Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (24)

24

Малкият брат стоеше край езерото. След срещата си с Ема Гоулдман се намираше в странно напрежение. Хората от фабриката се изумяваха от възбудата му. Спираше вниманието си на всичко, което можеше да го задържи. Говореше за обикновени неща, но с тон, който граничеше с истерия. Стоеше над чертожната си маса и разработваше проекти на безкрайни модификации за пушки и гранати. Размерваше малките квадратчета, правеше изчисленията си и наблюдаваше как върхът на молива му оставя отпечатъци върху хартията. Когато всичко това му омръзваше, започваше да пее, просто за да чуе гласа си. Така, благодарение на непрестанното си съсредоточаване и изразходване на огромни количества енергия, той се мъчеше да се предпази да не се плъзне в бездънните бездни на своето нещастие. А то го дебнеше отвсякъде — една тъмнина, която натрапливо се впиваше в него и го задушаваше със своята близост. Но най-ужасяваща беше неговата измамност. Събуждаше се сутрин и виждаше как слънцето нахлува през прозорците, сядаше в леглото си и си мислеше, че вече го няма, а после го откриваше отново как пулсира в слепоочията или в сърцето му.

Разбра, че се намира на границата на нервно разстройство. Предписа си режим от студени душове и физически упражнения. Купи си велосипед марка „Колумбия“ и отиваше с него на работа. Вечер преди лягане играеше гимнастика до пълно изтощение.

На долния етаж Майката и Бащата усещаха, че къщата се тресе. Разбираха, че скача. Бяха свикнали с неговите чудатости. Никога не им се беше доверявал, не беше споделял своите надежди или чувства, така че те не откриваха някаква особена промяна в поведението му. Майката го канеше да поседи при тях в гостната, ако нямаше специални планове за вечерта. Опита и това. Чуваше, че му говорят, чуваше се, че им отговаря. Гледаше ги в тая душна гостна, с нейните кресла, с разни препарирани глави на животни и абажури с ресни и му се струваше, че не му достига въздух. Презираше ги. Мислеше ги за самодоволни, ограничени егоисти. Една вечер Бащата прочете на глас уводната статия в местния вестник. Той обичаше да чете на глас, особено ако намереше нещо поучително или добре написано. Статията беше озаглавена „Пролетната жаба“. „И така, тази дребна обитателка на нашите поля и езера отново е пристигнала — четеше Бащата. — В действителност тя е по-грозна от своите посестрими — обикновената жаба и краставата жаба. Но ние приветстваме с добре дошла нашата мила гостенка и възхваляваме красотата й. Та нима тя не изпреварва червеношийката или дори жълтия минзухарко в предвестничеството на пролетта?“ Младият човек се втурна навън от стаята, убеден, че се задушава до смърт.

Ето защо нямаше нищо чудно в това, че за Малкия брат бе истинско щастие да предложи своите верни услуги на чернокожия. Застанал край езерото, той чуваше как водата плиска по предната решетка на форда. Забеляза, че капакът не е заключен, вдигна го и видя, че кабелите на мотора са изтръгнати. Слънцето клонеше към залез и къс синьо небе хвърляше отражението си върху тъмните води на езерото. Усети тръпка на гняв, сигурно само една стотна от яростта, която Коулхаус Уокър бе изпитал, но на него му се стори целебна.

Предвид последвалите събития, тук е редно да се спомене, че за Коулхаус Уокър се знаеше твърде малко. Бе родом от Сент Луис, щата Мисури. Като младеж той се възхищавал от музиката на Скот Джоплин и други музиканти от Сент Луис и за да плаща уроците си по пиано, работел като хамалин. Нищо не се знае за родителите му. По едно време някаква жена от Сент Луис твърдяла, че му била съпруга и се развели, но нищо от тия приказки не се доказа. Не се откриха данни за него и в училищните дневници в Сент Луис; така и не стана ясно къде бе усвоил своя изискан стил и богат речник. Може би всичко бе постигнал с волята си.

По-късно, когато Коулхаус се прочу с лоша слава, заговори се нашироко, че преди да прибегне до саморазправа, не бил изчерпал всички мирни и законни средства, за да получи обезщетение. Това не беше вярно. Той се срещна с трима различни адвокати, препоръчани му от Бащата. Но всички те категорично отказаха да поемат защитата. Съветваха го да поправи автомобила си, да го вдигне, преди да е разрушен напълно, и да забрави случилото се. И пред тримата Коулхаус заяви, че не желае да забрави инцидента, а да заведе дело срещу шефа на пожарната „Емерълд Айл“ и подчинените му.

Бащата сам телефонира на един от адвокатите, който бе представял фабриката му при няколко търговски дела. „Нима това не е достатъчно за едно дело?“ — попита той. „Когато отиде на разпит в съда, отидете и вие с него — отговори адвокатът. За такова нещо аз не съм ви нужен. В нашия град, ако някой заможен бял човек придружи негър в съда, обвинението, за което е подведен, обикновено се оттегля.“ „Но той не се интересува от това — настоя Бащата, — той самият иска да заведе дело.“ В този момент Бащата разбра, че адвокатът заговори с друг човек в кантората си. „Радвам се, че можах да ви бъда полезен!“ — каза адвокатът и затвори телефона.

Известно е също, че Коулхаус Уокър поиска съвета на един черен адвокат от Харлем. Той научи, че шефът на пожарната „Емерълд Айл“, на име Уил Конклин, бил доведен брат на съдията от градския съд и племенник на един от общинските съветници в Уайт Плейнз. Харлемският адвокат му обясни, че има начин да се отнесе делото до други инстанции, но това щяло да бъде твърде скъпо и да отнеме много време. А и изходът на делото съвсем не можел да се предвиди. „Имате ли пари за всичко това?“ попита адвокатът. „Готвя се скоро да се женя“ — отвърна Коулхаус Уокър. „Едно такова начинание изисква много пари — каза адвокатът, — а вашите задължения към избраницата ви са сигурно по-важни за вас, отколкото потребността да получите обезщетение за едно оскърбление от страна на белите.“ Вероятно тук Коулхаус е подхвърлил някоя не особено учтива забележка към чернокожия адвокат. Юристът се изправил зад бюрото си и му казал да напусне. „Аз водя благотворителни дела, за които нищо не знаете! — изкрещял той. — Аз се боря за правата на нашия народ с всички средства, с каквито разполагам. Но ако си мислите, че ще отида да пледирам в Уестърския съд за един чернокож, задето някой му изтърсил кофа с нечистотии в колата, горчиво се лъжете.“

Известно е също, че Коулхаус направил предварително опит да уреди цялата работа със собствени сили. Подал жалба, но не знаел как да си издейства час за съдебно заседание, нито пък бил сигурен, че жалбата му е издържана така, че да й се даде ход. Отишъл в общината да се срещне с общинския съветник. Казали му да дойде друг ден, когато нямало толкова неотложни дела. Но той настоял и тогава му обяснили, че жалбата му не се намира в папката и ще минат няколко седмици, докато я издирят. „Елате пак!“ — казал му чиновникът. Вместо това той отишъл в полицията, където се бе оплакал първоначално, и написал втора молба. Дежурният полицай го изгледал с изумление. Един по-възрастен полицай го дръпнал настрана и му доверил, че по всяка вероятност оплакванията му ще отидат на вятъра, тъй като доброволните пожарникарски отряди не били подведомствени на общината и следователно не попадали под съдебните закони на града. Подлостта в тая логика не убягнала от Коулхаус, но той предпочел да не я оспорва. Подписал жалбата и си тръгнал, а когато излизал през вратата, зад гърба му екнал смях.

Всички тия събития се развиха за един период от две или три седмици. По-късно, когато името Коулхаус Уокър стана символ на убийства и палежи, тези начални опити да намери законно разрешение на въпроса бяха вече без значение. Дори и днес не можем да простим тежките загуби, понесени заради неговата кауза, но важното е да се знае истината, доколкото е възможно. Разговорите на семейната трапеза сега неизбежно се въртяха около опитите на този странен горд чернокож да възстанови своята собственост. Всичко изглеждаше толкова глупаво. Сякаш вината беше негова, понеже е негър, а подобно нещо можеше да се случи само на негър. Неговата негърска непреклонност изпъкваше винаги като основно блюдо в менюто им. Докато Сара сервираше, Бащата й каза, че ще е по-добре нейният годеник да откара колата си някой ден и да забрави цялата история. Малкият брат се наежи. „Говориш като човек, който никога не е доказвал своите принципи на дело!“ — каза той. Бащата така силно се разгневи от тая забележка, че не намери думи да отговори. Майката каза меко, че да се дава израз на невъздържани чувства никому не ще бъде от полза. Необичайно топъл за сезона бриз издуваше завесата на украсената с египетски рисунки трапезария. Той носеше лъх на съдбовност, който винаги прави началото на пролетта неспокойно. Сара изпусна подноса с филе от лисия. Оттегли се в кухнята и прегърна детето си. Ридаеща, сподели с Малкия брат, който я последва, че предната неделя Коулхаус й казал, че няма да се оженят, докато не си получи форда модел Т в същото състояние, в което е бил, когато пожарникарските коне му препречили пътя.