Джули Гарууд
Огън и лед (6)

Шеста глава

28. Записка в дневника

Арктическият лагер

Кърк кръсти водача на глутницата Рики. Женската, която вълкът избра за партньорка, нарекохме Люси. Двамата добре си подхождат. Люси изглежда много палава и игрива, но Рики изобщо не обръща внимание на странното й поведение.

Мъжките животни излязоха сутринта и донесоха плячката си на Люси и малките.

През това време ние изчакахме, докато се отдалечиха достатъчно, и двамата с Брендън използвахме пушка със стрели, за да приспим големите вълци. Налагаше се да работим бързо, за да свържем проследяващите устройства. Исках да взема кръвни проби, но той ме разубеди, като каза, че нямаме много време.

Отдалечихме се достатъчно и започнахме да ги наблюдаваме с помощта на бинокли. Разстоянието не им позволяваше да ни забележат, въпреки че със сигурност усещаха миризмата ни. Първи се събуди Рики. Щом успя да се изправи, се загледа право в нашата посока. Дали разбра какво бяхме направили? Втренченият му поглед ме накара да си помисля, че знае.

Оголи зъби към нас и вятърът довя далечния му вой.

Побиха ме ледени тръпки.

Докато Софи и приятелките й си бъбреха в трапезарията, в другия край на фоайето на хотела се провеждаше една друга среща.

Веднъж в месеца покер клубът на Алек се събираше в „Хамилтън“.

В него членуваха петнайсетина играчи, повечето от които работеха в системата на вътрешните работи, но заради сложния си график на сбирките никога не идваха повече от половината. През лятото, когато времето беше хубаво, провеждаха срещите си в градината на покрива на хотела, а през по-хладните дни се настаняваха в частна стая на първия етаж.

Джон Уинкот, отстранен от работа в полицейско управление на Чикаго, беше един от най-редовните, както и Джил Хътън, пенсиониран полицай, който сякаш винаги научаваше новините преди останалите. Той бе отказал алкохола и беше нарочен за шофьор на приятеля си, който по правило заспиваше по средата на втората бира.

Тъй като вечерта бе влажна и необичайно гореща за сезона, компанията се събра в стаята недалеч от бара. Джил и Джон седяха вече на масата, когато влезе Джак.

— Мразя тая проклета жега! — отбеляза Джил. — Мразя и дъжда.

— Все пак ги предпочитам пред студа — заяви Джак. Ризата му бе пропита от влажни петна, а тъмната му коса беше мокра.

В ъгъла имаше винаги заредено барче. Джак си взе кутия диетично пепси и докато я отваряше, Джон му подвикна:

— Би ли ми донесъл една бира?

— Не мога да те позная, Джак — каза Джил. — Без сплъстената дълга коса и брадата почти си заприличал на човек.

— Почти? — намеси се Джон. — Според мен прилича на филмова звезда. Чакайте, филмова звезда ли казах? Имах предвид интернет звезда.

Двамата мъже се разсмяха. Джак подаде бирата на Джон, отпи от пепсито и се отпусна на един стол срещу тях.

— Доколкото разбирам, гледали сте видеото в YouTube.

— Поне десетина пъти — ухили се Джон. — Не вярвам някога да остарее.

— Намирам записа за поразителен и изпълнен с напрежение — заяви със сериозно изражение Джил. — Начинът, по който са те обърнали перпендикулярно, докато обсъждаш менюто с Алек… Безценно!

Джон поклати глава и каза:

— Носят се слухове, че ще го пуснат и с АйМакс^[1].

Понесъл поднос със сандвичи, Алек се появи точно навреме, за да чуе коментара на колегата си.

— YouTube? — обърна се кратко към партньора си той.

Тримата мъже кимнаха едновременно. Тъй като Джил бе известен с това, че знае какво ще стане още преди да се е случило, домакинът го попита колко време според него ще е нужно, докато историята се забрави.

Джил почеса замислено плешивата си глава.

— Давам му най-много два-три дни, докато се появи нещо по-интересно. Не беше необходимо да ви отстраняват за толкова дълго.

— Значи знаеш и за принудителния отпуск? — с искрено удивление попита Джак.

— Естествено. Винаги съм в течение на събитията приятелю. Винаги.

— В такъв случай след седмица ще можем да се върнем на работа — кимна Алек.

— Освен ако Джак не реши да гръмне още някого докато си поръчва тако^[2] или нещо друго — весело отбеляза Джон. — Или пък…

— Или какво? — въздъхна Джак.

— Или не излъчат това видео по националната телевизия.

— О, по дяволите!

Джон намери реакцията на младия човек за много забавна и не престана да се смее, докато от очите му не потекоха сълзи.

— Приключихме ли вече с темата? — настойчиво запита Джак.

— Най-вероятно още не.

— Събрахме се да играем покер, нали? — продължи другият. — Кого още чакаме?

— Порочните.

— Всички ли? — попита Алек и заобиколи бара, за да си вземе безалкохолно от хладилника.

— Не, само Удс и Захнер — поясни Джил, произнасяйки имената им с усмивка.

Повечето момчета от Отдела за борба с порока бяха добри играчи, но двамата правеха изключение. Бяха ужасни. Най-смешното беше, че не го осъзнаваха. Отдаваха провалите си на лошия късмет, а и никой от останалите не смяташе, че е необходимо да ги осветли по въпроса.

— Ами Ейдън? — обади се Джон.

— Няма да дойде тази вечер — отвърна Алек. — Все още е в Сидни във връзка с хотела.

Въздишка на всеобщо облекчение се разнесе около масата, защото шуреят на Алек бе всепризнат шампион.

Винаги когато играеше, побеждаваше, а щом се разпалеше, печелеше почти от всяка ръка.

Мобилният телефон на Джак иззвъня. Той погледна номера и се усмихна. Преди да отговори, стана от масата, приближи се до прозореца и заслуша, загледан в дъжда.

— Трябва да е някоя жена — изкоментира Джон.

— Ех — въздъхна Джил. — Спомням си тези времена.

На вратата се почука и миг по-късно иззад нея се подаде Реган.

— Може ли да ви прекъсна за момент?

Джил и Джон се изправиха, докато тя се приближаваше към съпруга си. Забелязаха как Алек се наведе и прошепна в ухото й нещо, което я накара да се изчерви. Джил изви очи към тавана. Алек и Реган бяха женени почти от година, но продължаваха да се държат като влюбени хлапаци. Но не би могъл да обвини приятеля си за поведението му. Реган наистина го заслужаваше — тъмна коса, красиви очи, дълги и стройни крака. Разбираше защо младият мъж бе привлечен и се бе оженил за нея — та кой би могъл да й устои? Тя беше умна, делова жена, имаше добро сърце и жизнерадостен дух, а чувството й за хумор бе неизчерпаемо почти колкото и на съпруга й. Просто бяха създадени един за друг.

Реган побъбри няколко минути с Джил и Джон. Познаваше ги почти откакто се бе срещнала с Алек и ги смяташе за добри приятели. Би разменила някоя и друга дума и с Джак, но той разговаряше по телефона и бе застанал с гръб към нея. Беше го срещнала веднъж на някаква вечеря и бе дълбоко впечатлена. Той бе повече от добър в работата си или поне така твърдеше съпругът й. Освен това я бе уверил, че не би могъл да намери по-добър партньор, така че не биваше да се тревожи за него. Разбира се, бе изгледала видеото в интернет, което бе затвърдило мнението й. В кризисен момент Джак бе показал изумителна сила, бързина и прецизност. Нехайството му в случая й се стори малко стряскащо, но пък той бе привикнал да работи по прикритие. Двамата с Алек бяха идеалните партньори, защото прекалено много си приличаха.

Джак приключи разговора и се извърна точно кога тя казваше:

— Софи иска да й направите една услуга.

Той се приближи.

— Здрасти, Реган. Радвам се да те видя. Коя е тази Софи?

— Не си му казал за Софи? — обърна се Джон към Алек и избухна в смях.

— Никой не е казал и на мен — отвърна Алек.

— Джон, кое е толкова смешно? — Реган го изглед със същия поглед, с който го гледаше и съпругата му, когато бе раздразнена.

— Ами просто… нали се сещаш… нейният… — подхвана Джон и потърси с очи помощ от приятеля си. Беше започнал да казва нещо за небезизвестния баща на Софи, но се усети навреме.

— Нейният какво? — настоя Реган.

— Какво става тук? — намеси се Джак.

— Много си изпуснал — каза Джил. — Имам предвид, че не си се запознал с нея. Тя е нещо различно. Ако бе с трийсетина години по-млад и трийсетина килограм по-лек…

— Пак щеше да удариш на камък — прекъсна го Джон после се обърна към Джак и поясни: — Тя не си пада по полицаи и особено по агенти от ФБР…

— И изобщо по хора, свързани с правосъдието и законите. Ние сме изключение. Нас даже ни обича — завърши Джил.

— Наистина ли не си споменал на партньора си за нея, Алек? — на Джон очевидно му бе трудно да приеме този факт.

— Не е ставало въпрос — отвърна другият. — И ти, като разбра, не ми каза нищо.

— Май много я задълбахме. Дайте да обърнем малко внимание на Реган, а? — предложи Джил.

— Дадено — съгласи се приятелят му. — Каза, че Софи иска някаква услуга. Каква по-точно? Законна или незаконна?

Жената се облегна на съпруга си.

— Зависи как ще го погледнете. Има нужда от помощта на Джил.

— Не казвай нищо повече. Схванах — кимна Джон.

Джак очакваше някой да му обясни какво става. Разбираше, че е изтървал най-важната част от разговора. Не познаваше добре Джил и Джон, а с Алек бяха партньори само при последните три акции, затова предположи, че това е някаква тяхна приятелска закачка.

Откъм основния бар се разнесе бурен смях и след миг Софи се появи на вратата.

Уау! Стори му се, че току-що е получил силен удар и корема. Видът й го остави без дъх. Дългата руса коса се стелеше по раменете й при всяка стъпка, а тялото й… Мили Боже! Тялото й беше съвършено. Носеше абсурдно високи токове, които правеха краката й да изглеждат още по-дълги, меката копринена рокля очертаваше всяка изкусителна извивка. Ако съществуваше някакъв недостатък, Джак не го забелязваше, но пък и беше прекалено разсеян от сексапилното поклащане на ханша й, докато жената се приближаваше към Реган. Софи поздрави съпруга на приятелката си с целувка по бузата, после се обърна усмихнато към Джон и Джил, които изглеждаха като хлапаци с бушуващи хормони.

Реган я представи на Джак:

— Най-добрата ми приятелка — Софи Роуз.

Тя го поздрави любезно и сякаш веднага след това го забрави. Това само още повече разпали интереса му. Не беше свикнал да бъде пренебрегван от представителките на нежния пол. Обичаше ги и те му отвръщаха със същото. Не вярваше в трайните връзки и въпреки че бракът се бе отразил положително на приятелите му, със сигурност не беше за него. Харесваше му да се чувства свободен, да прави каквото и когато си поиска и показваше недвусмислено на жените, с които общуваше. Истината правеше нещата по-прости. Съществува милиони хора, споделящи възгледите му.

Наблюдаваше я с поглед на ценител как се настанява на стола до Джил.

— Джил, неудобно ми е да те моля… — започна тя.

— Какво ти трябва, миличка?

— Имаш ли нещо против пак да изчистиш апартамента ми?

— Разбира се, че нямам. Знаеш, че бих направил всичко за теб. Ами офиса ти? Не смяташ ли, че и той и нужда да се поосвежи?

Жената се замисли за момент и точно смяташе откаже, защото й се струваше прекалено, когато приятелката й се наведе към нея и прошепна:

— Няма да ти навреди, нали?

— Да, добре. Ще ти бъда много задължена, ако почистиш и кабинката ми. Кога ти е удобно?

— Какво ще кажеш за утре следобед към четири? Ще започна от апартамента — обясни той. — И ако не бързаш ще почистя и офиса в понеделник в пет. Става ли?

Тя кимна.

— Става. Благодаря ти. Не знам как ще ти се отплатя.

Мъжът закачливо повдигна вежди.

— Ще измислим нещо.

Софи се разсмя.

— Хайде, Реган. Зарязахме Корди в компанията на двама от Отдела за борба с порока в бара. Притеснява останалите клиенти.

Алек задържа вратата за двете жени и се усмихна нещо, което съпругата му му прошепна, минавайки по край него. Преди да прекрачи прага, Софи се извърна през рамо към Джак:

— Приятно ми беше да се запознаем.

Дявол да го вземе! Страстната й усмивка му подейства точно така, както бе очаквала. Остави го без дъх. Тя изчезна, преди да успее да измисли как да й отговори, а той продължи да се взира във вратата, докато си припомни как се прави нещо толкова просто като преглъщането.

Не пак успя да събере мислите си и тръгна към Джил, за да го попита дали Софи е обвързана с някого.

Отпуснати върху столовете, Джон и Джил го наблюдаваха и се усмихваха като идиоти.

— Какво? — запита ги настоятелно той.

— Бива си я, нали? — подразни го Джил.

— Така е — съгласи се Джак.

Точно в този момент Удс и Захнер последваха Алек и стаята. Двамата изглеждаха така, сякаш са собственици на студио за татуировки. Ръцете и вратовете им бяха и изпъстрени с избледнели рисунки. Удс държеше две бутилки бира в ръце, а Захнер носеше купа с кашу.

— Какво става? — запита Захнер, забелязал, че Джон се смее.

— Джак току-що се запозна със Софи — обясни Джил.

— О! Едва сега!? — широко се усмихна другият.

— Тя не е омъжена — небрежно подметна Джон.

— И според Реган в момента не се среща с никого. Заинтригуван ли си?

Джак отмести един стол, но не отговори.

— Какво не й е наред?

— Той наистина ли не знае? — учуди се Захнер.

— Очевидно не — каза Удс.

— Какво не й е наред? — повтори Джак. — Да не би да е била омъжвана три-четири пъти? Или е пусната под гаранция за убийство? Какво?

— Никога не е била задържана — намеси се Алек.

— Напълно почтена гражданка е — допълни Джон.

— И е много сладка — обади се Удс.

— И? — подкани ги Джак в очакване да чуе нещо сензационно.

— И е изключително страстна, човече, повярвай — продължи Захнер.

— И се казва Софи Роуз — довърши Алек.

Точно щеше да добави, че Роуз не е второто й и когато Джон поклати глава и вдигна високо ръка:

— Я чакайте… чакайте…

Джак внезапно потръпна.

Джон избухна в смях, наклони стола назад и вдигна двете си ръце във въздуха:

— Ами това е.

Младият мъж се намръщи:

— Дявол да го… Тя е дъщерята на Боби Роуз!

— Ненапразно е агент във ФБР — отбеляза Удс.

— Сети се по-бързо, отколкото ти — напомни му Захнер.

— Ако можеш да видиш лицето си, Джак, ще си мислиш, че си получил удар — подразни го Джил.

Слисан, Джак се отпусна върху стола.

— А какво беше това с почистването на апартамента й? Оглеждаш за „бръмбари“ ли?

— Точно така — отвърна Джон вместо приятеля си.

— И всеки път намирам по няколко.

— Кой ги слага? — попита Джак.

— Опитах се да разбера — намеси се Алек, все още широко усмихнат. — Едва ли някой би си признал, но лично предполагам…

— ФБР? — погледна го Захнер.

— Не, определено не ФБР — категорично отсече Алек.

— Според мен са ЦРУ — кимна с глава Удс.

— Нищо подобно. Данъчните! — каза Джон. — Никой друг.

— Специалните служби — обади се и Джил. — Само те.

— СХЛ — допусна Удс.

— Това е службата по храните и лекарствата, идиот такъв! — през смях го скастри Захнер.

— Моето предположение е съвсем различно. Е, ще играем ли карти или не? — прекъсна ги Алек.

Докато раздаваше първата ръка, Джон погледна Джак попита:

— Все още ли искаш телефонния й номер?

Младият мъж не отговори.