Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (23)

23

Един неделен ден чернокожият Коулхаус Уокър се сбогува със своята годеница и потегли с форда си за Ню Йорк. Беше около пет часът следобед и дърветата хвърляха тъмни сенки. Пътят му минаваше по уличката на противопожарната команда „Емерълд Айл“, където работеха отряд пожарникари доброволци, прочути с бляскавите си парадни униформи и с веселите си излети. Колкото пъти бе минавал по този път, пожарникарите все стояха и си приказваха пред двуетажната, облицована с дъски сграда на пожарната и щом се приближеше, те млъкваха и го изглеждаха. Уокър не си даваше сметка, че със своето облекло и с автомобила си представлява предизвикателство за много бели. Но той самият се бе изградил като личност тъкмо благодарение на такива чувства.

По онова време частни доброволни команди се поддържаха като резерв към градската противопожарна служба; тъй като разчитаха само на частни дарения, тези команди тепърва трябваше да се моторизират. Когато негърът се появи, впряг от три сиви пожарникарски коня излезе в лек галоп насред пътя, теглейки голямата парна помпа, с която „Емерълд Айл“ се славеше в околността. Кочияшът внезапно дръпна юздите на конете и с това накара Коулхаус рязко да натисне спирачките.

Още двама доброволци излязоха от пожарната и се присъединиха към кочияша, който седеше на капрата, гледаше негъра и престорено се прозяваше. Всички бяха облечени в работните си сини ризи със зелени триъгълни връзки, тъмносини панталони и ботуши. Коулхаус Уокър отпусна амбреажа и слезе, за да запали отново с манивелата. Доброволците го изчакаха, след което го предупредиха, че пътува по частен път и ако иска да продължи, трябва да заплати такса от двайсет и пет долара или да представи документ, че е жител на града. „Това е обществен път, каза Уокър, минавал съм по него десетки пъти и никой никога не ми е искал такса.“ Седна зад волана. „Кажи на шефа!“ — викна един от доброволците. Уокър реши да се изтегли на заден ход до ъгъла и да мине по друг път. Обърна се на седалката си. В тоя момент двама от пожарникарите, мъкнейки пет-шест метрова стълба, застанаха зад колата. Други двама влачеха друга стълба, а останалите пристигнаха с колички с навити маркучи, кофи, брадви, куки и други пожарникарски принадлежности, които изсипаха на улицата; просто командата бе избрала точно този момент да разчисти помещенията си!

Шефът се отличаваше по бялата си военна фуражка, която носеше килната на една страна. Беше малко по-възрастен от останалите. Обясни вежливо на Коулхаус, че макар и досега да не му са искали такса, законът си е закон и ако не плати, няма да мине. Вдигна с две ръце фуражката си и я наложи отново така, че козирката покри очите му. Това го караше да вири брадата си, за да вижда, и му придаваше войнствен вид. Беше як и набит човек с мускулести ръце. Някои от доброволците се захилиха. „Трябват ни пари за пожарникарска кола, обясни шефът. За да можем да препускаме до мястото на пожара, както ти препускаш до публичните домове.“

Чернокожият спокойно обмисли възможните начини за действие. Отвъд пътя, срещу „Емерълд Айл“, се простираше поле, което се спускаше надолу към едно езеро. Би могъл евентуално да излезе вън от пътя, да обърне в полето и да заобиколи стълбите и количката с маркучите. Но бе така плътно притиснат, че даже и да навъртеше достатъчно кормилото и да убегнеше от конете, острият завой можеше да наклони колата и да я преобърне по полегатия склон. Явно, че изобщо не му мина през ума да спечели благоразположението им чрез умилкване, както бе присъщо за неговата раса.

Долу край езерото играеха няколко десетина-дванадесет годишни негърчета. „Хей, вие! — провикна се към тях Коулхаус Уокър. — Елате насам!“ Момчетата дотърчаха. Зазяпаха се в него, докато той изключи мотора, изтегли спирачката и излезе от колата. „Искам да пазите тая кола — каза им той. — Като се върна, ще ми кажете дали някой я е пипал.“

Музикантът енергично закрачи обратно към ъгъла и се отправи към търговския център на града. След десетина минути намери един полицай, който регулираше уличен светофар. Полицаят изслуша оплакването му, поклати глава, като изгуби доста време да измъкне кърпичката си изпод пелерината и да си изсекне носа. „Тия момчета не са искали да ви сторят нищо лошо — накрая измърмори той. — Аз ги познавам. Върнете се обратно, сигурно вече са се наситили на играта си.“ Вероятно Уокър разбра, че това е максималната подкрепа, която можеше да очаква от полицай. Може би в същото време се е чудил дали той не проявява свръхчувствителност към нещо, замислено само като лудория. Ето защо закрачи обратно към пожарната команда.

Пожарникарската помпа и конете се бяха изтеглили. По шосето не се виждаха доброволци, а фордът му стоеше в полето, встрани от пътя. Отправи се към автомобила. Беше целият изпръскан с кал. В гюрука му зееше дупка, широка около петнайсет сантиметра. А на задната седалка се мъдреше купчинка от пресни човешки изпражнения.

Отправи се насреща към входа на пожарната станция. Скръстил ръце, там стоеше шефът с бялата си военна фуражка и зелена връзка. „В полицейското управление ме увериха, че по никои пътища в този град не се плаща такса“ — каза Коулхаус Уокър. „Съвсем вярно — отговори шефът. — Всеки може свободно да си минава и заминава по тоя път, когато си пожелае!“ Слънцето вече беше залязло и електрическите крушки в противопожарната станция блестяха. През остъклените врати негърът зърна трите коня в яхъра им, огромната никелирана помпа с нейните медни приспособления, подпряна до стената. „Искам колата ми да се почисти и да ми се заплати за повредата“ — каза той. Шефът се разсмя и неколцина от подчинените му пристигнаха и се присъединиха към веселбата.

В тоя момент се приближи полицейска кола. В нея седяха двама полицаи, единият беше регулировчикът, към когото се беше обърнал Коулхаус Уокър. Той отиде към полето, огледа колата и се върна пред пожарната. „Уили — обърна се полицаят към шефа, — ти или някое от твоите момчета сте извършили тая мръсотия, нали?“ „Сега ще ти кажа точно какво се случи — рече шефът. — Тоя негър взе, че паркира идиотската си кола на средата на пътя, точно срещу пожарната. Трябваше да я преместим. Да се препречи пътят пред пожарната, е сериозна работа, нали така, момчета?“ Доброволците закимаха усърдно. Едрият полицай взе решение. Дръпна Коулхаус настрана и му каза: „Слушай, ще избутаме на пътя тенекиената ти бричка и потегляй! Сериозни повреди няма. Почисти лайното отзад и забрави цялата история!“ „Аз си карах по пътя, когато те ме спряха — обясни Коулхаус. — Напълниха я вътре с мръсотии и разцепиха гюрука. Искам колата да се почисти и да ми се заплатят повредите!“ Едва сега полицаят взе да оценява Коулхаус, неговия стил, облеклото и най-вече факта, че притежава автомобил. Разгневи се. „Ако не си вземеш автомобила и не се чупиш оттука — извика силно той, — ще те глобя, че си карал извън шосето, за пиянство и за нарушение на обществения ред.“ „Аз въобще не пия — отговори Коулхаус. — Не съм изкарал колата си извън пътя, не съм раздрал покрива й, не съм хвърлял вътре мръсотии. Искам повредите да ми се заплатят и да ми се извинят.“ Полицаят погледна към Уили, който се хилеше на объркването му; сега вече от решаването на въпроса зависеше и неговият авторитет. Той се обърна към Коулхаус: „Арестувам те. Ще дойдеш с мен в колата.“

Рано привечер телефонът на Бродвю авеню иззвъня. Обади се Коулхаус и след като набързо обясни, че се намира в полицейското управление, попита дали Бащата би могъл да гарантира за него, за да може той да се върне в Ню Йорк и да не изпуска работата си тази вечер. За чест на Бащата трябва да признаем, че се отзова веднага, като реши да изчака по-удобно време да получи отговор на всичките си въпроси около случая. Извика такси, отиде до управлението и подписа чек за исканата сума от петдесет долара. Но когато разказваше за инцидента на Майката, беше малко огорчен, че Коулхаус Уокър проявил пестеливост в благодарностите си и се втурнал направо на гарата, като казал, че ще върне сумата.

На следващата вечер семейството преживя нещо необичайно — Коулхаус Уокър ги посещаваше в делничен ден. Седна в гостната, скръсти ръце и разказа историята в подробности. В гласа му не се долавяше и нотка на обида, говореше спокойно и обективно, сякаш разказваше за нещо, случило се с някой друг. „Мистър Уокър — каза Майката, — срамувам се, че представата ви за хората от нашия град ще остане завинаги свързана със спомена за тази банда разбойници.“ Бащата добави: „Тяхната компания се ползва с лоша слава. Те са изключение, в другите доброволни отряди са все сериозни и почтени хора.“ Малкият брат седеше на столчето пред пианото с кръстосани крака. Наведе се напред, изцяло погълнат от разказа. „Къде е сега колата? — попита той. — И какво стана с ония момченца? Те са ваши свидетели.“ Пианистът издирвал следобеда момчетата и накрая открил родителите им, които отказали децата им да се забъркват в цялата история. „Негрите в този град не ме познават — каза той незлобиво. Те си живеят тук и не искат да си навличат неприятности. А при колата не съм ходил отново. И няма да отида, докато не ми я върнат, каквато си беше, като тръгнах от къщата ви снощи.“

В антрето, скрита от очите на останалите, стоеше Сара. Държеше бебето в ръце и слушаше. Тя усещаше по-добре от всички в семейството чудовищността на това нещастие. Чу, когато Бащата каза, че ако Коулхаус възнамерявал да търси правата си, трябвало да си наеме адвокат. Съществувало разпореждане за принудително призоваване на свидетелите. „Има ли цветнокожи адвокати тук?“ — попита Коулхаус. „Не познавам нито един, отговори Бащата. — Но всеки адвокат, който обича правдата, ще свърши работа.“ Той млъкна. После каза с рязък тон: „Аз ще гарантирам за разноските.“ Коулхаус се изправи. „Благодаря ви, но това няма да е необходимо.“ Остави един плик на масичката. Петдесет долара в брой. Отделени от тези, както Майката научи по-късно, които спестяваше за сватбата.

На другия ден Малкият брат на Майката реши сам да отиде на местопроизшествието и да види колата. След работа подкара велосипеда си към пожарната команда. Фордът модел Т беше изцяло обезобразен — от доброволците или от други, трудно можеше да се докаже. Предницата му бе заседнала във високите треви на езерото. Колелата бяха затънали в калта. Предните фарове и стъкла бяха изпотрошени, задните гуми спукани, плюшената тапицерия изтърбушена, гюрукът нацепен на ивици.