Джули Гарууд
Огън и лед (34)

Тридесет и четвърта глава

Неговата история още не е завършена.

Маркъс Леминг прочете статията във вестника и усети как го обзема ярост.

Вече бе стигнал съвсем близо до целта си и нямаше да позволи на никого да се изпречи на пътя му. Ерик едва не беше унищожил мечтата му с глупостта си и бе платил за това. Маркъс, от друга страна, беше прекалено предпазлив, твърде интелигентен, за да позволи наградата да се изплъзне от пръстите му. Всяко изследване беше завършено, записано и скрито на сигурно място. Никой нямаше да го открие, преди да дойде времето да го предаде на купувача. И никой никога нямаше да разбере за сделката, която беше сключил. Петдесет милиона долара за неговото проучване и формулата на Ерик. А какво ще прави собственикът с тях, изобщо не го засягаше. Това беше част от тайната договорка. Човекът искаше неговите научни разработки, за да извлече полза от откритието, което напълно устройваше продавача. Ако разкриеха истината, щяха да изглеждат пълни идиоти.

Съществуваше само един малък проблем, който трябваше да разреши, преди да се почувства напълно свободен. Софи Самърфийлд Роуз. Ерик го беше предупредил, че тя няма да престане да рови историята. Статията, публикувана в днешния брой на вестника, потвърждаваше думите му: Неговата история още не е завършена.

Трябваше да я накара да замлъкне завинаги. Би могъл да наеме някой от приятелите на Ерик да я елиминира, но последния път човекът беше прецакал работата, така че кой можеше да му гарантира, че провалът няма да се повтори? Не, трябваше да се заеме лично с това и тъй като при всяко ново начинание ученият си поставяше някаква цел, щеше да извлече полза за себе си и сега.

Софи щеше да стане първата жена, обект на изпитване на препарата. След това щеше да й инжектира смъртоносна доза и да изгори тялото. Няма труп, няма престъпление. Но в името на науката трябваше да получи някакви резултати… Най-малкото за свое собствено удовлетворение.

Как да се добере до нея, без да бъде открит, беше проблем, върху който тепърва му предстоеше да поработи. Ситуацията изискваше много приготовления и търпение. Ако тя не предприемеше някакви прибързани действия и му осигуреше достатъчно време, щеше да успее да обмисли плана си до най-малката подробност. Надяваше се да има възможност да поговори с нея, преди да я убие. Искаше му се да я попита защо бе положила толкова усилия да се добере до истината. Какво толкова я интересуваше? Уилям Харингтън беше никой. Нямаше много приятели, нямаше любовница, нито дори близки роднини. Беше самотник, а тя го беше интервюирала един-единствен път. Само веднъж. Вероятно едва го бе познавала.

Когато Ерик бе разбрал, че Харингтън й е споменал за проекта „Алфа“, се бе уплашил, че тя ще се разрови и ще се приближи опасно близо, затова бе наел един от отвратителните си приятели да ги отърве от нея. Още тогава Маркъс бе заявил, че е действал прибързано. Никой, дори самият Уилям не знаеше какво точно представлява проектът. Сега нещата бяха на път да се провалят напълно и не можеше да се каже до какви крайности бе готова да стигне, за да разкрие тайната им.

Ако късметът беше на негова страна, щеше да разполага най-малко с месец преди да му се наложи да се заеме с нея. Месец преди да получи своите петдесет милиона.