Джули Гарууд
Огън и лед (5)

Пета глава

23. Записка в дневника

Арктическият лагер

Еврика! Открихме глутницата. Шест големи животни и три малки. Успяхме да маркираме водача им. Не беше проблем да го отличим по дебелата бяла козина със ситни тъмни петна по гърба. Освен това физически е по-силен от останалите. Брендън е във възторг от новото семейство, което ни предстои да проучим.

А водачът на глутницата е направо внушителен.

Беше ред на Софи да плати вечерята.

Реган бе настояла да отидат в „Хамилтън“, емблемата на семейната им верига петзвездни хотели. Беше резервирала една от частните трапезарии, разположена недалеч от фоайето. Широкият двукрилен прозорец разкриваше гледка към езерото Мичиган.

Докато Реган вървеше към масата, следвана от двете си приятелки, Софи каза:

— Не разбирам защо реши да вечеряме тук.

— Ще ви обясня. Тази вечер съм в настроение да похапна миди и обожавам начина, по който главният готвач Едуардо ги приготвя.

Но Софи не се хвана. Колкото и неустоими да бяха мидите на Едуардо, истинската причина бе съвсем друга. Когато вечеряха в някой от ресторантите на семейните им хотели, никога не им носеха сметката. Много удобно… още повече щом бе неин ред да плаща.

— Правиш го, защото знаеш, че нямам пари — заяви тя.

Сервитьорът притегли учтиво стола й. Софи го дари с най-лъчезарната си усмивка, благодари му за подаденото меню и отново се обърна към приятелката си:

— Признай си.

— Не ти ли харесва тук? — погледна я Корди над ламинираните страници на менюто.

— Чудесно е, но не в това е въпросът. Просто исках Реган да си признае…

— Че си бедна? Е, добре. Така е.

Корди кимна.

— Да. Много си бедна. Бих казала, че нямаш пукнат грош, но така и не успях да разбера този израз. Можете ли да ми го обясните?

— Не ми помагаш особено, Корди — намръщи се Софи. — Реган, искам да кажеш открито, че единствената причина да вечеряме тук е, че аз нямам пари.

— Естествено — отново се обади Корди.

— Така е — съвсем непринудено се съгласи и Реган.

— Нали сега няма да се възгордееш, Соф? — Корд остави менюто и я погледна с усмивка, която подсказваше, че тази вероятност изобщо не я притеснява.

— За бедността ми сте виновни единствено вие двете. Бях много щастлива с предишния си начин на живот и си купувах каквото пожелая. Имах скъпа кола, кредитни карти без лимит, зашеметяващи дрехи и абсолютно никакви грижи.

— Не беше щастлива — възрази Реган. — Да, наложи ти се да се откажеш от колата, но ходенето пеша е по-приятно от шофирането. Все още се обличаш добре, макар и не по последния писък на модата. Кредитните карти изобщо не ти трябват и пак нямаш абсолютно никакви грижи.

— Бедността много ти подхожда — сериозно допълни Корди.

— Помогнахме ти да се научиш да се справяш без парите на баща ти — напомни й Реган.

— Вярно, но нужно ли е да сте толкова… ентусиазирани? Толкова непреклонни! Какво лошо има от време на време да си купиш някоя блузка от „Прада“?

— Марката е чудесна, но не е редно да вземаш пари за дрехи от баща си — заяви Корди.

— Още повече, когато произходът им не е съвсем законен — заключи Реган.

Софи се присегна за чашата с вода.

— Откъде си толкова сигурна? Никога не са му повдигали никакви обвинения, а нали всеки е невинен до доказване на противното.

— Вярно, че не съм сигурна — отвърна приятелката й, — но ти сама го твърдиш и затова двете с Корди решихме да ти помогнем.

— Да живея в бедност ли?

— Да постъпиш правилно.

Софи нетърпеливо отметна кичур коса от лицето си.

— Само дето не ми харесва да нямам пари.

— Не е толкова лошо — обади се Корди. — Ще се научиш да живееш пестеливо като мен.

— О, моля те! Въобще не може да става сравнение. Имаш огромен фонд на свое име, осигурен от баща ти, и „Кейн Аутомотив“ е компания от национално значение. Знаеш ли какъв ти е проблемът? Не ти пука за парите, защото ги имаш. А аз искам да си купувам… разни неща. Господи, това прозвуча глупаво — преди приятелката й да успее да възрази, тя продължи: — Да не говорим повече по тази тема. Умирам от глад и искам да си поръчам вечеря.

Въпреки че трапезарията бе много елегантна с множеството свещници и кристал, нито една от трите не беше в настроение за шампанско. Софи си поръча салата и супа. Корди предпочете печено пиле, а Реган замени мидите със сирене. Всички се отказаха от алкохола за сметка на студения чай.

— Давате ли си сметка, че на този ден преди милион години се срещнахме в детската градина в Брайърууд? — попита Реган.

— И двете веднага ми станахте като родни сестри — каза Корди.

— Спомням си, че тогава те докараха с лимузина — обърна се Реган към Софи. — Като те видях с тази руса коса и сини очи, веднага реших, че си принцеса.

— И теб те докараха с лимузина — отвърна Софи.

— А пък мен татко ме доведе със стария ни пикап — разсмя се Корди.

— Соф, докарваше ни доста грижи с твоите — заговори продължи Реган. — Шампион си в това да мислиш, че всички се отнасят несправедливо с теб.

— И все още е такава — потвърди и другата.

— Спомняте ли си, когато се заключихме в гардероба? — попита Реган.

— Бяхме сигурни, че никой никога няма да ни открие — заразказва Корди. — Помните ли какво облекчение беше, когато намерихме бонбон в джоба на якето Били Милър, защото решихме, че ако го разделим по равно, ще можем да оцелеем няколко дни.

Един спомен водеше към втори, после към друг, трите се върнаха във времето на своето детство. Вечерята беше поднесена и изядена, докато всяка разказваше любимата си история.

— Чудех се защо си резервирала частна трапезария, но сега разбрах. Вдигаме прекалено много шум — засмя се Корди.

— Ейдън ми я предложи — обясни Реган. — Каза, че най-подходяща за хулиганска компания като нашата.

— Брат ти е бил прав.

— Кога си говорила с него? — поинтересува се Кор. — Ще се прибере ли скоро? — Осъзнала с какво вълнение зададе въпроса, добави бързо: — Питам от любопитство. Нищо повече. Водя доста скучен живот. Наистина — подчерта настойчиво, опасявайки се, че приятелките й ще възразят. — Помислете си само. Преподавам химия горните класове на гимназията на хлапета, които пет пари не дават за нея, а когато не съм в училището и не преглеждам тетрадки, се занимавам с доктората си. Вече дори не знам защо го правя. Ако още някой студент дойде в лабораторията с кутийка кока-кола, не отговарям за реакцията си. Искам да знам, че навън им хора, които се занимават с интересни неща. И тримата ти братя обикалят света и строят хотели. Водят бурен вълнуващ живот и ми е приятно да слушам за тях.

— Не за тях, а за него — подхвърли Софи. — Обича да слушаш за Ейдън.

— И защо пък не? Той е не само най-големият, но най-изисканият от тях. Вероятно този уикенд ще кара джет край бреговете на Австралия. А знаеш ли какво правих аз вчера и целия ден днес? Научни изследвания. Бях затворена в лабораторията и правех изследвания.

— О, моля те. В това отношение не можеш да се сравниш с мен — обади се Софи. — Прекарах цялата си петъчна вечер да седя и да слушам най-неприятния, най-егоцентричен и самовлюбен мъж да ми говори единствено и само за себе си. Освен това трябваше да стана по тъмно, за да се срещна с него в парка и да чуя всичко още веднъж. Казва се Уилям Харингтън. Шефът ми искаше да напиша статия за него, но той взе, че ми се изплъзна.

После им разказа за състезанието и как Уилям бе изчезнал.

— Смяташ ли, че внезапно се е почувствал зле? — попита Корди.

— Може да е получил травма, докато се е разгрявал — предположи Реган.

— Не. Мисля, че знам какво станало — каза Софи. — След състезанието разговарях с някои от организаторите. Увериха ме, че Харингтън изобщо не се е регистрирал за участие. Победителят е някой си Брет Мейсън и всички разправяха колко бил бърз. Според мен Уилям е чул слуховете и се е уплашил от конкуренцията. Не е искал да поеме риска да изгуби двайсет и петото надбягване, затова се е отказал. Не мога да повярвам, че изгубих толкова време с него и накрая останах без материал. Нямам представа какво се е случило с него, но смятам да разбера и да го накарам да ми се извини.

Реган завъртя глава в знак за незначителните проблеми на приятелките си.

— Знаете ли какво ви е нужно на вас?

Софи изстена.

Корди въздъхна и отвърна:

— Нека да отгатна. Мислиш, че трябва да се влюбим и да се омъжим. Лесно ти е да го кажеш, след като си намерила идеалния мъж.

Устните на Реган се извиха в замечтана усмивка.

— Вярно е. Алек е невероятен — после отново стана сериозна. — Само че сега не става дума за нас двамата. Говорим за вас. Не е необходимо непременно да се омъжите. Достатъчно е да се влюбите. Просто ви предлагам да помислите за по-сериозна връзка. Познавам ви достатъчно и съм сигурна, че бихте могли да излизате с различни мъже всяка вечер, стига да го поискате…

— Нали не искаш да кажеш, че сме прекалено придирчиви? — попита Корди.

— Не, разбира се. Но смятам, че правите това, които правех аз, преди да срещна Алек. Срещате се с неподходящи мъже. Всички те са… не знам как да се изразя, прекалено обикновени. Разбирате ли ме? — без да обръща внимание на недоволните им гримаси, тя продължи. — Бих искала да ви запозная с истински мъже.

— Истински мъж в сравнение със… — попита я Софи.

— Не обичам друг да ми урежда срещите — заяви същото време Корди.

Реган не обърна внимание на протестите им.

— Алек има много приятели. В момента има нов партньор. Много е привлекателен и не е обвързан. Соф, би могла да излезеш с него.

В първия момент Софи реши, че приятелката й шегува. След като разбра, че говори съвсем сериозно каза:

— Значи е от ФБР. Наистина ли допускаш, че би могла да проявя интерес към него, пък и той към мен. Забрави ли кой е баща ми?

Реган повдигна рамене и отвърна с усмивка:

— Не съм, разбира се, но срещите с агент от ФБР може би ще ти помогнат да преодолееш отвращение си към всеки, свързан с правоохранителната власт.

— Какво става? Какво се опитваш да ми вмениш. Изобщо не може да се говори за отвращение — възропта Софи. — Харесвам Алек и приятелите му Джил и Джо и те по някакъв начин са свързани с представителите на закона.

— Джил се пенсионира, а и него, и Джон ги познаваш от доста време. Свикнала си с тях, а и те не работят с агентите, разследвали баща ти. Това е съвсем различно. Но все още изпитваш неприязън. Мисля, че си струва да опиташ. Името му е Джак Макалистър и съм сигурна, че Алек би могъл да ви уреди среща.

— Шегуваш се, нали? Сигурно се шегуваш. Кажи ми, че е така.

Приятелката й не отговори.

— Имам новина. С Алек си търсим жилище в Чикаго.

— Ще се установите тук за постоянно? — развълнувано възкликна Софи.

Всички заговориха едновременно. Софи не преставаше да се усмихва. Откакто съпругът на Реган бе постъпил на работа във ФБР, двамата се бяха местили няколко пъти.

Корди възторжено заразпитва:

— Как стана? Да не би мъжът ти да е помолил да го прехвърлят? Знаех, че му е писнало да работи под прикритие, но как се случи?

— Не му се наложи да се моли. През последната година и половина непрекъснато му се налагаше да работи в Чикаго, затова федералните решиха да го назначат тук за постоянно. Новият му партньор също помогна. Нещо такова.

— В такъв случай вече съм почти влюбена в него — заяви Корди.

— Той пък какво общо има? — попита Софи.

— Като се прибереш, влез в интернет и се поразрови в YouTube. Напиши „Джак Макалистър“ в търсачката и ще видиш.

— Защо просто не ни кажеш? — полюбопитства Софи.

— А, не. Трябва да го видиш сама.

— Кое? — не разбра Корди.

— Един видео клип. Няма да ви кажа нищо повече! След като вече заяви, че си влюбена в него, непременно трябва да се срещнете.

— О, недей! — възрази Софи. — Не въвличай Корди в подобна история. Един агент от ФБР е достатъчен в това семейство.

— Значи приемате Алек като член на семейството ни — засия Реган.

— Май така стана.

Приятелката й вдигна чашата си:

— Време е за тост. За семейството.