Джули Гарууд
Огън и лед (14)

Четиринадесета глава

290. Записка в дневника

Арктическият лагер

Нещо ужасно се случва с глутницата. Али, една от вълчиците, умря вчера. Забелязахме, че е необичайно отпаднала през последните няколко дни, но не обърнахме особено внимание.

Ерик ме дръпна настрани, за да ме увери, че няма нищо общо със случилото се. Повярвах му, но все пак изпитах огромно облекчение, когато открих, че в кръвта й липсва неизследваният хормон.

Още два вълка показват подобни симптоми. Допускаме, че причината е някакъв вирус, но все още не сме го изолирали. Чувстваме се безпомощни и не ни остава нищо друго, освен да се молим другите от глутницата да оцелеят.

— Но и ти би погледнал — протестираше Софи.

— Да не си полудяла? — караше й се Алек. — Не, никога не бих отишъл до прозореца. А ти би ли го направил, Джак?

— Не, разбира се.

Погледът й се местеше от единия към другия.

— О, я стига! Ако някой ви се обади и гласът му ви звучи познат и после ви каже, че не иска да разваля изненадата…

Двамата я гледаха с такова недоверие, че тя престана да се оправдава.

— Реагирате също като детектив Стайнбек — заяви накрая.

— А него попитахте ли го дали би погледнал през прозореца? — осведоми се Джак.

— Всъщност да.

— И какво ви отговори?

— Ами… Каза, че дори не би се приближил — отвърна му неохотно. — Но той е от отдел „Убийства“. Какво друго би могло да се очаква от него?

— Спомняш ли си защо шефът ти настоя да работиш вкъщи? — попита Алек. — Забрави ли за заплахите?

— Не, не съм — тихо отвърна тя. — Просто не ги взех насериозно.

— Защо?

— През цялото време ме заплашват… Или поне всеки път, когато името на баща ми се появи в новините с някакво несправедливо обвинение. Но досега никога не е бил изправян пред съда, както сигурно ви е известно.

— Какви бяха предишните заплахи?

Тя равнодушно повдигна рамене:

— Обичайните. Нали знаете: „Мразя те…“, „Ще те накарам да съжаляваш…“, „Ще ти откъсна главата“… и други подобни.

— Казах й, че трябва да се обърне към полицията обади се Алек.

— Към полицията? — презрително изсумтя Софи. — За да се навъртат около мен още повече? И за какво? Заплахите спираха след една-две седмици. Алек, нямам намерение да изживея живота си в страх.

— Какво друго каза стрелецът, преди да ви накара да погледнете през прозореца? — обади се Джак.

— „Стига си се дърпала“. Помолих го да ми се представи, а той каза само: „Стига си се дърпала“. И добави, че не искал да развали изненадата.

— И тогава сте погледнали — поклати глава мъжът.

— Очевидно.

— Хмм… Доколкото мога да предположа, именно изстрелът е бил изненадата — заяви Джак.

— Сарказмът ви не ми помага много.

Седнал на стола срещу нея, той подпря лакти на коленете си и се наведе напред.

— Значи, ако аз ви кажа: „Стига си се дърпала!“, ще направите всичко, което ви накарам?

Отношението му не й допадаше. Ако това означава да ви застрелям, сигурно, помисли си Софи.

Алек я накара да продължи:

— Твърдиш, че гласът ти е звучал познато.

— Нещо такова — отвърна тя. — Беше много жизнерадостен и ми напомни за един продавач. Тогава ми се струваше, че съм го чувала и преди, но вече не съм толкова сигурна.

— Следващия път, когато получиш заплаха, веднага ми се обади. Разбра ли? — строго нареди Алек.

— Мога и сама да се грижа за себе си.

Това не беше най-подходящото изявление, упрекна се сама, още повече че току-що се бе прибрала от болницата, след като бе получила огнестрелна рана. Алек изглеждаше като човек, който се опитва да й влее малко здрав разум. Но изражението на Джак беше още по-непоносимо.

— Престанете да ме гледате така.

— И как ви гледам по-точно? — попита той.

— Като че ли ме смятате за идиот.

— Значи съм улучил. Много добре.

Какво искаха тези двамата от нея? Истината? Е, нямаше да я получат, реши твърдо. Разбира се, че беше уплашена и много, много уморена от усилието да се преструва, че заплахите изобщо не я притесняват. Очевидно очакваха някакво разкаяние.

— Добре, признавам. Бях непредпазлива.

Джак кимна в знак на съгласие и се обърна към партньора си. Докато й четеше лекция за всички ужасни неща, които биха могли да й се случат, ако не внимава, тя седеше и размишляваше. Той наистина беше негодник. Жалко, че бе така дяволски сексапилен. Не можеше да повярва, че наистина я привлича. Защо пък не? Беше образец за мъжественост: висок, с широки рамене, мускулест. Имаше гъста тъмна коса, загоряло лице и проницателни очи, а момчешката му усмивка караше стомаха й да се свива, особено когато я гледаше с този поглед.

Беше сигурна, че и той я харесва. В начина, по който я наблюдаваше, се долавяше нотка на личен интерес, а не просто чисто служебен — като на агент от ФБР. Гледаше я така, както мъж гледа жена, от която е силно развълнуван. Но не се съмняваше, че всичко това става против волята му. Предвид това, че я смята за глупачка с голяма уста, и факта за родствените й връзки, кой би могъл да го обвини?

Изучаваше го по-отблизо, докато двамата мъже продължаваха да разговарят, сякаш забравили за присъствието й. Дали се досещаше, че го харесва? Надяваше се, че не. О, господи! ФБР. Какво й ставаше? Защо възгледите й се бяха променили така?

Е, сигурно би могла да преспи с него. Щеше да бъде само секс. Див, вълнуващ, страстен секс. Без да се влагат никакви чувства. Не можеше да си позволи да се влюби. Трябваше да пази сърцето си. Не беше като останалите жени. Никога нямаше да може да се омъжи и да има собствени деца… Не и с тази фамилна история.

Животински, влудяващ секс… Без обвързване… В това нямаше нищо лошо, нали?

Ехо!… ФБР. Престани, Софи, смъмри се тя. Сигурно беше полудяла, щом я спохождаха такива мисли. ФБР. Защо не можеше да си го припомня всеки път, когато го погледне?

Трябваше да ангажира съзнанието си с други неща, за да няма време да си спомня за неподходящите мъже, в които се бе влюбвала. Беше също като с диетите. Всеки път, когато се подлагаше на диета, трябваше да се заеме с нещо, за да не мисли непрекъснато за парчето шоколад с лешници или пълната кутия със сладолед в хладилника. Обикновено ставаше така, че в крайна сметка се предаваше и изяждаше и двете, но този път бе твърдо решена да не се огъне пред Джак. Това беше изкушение, на което можеше да устои.

Уилям Харингтън. Заради създалата се през последното денонощие бъркотия напълно бе забравила за него. А това беше мистерия, върху която би могла да съсредоточи вниманието си. Какво се беше случило с него? И защо бе заминал за залива Прудоу? Беше ли тръгнал веднага след като се е отказал от надбягването? Но тогава защо бе казал на всички, че отива в Европа? Нещо не беше наред, но какво точно?

Не знаеше какво да предприеме. Хрумна й да сподели с Алек. Би могла да му разкаже как бе срещнал Уилям и да му обясни мистериозните обстоятелства около смъртта му, но с какво би могъл да й помогне той? Може би щеше да допусне, че е нещастен случай. Наистина ужасен начин да си отидеш от този свят, но все пак нищо повече от инцидент.

Трябваше да поговори с мистър Битърман. Той беше експерт в разследването и сигурно щеше да я посъветва как да проучи този случай. В края на краищата, беше вещ в журналистиката, след като бе работил в един от най-престижните вестници в света в продължение на цели двайсет години. Да, щеше да му се обади.

Двамата агенти на ФБР бяха приключили обсъждането на поведението й и в момента Алек пишеше съобщение на мобилния си телефон.

— Смяташ ли, че някой би могъл да подслушва разговорите ми? — обърна се към него тя.

— Джил провери — отвърна й, без да вдига поглед. — Убеден е, че линията е чиста. Защо питаш?

— Просто от любопитство. Агент Макалистър, да не би да имате уговорена среща? Непрекъснато гледате часовника си.

— Не смятате ли, че е крайно време да започнете да ме наричате Джак? И не, нямам планове, които да не могат да бъдат променени. Просто трябва да проведа един бърз разговор.

— Алек, за бога, откарай го до колата му. Не бива да проваля срещата си. Много грубо би било от негова страна да я отмени в последния момент — не можеше да остави нещата така. — Между другото, чувала съм, че някои от най-скъпо платените охранителни фирми са отнасяли огромни глоби за отменени ангажименти.

Джак й се усмихна.

— Не можем да си тръгнем, преди да дойде Джил.

Точно в този момент на вратата се звънна. Мъжът избухна в смях.

— Кълна се, не беше планирано.

Джил беше подранил с два часа. Втурна се вътре, понесъл три големи кутии с пица, върху които несигурно балансираха шест кутии бира „Келис“.

— Дръпни се от пътя ми, Алек. Трябва да изядем пиците, докато са топли и вкусни, и да изпием бирата, докато е пивка и изстудена. Софи, миличка, как си? Ще хапнеш ли едно-две парченца?

— Може би по-късно. Къде намери тази бира?

— На черния пазар — отвърна й той с широка усмивка.

— Направил си си излишен труд, като си донесъл топла храна — отбеляза тя. Щеше да добави още, че е жалко, задето Джак и Алек вече бяха вечеряли и Реган и Корди си бяха тръгнали, но Джак последва Джил до масата, а Алек отиде в кухнята, за да донесе салфетки.

— Каква си купил? — Алек повдигна капака.

— В какъв смисъл „каква“? С месо, естествено. Само тя става за ядене.

Софи прекоси стаята и видя Джак да взема голямо парче веднага щом Джил отвори кутията.

— Наистина ли ще ядете пак? — попита го тя.

Той сведе поглед и внезапно загуби дар слово. Дявол да го вземе, наистина беше красавица. С открито лице, без следа от грим, и все пак изглеждаше страхотно. И дяволски прелъстителна. В друг момент, на друго място сигурно би предприел нещо.

— Какво? — заекна, опитвайки се да си припомни въпроса й.

— Чудех се дали наистина ще ядете още.

— Но разбира се! Та това е пица. Трябва да й се насладим, докато е топла.

— Яденето не е умствена работа, мила — намеси се Алек.

По-скоро е лакомия, мислено отбеляза тя. Остави ги на заниманието им, което очевидно им доставяше удоволствие близко до оргазма, и отиде в кухнята, за да си направи чаша горещ чай. Забеляза малкото пакетче с батерии на кухненския плот и си спомни за диктофона, който беше използвала при интервюто на Харингтън. Тази вечер, каквото и да ставаше, щеше да изслуша всяка дума, изречена от него. Това беше заслужено наказание, задето го бе обвинила в нарцисизъм. Наистина си беше такъв, но й беше неловко, че го бе казала.

Този път щеше да обърне повече внимание на думите му. Може би беше споменал нещо, свързано със залива Прудоу, докато мислите й бяха блуждали, и вероятно това нещо щеше да обясни къде, кога и защо се е случило всичко. Горкият човек беше мъртъв, затова си даде обещание да не се оплаква, докато го слуша да разказва отново и отново, и отново за всичките си двайсет и четири надбягвания. И… о, да, сагата за безбройните си мехури. Нямаше да превърта лентата напред, независимо колко неустоимо ще е изкушението. Въздъхна тежко. Горкият мъртъв човек. Горкият мъртъв досадник.

Отпи от чая и влезе в спалнята, за да вземе диктофона. Мислеше, че го е оставила на бюрото, но не го намери там. Докато проверяваше в чекмеджетата, се сети, че го бе пъхнала в чантата, преди Реган да й позвъни. Охо. Вече всичко започна да се намества в паметта й. Спомни си как бе държала чантата, непознатият се бе обадил и бе изрекъл: „Стига си се дърпала“, с онзи весел, познат отнякъде глас.

Споменът я накара да потръпне. Дамската й чанта вероятно беше във всекидневната.

Но не беше.

— Алек, да си виждал чантата ми? Червена, кожена… — отново огледа стаята. — Държах я, когато ме простреляха. Трябва да е някъде тук.

— Аз я видях — обади се с пълна уста Джил и с ръката, в която стискаше нахапано парче пица, махна да й покаже: — Лежеше на пода точно до прозореца. Цялата беше изцапана с кръв.

— С кръв? О, не и моята „Прада“!

Джак погледна партньора си и кимна с глава към нея.

— Сега да не стане като с ризата от кабана?

Тя го чу.

— „Долче и Габана“! А червената кожена чанта „Прада“ е уникат.

— Беше уникат — поправи я той. Искаше й се да изругае. Отпусна се тежко на стола до него.

— Беше? Какво трябва да означава това?

— Например, че чантата е спасила живота ти — обясни мъжът. — Куршумът се е ударил в закопчалката, преди да те прониже.

— Добре, това може да се поправи. Ако кожата не е пострадала… може би кръвта ще се почисти… Къде е сега?

— Не е тук — осведоми я Алек.

— Беше на местопрестъплението — поясни Джил, — затова я отнесоха в лабораторията.

— Искам си я обратно. Вътре е диктофонът, както и портфейлът с документите и… боже господи, кредитните ми карти.

— Утре сутрин ще се обадя на Стайнбек — обеща Алек, дояде парчето пица и се зае да разчиства масата.

Софи се прозя. Болкоуспокояващите я бяха замаяли, освен това беше изтощена.

— Вие няма ли къде да отидете? — обърна се към двамата агенти. — Например да хванете няколко лоши момчета?

— Не и аз — отвърна Джак. — Може би ще ми се наложи да се покрия за известно време. Затова ще потърся някой самотен остров, на който е горещо през цялата година, и ще прекарвам времето в хамака. Мразя студа, а в Чикаго вече доста захладня.

— Е, сигурна съм, че ще си прекарате чудесно — каза тя. — А сега, ако ме извините, ще отида да си легна.

— Ние си тръгваме, но Джил ще остане цяла нощ — заяви Алек.

— Но… — понечи да възрази тя.

— Недей да спориш с мен — предупреди я той.

Джил й намигна.

— Този диван ми се струва доста удобен. Обещавам да бъда тих като мишка. Дори няма да разбереш, че съм тук.

Софи отстъпи с неохота. Вече нямаше сили да се съпротивлява.

След като заключи вратата след Алек и Джак, отиде до килера да извади одеяло и възглавница за Джил. Поразтреби кухнята, угаси осветлението и се запъти към банята. Във всекидневната проблясваше екранът на телевизора. Пазачът й гледаше волейбол, като предвидливо бе изключил звука.

— Лека нощ, Джил — подхвърли тя. — Благодаря ти.

— Лека нощ, миличка — отвърна той, прозявайки се.

Тя облече нощницата си и се подпря на ръба на леглото. Беше толкова уморена, че едва държеше очите си отворени. Часовникът на нощното шкафче показваше единайсет и половина. Не можеше да си легне веднага. Трябваше да остане будна поне още половин час, затова взе някакво списание и се зачете. Накрая, в дванайсет без пет, безшумно се измъкна изпод завивките. Приближи се на пръсти до вратата на спалнята и я открехна леко. Джил хъркаше високо. Внимателно затвори вратата, отиде до гардероба и размести няколко кутии от обувки, под които се откри пролука с размерите на книга. Пъхна безшумно ръка и извади тънък мобилен телефон. Погледна в другия край на стаята, за да види колко е часът. Оставаше само минута до дванайсет. Изчака.

Точно в полунощ апаратът в ръката й започна да вибрира.

Софи бързо го отвори и го допря до ухото си.

— Здравей, татко.