Джули Гарууд
Огън и лед (37)

Тридесет и седма глава

„Лапачи, лапачи, лапачи“.

Софи наблюдаваше протестиращите, събрани пред супермаркета, със смесица от недоверие и шок. Мистър Битърман я бе изпратил със задача, която веднага щеше да влезе в графата „не обичам работата си“. Може би дори щеше да се нареди в първата петица.

Седем души с плакати в ръце маршируваха пред входа на магазина. Трима бяха маскирани като пуйки.

Тя прекоси паркинга. Събирайки кураж, потупа по рамото жена, застанала в края на редицата.

— Извинете, бихте ли ми казали кой е организаторът ви? Искам да го попитам за целта на протеста.

Мъж с рижа брадичка на кръгло лице, обрамчено с пера, пристъпи към нея.

— Ето ме. Аз събрах тези хора тук — заяви сериозно.

— Аз съм репортер от „Илинойс Кроникъл“. Сър, бих ли могла да ви задам няколко въпроса относно митинга?

— Разбира се. Искаме да привлечем вниманието върху този ужас.

— Кой по-точно?

— Жестокостта към пуйките.

— Тази традиция е варварщина — извика една жена. — Отглеждат ги, за да ги изядат. Това е убийство.

— Не желаете в магазините да се продават пуйки за Деня на благодарността? — спокойно попита Софи.

Слаба възрастна дама с очила с дебели рамки пристъпи напред.

— Точно така. И смятаме да останем тук, докато на това безобразие не бъде сложен край.

Всеки от протестиращите имаше какво да добави, след което проверяваше дали името му е записано правилно. Когато вече не можеше да измисли друг абсурден въпрос, който да им зададе, тя им благодари и се извърна да си върви. Зад гърба й малката, но много гласовита група, закрещя:

— Спасете пуйките! Спасете пуйките!

Тя извади телефона си и направи няколко снимки. Коди и Реган никога нямаше да й повярват, освен ако не им предоставеше неопровержимо доказателство.

Без да бърза, се върна в редакцията. Пешеходците сновяха около нея, плътно загърнати в дебелите си палта, нахлупили шапки ниско над очите си. Не беше усетила студа и се изненада, когато забеляза на фасадата на Първа търговска банка електронният термометър да отчита с червени цифри минус осем градуса. В сравнение с мястото, откъдето скоро се бе върнала, това си беше направо прекрасно време.

Какво щеше да напише за защитниците на правата на пуйките? Не би могла да ги нарече луди, а и статията трябваше да бъде оптимистична и забавна, защото хората искаха да четат такива неща. Е, щеше да ги опише колкото може по-весело.

Господи, как бе стигнала дотук? Протест на защитниците на пуйки и разочарованието от продължителната, еднообразна връзка бяха единствените неща, за които пишеше напоследък.

Стига толкова оплаквания, нареди си тя. Щеше да подготви статията, защото това й беше работата, но след последния ред би могла да изтича на улицата, да се смеси с тълпата и да се надява, че с повече късмет ще налети на някой автобус.

Гари отново беше в нейната кабина. Беше станал прекалено нагъл и дори не се преструваше, че търси нещо.

Този път Софи не си направи труда да бъде вежлива.

— Махай се! — искаше й се да го изблъска навън, но доколкото го познаваше, той като нищо щеше да заведе срещу нея дело за нападение. — Това е моето работно място и ти нямаш работа тук.

— Просто разглеждах — отвърна й кисело.

Тя не го попита какво беше търсил. Веднъж й бе казал, че винаги успява да открие някоя интересна история — очевидно не беше чул за протеста на защитниците на пуйките, и би желал да види дали не би могъл да си открадне нещо. След като огледа да не е задигнал нещо, Софи се настани зад компютъра, набра паролата си и започна да пише статията. Работата й отне около двайсетина минути. Добави забележка за мистър Битърман, че този път не иска снимката й да бъде публикувана заедно с текста.

Погледна купчината записки с предстоящите й задачи. Каква ли щеше да бъде следващата?, зачуди си мислено. Отпусна се в креслото и си пое дълбоко дъх. Прегледа ги набързо и отново се сети за Харингтън. Даваше си сметка, че пропуска нещо важно, и това я подлудяваше. Въпреки че бе прегледала записките си поне двайсетина пъти, започна да ги чете отново.

Избран съм да се присъединя към нов проект. Дали това не беше въпросният проект „Алфа“? Беше го нарекъл „клуб“ и го бе сравнил с квалификациите за олимпиадата. След това й се бе похвалил, че е преминал множество изследвания, преди да бъде одобрен.

„Погледнете ме само — бе казал. — Просто ме погледнете“. Клуб на супермените? Може би е трябвало да обърне повече внимание точно на тези думи.

Налагаше се отново да поговори с Кърт Холпърн, затова набра номера.

Човекът се зарадва на обаждането й.

— Много ми е неудобно, че ви притеснявам отново — започна тя, — но се заинтригувах от вълците, които сте проучвали.

— С удоволствие ще ви разкажа всичко, което ви интересува — предложи той.

— Тези животни не бяха ли необичайно силни и енергични?

— Не бих казал. Бяха точно такива, каквито очакваме за този вид.

— Не забелязахте ли някакво необичайно подобрение в състоянието им, докато ги наблюдавахте?

— Всъщност не съм участвал точно в изследването им. Ние с доктор Финч се занимавахме с друга глутница през последните две години. Ерик и Маркъс се интересуваха точно от един вълк. Беше по-силен от останалите. Както сигурно знаете, бяха го нарекли Рики. Когато го видяхме за първи път, беше вече възрастно животно, така че вероятността да продължава да расте и да се развива беше почти нулева. Не можехме да определим точната му възраст и предположенията ни се базираха на козината и зъбите му. Средната продължителност на живота на полярните вълци е около седем години. Затова беше много странно, че бе все още жив до самия край на изследването.

— Каква част от наблюденията ви са записани на видео?

— Доктор Картър се занимаваше със снимките, но наскоро научих, че част от дисковете липсват. Агент Макалистър от ФБР беше преди малко тук и ме разпитва за тях.

— Кога си тръгна?

— Преди около петнайсетина минути.

— Много ви благодаря, Кърк. Бяхте ми много полезен.

— Можете да ми се обаждате по всяко време.

Софи затвори телефона и замислено потупа брадичката си с молива. Как би могла да се добере до тези записи? Всичко, открито в лагера на изследователите в Инук, беше веществено доказателство и съответно много добре охранявано.

Трябваше да прояви малко изобретателност. Кърк неволно й бе помогнал, споменавайки, че агент Макалистър току-що си бил тръгнал. Налагаше се да побърза, в случай че Джак е успял да хване първия обратен полет до Чикаго. Времето беше от особено значение.

Позвъни на Алек и без да обяснява защо, го помоли да я чака пред входа на централата на ФБР. Той се съгласи, тъй като и без това вече бе там.

Щом се срещнаха, тя го целуна топло по бузата.

— Джак каза, че трябва да прегледам някои от записите с вълците — сви рамене и въздъхна: — Знам, че ще бъде много досадно, но той настоя и аз му обещах, че ще го направя. Би ли ми ги донесъл?

Алек се усмихна. Познаваше я достатъчно дълго, за да усети кога трябва да стане подозрителен.

— Това не ти е видеотека. Никой не може да ги изнесе просто така.

— Да, прав си. А възможно ли е да ги гледам тук? Няма да е проблем, нали?

— Май ще е по-добре, ако преди това поговоря с Джак.

— Чудесна идея. Той тук ли е? Ще ти каже, че има нужда от помощта ми.

— Не, няма го.

— Искаш ли да му се обадим? — предложи тя, надявайки се, че все още е в самолета.

— Съмнявам се, че ще успеем да се свържем. Предлагам, че ще успея да уредя да изгледаш дисковете.

Пет минути по-късно с табелка с името й, закачена на ризата, Софи последва Алек по коридора в неголям оскъдно мебелирана стая. Някакъв мъж донесе дивиди, свърза го и я попита кой от дисковете иска да види.

— Първите и последните три, ако обичате — поръча тя.

Алек стоеше до нея, докато гледаше записите. Попълваше някакви документи, но от време на време вдигаше поглед и питаше:

— Откри ли нещо?

— Все още не.

Изгледа първия и последния диск.

— Е, приключих — заяви накрая. — Няма нужда да пускаме останалите. Благодаря ти, Алек.

Той я изпрати до фоайето.

— Софи, какво всъщност търсиш?

— Супермен — усмихна се жената. — Ще се видим по-късно.

И се обърна към вратата точно в момента, в който през нея се появи Джак. Беше точно толкова изненадан от срещата, колкото и тя.

— Здрасти — каза, наклонил глава.

— Здравей — отвърна му, без да спира. — И довиждане.

Опита се да мине покрай него, но той я улови за ръката.

— Трябва да поговорим.

— Ти ли я помоли да прегледа записите? — обади Алек.

— Не — отговори Джак, загледан право в очите й.

— А аз бях сигурна, че го направи — каза му невинно Софи.

— А ти никога не лъжеш федерални агенти, нали?

Тя погледна припряно часовника си.

— Господи, закъснявам за среща — и хукна към вратата. — Беше ми много приятно да те видя.