Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (2)

2

Неочакваното посещение на Худини прекъсна сношението между Майката и Бащата. После Майката не показа с нищо, че желае да го поднови. Избяга в градината. Дните летяха, часът на заминаването наближаваше, а Бащата все още чакаше безмълвния знак, че може да я посети в леглото й. Знаеше, че предприеме ли сам някакви действия, ще провали всичко. Беше як човек с пламтящи желания, но проявяваше разбиране към неохотата на жена си да откликва по всяко време на неговите страсти. Всички вкъщи участваха в подготовката за заминаването му. Трябваше да се опаковат принадлежностите му, трябваше да се подготви предстоящото му откъсване от фабриката, трябваше да се уредят хиляди други дреболии. Майката вдигна ръка и отхвърли падналия кичур коса от челото си. Всеки в семейството си даваше сметка за изключителните опасности, на които щеше да се изложи Бащата. Но никой не го спря заради тях да си остане вкъщи. Бракът като че ли процъфтяваше след продължителните му отсъствия. По време на вечерята преди неговото отпътуване Майката закачи с маншета си една лъжица и я събори от масата, след което цялата пламна. Когато къщата потъна в сън, Бащата влезе в тъмното при нея. Беше тържествен и внимателен, както подобаваше за случая. Майката притвори очи и притисна с ръце ушите си. Потта от неговата брадичка се стичаше върху гърдите й. Тя се сепна. „И все пак знам, че това са щастливите ни години — мислеше си тя. — А в бъдеще ни чакат само големи беди.“

На следното утро всички отидоха до гарата на Ню Рошел да изпратят Бащата. Бяха дошли и няколко души от ръководството на фабриката и главният помощник на Бащата държа кратко слово. Гръмнаха ръкопляскания. Влакът от Ню Йорк пристигна, пет вагона, боядисани в тъмнозелено и теглени от локомотив марка „Болдуин 440“, с огромни спици на колелата. Момчето зяпаше как един човек с масльонка в ръка проверява ходовите бутала. Усети нечия ръка на рамото си, обърна се и Бащата, усмихнат, пое ръчичката му и я разтърси. Не позволиха на Дядото да вдига багажа. С помощта на носач Бащата и Малкият брат на Майката качиха куфарите. Бащата стисна ръка на младия човек. Повишил му бе заплатата и му бе поверил по-отговорна длъжност във фабриката. „Наглеждай работата!“ — каза Бащата. Младежът кимна. Майката засия. Тя нежно прегърна съпруга си, който я целуна по бузата. Застанал на задната платформа на последния вагон, Бащата свали шапка и маха за сбогом, докато влакът се изгуби зад завоя.

На следната сутрин, след богата закуска с шампанско заедно с представители на печата, хората от полярната експедиция на Пири вдигнаха въжетата, малкият им стабилен кораб „Рузвелт“ се отдели от кея и със заден ход навлезе в Ийст ривър. Пожарните кораби изстреляха нагоре силни водни струи, които под лъчите на изгряващото слънце се преляха в пъстроцветни дъги. Пътническите параходи тръбяха с басовите си сирени. Едва когато „Рузвелт“ излезе в открито море, Бащата се убеди, че пътуването е вече реалност. Застанал до перилата на палубата, усети как през цялото му тяло преминава величественият вечен ритъм на океана. Малко след това „Рузвелт“ се размина с един пристигащ трансатлантически параход, претъпкан с емигранти. Бащата гледаше как носът на износения широк кораб пори морето. Палубите му гъмжаха от хора. Хиляди мъжки глави с бомбета. Хиляди женски глави, обвити в шалове. Това бе кораб за дрипльовци, от който го гледаха хиляди тъмни очи. Бащата, обикновено твърд човек, усети как нещо изведнъж трепна в душата му. Обзе го необяснимо отчаяние. Изви се вятър, небето се покри с облаци и огромният океан започна да се надига и да се преобръща, сякаш бе направен от гранитни плочи и от огромни, бавно движещи се шисти. Бащата гледа след кораба, докато го изгуби от погледа си. И все пак с него пристигаха много нови клиенти, тъй като емигрантското население възлагаше големи надежди на американския флаг.