Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (38)

38

След като разговаря с градския прокурор, Букър Т. Уошингтън направи изявления пред журналисти в помещението на временния щаб. „Библиотеката на мистър Морган представлява динамитна бомба, готова да избухне всеки миг — каза той. — Имаме работа с опасно луд човек. Мога само да се моля господ в своята мъдрост да ни помогне безопасно да се измъкнем от цялата тази тъжна история.“ После Уошингтън се обади по телефона на приятели и колеги от Харлем — пастори и местни обществени деятели — и ги покани да дойдат и изразят протеста на всички разумни и достопочтени негри срещу каузата на Коулхаус Уокър. Това стана под формата на тържествено бдение на улицата. Градският прокурор Уитман даде съгласието си, макар че отговорът, донесен му от библиотеката, бе толкова непреклонен, че го накара да предприеме евакуация на всички домове в радиус от две пресечки. Такова бе състоянието на нещата, когато пристигна Бащата. Преведоха го през полицейската охрана и покрай гологлавите негри, които безмълвно се молеха. Той хвърли поглед към библиотеката и после се изкачи по стълбите на насрещната къща. Вътре го оставиха съвсем сам. Никой не му заговори, нито поиска нещо от него. Той се озърташе насам-натам в очакване органите на властта да му обърнат внимание или да му дадат някакво нареждане. Но подобно нещо не последва.

Къщата беше пълна с униформени полицаи и хора с неопределени задължения. Всички се суетяха напред-назад. Бащата се насочи към кухнята. Там се бяха струпали репортерите. Бяха омели всичко от хладилника. Някои седяха с вдигнати върху масата крака, други се бяха подпрели на шкафовете. Не бяха си свалили шапките от главите. Използваха умивалника за плювалник. Бащата даде ухо на разговорите им и дочу някои подробности от срещата на Букър Т. Уошингтън с Коулхаус. Изненада се, че този човек, който някога свиреше на пиано в неговата гостна, си бе спечелил такава известност. Доколкото подразбираше, Коулхаус бе посмекчил исканията си. Дали беше наистина така? Изглежда, никой не го забелязваше. Все пак, ако имаше някаква надежда животът на шефа на пожарната Уили Конклин да бъде помилван или поне да се преговаря за него, то той трябваше незабавно да информира някого. Потърси някой от отговорните лица и попадна на градския прокурор, когото позна от снимките му по вестниците. Уитман стоеше до еркерния прозорец в гостната с бинокъл в ръце. „Извинете!“ — поде Бащата, представи се и обясни на Уитман какво мисли. Градският прокурор го изгледа учудено. Бащата забеляза, че лицето му е покрито с червени жилчици. Уитман се обърна към прозореца, вдигна бинокъла до очите си и се загледа навън като адмирал в открито море. Без да знае какво да предприеме по-нататък, Бащата остана до него.

Уитман чакаше отговора на мистър Морган. Непрестанно поглеждаше към часовника си. Някой изтича по улицата. В преддверието настъпи оживление. В гостната нахълта едно момче, последвано от музейните уредници и неколцина полицаи. Носеше телеграма от борда на „Кармания“. Градският прокурор разкъса плика. Прочете телеграмата и поклати с недоумение глава. „По дяволите — промърмори той. — По дяволите!“ Изведнъж изкрещя на всички присъстващи в стаята: „Махайте се! Вън!“ И ги подгони през вратата. Но хвана Бащата за ръка и го задържа. Вратата се затвори. Уитман пъхна телеграмата в ръцете на Бащата. ВЪРНЕТЕ МУ АВТОМОБИЛА И ГО ОБЕСЕТЕ — гласеше текстът.

Бащата вдигна очи и срещна гневния поглед на прокурора. „Това е последното нещо, което бих направил — каза Уитман, — не мога да изпълня желанието на този негър. Даже за да го обеся. Просто не мога да си го позволя. Това ще ме провали. Дявол да го вземе, та аз се справих с оня кучи син Бекър. Престъплението на века! Така го нарекоха вестниците. А сега градският прокурор капитулира пред един негър! Не, сър! Тая няма да я бъде!“

Уитман закрачи из стаята. Бащата усети прилив на смелост. В ръцете си държеше личното послание на Дж. Пиърпонт Морган. То му даваше възможност незабавно и без колебание да поеме ролята на доверен съветник на градския прокурор в Ню Йорк.

Бащата виждаше ясно, че положението е назряло за преговори. Даже от другия край на света Морган бе разбрал това. Очевидно Коулхаус бе смекчил едно от исканията си — да му бъде предаден Конклин жив. Според бащата най-силното желание на Коулхаус след смъртта на неговата Сара бе той самият да умре. Сподели това с градския прокурор. „Цялата работа може бързо да се разреши — каза той. — Автомобилът не струва кой знае колко. Още повече, сам мистър Морган е на това мнение.“ „Е, да — отвърна Уитман. — Само Пиърпонт Морган може да измисли подобно нещо. Кой друг би си го позволил?“ Бащата каза: „Важното е, че идеята е негова. Аз, естествено, нищо не разбирам от политика, но нима това не ви освобождава от всякаква отговорност?“ Уитман се спря насред стаята и загледа втренчено Бащата. „А точно в тоя момент трябваше да съм в Нюпорт със семейство Стайвъзънт Фиш“ — каза той.

И така малко след полунощ един впряг от товарни коне се приближи до изпотрошения форд модел „Т“ на Коулхаус Уокър, който се намираше край езерцето срещу пожарната станция в Ню Рошел. Дъждът бе престанал и звездите се показаха на небето. Завързаха конете за бронята и те изтеглиха колата на шосето. После поеха дългия път към града; каруцарят, седнал на предната седалка на форда, държеше кормилото с една ръка, а юздите с друга. Всички гуми бяха спукани, автомобилът подскачаше и се люлееше, а колелата при всяко завъртане стържеха неприятно в ушите.

Макар че фордът вече напредваше към Манхатън, Уитман пак се свърза с Коулхаус по телефона. Каза му, че желае да разговарят за неговите искания. Предложи Бащата да служи като посредник между двете страни. Така щяло да бъде по-поверително, отколкото по телефона. „Вие можете да му се доверите и аз мога да му се доверя — каза Уитман. — Още повече че той е бившият ви работодател.“ „Не! — пошепна Бащата в другото ухо на Уитман. — Никога не е работил при мен!“ Сега вече го обзеха мрачни предчувствия. Само след няколко минути се намери вън в студената ранна утрин, пресече осветената от прожектори улица, заобиколи ямата и изкачи стъпалата между каменните лъвове. Припомни си, че е запасен офицер от армията на Съединените щати. Че бе изследвал Северния полюс. Металните врати се открехнаха и той се пъхна вътре. Чу собствените си стъпки, които отекваха по лъскавия мраморен под. В първия момент очите му не можеха да свикнат с мъждивата светлина. Потърси с поглед чернокожия, но вместо него видя своя шурей, гол до кръста, с начернено лице и кобур с пистолет. „Ти!“ — изкрещя Бащата. Малкият брат извади пистолета и опря дулото в слепоочието си за поздрав. Бащата усети, че краката му се подкосяват. Подадоха му стол. Коулхаус му поднесе манерка с вода.

Първото споразумение между двете страни бе да се продължи двадесет и четири часовият краен срок. Второто — над ямата на улицата да се поставят дъски. Бащата ходеше напред-назад, изпълняваше вещо работата си, но беше в едно необичайно състояние на вцепененост, сякаш всичко вършеше насън. Не погледна повече към своя роднина. Сякаш усещаше някакви странни вълни на злостно ликуване да се разбиват в гърба му.

Когато тези пунктове бяха уточнени, Уитман седна пред телефона и прибягна до всички възможни средства, за да изнамери Уили Конклин. Накара полицията да го търси във всеки квартал. После се сети да се обади на Големия Тим Съливан, ръководител на четвърти градски избирателен район и важна личност от апарата на Тамъни хол. Вдигна го от сън. „Тим — каза му той, — в града е пристигнал някакъв човек на име Уили Конклин от областта Уестър“. „Не го познавам — отвърна Големия Тим, — но ще видя какво мога да направя.“ „Разчитам на тебе“ — каза Уитман. След по-малко от час Конклин бе доведен за врата. Беше потен, раздърпан и уплашен. Долните копчета на униформената му риза бяха изпопадали и коремът му се подаваше над колана. Бутнаха го на един стол в коридора и му казаха да мълчи. Един полицай остана да го пази. Зъбите му тракаха, а ръцете му трепереха. Посегна към задния си джоб, където носеше плоско шише в хартиен плик. Още преди да го изтегли, полицаят го сграбчи за ръката и размаха като камшик пред очите му чифт белезници.

Тълпите зад преградите, доста пооредели през нощта, призори многократно набъбнаха. Ръждясалият форд модел „Т“ стоеше на 36-а улица до бордюра пред библиотеката. В един определен момент вратата на насрещната къща се отвори и се появиха двама полицаи, които измъкнаха жалката фигура на Уили Конклин. Подържаха го там на показ. После отново го прибраха вътре и Уитман, който добросъвестно бе докарал и двата обекта — форда и шефа на пожарната, сега постави своите условия. Щеше да накара своя колега в Уестър да подведе под отговорност Уили Конклин за предумишлено злодеяние, вандалщина и незаконно задържане на един гражданин. Отгоре на това шефът на пожарната трябваше там, пред очите на всички, насред улицата да възстанови форда модел „Т“. Тоя позор щеше да му остане за цял живот. А автомобилът, разбира се, трябваше изцяло да се поднови. В замяна на всичко това Уитман искаше Коулхаус и неговите хора да се предадат. „След което ви гарантирам пълни права и привилегии съгласно закона“ — каза той.

Когато Бащата занесе тези условия в библиотеката, младежите взеха да се смеят и дюдюкат. „Пипнахме го, а! — викаха си те един на друг. — Той се предаде. Ще спечелим играта!“ Бяха се обнадеждили от докарването на колата и появата на Конклин. Но Коулхаус мълчеше. Стоеше сам в западната зала. Бащата се навърташе около него. Постепенно мрачното настроение на Коулхаус завладя и останалите. Станаха неспокойни. Накрая Коулхаус каза на Бащата: „Аз ще се предам, но не и моите момчета. За тях настоявам да им се осигури безпрепятствено измъкване оттук и пълна, безусловна амнистия. А вие останете тук, моля ви, докато им го съобщя.“

Коулхаус стана от стола си и отиде да говори с младежите в хола. Те се събраха около сандъка с експлозивите. Бяха като попарени. „Нищо няма да му отстъпваш! — говореха те. — Ние държим здраво Морган. Няма какво да преговаряш. Да ни дадат Конклин и колата и да се чупим оттук, а те да си вземат библиотеката. Така трябва да преговаряш, човече, това да са условията ти!“

Коулхаус стоеше спокоен. Заговори кротко. „Властите не знаят никого от вас по име — каза той. — Вие ще изчезнете в града и ще започнете живота си отново.“ „Също и ти“ — беше отговорът. „Не — отвърна Коулхаус. — Оттук те никога няма да ме пуснат. Вие добре знаете това. А даже и да ме пуснат, няма да пожалят сили да ме спипат отново. Тогава ще заловят и всички, които са с мен. Така и вие ще загинете. В името на какво? За каква цел?“

„Преди всички говорехме — каза един от тях, — а сега само ти. Не бива така, човече! Всички ние сме Коулхаус!“ „Оттук няма да излезем. Ще взривим къщата!“ — додаде друг. А Малкият брат каза: „Всъщност ти сега ни предаваш. Или всички ще излезем на свобода, или всички заедно ще загинем! Ти подписа писмото си като президент на Временното правителство на Съединените щати.“ Коулхаус кимна. „Да, подобно увлечение ни беше нужно, за да повдигнем духа си“ — каза той. „Но тогава ние вярвахме в това — изкрещя Малкият брат. — Ние вярвахме, то бе истината! По улиците има достатъчно хора, за да образуваме цяла армия!“

Никой теоретик на революцията не би отрекъл, че когато противникът ти е толкова многочислен, колкото цяла една нация от бялата раса, то поправката на един автомобил модел „Т“ е все пак добро начало. Малкият брат изкрещя: „Ти не можеш така да си променяш исканията. Не можеш да ги смекчаваш! Не можеш да се предаваш за една кола!“ „Аз не съм изменил исканията си“ — рече Коулхаус. „Нима в тоя проклет форд е цялата ти справедливост? — викаше Малкият брат. — Нима в твоята екзекуция е правдата ти?“ Коулхаус го погледна в очите. „Ако ме питаш за моята екзекуция — отвърна Коулхаус, — смъртта ми се реши още в часа, когато Сара почина. Колкото до моя проклет форд, той ще ми се възвърне такъв, какъвто беше в деня, когато минах покрай противопожарната станция. Не аз съм смекчил исканията си, а те ги увеличиха, колкото повече им се противопоставяха. Ще заменя вашия ценен живот за този на Уили Конклин и ще благодаря на бога.“

След няколко минути Бащата прекоси обратно улицата. „Коулхаус е готов да се предаде на правосъдието. Но хората му не са съгласни. Те са от друго поколение. Сякаш не са хора. — Бащата потрепера. — Сякаш са чудовища! Тая тяхна кауза им е замъглила разсъдъка. Бунтуват се срещу устоите на тоя свят. Искат да основат армия! Всичките са мръсни революционери!“

Прочутата упоритост на Коулхаус сега се бе превърнала в крепост срещу доводите на неговите хора. Сега той стоеше между Морган и катастрофата. Бащата не издаде нищо от това на градския прокурор. Усещаше, че Уитман ще си има достатъчно неприятности с изпълнението на официалните условия. Така и излезе. Уитман изпи няколко чаши уиски. Брадата бе набола по лицето му. Изпъкналите му очи бяха червени, яката му — измачкана. Крачеше из стаята. Заставаше до прозореца. С десния си юмрук удряше дланта на лявата си ръка. Отново прочете телеграмата на Морган. Бащата се изкашля. „В нея не се казва, че трябва да обесите съучастниците му“ — каза той. „Какво? — попита Уитман. — А? Добре, добре.“ Потърси стол да се отпусне на него. „Колко, казвате, че са те?“ „Петима“ — отговори Бащата, като несъзнателно изключи Малкия брат. Уитман кимна. „Мисля — каза Бащата, — че това е най-доброто, което може да направите.“, „Да, разбира се — отговори градският прокурор. — А какво ще кажа на вестниците?“ — попита той. „Ще им кажете първо, че Коулхаус е заловен, второ, че съкровищата на мистър Морган са спасени, трето, че градът е в безопасност, четвърто, че прокуратурата и полицията ще използват всички средства, за да заловят последователите му, докато и последният от тях застане зад решетките, където всъщност им е мястото.“ Уитман размисли над тия думи. „Ние ще ги проследим — промърмори той — чак до дупката им.“ „Е — рече Бащата, — това едва ли ще се осъществи. Те ще вземат заложник и няма да го освободят, докато не се уверят, че са в пълна безопасност.“ „Кой ще е тоя заложник?“ — попита Уитман. „Аз“ — отговори Бащата. „Ясно — рече Уитман. — А кое кара негъра да мисли, че ще удържи зданието сам?“ „Той ще стои далеч от светлината на прозорците и на стъкления купол и ще държи ръката си върху сандъчето с динамита. А това, струва ми се, е достатъчно“ — отговори Бащата.

Може би в тоя момент той е хранил надеждата, че след като го освободят, ще може да заведе органите на властта до леговището на престъпниците. Смяташе, че без Коулхаус ще им липсват нужният дух и интелигентност, за да продължат да се възправят срещу закона. Те бяха анархистично настроени убийци и подпалвачи, но той лично не се боеше. Познаваше стила им и се чувстваше по-добър от всички тях. Така чужд му бе станал Малкият брат, та дори изпитваше радост при мисълта, че ще допринесе за неговото залавяне.

Уитман се взираше в пространството. „Добре — рече той. — Добре! Можем да почакаме, докато се стъмни, та никой да не ни види какво правим. Заради мистър Морган, заради неговата проклета Гутенбергска библия и заради онова проклето писмо от пет страници на Джордж Вашингтон.“

С това преговорите приключиха.