Джули Гарууд
Огън и лед (18)

Осемнадесета глава

400. Записка в дневника

Чикаго

Работата ни в лабораторията даде невероятни резултати. К–74 не спира процеса на стареене напълно, но го забавя значително. Но колко процента, все още не сме изяснили.

По-интересно за нас е съотношението между стресовите фактори и психологическите реакции. Независимо колко неблагоприятни са условията, животните не демонстрират никакъв страх и пулсът им остава непроменен. Дали това лекарство не е пътят към контрола или пълното елиминиране на влиянието на стреса върху тялото?

Плъхът, пуснат в клетката на питона, не показа никакви признаци на безпокойство, въпреки че му се наложи да се бори за живота си. Наистина ли К–74 го правеше непобедим?

Как би се отразило върху вълците евентуалното увеличаване на дозата? Съвсем скоро ще разберем.

В апартамента на Уилям Харингтън се бе случил малък „инцидент“.

Джил се беше обадил на мистър Крос, управителя на сградата, и с помощта на малко чар и повече заплахи успя да издейства влизането на Софи в жилището.

Мистър Крос ги очакваше във фоайето. За щастие неприятният мускулест мъж, маскиран като охранител, не беше дежурен. Не бе уверена, че би й позволил да влезе в сградата въпреки благоволението на управителя.

— Мистър Харингтън много ще ни липсва — говореше Крос, следвайки ги в асансьора. — Беше съвършеният наемател. Плащаше сметките си навреме, не създаваше проблеми и рядко приемаше гости късно нощем. Опасявам се, че сега ще се натъкнете на братовчед му. Идва постоянно през последната седмица. И съвсем не прилича на Уилям. Точно обратното — добави шепнешком, — доста недодялан човек е.

Недодялан? Мистър Крос се бе изразил деликатно. Дуейн Уикър се оказа изключително груб и невъзпитан. Софи не обичаше да си прави прибързани изводи за хората, защото първото впечатление невинаги беше вярно, но този път направи изключение. Докато управителят ги представяше, той непрекъснато наместваше дъното на панталона си. Не би могъл да прояви по-голяма неучтивост.

От единия ъгъл на устата му стърчеше клечка за зъби.

— Какво искате? Каква работа имате тук? — клечката се поклащаше при всяка изречена дума.

— Трябва да прегледам документите на мистър Харингтън — обясни му Софи.

— Защо? — стрелна я с поглед той. — Да не сте му секретарка или нещо подобно?

— Би могло да се каже.

— Тогава давайте. Книжата му изобщо не ме интересуват. Вече зная къде държи парите и спестяванията си.

— Спечелихте от лотарията, нали? — подметна Джил.

— Така е.

— Колко добре познавахте Уилям?

— Изобщо не го познавах. Нямах никаква полза от него. На няколко пъти ми е заемал незначителни суми, после престана. Сега сигурно гори в ада заради това. Имаше повече пари, отколкото можеше да похарчи, докато аз едва свързвах двата края. Не е моя вината, че не можах да си намеря работа. Имах доста проблеми. Тъй като бяхме кръвни роднини, би трябвало да се погрижи за мен, нали?

Нито Софи, нито Джил отвърнаха на въпроса. Дуейн прие мълчанието им като знак на безусловно съгласие.

— Беше доста стиснат, но не можа да отнесе нищо със себе си. Сега е мое.

Повдигаше й се от този човек.

— Къде са документите?

— Нахвърляни са на купчина във всекидневната. Вече продадох масата и столовете, така че ще трябва да седите на пода, докато ги преглеждате.

— Не е ли непочтено да разпродавате нещата толкова скоро след смъртта му? — попита Джил.

— Не — отвърна Уикър. — От момента, в който полицията потвърди смъртта му, всичко тук е мое. Аз съм най-близкият му роднина. Бих могъл да си го взема и по-рано, ако ченгетата не настояваха да получат неопровержими доказателства. Изпратиха косми от гребена му в лабораторията в Анкоридж за ДНК експертиза. Сигурен съм, че е братовчед ми. — Той посочи към трапезарията: — По-добре да побързате. Носачите ще се появят всеки момент, освен това имам среща с брокер, който ще ми каже колко мога да получа за това жилище.

Навремето апартаментът на Харингтън наистина бе изискан дом: високи тавани с красиви гипсови орнаменти, просторни и светли стаи. Сега изглеждаше така, сякаш Дуейн го е подготвил за публичен търг.

Купчината книжа наистина се оказа златна мина. Софи откри телефонни сметки, заключения от психиатъра на Уилям, резултати от медицински изследвания, бележник с адреси, кредитни карти, надлежно подредени в кафяви картонени папки. Събра всичко и го пъхна в огромната си чанта. Щеше да вземе още неща, ако Уикър не се бе появил, за да се поинтересува какво е открила.

— Защо се интересувате от документите?

— Просто така — отвърна тя.

Внезапно Дуейн стана подозрителен към намеренията й.

— Нещо определено ли търсите? Ей, я чакайте малко. Какво става тук? — И преди тя да успее да му отговори, продължи: — Да не сте живели заедно? Знаете какво имам предвид. Пускали ли сте му?

— Какво да съм му пускала, мистър Уикър?

Отвращението в гласа й го ядоса.

— Значи да сте се чукали — изсумтя той. — Познах, нали?

Приближи се до нея, забеляза в ръката й писмо от някаква адвокатска кантора и се опита да го вземе.

— Знам какво целите. Смятате, че братовчед ми ви е оставил някакви пари, затова се ровите из нещата му. Е, имам новина за вас, миличка. Няма да получите нито цент.

Джил се бе подпрял на перваза на прозореца и го наблюдаваше. И заговори, преди да си даде сметка, че налива масло във вече разгорелия се огън:

— Освен ако не е написал ново завещание, с което оставя на любимата си всичко до последния цент.

Предположението хвърли Дуейн в паника. Той едва не глътна клечката за зъби.

— Нищо такова не е направил. Дайте ми тези документи и се измитайте оттук.

Софи застина на мястото си и погледна Джил.

— Сериозно ли…

В следващия момент се разрази истинска схватка. Дуейн вече не я наричаше „миличка“. Крещеше в лицето й „кучка“ и се опитваше да отнеме огромната й чанта. Всеки път, когато я дръпнеше към себе си, тя успяваше да го отблъсне. Последваха още обидни думи, но Софи не им обръщаше внимание, докато той не прекрачи границата, като я зашлеви през лицето.

Беше толкова слисана, че застина на мястото си. Същото направи и Уикър, но миг по-късно върху лицето му се разля самодоволна усмивка. Преди Джил да бе успял да се намеси, тя сви дланта си в юмрук и бърза като змия, го заби в устата му, избивайки клечката за зъби. Може и да му беше счупила носа, но не беше сигурна.

Закопча ципа на чантата и поклати глава към мъжа.

— Срам за вас! Да ударите дама.

Най-логично беше да се оттеглят, преди Дуейн да е дошъл на себе си.

— Радвам се, че се запознахме — каза му, отправяйки се към вратата, следвана от Джил. — Вече не се съмнявам, че ви очаква прекрасен ден.