Джули Гарууд
Огън и лед (3)

Трета глава

8. Записка в дневника

Феърбанкс

Днес следобед пристигнахме във Феърбанкс. Вече е пролет, но все още е много студено.

Носим си и допълнителна екипировка. Брендън ни увери, че всичко, което ще ни бъде необходимо, е вече в лагера и само трябва да бъде разопаковано. Утре летим към Бароу, а от там ще трябва да изминем дългия път до станцията пеша. Брендън ни показа снимки. Лабораторията е доста просторна предвид условията и е свързана с постройките, в които ще се настаним.

Наред с научните изследвания всеки от нас има и други задължения. Ерик е посочен за лекар. През зимните месеци ще има моменти, в които ще бъде невъзможно да получим помощ дори ако наблизо имаше спешно отделение. Той разполага с голям запас от медикаменти, но всички сме наясно с опасността, на която се подлагаме, докато работим на такова изолирано място.

Кърк отговаря за оръжията. Нямаме ни най-малко желание да нараним някое животно. В крайна сметка, не те, а ние сме натрапниците, но ако се натъкнем на гризли, може би гърмежите на карабината ще я накарат да избяга. Никой от нас не трябва да напуска лагера без необходимите предпазни мерки. Известно е, че арктическите лисици са приносители на бяс, затова ще се наложи да ги убиваме, в случай че се появят. Да, ще има доста предизвикателства. И трябва да ги посрещнем подготвени.

Софи знаеше, че разполага с малко време, но докато обядваше, бе разляла сос върху блузата си, така че се налагаше да отскочи до вкъщи, за да се преоблече преди срещата с Уилям Харингтън в „При Козмо“. Освен това трябваше да вземе диктофона си.

В дни като този, когато от бързане се луташе насам-натам като пощуряла, й се искаше все още да имаше кола. Сега трябваше да тича на високите си токчета цели три пресечки до метрото, а по това време влакът бе претъпкан от тълпа намусени, прибиращи се от работа хора.

Качи се във вагона точно преди вратите да се затворят. Въздухът беше тежък, наситен с мирис на нафталин. Успя бавно да си пробие път към най-задните седалки. Двама младежи се опитаха да я заговорят, но тя само им се усмихна вяло и продължи напред. Мина покрай мъж на средна възраст, който лъхаше на уиски и очевидно от доста време не бе използвал сапун. Надяваше се да извади достатъчно късмет, за да си намери свободно място. Пияният се извърна към нея. Клепачите му бяха полузатворени, залитна наляво, но успя да се изправи и направи крачка напред. Улови се за дръжката над главата си и продължи да се опитва да привлече вниманието й, като издаваше неразбираеми звуци и й мяташе многозначителни погледи. Беше олицетворение на нечистоплътен мръсник. Софи мислено отбеляза, че би могъл да мине за роднина на Гари — отблъскващата му похотливост бе почти същата.

Двете млади момчета се оказаха доста добри кавалери. Подобно на всички присъстващи, бяха забелязали поведението на натрапника. Скочиха от местата си, застанаха до него и му препречиха пътя към нея. Не му позволиха и да я последва, когато влакът спря на нейната спирка.

Хвърли им пълен с благодарност поглед, въпреки че милият им жест бе излишен. Тя бе напълно способна да се погрижи за себе си. Съпругът на най-добрата й приятелка беше агент от ФБР и я бе научил на всичко необходимо, за да се защити. Освен това носеше флакон със спрей. Когато слезе от вагона, разхлаби юмрука, в който стискаше металната опаковка.

Разполагаше с половин час до срещата. За щастие малката й едностайна квартира на Линкълн парк беше само на две пресечки от „При Козмо“, което умишлено не бе споменала на Харингтън. Малцина извън официалните власти знаеха къде живее, или поне така й се искаше да вярва, и бе твърдо решена да запази личния си живот точно такъв — личен.

Жилището й бе подарък от баща й за шестнадесетия й рожден ден и веднага щом бе навършила необходимата възраст, го бе прехвърлил на нейно име. С някои условия. Тя нямаше право да го продава, което за нея означаваше, че не го притежава в действителност. Е, поне беше благодарна, че не бе обременено с ипотека. Беше платил сумата в брой и понеже по онова време бе прекалено малка, нито го бе попитала, нито се бе интересувала откъде е взел парите. Бе прекалено обсебена от страх, че социалните служби ще я приберат след ареста му, което й се бе струвало неизбежно. По онова време в съзнанието й нямаше място за финансови проблеми, нито й бе хрумнало да се запита как баща й, който никога не се бе занимавал с почтен бизнес, можеше да си позволи подобен разточителен живот. Тогава всичко й се струваше в реда на нещата. Просто не познаваше друг начин на съществуване.

Едва когато завърши университета, вече бе прозряла и моралната страна на ситуацията. По настояване на двете й най-добри приятелки престана да крънка пари от баща си, което драстично промени стандарта й. Когато колата й стана за основен ремонт, просто я продаде и започна да ходи пеша или да ползва с метрото. Ежедневието й стана по-напрегнато, но и по-просто и това й харесваше. Гордееше се, че се е превърнала в силна, независима жена, способна да се издържа сама.

Днес със сигурност беше по-добър човек. Вярно, беше известна с това, че винаги закъснява, но с малко повече усилия би могла да изкорени лошия навик. Отби се набързо до вкъщи и след пет минути беше в ресторанта.

Клиентелата на „При Козмо“ беше разнообразна. Винаги имаше млади чиновници, които не откъсваха очи от лаптопите си, докато отпиваха бяло вино или мартини, строителни работници, разпускащи след тежкия работен ден на чаша леденостудена бира, влюбени двойки или самотни посетители от квартала, дошли да пийнат по едно и да обменят последните клюки.

Барът беше известен с това, че предлага бира, изстудена до два градуса над точката на замръзване. Козмо, както и баща му преди него, беше маниак на тема температура. Имаше и малка, но добре подбрана селекция от вина от калифорнийските лозя и наливно пиво, произведено в Чикаго. Кухнята се славеше с хамбургерите си с халапеньо^[1], които сякаш всяка година ставаха все по-лютиви. В заведението нямаше нищо претенциозно и вероятно това бе причината Софи да го харесва толкова много. Беше спокойно и уютно място, където всеки би могъл да дойде във вечерно облекло или по дънки и да се чувства като у дома си.

Интериорът беше колоритен като самия собственик. Мебелировката бе модерна, с гладко полирани хромови маси и столове с големи черни възглавници. Сепаретата се разделяха с плюшени завеси, дървени пейки бяха подредени покрай стените. Но най-много привличаше поглед таванът. Козмо се увличаше по астрономията и тъй като прекарваше почти всяка вечер в бара, бе решил да пренесе част от небето в него. Арките бе боядисал в синьо, върху което се жълтееха кръгове, които трябваше да изобразяват планетите. Навсякъде бяха опънати малки бели коледни лампички. Когато бяха включени, гледката наподобяваше обсипано с трепкащи звезди нощно небе.

Козмо я забеляза в мига, в който прекрачи прага. Извика я по име, за да привлече вниманието й, изпрати й въздушна целувка и потупа няколко пъти гърдите си, за да покаже, че появата й е разтуптяла лудо сърцето му. Изпитваше особено топли чувства към нея, след като бе написала цяла статия, възхваляваща заведението му. Това толкова го поласка, че изряза колонката и я сложи в рамка, която висеше на бара зад него, така че всеки да може да я види. Но тази вечер до нея висеше надпис: „Вече не се предлага бира «Келис»“.

Софи тръгна през тълпата да търси Уилям Харингтън. Откри го в едно сепаре в дъното. Изглеждаше разтревожен.

— Мистър Харингтън?

Мъжът скочи на крака и протегна ръка.

— Вие ли сте Софи Самърфийлд? — видът му издаваше притеснение и изненада.

— Да, аз съм — отвърна тя, без да може да си обясни реакцията му. — Нали се уговорихме за шест и половина?

— Да, да, така беше — той продължаваше да стои объркан.

— Тогава защо не седнем и не започнем? — предложи тя. Софи се отпусна на канапето, изчака го да се настани срещу нея и извади диктофона си.

— Използвам го за първи път, така че ще ви помоля да имате търпение.

Обикновено такъв малък и лъскав диктофон би бил ужасно скъп, но специално този модел беше преоценен и тя успя да се сдобие с него срещу голяма отстъпка. Тъй като разходът беше фирмен, не се съмняваше, че мистър Битърман ще й осребри фактурата. Провери батериите, преди да го сложи на масата между двамата. Харингтън я наблюдаваше напрегнато.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Досетих се, че сте млада — започна той, — защото си личеше по гласа ви, но не очаквах, че сте толкова красива. — След като не получи отговор, продължи: — Вие изненадахте ли се, като ме видяхте?

Дали не очакваше да отвърне на комплимента му?

— Видях доста ваши снимки в уебсайта ви — отвърна накрая, — затова не, не се изненадах. Знаех как изглеждате. Ще започваме ли?

— Не искате ли да пийнем по нещо преди това?

Тя прие да изпие един студен чай, а за себе си той поръча газирана вода.

— За мен е желязно правило никога да не пия алкохол или кафе вечерта преди състезание. Знаете колко е дълго трасето на 5К, нали? Почти четири километра. Не мога да си позволя да бъда бавен, защото ще се отрази върху времето ми. Затова се придържам към водата.

— Защо не ми разкажете за първото си участие?

През следващия час не успя не само да зададе друг въпрос, но дори да изрече и дума. Щом веднъж се отприщеше, нищо не бе в състояние да го спре. Беше отегчителен до смърт, но независимо дали й харесваше или не, той бе твърдо решил да й разкаже за всичките двайсет и четири състезания от старта до финала. При това си ги спомняше до най-незначителната подробност.

Ако диктофонът й бе по-стар модел, сигурно щяха да й трябват най-малко две касети.

Един добър репортер щеше да го прекъсне и да поеме контрола върху разговора, помисли си тя. Или поне да си направи труда да изслуша разказа му.

В интерес на истината няколко пъти се опита да го прекъсне, както и да обърне внимание на думите му, но монотонният му глас й действаше като приспивателно. Бе стигнал едва до десетото състезание, когато тя съвсем изключи и започна да си мисли за досадните задачи, които трябваше да свърши до края на седмицата.

Щом мислено състави план, Софи потъна в мечти за ново пътуване из Европа. Беше ходила там веднъж, след като завърши университета, но не бе успяла да посети западната част на континента. Следващия път с удоволствие щеше да разгледа Испания и Португалия. Един речен круиз би бил чудесен начин да се наслади на красотата на тези страни. Защо да не си устрои една тиха почивка? Или пък да си наеме стая в луксозния спа хотел, за който прочете във „Вог“, че бил открит съвсем наскоро в Сейнт Бартс…

Ала реалността набързо я придърпа обратно. В момента в банковата си сметка нямаше достатъчно пари да си купи самолетен билет за където и да било, освен ако не реши да изкара без храна поне месец-два.

— За мен стана нещо като традиция да нося яркочервени чорапи.

Вниманието й отново се насочи към Харингтън.

— Да, вече ми споменахте за това. Червени чорапи, бели шорти и червена тениска.

— А споменах ли, че чорапите са специални? Всеки има тънка бяла лента върху ластика. Предлагат ги само в един магазин, затова си купих повече от стотина чифта. Не мога да рискувам — повдигна рамене той и добави: — Сигурно съм суеверен. Записахте ли всичко това?

— Да — тя посочи диктофона.

— А, добре. А сега да ви разкажа за мехурите по краката си. На читателите вероятно ще им бъде много интересно да узнаят за тях. Някои са изключително неприятни. Ето този например…

Мразя работата си. Или поне точно в този момент наистина я ненавиждам. Не понасям това безпаричие. Но на кого би му харесало да е беден?, размишляваше Софи.

Може би Ганди и майка Тереза са нямали нищо против, но затова всички ги считат за светци, а себе си определено не възприемаше така.

Харингтън приключи лекцията си за мазила за крака и без да спре, за да си поеме дъх, предложи:

— Сега да се върнем към състезанията. И така, сутринта преди единадесетото ми участие…

Мили Боже, защо не ме убиеш сега… едвам се сдържаше Софи.

Дали не бе изстенала на глас? Мъжът или не забелязваше, или изобщо не се трогваше от блуждаещия й поглед.

Тя си пое дълбоко въздух и си представи, че е на курс по йога. Щеше да отърси съзнанието си от насъбраната отрицателна енергия и да мисли само за положителни неща. Утре вечер щеше да вечеря с Реган Бюканън и Корди Кейн — двете й най-добри приятелки още от детската градина. Нямаше търпение да ги види. Реган беше в командировка, но щеше да се прибере в Чикаго късно тази вечер. Корди учеше за защита на доктората си по химия и Софи не я бе чувала повече от две седмици. Точно се чудеше какво ще си поръчат, когато си даде сметка, че Харингтън е спрял да говори и я гледа с очакване.

— Извинете. Бихте ли повторили последното…

— Попитах ви дали се срещате с някого.

— О, не… Всъщност не — отвърна Софи. И преди Харингтън да успее да зададе друг личен въпрос, тя бръкна в чантата си, измъкна бележник и го отвори: — По телефона ми казахте, че са ви поканили да се присъедините към някакъв затворен проект, както и нещо за предварителни серии. Доколкото си спомням, го нарекохте „Алфа“. Какво точно имахте предвид?

— Не си спомням да съм споменавал нещо подобно — възрази той, забол поглед в масата, което бе сигурен знак, че не казва истината.

Тъй като в действителност не проявяваше интерес, тя не настоя.

— Е, в такъв случай това е всичко.

В момента, в който прибираше бележника, събеседникът й се присегна през масата и взе диктофона.

— Как се изключва това нещо?

— Дайте на мен.

— Не, няма нужда — той натисна един бутон, след това друг. — Е, вече е изключен. Не искам да записвате, където и да било това, което смятам да ви кажа. То не влиза в репортажа. Нали така се изразявате вие, журналистите?

— Всъщност… — подхвана тя, но мъжът махна с ръка да я прекъсне.

— Вярвам, че няма да го споделите с никого, защото е тайна. — Наведе се напред и прошепна: — Става въпрос за нещо като Олимпийските игри. Или поне така ми го описаха.

Софи остави чантата си обратно на канапето и съсредоточи цялото си внимание върху него.

— Кое е подобно на Олимпийските игри?

Той се огледа нервно, сякаш да се увери, че никой не може да го чуе, и каза:

— В момента съм в чудесна форма и затова бях сред избраните.

Беше направо влудяващо.

— Избрани за какво?

— Ами за тези предварителни серии. Също като преди олимпиада… нали разбирате… квалификациите. Психологическите изследвания отнеха цели три дни и кълна ви се, източиха почти половината ми кръв за различни тестове. Минах през скенер и пълен преглед. Не ми обясниха защо е необходимо всичко това, но сигурно за да се уверят, че нямам никакви проблеми като аневризъм или запушване, което би попречило на представянето ми и би могло да доведе до дисквалификация — и добави с усмивка: — Наистина е голямо нещо да те поканят за участие. Избраните се броят на пръсти.

Очите му бързо обходиха помещението, докато отпиваше от газираната вода, преди да продължи:

— Надявам се, че не съм оставил у вас погрешно впечатление. Дано не си помислите, че се хваля, но сама виждате защо съм сред тях, нали! Искам да кажа, достатъчно е само да ме погледнете.

Тя се зарече мислено, че ако започне да й демонстрира бицепсите си, ще си вземе чантата и ще си тръгне със или без историята му. За щастие той не направи нищо такова.

— Избран за какво, мистър Харингтън?

— Уилям — поправи я мъжът. — След като вече споделих с вас, ние двамата трябва да се сближим.

Искаш ли да се обзаложим?, помисли си репортерката.

Софи нетърпеливо отметна кичур коса от очите си и този път остави раздразнението да се прокрадне в гласа й, докато за стотен път му зададе същия въпрос:

— Избран за какво, Уилям?

Неочаквано господин Бърборко отвърна уклончиво:

— Това наистина не бива да се обсъжда.

— Вие подхванахте темата.

— Зная, но от мен се очакваше да го пазя в тайна. Поне докато всичко приключи.

Тя реши да не го притиска. Вместо това погледна часовника си. Беше почти девет. Харингтън бе говорил, без да спира, за своите двайсет и четири състезания и мехурите по краката си в продължение на два часа, а сега, когато разговорът наистина бе започнал да става интересен, се бе затворил в себе си. Това й се стори доста странно и реши, че го прави нарочно, за да задържи колкото може по-дълго.

— Разбирам, Уилям. Щом не можете да говорите за това…

— Поверително е — измърмори той.

Младата жена кимна.

— Поверително. В такъв случай приключихме. Благодаря ви за интервюто.

— Не искате ли още едно питие? — попита той, като вдигна ръка, за да привлече вниманието на сервитьора.

— Не, благодаря ви.

Очите на горкия сервитьор, който ги бе наблюдава в продължение на час, хвърляха гневни искри. С враждебно изражение, той сложи сметката им на масата. Студен чай и една газирана вода — поръчка, от която не би могъл да очаква бакшиш.

Софи беше гладна, но не й се искаше да вечеря с Харингтън. Щеше да изчака, докато се прибере и най-после да събуе тези обувки. После щеше да си претопли някаква замразена храна в микровълновата и да си почине.

— Ще ви споделя какво ще направим — със заговорнически шепот каза Уилям. — Ако приемете да излезете с мен утре вечер, ще ви обясня всичко. Обещавам ви, че ще останете доволна.

— Доволна от това, че ще изляза с вас, или защото ще чуя какво имате да ми разкажете?

— Надявам се и от двете — с усмивка отвърна той. — Заинтригувах ли ви?

— Съжалявам. Вече имам ангажимент за утре вечер… както и за неделя.

— А в понеделник вечер?

Тя мислено претегли всички за и против. От една страна, щеше да й се наложи да прекара още няколко мъчителни часа, слушайки го непрекъснато да говори за себе си. Но от друга пък, ако й казваше истината? Ако действително съществуваше някакъв таен клуб, в който са поканени малцина? Но каква би могла да бъде целта на подобен клуб? И ако всички трябваше да бъдат доказали се атлети, не ставаше ли дума за отбор от супермени? Какъв беше смисълът? Лудост. Това беше. И все пак…

— Добре, приемам. Ще вечерям с вас, но…

— Да? Какво има? — попита нетърпеливо той.

— Ще се видим тук, в „При Козмо“, в седем и половина вечерта, в понеделник.

— Не, не, не искам да ям тук. Искам да ви заведа в петзвезден ресторант. Може би в „Нювей“ или в „Ж’Адор“. И двата са превъзходни. Дайте ми адреса си и ще изпратя шофьор да ви вземе в седем. Не се притеснявайте — щракна с пръсти мъжът. — Мога да си позволя да ви заведа на вечеря, където и да било по света.

Изявлението му изобщо не я впечатли.

— Колкото и изкусително да звучи, все пак предпочитам да вечеряме тук, иначе няма да се срещнем изобщо. Приемате или се отказвате?

— Не си падам по полуфабрикатите — намуси се той.

Въпреки че с удоволствие би отишла в някой реномиран ресторант, в „При Козмо“ Софи се чувстваше в безопасност, а и не знаеше нищо за този Уилям Харингтън, освен че е болезнено влюбен в себе си.

Изглежда, мълчанието й го бе убедило, че тя няма да отстъпи.

— О, добре. Ще вечеряме тук — предаде се накрая. — Ако не бяхте толкова красива, изобщо нямаше да се церемоня с вас, но си падам по пищни блондинки, а и тези ваши сини очи… — Повдигна рамене и добави безцеремонно: — Зашеметяваща сте. Сигурно и друг път са ви го казвали. — Погледът му бавно обходи тялото й: — Знаете ли, Софи, обикновено жените не ми се опъват толкова.

Тя реши да остави без коментар похотливата му забележка и попита нетърпеливо:

— Къде предлагате да се срещнем утре преди състезанието?

Бяха му необходими още десет минути, за да уточнят мястото и часа, след което най-сетне бе свободна да се прибере у дома. Той се изправи и й протегна ръка, докато се измъкваше от сепарето.

— Значи до утре.

— Лека нощ — отвърна журналистката, ръкувайки се с него за довиждане.

Софи погледна часовника си и се запъти към вратата. Срещата й бе отнела почти три часа.

Не е за вярване, помисли си тя.

Ако не съществуваше вероятност да научи нещо интересно, не би прекарала с този човек нито секунда повече. Беше непоносим. И какво искаше да каже с това „пищна“? Може би, че изглежда в цветущо здраве? Прекалено закръглена? Или може би надарена от природата? От първата минута на срещата им не бе откъсвал поглед от гърдите й. Ами коментарът, че не би се церемонил с нея, ако не била толкова красива? Трябваше ли да го приеме като комплимент? Беше изключително нагъл, а егото му се простираше някъде отвъд стратосферата.

Когато стигна до апартамента си и затръшна вратата след себе си, Софи се бе поуспокоила. Рядко можеше да си позволи да прекара петъчната вечер вкъщи. Всъщност й беше трудно да си спомни кога за последен път й се бе случило, затова реши да се възползва от подареното й време. Щеше да провери електронната си поща и да си легне рано.

Но времето за нея винаги летеше неусетно и тази вечер не правеше изключение. Не успя да стигне до спалнята преди един след полунощ, което би я устроило напълно, ако не й се налагаше да става призори за втората среща с Уилям Харингтън.