Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (7)

7

Един ден след посещение в „Гробниците“ Ивлин Незбит надникна през задното прозорче на автомобила и случайно забеляза, че за първи път от толкова време насам никакъв репортер не върви по петите й. Обикновено журналистите от „Хърст“ и „Пулицър“ я преследваха на глутници като кучета.

Някакъв импулс я накара да каже на шофьора да завие в източна посока. Естествено, като слуга на майката на Хари Тоу, шофьорът си позволи да се намръщи. Ивлин не му обърна внимание. Колата се движеше из града, моторът й бръмчеше в топлия следобед. Беше черен „Детройт Електрик“ с дебели гуми. Не след дълго Ивлин съзря през прозореца количките на амбулантните търговци от Лоуър Ийст сайд.

Тъмнооки лица надзъртаха в автомобила. Мъже с огромни мустаци се усмихваха през златните си зъби. Улични работници седяха по тротоарите в жегата и си вееха с шапки. Момчета с голфове тичаха покрай колата с обемисти товари на гърба. Ивлин видя магазини с еврейски надписи по витрините; еврейските букви й изглеждаха като фигури от кости. Видя железните спасителни пожарникарски стълби по наемните жилища, които бяха подредени като затворнически килии. Дръгливи коне в хамути изправяха превитите си вратове и я поглеждаха. Вехтошари с усилие тикаха своите претоварени с боклуци двуколки, жени продаваха хляб в кошници, които държаха в ръце: всички зяпаха. Шофьорът взе да нервничи. Беше облечен в сива ливрея и черен кожен брич. Той промъкваше с усилие лъскавата лимузина из тесните мръсни улички. Едно момиченце е престилчица и високи обувки с връзки си играеше в прахоляка край тротоара. Едно момиченце с мръсно личице. „Спри!“ — каза Ивлин. Шофьорът изтича да й отвори вратата. Ивлин излезе на улицата. Коленичи. Момиченцето имаше права черна коса, която се спускаше край главата му като шлем. Имаше матова кожа и толкова кафяви очи, че изглеждаха почти черни. Гледаше Ивлин без любопитство. Това беше най-красивото дете, което Ивлин бе виждала. Въженце за простиране беше вързано около китката му. Ивлин се изправи, проследи къде свършва другият край на въженцето и се намери очи в очи с някакъв налудничав стар човек с ниско подкастрена сива брада. Краят на въжето бе омотан около кръста му. Единият ръкав на овехтялото му палто бе отпран. Беше с таке, с риза с твърда яка и връзка. Стоеше на тротоара пред една количка, на която бяха изложени силуетни портрети в рамки, прикачени върху парче от черно кадифе. Занимаваше се с изрязване на силуети. Единствено с помощта на ножичка и малко лепило можеше да извае образа ти, като изреже очертанията му от бяла хартия и го залепи върху черен фон. Цялата миниатюра заедно с рамката струваше петнайсет цента. „Петнайсет цента, мадам“ — каза старецът. „Защо държите това дете вързано с въже?“ — попита Ивлин. Старият изгледа втренчено богатото й облекло. Засмя се, поклати глава и си забъбри нещо на еврейски. После й обърна гръб. Около спрялата кола се бе насъбрала тълпа. Един висок работник пристъпи напред, свали почтително шапка и преведе на Ивлин думите на стареца. „Извинете, госпожо, въжето е, за да не му откраднат момиченцето.“ Ивлин имаше чувството, че преводачът й играеше ролята на дипломат. Старият художник се изсмя рязко и посочи с брада към нея, явно я коментираше. „Казва, че може би богатата дама не знае, че из бедняшките квартали всеки ден крадат млади момичета от родителите им и ги продават в робство.“ Ивлин беше потресена. „Но това дете не може да има повече от десет години“ — каза тя. Старецът закрещя и посочи към наемното жилище на отсрещния тротоар, после се извърна, посочи към единия ъгъл, после към другия. „Извинете, госпожо — продължи високият работник, — но могат на всичко да сложат ръка, на омъжени жени, на деца. Оскверняват ги, а после, потънали в срам, жените се отдават на скитнически живот. Точно на тая улица има къщи, които се използват за такава цел.“ „Къде са родителите на детето?“ — попита Ивлин. Старецът вече говореше на тълпата, биеше се в гърдите и сочеше към небето. Някаква жена, увита в черен шал, поклати глава и изстена съчувствено. Старецът свали шапката си и заскуба косите си. Дори високият работник, развълнуван от разказа му, забрави да превежда. „Този човек, госпожо — каза той накрая, — е бащата на детето. — Посочи към отпрания ръкав на художника. — Собствената му жена, за да ги изхранва, се отдала на греха, той я изгонил от дома и сега я оплаква, както оплакваме мъртвите. Косата му побеляла за един месец. Той е тридесет и две годишен.“

Старият човек плачеше и хапеше устни; като се обърна към Ивлин, забеляза, че тя също е разстроена. В тоя миг всички събрани наоколо споделяха неговото нещастие — Ивлин, шофьорът, високият работник, жената с черния шал, зяпачите. После започнаха един след друг да си тръгват. Тълпата се разпръсна. Ивлин се приближи до момиченцето, което все още седеше на бордюра. Наведе се с овлажнели очи и погледна в лицето му. Неговите очи бяха сухи. „Ей, душицо!“ — каза тя.

Така започнаха грижите на Ивлин Незбит за трийсет и две годишния художник със старчески вид и неговата дъщеричка. Той имаше някакво дълго еврейско име, което тя не можеше да произнесе, затова взе да го нарича Тате, както му викаше момиченцето. Тате беше председател на Сдружението на художниците социалисти от Лоуър Ийст сайд. Беше горд човек. Ивлин разбра, че единственият начин да се доближи до него бе да й прави силуетни портрети. За две седмици старецът изработи около сто и четиридесет силуета на Ивлин. За всеки от тях тя му даваше по петнайсет цента. Понякога искаше да направи портрет на момиченцето. Той изряза около деветдесет и за тях отделяше повече време. После Ивлин поръча портрети на нея и на момиченцето заедно. Старецът я изгледа и в очите му припламна укор. Независимо от това изпълни желанието й. След време Ивлин се убеди, че доста хора спираха да позяпат как работи старият художник, но твърде малко позираха за портрет. Той започна да създава все по-сложни силуети — на Ивлин в цял ръст, с фон, на момиченцето, на един каруцарски кон, който се движеше тежко, на петима мъже с колосани яки, седнали в открит автомобил. С ножиците си той пресъздаваше не само очертания, но и плът, настроения, характер, отчаяние. Повечето от тогавашните му творби сега са в частни колекции. Ивлин идваше почти всеки следобед и оставаше, докато можеше. Обличаше се така, че да изглежда възможно по-незабележима. Следвайки примера на Тоу, тя заплащаше големи суми на шофьора, за да го накара да мълчи. Журналистите, които списваха клюкарските колони на вестниците, решиха, че причина за изчезването на Ивлин са нейните нови безразсъдни любовни авантюри, и свързваха името й с десетки мъже в града. Колкото по-малко я виждаха, толкова по-злословни ставаха измислиците в печата. На нея й беше все едно. Промъкваше се незабелязано при обекта на новото си любовно увлечение в Лоуър Ийст сайд. Загръщаше главата си с шал и навличаше оръфан черен, прояден от молци пуловер; шофьорът ги държеше под килимчето в колата. Тя отиваше на ъгъла при Тате, стоеше, докато изработи портрета й, наслаждаваше се на красотата на момиченцето, завързано в края на въжето. Беше силно увлечена по детето. И през цялото това време в живота й нямаше друг мъж освен лудия й съпруг Хари К. Тоу. Ако не смятаме тайния й обожател, младия човек с високи скули и руси мустачки, който я преследваше навсякъде. За първи път тя го забеляза на ъгъла на Тате, стоеше на отсрещния тротоар и извръщаше очи, когато тя го поглеждаше предизвикателно. Знаеше, че свекърва й наема частни детективи, но реши, че той е твърде плах и стеснителен, за да бъде детектив. Беше научил къде живее, какъв е редовният й всекидневен маршрут, но никога не се доближи до нея. В неговото внимание тя не усещаше заплаха, а закрила. Интуитивно разбираше, че силно я желае, и това прерязваше сърцето й. Нощно време сънуваше момиченцето, събуждаше се, мислеше за него. В съзнанието й като фойерверки лумваха планове за бъдещето и също тъй бързо угасваха. Беше неспокойна, напрегната, възбудена, необяснимо щастлива. Щеше да свидетелства в полза на мъжа си, и то добре. Но се надяваше, че ще го признаят за виновен и ще го осъдят на доживотен затвор.

Момиченцето с престилчицата й подаваше ръчичката си, но никога нищо не й казваше. Дори с Тате почти не говореше. Тате казваше, че никой, даже и влюбеният, не тъгува така, както тъгува дете. Ивлин съзнаваше, че гордостта на стария човек отдавна би го накарала да я отблъсне далеч от тях, ако не разбираше, че грижите й към момиченцето бяха полезни. Веднъж Ивлин пристигна на ъгъла на Тате, но не откри нито него, нито детето. За щастие беше научила къде живеят, на Хестър стрийт, зад общинската баня. Запъти се бързо натам, без да смее да гадае какво ли се бе случило. Хестър стрийт, пазарна уличка, гъмжеше от амбулантни търговци, които продаваха зеленчуци, плодове, пилета, хляб на сергии, наредени край бордюра. Тротоарите бяха задръстени от купувачи, а край входа на всеки дом стояха боклукчийски кофи. От пожарникарските стълби висеше спално бельо. Ивлин на един дъх изкачи няколкото железни стъпала и потъна в тъмен, неописуемо вонящ коридор. Тате и момиченцето живееха на тавана в две задни малки стаички. Тя почука на вратата. После почука отново. След малко вратата се открехна; на нея висеше стоманена верига. „Какво се е случило? — попита Ивлин. — Пуснете ме да вляза!“

Тате бе смутен от посещението й. Беше само по риза и панталон, който се държеше с тиранти, и по домашни пантофи. Настоя входната врата да остане отворена въпреки противните миризми, които се носеха от стълбището, и веднага нахлузи сакото и обувките си. Набързо оправи леглото си, като метна отгоре му пъстроцветна покривка. Момиченцето лежеше на креват с месингови табли в другата стая. Беше болно, имаше треска. Двете стаи се осветяваха от свещи. Спалнята, въпреки че имаше прозорец, беше почти толкова тъмна, колкото и предната стая. Прозорецът гледаше към вентилационната шахта. Цялата квартира не беше по-голяма от килер. Но когато очите на Ивлин свикнаха с тъмнината, тя забеляза, че домът беше безупречно чист. Появата й така силно бе изненадала състарения художник, че той крачеше напред-назад в светлината на свещта и не знаеше как да постъпи с нея. В голямото си смущение той запали цигара, която държеше между палеца и показалеца си с обърната нагоре длан, по европейски маниер. „Аз ще остана при детето — настояваше Ивлин, — а вие вървете на работа!“ Най-накрая старият отстъпи, може би избяга от страхотното вътрешно напрежение, което предизвикваше присъствието на Ивлин в неговия дом. Втурна се навън със статива си, с черното кадифено парче плат, метнато на ръката му, и с дървената кутия, подобна на куфар, в която държеше материалите си. Ивлин затвори вратата след него. Огледа стъклената витринка с няколкото нащърбени порцеланови чашки и чинийки. После огледа и спалното бельо и чекмеджетата, дъбовите столове и чистата маса, на която се хранеше семейството. Върху шевната машина до прозореца на спалнята имаше цял куп недовършени къси панталонки. Машината беше крачна. В прозореца на спалнята блещукаше отражението на свещта. Месинговите табли на малкото креватче светеха. Ивлин усети някаква близост с напусналата майка. Момиченцето я гледаше от възглавниците си и нито се усмихваше, нито продумваше. Ивлин свали шала си и стария пуловер и ги метна на един стол. В изправен сандък подпрян с единия си край до леглото, бяха подредени книги на еврейски. Имаше и книги на английски за социализма и памфлети, на чиито корици се виждаха устремени напред работници със здраво оплетени ръце. Никой от тях не приличаше на немощния белокос Тате. Никъде по стените нямаше нито огледала, нито снимки на семейството или на избягалата съпруга и майка. В предната стая намери ламаринено легенче. Намери и кофа и слезе до партера да я напълни с вода. Стопли водата на печката в предната стая и отнесе в спалнята легенчето, кофата и една изтъняла колосана кърпа. Момиченцето здраво се вкопчи в завивките си. Ивлин внимателно ги отстрани, накара го да седне на ръба на леглото, повдигна нощничката му, изправи го и свали нощничката през главата му; младото му телце излъчваше топлина като слънце. „Ела, стъпи за малко в легена“ — каза тя и като коленичи пред детето, започна да го къпе с топлата вода, която загребваше с шепи и изливаше отгоре му и го търкаше, загорелите й рамена, личицето, пухкавото й гръбче, тънките й бедра, гладката издатинка на коремчето, а замърсената вода се стичаше по трескавото телце и падаше в легена като дъжд. После изсуши детето със сгънатата на четири хавлия, преоблече го в друга нощница, която беше намерила в чекмеджето — доста по-голяма, от тънка памучна материя, толкова голяма и смешна, че момиченцето се разсмя. Ивлин опъна чаршафите и бухна възглавниците, постави детето да легне отново, попипа челото му; то вече не пареше. Тъмните очи на момиченцето светеха в полумрака. Ивлин среса черните му коси, наведе се над него и докосна бузите му, а детето вкопчи ръце зад врата на Ивлин и я целуна по устните.

Този ден Ивлин Незбит си помисли да открадне момиченцето и да остави Тате сам на съдбата си. Старият художник никога не бе попитал за името й и не знаеше нищо за нея. Лесно можеше да го направи. Вместо това тя се посвети на живота на семейството с удвоени сили, като мъкнеше храна, бельо и всичко, което би могло да мине покрай болезнената гордост на художника. Беше просто обезумяла от желание да се сближи с тях, да склони Тате да разговаря с нея, а момиченцето да я научи да шие къси панталонки. По цели часове всеки ден, всяка вечер тя живееше като другите жени в еврейските бедняшки съборетини, а после шофьорът на Тоу я вземаше от предварително уречено място на няколко пресечки разстояние; винаги се прибираше отчаяна вкъщи. Безнадеждно влюбена, тя не беше в състояние да вижда нормално, нещо замрежваше зрението й и непрестанно мигаше, сякаш се мъчеше да прогони мъглата от очите си. Гледаше света през завеса от солени сълзи, гласът й стана дрезгав, защото гърлото й непрестанно се къпеше в неудържимия плач, който извираше от дълбочините на нейното щастие.