу Софи, тя закачи връхната дреха на шефа си в килера и отскочи до кухнята, за да му донесе изстудена бира.

Битърман навиваше ръкавите си и питаше Джак:

— Значи няма напредък по случая, така ли? Никакви следи?

— Поне така твърди детектив Стайнбек.

Той посочи младата жена, пое бирата, която му предложи, и се намръщи:

— Тогава стой мирно, госпожице. Не искам да се мотаеш из улиците, докато онзи откачен тип все още е на свобода.

— Сър, не излизам никъде, а колкото до това да стоя мирно… Поканих ви да дойдете, защото трябва да обсъдим нещо много важно.

Без да се замисли, Софи прекоси стаята и се настани до Джак. Това не убягна на Битърман.

— Преди този разговор да е станал прекалено делови, трябва да те попитам как успя да се снабдиш с толкова много бира. Мислех, че съм изкупил всички запаси в Чикаго.

Тя хвърли поглед към младия мъж до себе си, който с усилие потискаше смеха си.

— Да, Софи, как успя? — подигравателно я попита той.

Мислите й отново се върнаха към сатъра за месо.

— Честно казано, сър, отчаяно исках да ви накарам да дойдете, за да можем да поговорим, и малко преувеличих с количеството.

Битърман се наведе напред.

— Преувеличила си значи? — попита притеснено.

Софи го погледна право в очите.

— Признавам. Нямам цял шкаф с бира. Само няколко бутилки. Това е.

— С други думи — излъгала е — радостно заключи Джак.

Тя му отправи поглед, който би трябвало да го изпепели, но нищо такова не се случи. Не искаше Битърман да мисли за огромното разочарование, затова бързо се опита да привлече вниманието му към по-важния въпрос.

— Сър, помните ли Уилям Харингтън и надбягванията?

— Естествено, че помня. Промени решението си в последния момент и се отказа от участие, нали? Ти каза, че според теб е бил сигурен, че не може да спечели.

— Точно така мислех, но нещата доста се объркаха. Не това е била причината да не се състезава.

Битърман огледа стаята.

— Наистина ли нямаш повече от любимата ми бира?

— Сър, онова, което се опитвам да ви кажа, е наистина важно.

Той кимна.

— Добре. Е, каква е била причината този младеж да не участва?

— Мъртъв е.

Бяха му необходими няколко секунди да осмисли информацията, след което каза:

— Много жалко. Беше млад човек, нали? Трябва да е бил млад, щом е участвал в толкова състезания. Според мен смъртта е единственото сериозно основание да престанеш да се състезаваш. Къде е станало?

— В Аляска — отвърна тя. — Умрял е в Аляска. Тонът й подсказваше, че предстои нещо още по-шокиращо. Битърман остави бирата на малката масичка и се облегна назад.

— Така ли?

— Изяла го е полярна мечка.

— Какво? — попита той объркан. — Какви ги говориш?

Софи повтори ужасяващата новина, а Джак довърши:

— Всъщност го е изял Бари.

— Мили боже, нима са кръстили мечка, изяла човек? Това е чудовищно! — възмути се Битърман.

— Не, сър, мечокът вече си е имал име.

Сега вече бе дошло времето да го омае. Софи трябваше да убеди мистър Битърман да й позволи да разследва случая и ако е необходимо, да я изпрати в Аляска, при това, без да го оставя с впечатлението, че се излага на опасност. Не беше репетирала какво точно да му каже, но смяташе, че е свършила основната работа, като бе привлякла интереса му, при това без никакъв намек, че в това има нещо друго, освен желанието да опише една човешка драма.

Тогава Джак започна да задава неудобни въпроси за условията за живот, за дивите животни, за суровия климат — точно такива, на каквито не би искала да отговаря в присъствието на шефа си. На няколко пъти й се наложи да го сръга с лакът.

— Можем да обсъдим всичко това и по-късно, Джак. Нали не трябваше да се намесваш?

— Но опасността от…

Тя го прекъсна:

— Знам, че там е адски студено, но ще си нося подходящи дрехи.

— Това не е…

Отново го сръга в ребрата.

— Вместо това бих могла да напиша за принудителното ти отстраняване и да напомня на Чикаго за злополучния клип.

Той се наведе към нея.

— Ако си решила да заминеш за Аляска и да умреш от студ, няма да те спирам.

— Това е най-милото нещо, което си ми казвал — през зъби се усмихна Софи.

Всичко завърши с това, че Битърман одобри идеята Софи да напусна града за известно време. Освен това реши, че за читателите ще бъде интересно да прочетат няколко истории за суровите хора, които живеят в Аляска. Едно такова пътуване си струваше парите.

— Четох някъде, че в гимназията в Бароу са сформирали футболен отбор. Това е разумен начин да задържат децата в училище, далеч от дрогата и алкохола. При това работи безотказно. Може би ще поискаш да отскочиш до там. Убеди ме, Софи. Захващай се с историята. Ще финансирам пътуването.

Понечи да стане, след това размисли.

— Просто се чудех… Как разбра за Харингтън?

— У него имаше моя визитка. Тамошната полиция я открила и ми се обадиха да ми съобщят за смъртта му — и преди да бе успял да й зададе друг въпрос, добави припряно: — Двамата с Джак ще прослушаме интервюто, което направих с него. Надявам се, че е казал нещо, което съм пропуснала и би обяснило причината за заминаването му на север. Това е загадка, която ми се иска да разгадая. Искате ли да го чуете с нас?

Битърман отклони предложението:

— Имах тежък и дълъг ден. Искам да се прибера и да си почина.

В мига, в който вратата хлопна след него, Джак тръгна към нея. Тя отстъпи назад.

— Загадка, а? — изстреля той. — Ще си направиш ли труда да ми обясниш какво всъщност си замислила?

Софи повдигна рамене.

— Да дам на Уилям Харингтън право на последна дума.