Джули Гарууд
Огън и лед (29)

Двадесет и девета глава

761. Записка в дневника

Арктическият лагер

Ужасен ден!

Брендън беше толкова превъзбуден тази сутрин, че се притесних да не направи нещо драстично. Подхвърлих на Ерик, че бихме могли да му дадем една доза от К–74, но нямах представа, че наистина ще го направи.

Брендън получи сърдечен удар около три следобед. Повикахме медицинския хеликоптер, но вече беше много късно. Докато пристигнат, той беше вече мъртъв.

Ерик беше видимо уплашен. Докато го успокоявах, той призна, че му е инжектирал серума, заблуждавайки го, че е обикновено успокоително. Сега знаем, че е имал сърдечно заболяване, което е пазел в тайна. Според Кърт няма да има аутопсия. Което е добре за нас.

Самолетът прелетя над Инук и кацна. Джак отвори ципа на ръчната си чанта, извади два пълнителя за пистолета си и пусна единия в джоба на скиорската си грейка. Другия подаде на Софи и нареди да го скрие в палтото си.

— Очакваш някакви проблеми? — попита го Чипър.

— Не, просто обичам да съм подготвен.

— Преиграваш — скара му се Софи и скочи на земята. — Не отиваме на война.

Той не й отговори. Застанали един до друг, двамата наблюдаваха как машината се отдалечава. Внезапно се озоваха съвсем сами в средата на бялата пустош.

Софи се завъртя, търсейки някакви признаци на живот. Наоколо не се чуваше нито звук. Тя потръпна.

— Джак, би ли ми дал някакво оръжие?

— Най-накрая и ти се изнерви, а? — улови я за ръката и тръгна напред. — Време е да почукаме на някоя врата и да се надяваме, че няма да ни посрещнат с пушка.

— Толкова си недоверчив — упрекна го тя.

Вече бе започнала да се задъхва. Имаше неприятното усещане, че дробовете й са замръзнали и всеки момент ще започнат да се пукат.

— Сред такава пустош ти би ли отворила вратата, без да си осигуриш някаква защита? О, няма значение. Знам отговора. Разбира се, че би отворила.

— Никога няма да престанеш, нали?

Вървеше след него, затова не забеляза усмивката му.

— С кое?

— Да ми натякваш, че погледнах през прозореца, когато ме простреляха. Ето с какво.

Той си помисли за Самюъл и Анна. Дали се караха като тях двамата? И ако да, дали се забавляват?

Теренът беше равен, но на нея й се струваше, че изкачва висока планина. Забеляза, че Джак изобщо не изглежда изморен. Очевидно беше в добра форма. Знаеше го със сигурност, защото бе усетила движението на стегнатите му мускули под пръстите си.

Джак и Софи заминаха за Инук два часа по-късно. Първата половина от това време прекараха в спорове. Тя беше уверена, че накрая се е съгласил само за да й затвори устата.

Когато вече летяха със самолета, Чипър го попита дали ще имат нещо против, ако на връщане се отклонят за кратко от пътя за Бароу.

— Трябва да доставя малко продукти в друго крайбрежно селище. Няма да се бавим много, а така ще си спестя пътуването утре.

— Ще прекараме почти целия следобед в Инук. Защо не си свършиш работата, преди да дойдеш да ни вземеш? — предложи Джак.

— Няма да ви карам да чакате — с благодарност отвърна пилотът.

— Когато наближим селото, завърти ни няколко пъти над него, за да мога да огледам терена. Искам да видя къде са къщите.

Мъжът се съгласи с готовност. Покръжи известно време над водата, после над сглобяемите постройки, прилепени една до друга, като хотела в Дедхорс.

— На това място някакви хора изучават поведението на вълците. Доста добре са се устроили. Имат сателитна връзка, дори дивиди. Знам го, защото лично съм им доставял дискове. Гледат филми, когато времето не им позволява да излизат навън.

Изглеждаше пусто, но при този сняг следите от стъпки бързо се заличаваха. Отвътре не се виждаше никаква светлина.

— Може би са затворили лагера през зимата — отбеляза Софи.

Шумът от двигателя заглуши думите й и нито един от двамата мъже не чу коментара.

— Джо не спомена ли, че къщите са много близо една до друга? — попита тя.

— Каза. Изглежда, в Аляска мерят с други мерки.

Извървяха, както й се стори, близо километър, преди да стигнат до първата къща, но той я увери, че не са минали и четвърт от подобно разстояние. Постройката отново беше сглобяема, с един прозорец отстрани до вратата и два снегорина, спрени до стълбите.

Възрастната американка, която им отвори, остана много изненадана.

— Не мисля, че тук редовно се върти разносна търговия — прошепна Софи.

Непознатата ги покани вътре. Двамата изпитаха истинско облекчение, усещайки топлината.

Джак зададе няколко въпроса, но жената дълго се колеба, преди да отговори.

— Имате чудесен дом — отбеляза Софи.

После разказа на всички в къщата коя е, откъде идва и какво я води насам. Само за няколко минути успя да предразположи домакинята да й разкаже историята на живота си. Името й беше Мери и имаше три деца. Съпругът й отсъстваше — отишъл на риба със съседа. След като се поотпусна, започна да им разказва за селото и хората в него.

— Ако някой от нас бе видял човека, който ви интересува, всички щяхме да научим. До довечера наоколо ще се разчуе за посещението на синеоката жена и красивия й съпруг — поклати глава и заяви убедено: — Тук няма никакъв Харингтън. Да не би да е изчезнал?

— Не, претърпял е трагична злополука. Бил е убит от полярна мечка.

— А, да. Бари го изяде — кимна Мери. — Не знаехме името на мъжа. Значи се е казвал Уилям Харингтън.

— Срещали ли сте се някога с учените, които изследват вълците? — попита Софи.

— Не. Те се държат настрана. Наблюдават животните, понякога и нас. Имам чувството, че ни проучват.

Жената гостоприемно настоя да ги нагости. Давайки си сметка, че ще я обидят, ако не приемат поканата, Софи заговори, преди Джак да откаже:

— Ядохме, преди да тръгнем насам, но ще ви бъда благодарна, ако ми предложите нещо горещо за пиене.

Докато приготвяше чая, Мери им разказа за съселяните си.

Следващия час чукаха на вратите и задаваха въпроси. Когато напуснаха последната къща, Софи отбеляза:

— Трябваше да послушаме Мери. Тя каза, че никой не е виждал Харингтън, и се оказа права. Много е мила, нали?

— Ти успя да я предразположиш — кимна Джак.

— Смяташ ли, че може да изчакаме в празната колиба, за която ни спомена Джо? Направо съм замръзнала. След като се стоплих у Мери, сега студът ми се струва още по-лют.

Той я прегърна през раменете.

— Разбира се. Мисля, че сме близо до нея. Чипър скоро ще се върне. — Посочи към малка дървена постройка на около петстотин метра от тях. — Трябва да е това.

Притисна я по-силно към себе си и я поведе нататък. Софи се замоли мислено вътре да има заредена печка.

— Сигурно никога няма да разберем какво е накарало Харингтън да дойде тук — призна тя.

Изкачиха двете стъпала пред вратата. Джак се пресегна към дръжката точно в момента, в който силен гръм раздра въздуха, дървото се разцепи и около лицето на Софи се разхвърчаха трески. Реакцията му беше мигновена. Отвори с трясък вратата, блъсна я вътре, прикри я с тялото си и двамата се стовариха на пода.