Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (21)

21

Разбира се, в оня период от нашата история представите за Древния Египет вълнуваха съзнанието на много хора. Това се дължеше на скорошните открития в пустинята, направени от английски и американски археолози. След играчите на ръгби с техните брезентови наколенки и кожени шлемове археолозите се радваха на най-голяма популярност в университетите. В неделните притурки на вестниците се появяваха най-подробни описания на мумифицирането и неопитни репортери коментираха сложността на съхраняването на папирусите. Египетското изкуство стана предпочитана украса в интериора на домовете. Изхвърляха се мебелите стил „Луи XIV“ и на мода излизаха троновете с увити около облегалките змии. В Ню Рошел Майката също се зарази от модата, тапетите на цветя в столовата й се сториха потискащо скучни и ги замени с елегантен десен от египтяни и египтянки с големи тъмни очи, изискани прически и къси туники. Оцветени в червеникава охра, синьо и млечнокафяво, те дефилираха по стените в типичната за Египет фронтална рисунка, с лешояди, житни снопи, водни лилии и лютни в ръце. Сред тях се забелязваха лъвове, скарабеи, бухали, волове. Бащата, чувствителен към всяка промяна, усети, че апетитът му намалява. Струваше му се неуместно да се заровиш в гробница, когато се храниш.

Момчето обаче хареса този десен и се въодушеви да изучава йероглифите. Отказа се от седмичното списание за Дивия запад и се нахвърли върху списания, които публикуваха истории за осквернени гробници и за сбъднати проклятия на мумиите. Беше заинтригувано от негърката в мансардата и в своите детски игри тайно си я представяше като нубийска принцеса, пленена в робство. Без да знае това, тя седеше до прозореца си, а то се разхождаше покрай вратата й с картонена маска на ибис с дълга човка, която само си бе изработило.

Един неделен следобед нов форд модел Т бавно се плъзна надолу по хълма и мина край къщата. Момчето го забеляза още от верандата и изтича на тротоара. Шофьорът се оглеждаше наляво и надясно, сякаш се опитваше да открие определен адрес; колата зави зад ъгъла и се появи отново. Шофьорът натисна спирачки точно пред момчето и му махна с облечената си в ръкавица ръка. Беше негър. Колата му грееше. Металните части ослепително блестяха. Отпред имаше високо стъкло, което бранеше от вятър, а отгоре специален брезентов гюрук. „Търся една млада цветнокожа жена на име Сара — каза той. — Научих, че живее в някоя от тези къщи.“

Момчето разбра, че става дума за жената от тавана: „Сара е тук!“ Негърът изключи мотора, дръпна спирачката и скокна навън. После изкачи стъпалата под норвежките кленове и мина покрай къщата към задния вход.

Отвори му Майката; чернокожият се държеше почтително, но в начина, по който помоли за разрешението й да говори със Сара, прозираше някаква подчертана решителност и самоувереност. Майката не можа да определи възрастта му. Беше набит човек с лъскаво кафяво лице, високи скули и големи тъмни очи, толкова настойчиви, че просто пронизваха. Имаше и тънки мустачки. Беше облечен с превзета изисканост, каквато черните обичаха да демонстрират. Носеше вталено черно пардесю, костюм на рибена кост в черно и бяло, сиви гети и остри черни обувки. В ръка държеше тъмносива шапка и очила за шофиране. Тя му каза да почака и затвори вратата. Изкачи се до третия етаж. Завари Сара не до прозореца както обикновено, а застанала напрегнато със скръстени ръце, вперила поглед във вратата. „Сара — каза Майката, — търсят те.“ Момичето не отговори нищо. „Ще слезеш ли в кухнята?“ Сара поклати отрицателно глава. „Не искаш ли да го видиш?“ „Не, госпожо — най-накрая тихо каза тя, без да вдига очи от пода. — Моля ви, отпратете го!“ Това бе най-дългото й изречение, откакто живееше при тях вече няколко месеца. Майката слезе долу, но не намери човека на задния вход, а в кухнята, където бебето на Сара спеше в количката си в топлото ъгълче до готварската печка. Количката беше плетена от тръстика, на четири дървени колела със спици и подплатена с избеляла драперия от син сатен, обточена с плюш. В нея бе спал нейният син, а преди това и брат й. Чернокожият бе коленичил пред количката и гледаше съсредоточено детето. Без да размисли, Майката се ядоса, задето се бе осмелил да прекрачи прага й. „Сара не е в състояние да се види с вас“ — каза тя и отвори вратата. Черният човек хвърли още един поглед към детето, стана, благодари и си излезе. Тя хлопна след него вратата по-силно, отколкото бе редно. Бебето се събуди и се разплака. Тя го вдигна на ръце да го успокои, изненадана от своята невъздържана реакция към посетителя.

Така се появи чернокожият с форда на Бродвю авеню. Името му бе Коулхаус Уокър-младши. От този следобед нататък той пристигаше всяка неделя, чукаше на задната врата и си тръгваше, без да възразява, когато Сара отказваше да го приеме. Бащата намираше посещенията му за досадни и искаше да го обезкуражи. „Ще повикам полицията“ — обяви той. Майката го хвана за ръката. Един неделен ден чернокожият остави букет жълти хризантеми, които в тоя сезон трябва да му бяха стрували доста пари. Преди да занесе горе цветята на Сара, Майката застана до прозореца на гостната. Отпред на улицата чернокожият бършеше праха от колата си, почистваше спиците на колелата, фаровете, предното стъкло. Хвърли поглед към прозореца на третия етаж и потегли. За Майката това бе повод да си спомни израза по лицата на младежите от семинарията в Охайо, които я обикаляха още като седемнайсетгодишно момиче. Каза на Бащата: „Мисля, че сме свидетели на най-упоритото ухажване, което познават християните.“ Бащата отговори: „Да, ако наричаш ухажване това, от което вече се е пръкнало дете.“ „Забележката ти е доста груба — каза Майката. — Имало е страдание, а сега има покаяние. Виждам нещо много благородно в това и съжалявам, че ти не можеш да го усетиш.“

Сара не продумваше за своя посетител. Те нямаха представа къде и как го е срещнала. Доколкото знаеха, тя нямаше нито семейство, нито приятели сред цветнокожото население в града, което беше сравнително отдавна установено, но все пак се срещаха и приходящи. Очевидно тя бе дошла тук от Ню Йорк да работи като слугиня. Майката се въодушеви от ситуацията. За първи път насам от деня, в който бе открила черното бебенце в цветната леха, тя видя някаква надежда за бъдещето на младата жена. Започна да съжалява, че Сара проявява такава непримиримост. Мислеше си за дългия път на Коулхаус Уокър чак от Харлем, където живееше, и за пътя, който биеше обратно, и реши следващата неделя да се отнесе по-добре с него. Щеше да сервира чай в гостната. Бащата запита дали това ще бъде уместно. „Той говори изискано и се държи като джентълмен — отвърна Майката. — Не виждам нищо нередно. Когато президентът Рузвелт беше господар в Белия дом, даде обяд на Букър Т. Уошингтън^[1]. Защо ние да не поднесем чай на Коулхаус Уокър.“

И така следващата неделя негърът бе поканен на чай. Бащата забеляза, че той не изпитва стеснение от това, че седи в гостната му с чаша чай в ръка. Напротив, приемаше го като най-естественото нещо на света. Не благоговееше пред обстановката, нито пък маниерите му бяха сервилно почтителни. Държеше се възпитано. Разказа им за себе се. Бил по професия пианист и понастоящем свирел почти постоянно в Ню Йорк в оркестъра на Джим Юръп „Клеф клъб“, много известен състав, който редовно даваше концерти в казино „Манхатън“ на 155-а улица и Осмо авеню. „За един музикант е много важно да се установи на постоянна работа — каза той, — работа, която да не е свързана с пътуване. Аз повече няма да пътувам, няма да се лашкам по пътищата.“ Говореше разпалено и Бащата разбра, че обяснението му е предназначено за горния етаж. Това го подразни. „Какво бихте изсвирили? — попита той неочаквано. — Изсвирете ни нещо.“

Негърът остави чая си на подноса. Изправи се, попи устните си със салфетката, сложи я отстрани до чашата си и се отправи към пианото. Седна на столчето, но веднага се изправи и го завъртя, докато се издигна до удобната за него височина. Седна отново, изсвири един акорд и се обърна към тях „Пианото ви се нуждае от акордиране“ — каза той. Лицето на Бащата почервеня. „О, да — каза Майката, — ние сме доста небрежни в това отношение.“ Музикантът се обърна към клавиатурата. „Раг за Уолстрийт — обяви той, — написан от прочутия композитор Скот Джоплин.“ Засвири. Зле акордиран или не, старият „Еолиан“ никога не бе издавал такива звуци. Къси ясни акорди трептяха във въздуха като цветя. Мелодиите образуваха букет. Сякаш в живота не съществуваше нищо друго, освен музика. Когато мелодията свърши, Коулхаус се завъртя на столчето и видя, че го слуша цялото семейство: Майката, Бащата, момчето, Дядото и Малкият брат, който бе пристигнал от стаята си по риза и тиранти да види кой свири. От всички присъстващи той единствен познаваше рагтайма. Беше го слушал в периода на своя нощен живот из Ню Йорк. Но никога не бе очаквал да чуе рагтайм в дома на сестра си.

Коулхаус Уокър отново се завъртя към пианото и оповести: „Кленов лист. Музика: Скот Джоплин. Най-прекрасният раг, който е звучал някога.“ Пианистът седеше изправен, неговите тъмни пръсти с розови нокти без всякакво усилие изтръгваха синкопираните акорди и ритмични октави. Това бе оригинална композиция, силна музика, която събужда всички сетива и се лее неуморно. Момчето я възприе като светлина, която се докосва до всичко в света и се събира в сложни шарки, усети, че цялата стая започна да блести, да излъчва светлина от себе си. Музиката изпълваше и стълбището до третия етаж, където безмълвната и неумолима Сара седеше и слушаше със скръстени ръце пред открехнатата си врата.

Мелодията свърши. Всички аплодираха. Тогава Майката представи Коулхаус Уокър на Дядото и на Малкия брат, който разтърси ръката на негъра и каза, че е щастлив да се запознае с него. Коулхаус Уокър излъчваше тържественост. Всички стояха прави. Настъпи тишина. Бащата се изкашля. Той нямаше отношение към музиката. Предпочитанията му стигаха до Кери Джейкъбз Бонд^[2]. Свързваше негърската музика само с танците им. „Знаете ли някои негритянски песни?“ — попита той. Не искаше да бъде груб — негритянски песни, така ги наричаха. Пианистът отговори с рязко поклащане на глава. „Такива песни се пишат само за маскарадни спектакли. Изпълняват ги бели, маскирани като негри“ — отвърна Коулхаус. Отново последва тишина. Чернокожият погледна към тавана. „Е — каза той, — изглежда, мис Сара няма да бъде в състояние да ме приеме.“ Рязко се обърна и прекоси хола към кухнята. Семейството го последва. Беше метнал палтото си върху един стол. Облече се и без да обръща внимание на някого от тях, коленичи и се загледа в бебето, което спеше в количката си. След малко се изправи, каза довиждане и си излезе.

Това посещение развълнува всички освен Сара, която не даваше надежда за милост с нежеланието си да има каквото и да е общо с него. Следващата седмица той пак дойде, по-следващата също. Всъщност идваше на гости на семейството и всеки път им разказваше какво е правил през предишните шест дни, като никога не си позволи нещо повече, освен да обсеби техния жаден интерес. Бащата се дразнеше от неговото поведение. „Тя не иска да го види — казваше той. — Значи ли това, че трябва да забавлявам Коулхаус Уокър всеки неделен ден до края на живота си?“ Но Майката забелязваше признаци на напредък. Сара беше поела задълженията на напусналата домашна прислужница и сега чистеше стаите с такова настървение и желание, че Майката на смях й казваше, че чисти така, сякаш къщата е нейна. Започна да търси детето не само за да го накърми, а взе сама да го къпе, пък после и да го носи горе в стаята си за през нощта. Коулхаус Уокър продължи да се появява през цялата зима. Неведнъж, когато пътищата ставаха непроходими от силните снеговалежи, той пристигаше с влак и взимаше трамвая до хълма при къщата. С черния си балтон носеше и калпак от агнешка кожа. Донесе дрешки за бебето. Донесе на Сара четка за коса със сребърна дръжка. Бащата започваше да се възхищава на неговата търпеливост и постоянство. Чудеше се доколко заплатата на един музикант достига за такива подаръци.

Един ден му хрумна, че може би Коулхаус Уокър не знае, че е негър. Колкото повече се замисляше, толкова повече се убеждаваше. Уокър не говореше и не се държеше като цветнокож. Той сякаш бе успял да трансформира обичайната почтителност, с която се държеше неговата раса, и да я прибави към собственото си достойнство. Когато заставаше на задната врата, почукваше силно, но приемеха ли го вътре, сдържано поздравяваше всички и някак си им внушаваше чувството, че те са семейството на Сара и че неговата вежливост към тях просто се дължи на преклонението, което изпитва към Сара. Бащата взе да вижда нещо застрашително в тоя човек. „Може би не бива да насърчаваме неговото ухажване — каза той на Майката. — В тоя човек има нещо дръзко. Дори Матю Хенсън си знаеше по-добре мястото.“

Но нещата не можеха вече да се променят. В края на зимата Сара каза, че ще се срещне с Коулхаус в гостната. Дни наред горяха в трескави приготовления. Майката й даде една от своите рокли и й помогна да си я стесни. Тя слезе долу красива и свенлива. Косата й бе вчесана и напарфюмирана; седеше на канапето с наведени очи, а Коулхаус Уокър водеше общ разговор и изсвири няколко мелодии за нея. Едва когато застанаха един до друг, пролича, че той бе значително по-възрастен от нея. Майката намери благовиден претекст семейството да излезе, за да могат двамата да останат насаме. Но тази среща не даде тласък на събитията. След нея Сара изглеждаше раздразнена, дори ядосана. Тя трудно прощаваше и колкото и да е странно, упоритостта й изглеждаше най-достойният отговор на неговото постоянство. Животът не бе нещо, което тия двама души можеха да приемат безгрижно. Те живееха в жестоко подчинение на своите чувства и надежди. Самоизмъчваха се. Малкият брат на Майката може би разбираше преживяванията им най-добре от всички. Той само веднъж бе разговарял с Коулхаус, но безгранично се възхищаваше от него. В постъпките на чернокожия, в постоянството му да осъществи намеренията си той виждаше много повече мъжественост, отколкото самият той притежаваше. И дълго размишлява над това. Малкият брат приемаше любовта като физическа болка на сърцето, като някаква нарушена физиологическа функция, подобно на рахит в костите или нахлуване на кръв в белите дробове. Той бе страдал от любов, същото ставаше и със Сара, макар да бе чернокожа. Виждаше я като прогонена от страната си африканска кралица; подозираше дори, че леката скованост на нейните движения би се превърнала в грациозност, стига тя да се почувства на своето място. По непреклонността, която проявяваше към предложението на Коулхаус Уокър за женитба, Малкият брат съдеше колко дълбоко е наранено сърцето й.

Но една неделя през март, когато вятърът леко подухваше и по клоните на кленовете вече се забелязваха малки кафеникави пъпки, Коулхаус пристигна с лъскавия си форд и остави мотора да работи. Съседите наизлязоха по дворовете си, за да видят как този непознат, изискан, снажен чернокож човек с големи черни очи и красивата смутена Сара, с розова блузка, черна пола, жакет и една от широкополите шапки на Майката, преминават под норвежките кленове и по циментените стъпала към улицата. Тя носеше бебето на ръце. Той й помогна да влезе в колата и седна зад кормилото. Махнаха с ръка на семейството и потеглиха през тесните квартални улички към полята в северния край на града. Паркираха встрани от пътя. Наблюдаваха една птичка кардинал, която леко докосна с крилца коравата кафява земя и после се стрелна към най-високата и най-тънката клонка на едно дърво. Този ден той й предложи да се омъжи за него и тя се съгласи. Появата на тия прекрасни влюбени бе внесла вълнение в живота на семейството; сблъсъкът на техните волеви натури упражни върху им почти хипнотичен ефект.