Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (37)

37

По това време Букър Т. Уошингтън бе най-известният негър в страната. След основаването на института в Тъскиджи, щата Алабама, той стана главният пропагандатор на идеята за професионалното образование на цветнокожото население. Обявяваше се против борбата на негрите за политическо или социално равенство. Написа книга — бестселър за своя живот, за пътя на борбата си от робството до своето осъществяване, за идеите си, които зовяха към напредък на негрите с помощта на белите. Проповядваше приятелство между расите и говореше за перспективите на бъдещето. Възгледите му бяха официално одобрени от четирима президенти и от повечето губернатори на южните щати. Андрю Карнеги отпусна пари за института му, а Харвардският университет му даде почетна титла. Носеше черен костюм и мека шапка. Застана по средата на 36-а улица — красив и силен мъж, с осанка на човек, горд от себе си и от постиженията си — и извика към Коулхаус да го приеме в библиотеката. Презираше мегафона. Беше оратор и имаше силен глас. Всичко в поведението му говореше за неговата пълна увереност, че бандитите на всяка цена ще приемат искането му. „Идвам веднага“ — извика той. Заобиколи ямата на улицата и мина през железните порти. Изкачи се по стъпалата между каменните лъвици и застана в сянката на сводестия портал с двойните йонийски колони, очаквайки вратите да се разтворят. Наоколо настъпи такава тишина и покой, че тромбата на един файтон през няколко улици оттук се чу съвсем ясно. След малко вратите се отвориха. Букър Т. Уошингтън изчезна вътре. Вратите се затвориха. На отсрещната страна на улицата прокурорът Уитман попи потта от челото си и се отпусна в един стол.

Пред очите на Букър Уошингтън се разкри величествената позлатена библиотека с картини и редици редки книги, скулптури и мраморни подове, стени, облечени с копринени дамаски, и безценни флорентински мебели — и всичкото това застрашено от унищожение. Пояси от динамит бяха привързани към мраморните пиластри при входа на залата. Жици излизаха от източната и западната зала и се плъзгаха по пода до дъното на хола, където имаше малка ниша. Там седеше човек, възседнал една мраморна пейка. Върху нея лежеше сандък с ръчка под формата на буква „Т“, която той държеше с две ръце. Беше с гръб към месинговите врати и силно наведен напред, така че ако го поразеше куршум, тежестта на падащото му тяло моментално щеше да натисне ръчката. Този човек се обърна и погледна през рамо към Уошингтън и великият просветител рязко пое дъх, като не видя пред себе си негър, а бял с начернено лице. Уошингтън бе дошъл, решен да се покаже строг и осъдителен, но с намерението да прояви дипломатичност. Сега се отказа от убеждението като средство. Надникна в западната зала, после прекоси хола и отиде към входа на източната. Очакваше да срещне десетки чернокожи, а видя само трима-четирима младежи, всеки застанал край някой прозорец с пушка в ръка. Коулхаус стоеше прав и го чакаше в своя безупречно изгладен костюм, с яка и връзка, въпреки че носеше пистолет на кръста си. Уошингтън го изгледа. Красивото му чело се смръщи, очите му заискриха. Призовавайки всичката си ораторска способност, той започна така: „През целия си живот съм работил търпеливо с надеждата да се създаде християнско братство. Трябваше да убеждавам белия човек да не се бои от нас и да не ни убива, защото единственото нещо, което искаме, е да се усъвършенстваме и заедно с него миролюбиво да се радваме на плодовете на американската демокрация. Всеки затворник негър, всеки мързелив цветнокож — комарджия или развратник — е мой враг и всеки случай на изкривяване на негърския характер ми струва част от живота. Знаете ли какво ще ми струва вашата безпътна престъпна безразсъдност? Какво ще струва тя на моите ученици, които усилено се трудят да изучат занаят, за да могат да се препитават и да заглушат недоволството на белите? Хиляди честни, усърдни чернокожи не могат да поправят злото, сторено от такъв като тебе. И което е още по-лошо, ти си добър, опитен музикант, както разбрах, и се хвърляш в това позорно дело направо от музикалната школа, където се благоговее пред хармонията и където божествените звуци на арфата и фанфарите са основа на всяка песен. Жесток човек си! Ако нищо не беше чувал за трагичната борба на нашия народ, бих изпитал жалост към тебе заради тази ти постъпка. Но ти си музикант! И като се оглеждам наоколо, долавям пламтящия гняв, сиромашкия бунт на лекомислени младежи! На какво си ги научил! Каква неправда си изстрадал, каква загуба си преживял, кое може да оправдае участта, в която си въвлякъл тия безразсъдни млади хора? И бъди проклет за това, че към цялата тази сбирщина от нечестивци си прибавил и един бял, който така се е нацапал с боя, та още повече те опозорява!“

Всяка негова дума стигна до ушите на младите членове от групата. Те не бяха чак толкова непримирими революционери, та мислите на Букър Т. Уошингтън, за когото бяха слушали още от деца, да не им направят впечатление. Сигурно за тях е било решаващо да чуят отговора на Коулхаус. Коулхаус заговори меко: „За мен е голяма чест да се срещна с вас. Винаги най-дълбоко съм ви уважавал. — Той гледаше надолу към мраморния под. — Вярно е, че съм музикант и човек на години. Но надявам се, че именно това би ви подсказало колко трезво съм премислил и решил всичко. Може би и двамата сме роби на своя цвят и държим за правдата в годините на нашата зрелост и за уважението, което възрастта ни изисква.“ Уошингтън бе така смаян от думите му, че усети леко зашеметяване. Коулхаус го отведе от преддверието в западната зала и го сложи да седне на един от червените плюшени фотьойли. След като възвърна самообладанието си, Уошингтън избърса челото си с носната си кърпичка. Гледаше вторачено към мраморната камина, висока колкото човешки ръст. Вдигна очи към многоцветната резба на тавана, която някога се бе намирала в двореца на кардинал Джили в Лука. По червените копринени стени бяха окачени портрети на Мартин Лутер от Лукас Кранах-старши и няколко картини, изобразяващи поклонението на влъхвите. Просветителят притвори очи и скръсти ръце. „О, господи — каза той, — поведи моя народ към обетованата земя. Спаси го от камшика на фараона. Освободи мисълта му от окови, разбий веригите на греха, които го привързват към ада.“ Над камината бе окачен портрет на Пиърпонт Морган в разцвета на годините му. На Уошингтън му се понрави строгото лице. Междувременно Коулхаус бе седнал на съседния стол и двамата добре облечени чернокожи мъже представляваха олицетворение на пристойност и сериозно самовглъбяване. „Ела с мен сега — проговори Букър Уошингтън с тих глас — и аз ще се застъпя, в името на милосърдието, процесът ти да бъде кратък и екзекуцията ти — безболезнена. Развали тия машини на дявола — продължи той, посочвайки пакетите динамит, прикрепени по ъглите на резбования таван и към всяка стена. — Поеми ръката ми и тръгни с мен! В името на твоя син и на всички деца от нашата раса, пред които стои труден и дълъг път!“

Коулхаус бе потънал в мислите си. „Мистър Уошингтън — каза той накрая, — нищо не желая така силно, както да видя края на тази история. — Той вдигна очи и Уошингтън видя в тях сълзи, породени от силното му вълнение. — Нека шефът на пожарната възстанови автомобила ми и го докара пред тази сграда. Тогава ще ме видите да излизам с вдигнати ръце и Коулхаус няма да стори повече никакво зло нито на тази сграда, нито на някой човек.“

С тези думи той направи първата отстъпка от първоначалните си искания в нощта на пожара в „Емерълд Айл“, но Уошингтън не го разбра. Чу само, че апелът му е отхвърлен. Без да каже и дума повече, той стана и си излезе. Прекоси обратно улицата, уверен, че посредничеството му не е довело до никакъв резултат. Коулхаус започна да се разхожда из стаята. Младежите стояха на постовете си и го следяха с очи. Един от тях лежеше на остъкления свод над портала. Лежеше на поста си в дъжда и усещаше, въпреки че не можеше да види, присъствието на хиляди нюйоркчани, които безмълвно наблюдаваха. През нощта му се стори, че чува звук, някакъв едва доловим скръбен звук, нещо като дихание, не по-забележимо от мъглявината на ситния дъжд.