Джули Гарууд
Огън и лед (12)

Дванадесета глава

260. Записка в дневника

Арктическият лагер

Изминаха три месеца, откакто напуснахме нашия арктически дом през март, а сега двамата с Кърк се върнахме. Брендън и Ерик ще пристигнат след няколко седмици.

Вълците се чифтосват през март, а бременността им трае само шейсет и три дни. За наша радост Люси има още три малки и отново разчита за прехраната си на мъжките, които излизат на лов.

Един от по-възрастните, който нарекохме Лестър, вече не е с глутницата. Проследяващите устройства не успяха да установят местонахождението му, така че само можем да предполагаме какво се е случило с него.

Рики все още е водач. Бяхме определили възрастта му на приблизително шест години и тъй като арктическите вълци живеят около седем, очаквахме да го видим изместен от лидерската позиция, но той изглежда по-енергичен от всякога.

Ерик и Брендън ще пристигнат през един ден. Веднага щом успея да остана насаме с Ерик, ще му се противопоставя.

Знам какво е правил. Въпросът е дали ще си го признае.

Тя просто трябваше да погледне.

Софи бе обзета от гняв най-вече заради собствената си глупост, макар че по-скоро би умряла, отколкото да си го признае.

Чист късмет си бе, че остана жива. Куршумът я улучи в слънчевия сплит, попадайки в разположената отпред закопчалка на сутиена й. Разстоянието между нея и стрелеца, скрит на покрива на отсрещната жилищна сграда, и засилващият се северен вятър бяха намалили скоростта му, а ударът бе омекотен от плътните двойни стъкла и масивния клипс на дамската й чанта. Въпреки това бе заседнал под кожата, оставяйки върху нея идеално кръгла дупка.

Беше само повърхностна рана, или поне така твърдеше хирургът от спешното отделение, който бе поставил диагнозата, отстъпвайки назад в тясната, отделена със завеса приемна, уплашен от яростта на пациентката. Медицинската сестра вече беше повикала охраната. Софи разбираше реакциите им. В края на краищата, бе заплашила да убие притеклите й се на помощ и най-вече жената с табелка „Стажант Лони“ върху бялата престилка и ако ножицата бе в нейните ръце, сигурно би изпълнила заплахата си. Стажант Ножица бе смъкнала невнимателно красивата й риза и я разряза с ножицата, а пострадалата бе прекалено замаяна, за да се противопостави. Когато все пак събра сили да протестира, онази само й се усмихна презрително и продължи да съсипва фината коприна.

Дрехата, която по време на изстрела бе разкопчана, не беше разкъсана от куршума, но сега лежеше на пода като ненужна дрипа. С прекрасната й риза на „Долче и Габана“ бе свършено. Даваше си сметка, че се държи детински и може би малко налудничаво, задето е привързана толкова към една вещ, но знаеше, че обича не толкова блузата, колкото онова, което тя олицетворява — последното хубаво нещо, което си бе купила с парите подарени от баща й за рождения й ден. Беше я обличал едва няколко пъти, преди да бъде завладяна от скрупули, и тъй като не ставаше въпрос за наскоро направена покупка, не изпитваше никакви угризения да продължи да я носи. Вече не можеше да си позволи лукса да иска пари от баща си, за да си купува подобни екстравагантни неща, и се съмняваше, че изобщо някога ще може да се сдобие с нещо толкова скъпо. Малкото средства, които успяваше да задели от скромната си заплата, отиваха за благотворителност. Но явно така трябваше да бъде. Нямаше представа защо е толкова обсебена от идеята. Вероятно правеше своето малко жертвоприношение за греховете, които вменяваха на баща й, или пък бе нейният патетичен начин да възстанови контрола срещу нанесените щети.

Веднага щом сестрата и стажантката излязоха, тя приседна и спусна крака отстрани на леглото. Въпреки че й бяха поставили инжекция, за да не чувства дискомфорт, вече усещаше пулсираща болка. Смръщи лице, сграбчи чаршафа с две ръце и се опита да я овладее. Чу гневни гласове, носещи се по коридора откъм стаята на сестрите. Някакви мъже се караха. Вероятно лекарите и охраната спореха кой трябва да поеме отговорността за нея.

Чувстваше се засрамена от сцената, която бе разиграла, и си даваше сметка, че е в основата на спора. Но като погледна към пода и видя дрипите, останали от любимата й дреха, и си припомни презрителния поглед на стажантката, гневът й се разпали отново.

Стажант Лони отметна завесата настрани и се наведе да събере парчетата коприна. Беше ужасно непривлекателна. На Софи й бяха необходими само десетина секунди, за да си обясни поведението й. Това бе една огорчена жена, която смяташе, че заслужава повече. В нея имаше нещо грубовато и отблъскващо. Беше към четиридесетте, прецени наум, но кървясалите й очи и почервенелият нос и придаваха вид на осемдесетгодишна. Тежкият сладникав парфюм, предизвикващ гадене, без съмнение имаше за цел да прикрие миризмата на алкохола, който явно добавяше към сутрешното си кафе.

— Знам коя си — презрително изсумтя Лони.

— Което говори добре за вас. А сега се махайте.

— Фамилията ти не е Самърфийлд, а Роуз — стажантката почти изплю последната дума, сякаш е най-отвратителното нещо на света. Хвърли поглед през рамо, за да се увери, че никой не може да я чуе, и продължи: — Не можеш да ме заплашиш и да се разминеш с това. Защото си просто боклук. Знаеш ли какво? Парите на баща ти са мръсни и щом си му дъщеря, ти също си мръсница. — Макар да не последва никаква реакция, жената не се отказваше: — Полицията трябва да те арестува. Ще напиша жалба срещу теб. И тогава ще те приберат. — Отново никакъв отклик. Гневът на Лони все повече се разпалваше: — Веднага ми се извини!

Това най-сетне предизвика отговор:

— Да се извиня? Ризата беше на „Долче и Габана“ — изсъска Софи. — Га-ба-на!

— Чудесно. Ще кажа на полицаите, че си ме нападнала. Нарича се побой.

— Не, нарича се лъжа.

Единственото хубаво нещо на агентите на ФБР е, че могат да се придвижват безшумно, когато се налага. Лони се извърна и установи, че Джак Макалистър е застанал само на няколко крачки от нея.

Отново стрелна с поглед Софи:

— Твоята дума срещу моята.

Джак не разполагаше с време, за да наблюдава глупавия спор:

— Чу ли всичко, Алек?

Едва тогава стажантката забеляза значките и оръжията.

— Нямах предвид, че ще… Тази побъркана жена ми се разкрещя, което според мен не беше редно, освен това заплаши да ме убие с ножицата! — през цялото време тръскаше нервно глава. — Може би ще го отрече, но точно така си беше.

— Няма да отрека, наистина заплаших да те убия. Подайте ми ножицата и ще го направя веднага…

— Софи, за бога… — обади се Алек.

— Видяхте ли? — извика Лони. — Нали видяхте? И през цялото време не преставаше да ми се кара заради тази тъпа риза…

— „Долче и Габана“. Имай малко уважение.

— Съвсем е полудяла!

Двамата мъже не пророниха нито дума. Само стояха и я наблюдаваха.

Лони преглътна с усилие и продължи:

— Всъщност нямах намерение да лъжа полицията. Но тя наистина се държа отвратително с мен. Отвратително. А аз само си вършех работата. И тъй като вече доста съм я изоставила, най-добре отново да се върна към нея. Очакват ме други пациенти, които са много по-благодарни.

Дръпна рязко разделителната завеса и продължи да мърмори под носа си, докато се отдалечаваше по коридора. Агентите изчакаха да изчезне от погледа им.

— Ще ида да доведа Реган — обади се Алек. — Ще трябва да правиш компания на Софи.

Джак отстъпи крачка назад.

— Не искам да оставам тук. Аз ще ида да взема жена ти.

Партньорът му дръпна отново завесата и се приближи до леглото на Софи.

— Боли ли много?

— Не чак толкова, колкото очаквах.

— Миличка, толкова съжалявам, че ти се случи това!

От съчувствието в гласа му й се доплака. Вдигна ръка и каза:

— Недей да бъдеш толкова мил. Поне не сега. Намирам се на ръба на нервна криза, Алек. Точно на ръба.

Драматичното предупреждение го накара да се усмихне.

— Трябва да се засрамиш от себе си. Накара горката стажантка да се разплаче.

— Е, все някак ще намеря начин да живея с вината си.

— Струва ми се, че партньорът ми се страхува от теб.

Това малко я разведри.

— Винаги знаеш какво да кажеш.

— Сега би трябвало да те прегърна, да те потупам по гърба и да заявя, че всичко ще бъде наред, но не искам да се изцапам с кръв.

— Би могъл да ми докажеш обичта си, като убиеш някого вместо мен.

— Разбира се, защо пък не!

— Още колко ще трябва да чакам? Минах през рентген, скенер, ехограф, направиха ми всички изследвания. Изгубих малко кръв, но тези тук имат намерение да изсмучат останалата.

Отново почувства гадене. Адреналинът, повишен вследствие на гнева й, бе спаднал и болката в гърдите отново се бе появила.

— Рентгенологът преглежда снимките. Съвсем скоро ще дойде да поговори с теб.

— Защо не ме попиташ какво се случи?

— Защото зная. Някой е стрелял по теб. Освен това съм наясно, че няма начин да си се простреляла сама. Било е от голямо разстояние. Има някои подробности, които би могла да ми разясниш, но това може да почака, докато събереш мислите си.

— Агент Макалистър винаги ли върви по петите ти?

— Всъщност е точно обратното. Аз бях зачислен към него. Което значи, че винаги съм там, където е и той. Което скоро може и да се промени. Вероятно ще му се наложи да отсъства известно време.

Тя не си направи труда да попита защо.

— И двамата трябва да се прибирате. Това не е работа на федералните. Вече дадох показанията си на полицията.

— Никъде няма да ходя, а и още не е решено дали разследването ще бъде местно, или с него ще се заеме ФБР. Освен това искам да видя куршума веднага щом го извадят от теб.

Мисълта за предстоящата интервенция я накара да потръпне.

— Ще ти го изпратя по пощата — после въздъхна и добави: — Искам да се прибера у дома.

— Няма да те задържат дълго.

Софи не помнеше какво се случи след това. Хирургът бе влязъл, придружаван от сестрата, която й направи още една инжекция. Упойката я унесе в дълбок сън. Нямаше представа колко дълго е продължило, но отваряйки очи, бе все още в болничното легло. Реган и Корди стояха до прозореца и разговаряха шепнешком. Веднага долови, че са притеснени.

— Видяхте ли? — попита ги тя.

Джак бе застанал до вратата. Чу въпроса, който му се стори много странен. Защо би попитала двете момичета дали са видели раната й? Или може би питаше дали са разгледали куршума, който я беше ранил?

Изглежда, жените знаеха за какво става въпрос.

— Кой умишлено би унищожил „Долче и Габана“? — обади се Корди. — Това е престъпление!

— Та това е просто една риза — изкоментира той.

Веднага си пролича, че не се с изразил правилно.

— Беше прекрасна риза! — изсумтя Реган.

— Олицетворение на изисканост! — подхвърли приятелката й. — Вие не бихте могли да го разберете.

— Риза, цялата изцапана с кръв.

Реган изстена.

— Щяхме да се опитаме да я изперем. Куршумът не я е пронизал. Тази, дето я е разрязала, е истинска варварка.

— Затова ли я заплашихте с убийство? — обърна се той към Софи. — И какво й е толкова ценното на тази кибана?

— Габана — поправи го Корди.

— Той е наясно — обади се Софи. — Просто ми се подиграва.

Мъжът сви рамене. Интересно му беше да наблюдава реакцията й, докато задава въпроси на приятелките й:

— Казахте ли й за полата?

— Не… не и полата — проплака Софи. — Обожавах я. Тя беше… — Усмивката му я накара да замълчи. — Вие сте такъв глупак!

Той само се усмихна по-широко:

— Заяждайте се с мен.