Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (4)

4

В тези убийствени летни горещини политиците, които искаха да бъдат преизбрани, започнаха да канят последователите си на излети из страната. Към края на юли един от кандидатите устрои парад из улиците на четвърти избирателен район. На ревера му бе забодена гардения. Духов оркестър свиреше марш от Суса^[1]. Членовете на дружеството в подкрепа на кандидата вървяха след оркестъра и шествието се понесе към реката; там всички се качиха на океанския параход „Гранд Рипъблик“, който мина през тесния пролив на Лонг Айлънд към град Рай, щата Ню Йорк, точно отвъд Ню Рошел. Параходът, претоварен от близо пет хиляди души, лошо се наклони на десния си борд. Слънцето прежуряше. Пътниците задръстиха палубите и се трупаха на гроздове към перилата за глътка въздух. Водата беше като стъкло. В Рай всички слязоха и поеха в ново шествие към „Павилиън“, където върху масите за пикник малка армия от келнери с дълги до земята бели престилки им поднесоха традиционната задушена риба с лук. След обеда се произнесоха речи от естрадата за оркестъра. Тя бе украсена с национални знамена и патриотични плакати. Всички доставени от фирмата на Бащата. Имаше и знамена с името на кандидата, изписано със златни букви, и малки национални флагчета на позлатени пръчки, които се раздаваха като сувенир на всяка маса. Участниците в излета прекараха следобеда в пиене на бира от малки буренца, в игра на бейзбол и мятане на подкови. Ливадите на Рай се осеяха с хора, които дремеха под бомбетата си върху тревата. Привечер им поднесоха друго ястие, военният оркестър даде концерт и чак тогава настъпи връхната точка на забавлението: демонстрация на фойерверки. Малкият брат на Майката бе пристигнал тук нарочно, за да следи лично демонстрацията. Той обичаше да измисля фойерверки. Единственото нещо в бизнеса, което го увличаше. Ракетите се извисяваха с бумтене в душния, наелектризиран мощен въздух. Светкавица блесна над пролива, сякаш огромно огнено кълбо се затъркаля над океана. Сияен женски профил, като ново съзвездие, се изписа върху нощното небе. Червени, бели и сини светлини се сипеха като дъжд от звезди, после нова вълна от светлинни снаряди припламваше над стария параход и във водата около него. Всички бяха във възторг. Когато фойерверките престанаха, запалиха факли, за да осветят пътя до пристанището. В обратния рейс старият параход се килна към бакборда. Сред пасажерите беше и Малкият брат ма Майката, който пъргаво се метна на борда в последния момент. Газеше върху мъже, които спяха по палубата. Застана при перилата на носа и вдигна лице към лекия бриз, който се носеше над черните води на океана. Впери поглед в тъмната нощ и потъна в мисли по Ивлин.

В това време Ивлин Незбит правеше всекидневната си репетиция на показанията, които щеше да даде на предстоящия съдебен процес срещу съпруга й заради убийството на Станфърд Уайт. Тя се срещаше почти всеки ден не само с Тоу в „Гробниците“, градския затвор, където го бяха задържали, но и с неколцината му адвокати и с неговата майка — една царствена дама от Питсбърг, която я ненавиждаше; трябваше да се среща и със собствената си майка, чиито алчни апетити за лесно придобити богатства тя бе далеч надминала. Пресата следеше всяка нейна крачка. Опита се да заживее тихо и скромно в малък луксозен хотел. Избягваше да си спомня как бе изглеждал Станфърд Уайт с простреляно лице. Сервираха й в стаята. Репетираше показанията си. Лягаше си рано, като смяташе, че сънят ще освежи тена на лицето й. Скучаеше. Поръчваше дрехи при шивачката си. Основният мотив в защитата на Хари К. Тоу щеше да бъде това, че е получил временно умствено разстройство, когато му разказала за своето падение на петнайсетгодишна възраст. Била модел и мечтаела да стане актриса. Веднъж Станфърд Уайт я поканил в апартамента си в небостъргача Медисън скуеър гардън и я почерпил с шампанско. Но шампанското било примесено с упойващи средства.

И все пак щеше да бъде трудно да се убеди съдът, че Хари К. Тоу се е умопомрачил единствено от тази история. Той беше избухлив човек и през целия си живот вдигаше скандали из ресторантите. Караше автомобила си по тротоарите. Правеше опити за самоубийство и веднъж изгълта цяло шише лауданум. Държеше спринцовки в една сребърна кутия. Сам си биеше разни инжекции. Имаше навика да се удря в слепоочията с юмруци. Беше властен, деспотичен и лудо ревнив. Още преди да се оженят, беше замислил някакъв план, който задължаваше Ивлин да даде писмена декларация, че Станфърд Уайт й е нанасял побои. Тя отказала и го издала на Уайт. Следващият ход на Хари беше да я заведе в Европа, където можел да я притежава, без да се безпокои, че след това ще я поеме Уайт. Майка й заминала с тях като придружител. Отплавали с „Принцеса Сесилия“. В Саутхамптън Хари платил на майка й да се върне и завел само Ивлин на континента. Накрая пристигнали в един старинен планински замък в Австрия — замъка Катценщайн, който Хари бил наел. Още първата нощ той й смъкнал пеньоара, хвърлил я на леглото и я наложил с камшик по хълбоците и бедрата. Писъците й отеквали из празните коридори и каменните стълбища. Германските слуги слушали от стаите си, възбуждали се, отваряли бутилки с „Голдвасер“ и се любели. Отвратителни червени ивици обезобразили плътта й. Тя хленчила и стенала през цялата нощ. На сутринта Хари отново влязъл в стаята й, този път с ремък за точене на бръснач. Ивлин останала прикована на легло няколко седмици. Докато се възстановявала, той й носел стереоскопични диапозитиви от Шварцвалд и Австрийските Алпи. Бил нежен, когато се любели, и грижливо пазел болните й места. Но въпреки това тя решила, че връзката им излиза извън рамките на мълчаливото разбирателство. Пожелала да се върне вкъщи. Отплавала обратно сама на борда на „Кармания“. Майка й отдавна се била прибрала. Щом пристигнала в Ню Йорк, веднага отишла при Станфърд Уайт и му разказала за случилото се. Показала му белезите от изтезанията по тялото си. „О, боже мой, о, боже мой!“ — повтарял Станфърд Уайт. Целувал раните. Тя му показала едно мъничко жълто — мораво петънце точно на левия й хълбок. „Колко ужасно!“ — казвал Станфърд Уайт и целувал мястото. На следната сутрин я изпратил при адвокат, който приготвил клетвена декларация за случилото се в замъка Катценщайн. Ивлин я подписала. „А сега, мила, когато Хари се върне вкъщи, покажи му това“ — казал Стани Уайт, като се усмихнал широко. Тя го послушала. Хари К. Тоу прочел клетвената декларация, побледнял и моментално й предложил да се оженят. Започнала като обикновена статистка, тя успя да постигне не по-малко от останалите момичета на Флорадора.

В затвора Хари бе изложен на публичен показ. Килията му се намираше в отделението за убийци, на последния етаж в приличния на пещера затвор. Всяка вечер пазачът му носеше вестниците, за да може да следи проявите на любимия си отбор „Питсбърг нешънъл“ и звездата му Хонъс Вагнер. Едва след като прочетеше за бейзболните мачове, прочиташе какво пишат за него. Преглеждаше всички вестници — „Уърлд“, „Трибюн“, „Таймс“, „Ивнинг пост“, „Джърнъл“, „Херълд“. След като изчиташе всеки вестник, той го сгъваше, заставаше до решетките и го запращаше отвъд перилата на коридора; вестникът се разтваряше и политаше на отделни страници надолу покрай шестте етажа към централната шахта, около която бяха разположени килиите. Постъпките му очароваха пазачите. Рядко докарваха при тях хора от неговата класа. Тоу не беше особено доволен от затворническата кухня, затова му поръчваха храна от ресторант „Делмонико“. Обичаше да е чист и спретнат и всяка сутрин получаваше по една смяна дрехи, които камериерът му донасяше до затвора. Ненавиждаше негрите, затова се постараха наблизо до неговата килия да не настаняват затворници негри. Тоу не оставяше без възнаграждение вниманието на пазачите. Но не изразяваше благодарността си по дискретен начин, а най-грубо, като смачкваше и пускаше в краката си двайсетдоларови банкноти и ги наричаше свини, докато те лазеха да ги приберат. Те бяха много доволни. Репортерите ги разпитваха, когато напускаха „Гробниците“ в края на смяната си. Всеки следобед, щом като Ивлин пристигнеше, спретната в блузка с висока колосана якичка и плисирана ленена пола, на съпрузите им се разрешаваше да се разхождат напред-назад по „моста на въздишките“, железен коридор, който съединяваше затвора със сградата на Криминалния съд. Тоу се движеше с разкривена, патрава походка, като човек, прекарал мозъчна травма. Имаше голяма уста и ококорени очи като на викторианска кукла кралица. Понякога го виждаха да ръкомаха буйно, а Ивлин стоеше с наведена глава, лицето й засенчено от шапката. На няколко пъти пожелаваше да влязат в стаята за свиждания. Пазачът заставаше точно пред малкото прозорче на вратата и твърдеше, че понякога Тоу плачел и държал ръката на Ивлин. Друг път крачел нервно напред-назад, удрял с юмруци главата си, а Ивлин зяпала през решетките на прозореца. Веднъж пожелал тя да му докаже своята преданост към него, а най-удобният начин за това се оказала френската любов. Подпряна от корема на Тоу, широкополата шапка на Ивлин, украсена с тюл и сухи цветя, бавно се отделила от главата й. После той изтупал полепналите боклуци от полата й и подал няколко банкноти от портфейла си.

Ивлин заявяваше на репортерите, които я причакваха пред „Гробниците“, че нейният съпруг, Хари К. Тоу, е невинен. „Процесът ще докаже, че съпругът ми Хари К. Тоу е напълно невинен“ — съобщи тя един ден, като се качваше в луксозната лимузина, която бе получила от своята внушителна свекърва. Шофьорът затвори вратата. Останала вътре сама, тя се разплака. Знаеше най-добре от всички доколко бе невинен Хари. Беше се съгласила да даде показания в негова полза срещу сумата от двеста хиляди долара. А за развода щеше да поиска по-голяма цена. Прокара пръсти по тапицерията на колата. Сълзите й пресъхнаха. Заля я странно, злобно въодушевление, отпусна сърцето си с хладната подигравателна усмивка на победител. Беше израснала по улиците на миньорския град в Пенсилвания. Беше превъплътена в статуята на Годънз, която Стани Уайт бе поставил на върха на Медисън скуеър гардън, една прекрасна гола бронзова Диана, опънала тетивата на своя лък, с поглед, насочен към небето.

Тия събития съвпадаха с периода от нашата история, когато мрачният романист Теодор Драйзър непоносимо страдаше от критичните отзиви в пресата и слабата продажба на първия му роман „Сестра Кери“. Драйзър беше без работа, без пукната пара и се срамуваше да се среща с хората. Нае си мебелирана стая в Бруклин и се пренесе там. По цял ден седеше на един дървен стол насред стаята. Но един ден реши, че столът му гледа в неподходяща посока. Стана от стола, вдигна го с две ръце и го извърна надясно, за да го постави както трябва. За миг помисли, че е успял, но после се разколеба. Изви го още по-надясно. Седна, пак му се стори неудобен. Отново го обърна. Най-накрая описа пълен кръг, а все още не откриваше най-подходящото положение за стола си. Светлините гаснеха зад мръсните прозорци на мебелираната му стая. Цяла нощ Драйзър въртя стола в кръг, търсейки най-точната му посока.