Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (40)

40

След около два часа Коулхаус Уокър слезе по стълбата на библиотеката с вдигнати ръце и се появи на 36-а улица. Всичко вървеше съгласно постигнатото споразумение. Улицата бе очистена от зяпачи. На отсрещния тротоар бе разположен цял взвод от нюйоркските стрелкови елитни войски, въоръжени с карабини. Между двата тротоара, на разстояние около трийсет метра един срещу друг, бяха разположени два отряда конна полиция; плътно наредени, конете образуваха нещо като коридор. Така Коулхаус не можеше изобщо да се види нито от пресечката на Медисън авеню, нито от по-отдалеченото Парк авеню. Генераторите на ъгъла бучаха застрашително. Както съобщи полицията, на улицата, под светлината на прожекторите, чернокожият направил опит за бягство. По-вероятно той е знаел, че за да свърши с живота си, е трябвало само да извърне рязко назад глава, да отпусне ръцете си или да се усмихне. Вътре в библиотеката Бащата чу координирания залп на стрелковия взвод. Той изкрещя. Изтича до прозореца. Тялото се гърчеше насред улицата в странни пози, сякаш се мъчеше да попие собствената си кръв. Полицаите бяха стреляли напосоки. Конете пръхтяха и уплашено се дърпаха.

В своето скривалище в Харлем бандата на Коулхаус предусещаше какъв ще бъде краят. Бяха всички, нямаше го само вожда, когото бяха следвали. Стаите изглеждаха празни. Всичко им беше безразлично. Нямаха желание да говорят. С изключение на Малкия брат останалите бяха на мнение, че трябва да останат в Ню Йорк. Фордът стоеше скрит в една съседна уличка. Допускаха, че може да е белязан. Понеже Малкият брат искаше да напусне града, дадоха му колата. Същата нощ на крайбрежната 125-а улица той взе ферибота за Ню Джърси. Движеше се в южна посока. Явно е имал някакви пари, въпреки че не се знае как и откъде се е сдобил с тях. Мина през Филаделфия. Мина през Балтимор. Навлезе дълбоко във вътрешността на страната, където негрите се изправяха по полето и го зяпаха, като префучава край тях. Колата му оставяше диря от прах чак до небето. Мина през малки градчета из Джорджия, където по площадите, в оскъдната сянка на дърветата, хората говореха, че ще обесят евреина Лео Франк, задето направил нещо на четиринайсетгодишната християнка Мери Фейгън. Те плюеха в прахта. Малкият брат се надбягваше с товарни влакове и трополеше с колата си в хладната тъмнина по покритите мостове. Карти не използваше. Спеше на полето. Пътуваше от бензиностанция до бензиностанция. Беше събрал на задната седалка колекция от инструменти, вътрешни гуми, бидони за бензин, бидони за масло, клеми, жици и части за мотора. Продължаваше напред. Дърветата се срещаха все по-нарядко. Накрая съвсем изчезнаха. Имаше само скали и пелин. Приказни залези го мамеха през долини от вкоравена, напукана от слънцето глина. Веднаж фордът се повреди, той не успя да го поправи и го теглиха деца с една каруца, впрегната в мулета.

В Таос, щата Ню Мексико, той попадна сред една компания художници, които рисуваха пустинни пейзажи и носеха вълнени мексикански наметала. Бяха от Гринич Вилидж, Ню Йорк. Привлече вниманието им с пълното си изтощение. Непрекъснато беше мрачен, дори когато пиеше. Възстанови силите си за няколко дни. Дори изкара една кратка любовна авантюра с по-възрастна жена.

Оредяващата коса на Малкия брат вече бе пораснала достатъчно, за да покрие темето му. Пусна си руса брада. Бялата му кожа непрестанно се лющеше и той присвиваше очи от слънцето. Пристигна в Тексас. Дрехите му се бяха окъсали. Носеше работен комбинезон, мокасини и едно индианско одеяло. В граничния град Пресидио продаде форда на един търговец и като взе със себе си само манерката, която бе откачил от радиатора, прегази през Рио Гранде към Охинага, Мексико. Този град последователно бе изпадал под окупацията на федералните войски и на бунтовниците. Жилищата в Охинага бяха останали без покриви. По стените на черквата зееха дупки от леки оръдия. Селяните се криеха зад зидовете на дворовете си. Улиците тънеха в бял прах. Тук бяха настанени части от Северната дивизия на Франсиско Виля. Малкият брат се присъедини към тях и го приеха като компаниеро.

Когато Виля предприе своя поход на юг към Торехон — двеста мили път по разрушената централна железопътна линия, Малкият брат беше сред неговите хора. Прекосиха голямата мексиканска пустиня, обрасла с кактуси, едни тумбести, други източени като испански байонети. Лагеруваха по овчарски колиби и в прохладата на манастирите с назъбени зидове пушеха „макуче“, завито в царевична шума. Храната не достигаше. Жени с тъмни забрадки носеха на главите си глинени съдове с вода.

След победата при Торехон Малкият брат кръстоса патронташите си през гърдите. Беше „вилиста“, но копнееше да попадне при Сапата. Армията се придвижваше върху покривите на товарни вагони. Войниците пътуваха със семействата си. Живееха върху покривите на влаковете с картечниците си, със спалните си завивки и кошниците с храната. Следваха ги жени с деца на гърди. Пътуваха през пустинята, саждите и пушекът от локомотива се връщаха назад, смъдяха в очите им и горяха в гърлата им. Разпъваха чадъри да се предпазят от слънцето.

В град Мексико си бяха дали среща въстаническите водачи от всички части на страната. Бе настъпил нов момент, когато трябваше да се определи пътят на революцията. След като омразният диктатор Диас бе свален, властта взе реформистът Мадеро. Мадеро отстъпи пред генерал Уерта, ацтек. Сега и Уерта бе паднал и умереният Гаранса се опитваше да вземе властта. Столицата гъмжеше от непрестанно умножаващи се фракции и групировки, от процъфтяващи бюрократи, чуждестранни бизнесмени и шпиони. В целия този хаос Сапата настъпи със своята селска южняшка армия. Градът притихна при тяхната поява. Славеха се със своята жестокост и столичани се бояха от тях. Малкият брат спокойно стоеше при вилистите и наблюдаваше как хората на Сапата влязоха в града. Тогава жителите на Мексико избухнаха в смях. Страшните воини от Юга не можеха да говорят правилно. Повечето от тях бяха деца. Очите им се ококориха, като видяха замъка на Чапултепек. Бяха облечени в дрипи. Не стъпваха на тротоарите на Пасео де ла Реформа, булевард с големи богатски къщи, дървета и ресторанти на открито, а ходеха само по платното сред конските фъшкии. Електрическите трамваи ги плашеха. Изпразваха пушките си по пожарникарските коли. А великият Сапата, докато позираше пред фотографите в двореца, остави Виля да заеме президентското място.

На селяните от Юга не им хареса нито град Мексико, нито революцията на умерените. Когато се изтеглиха, Малкият брат тръгна с тях. Пред офицерите на Виля той не бе открил своите специални познания. Но на Емилиано Сапата каза: „Аз мога да правя бомби и да поправям картечници и пушки. Знам как да взривявам.“ Направи демонстрация в пустинята. Напълни четири сухи кратунки с пясъка под краката си. Прибави щипки черен барут. Нави свила от царевица за фитили. Подпали фитилите и последователно хвърли по една кратунка към четирите посоки на света. Експлозиите изровиха сред пустинята дупки, десет фута широки. Цялата следваща година Малкият брат участваше в партизански акции над петролни залежи, леярни и федерални гарнизони. Сапатистите го уважаваха, но в същото време го мислеха за безумец. При една от бомбените експлозии пострада слухът му. Накрая оглуша напълно. Наблюдаваше взривовете, но не можеше да чуе шума от детонацията. Дълги виещи се високопланински железопътни линии безшумно се свличаха в дълбоки пропасти. Фабрики с блестящи ламаринени покриви се сгромолясваха сред облаци бял прах. Нямаше данни за точните обстоятелства на неговата смърт, но най-вероятно е загинал по време на битка с правителствени войски близо до плантациите Чинамеса в Морелос, на същото място, където след няколко години самият Сапата бе застрелян от засада.

По това време президент на Съединените щати бе Удроу Уилсън. Народът го бе избрал заради качествата му на борец. Хората по инстинкт се отказаха от Теди Рузвелт. Рузвелт обвиняваше Уилсън, че смятал войната за отвратително дело. Мислеше, че той отрича всичко с фанатизма на човек, който е ял риба с костите. Но новият президент не остави флотата да бездейства, а я изпрати да дебаркира във Вера Крус. Намери работа и на армията, като изпрати войски отвъд границата да преследват Виля. Носеше очила без рамки и проповядваше нравствени принципи. Когато избухна световната война, той бе готов да се впусне в нея с яростта на обиден. Нито синът на Теодор Рузвелт, Куентин, който загина в ожесточен бой над Франция, нито старият Рузвелт, който скоро почина от мъка, не успяха да надживеят отвращението на Уилсън от войната.

Симптомите на приближаващия пожар се усещаха навсякъде. В Европа се откри Дворецът на мира в Хага и четиридесет и две нации изпратиха свои представители на тържествените церемонии. Конференция на социалистите във Виена реши, че международното работническо движение никога повече няма да воюва за интересите на империалистическите сили. Художниците в Париж рисуваха портрети с двете очи от едната страна на главата. Един професор евреин от Цюрих публикува труд, в който доказваше, че вселената не е кръгла по форма. Нищо от това не убягна на Пиърпонт Морган. Той слезе от кораба в Шербур, напълно забравил за инцидента с чернокожия в библиотеката му, и тръгна с частния си влак по обичайния маршрут през континента, от страна в страна, като обядваше с банкери, премиери и крале. Последните му се сториха ужасно паднали духом. Кралските семейства биваха или меланхолични, или истерични. Преобръщаха чашите с виното, пелтечеха или крещяха на прислугата. Той само гледаше. Постепенно се убеди, че те са вече отживели времето си. Всички бяха роднински свързани. От векове наред се женеха помежду си, така че бяха култивирали у себе си невежеството и идиотщината, качества, които най-малко би трябвало да притежават. На погребението на Едуард VII в Лондон, за да си осигурят място в кортежа, те се бутаха и блъскаха с лакти като деца.

Морган пристигна в Рим и нае обичайния си апартамент в „Грандхотел“. Твърде скоро сребърният поднос на прислужника му се изпълни с визитни картички. В продължение на няколко седмици Морган приемаше графове, херцози и други аристократи. Те пристигаха и мъкнеха разни неща, които са били собственост на фамилиите им векове наред. Някои бяха обеднели, други просто искаха да обърнат в пари имуществото си. Но, изглежда, всички мечтаеха час по-скоро да напуснат Европа. Морган седеше на стол с високо облегало, подпрял ръце върху бастуна между коленете си, и разглеждаше картини, майолики, порцелан, фаянс, медни изделия, барелефи, католически требници. Или кимаше, или поклащаше неодобрително глава. Постепенно стаите му се изпълниха с предмети. Предложиха му красиво златно разпятие, което се разгъваше и ставаше на кама. Той кимна. Във фоайето на хотела и на улицата пред него се нижеше върволица от аристократи с рединготи, цилиндри и гети. Държаха бастуни. Носеха пакети, увити в кафява хартия. Някои от по-невъздържаните предлагаха дори съпругите и децата си. Красиви млади жени с нежна кожа и тъжни очи. Крехки млади мъже. Един дори доведе близнаците си, момче и момиче, облечени в дантели и сиво кадифе. Съблече ги и ги обърна за оглед от всички страни.

Морган остана в Европа, докато неговите помощници му съобщиха, че специалният му параход за Нил го чака в Александрия, оборудван и готов да отплава. Преди да потегли, се опита за последен път да убеди Хенри Форд да дойде в Египет. Съчини дълга телеграма. Отговорът на Форд беше, че не може да напусне Мичиган, защото навлиза в най-тънката част от преговорите си с някакъв изобретател, който можел да захранва двигателя на автомобила със зелено хапче. Морган нареди да му стегнат багажа. Замина, след като даде инструкции за опаковането и транспортирането на новите си придобивки. Беше вече есен. Пристигна в Александрия, приближи се до своя стоманен витлов параход, хвърли му един-единствен поглед от кея, качи се и заповяда на капитана да вдигне котва.

В Египет Морган възнамеряваше да се разходи надолу по Нил и да избере място за своята пирамида. Плановете за строежа й, тайно проектирани от фирмата на Макким и Уайт, държеше в сейфа на кабината си. Той се надяваше, че с помощта на модерната строителна техника, готови каменни плоскости, парни ескаватори, кранове и т.н. така необходимата му пирамида ще може да се издигне за по-малко от три години. Тази мисъл го възбуждаше повече от всичко. В нея щеше да има зала на Лъжевладетеля, зала на Истинския владетел, непристъпна Съкровищница, Велика галерия, коридор, водещ надолу, коридор, водещ нагоре. Щеше също да има и павиран път към бреговете на Нил.

Първото място, където спря, бе Гиза. Искаше му се предварително да влезе в допир с върховните сили, които след неговата смърт щяха да го въздигнат връз лъчите на слънцето, за да се прероди. Беше вече нощ, когато параходът пусна котва; от щирборда той видя силуетите на пирамидите, които се очертаваха на синьото звездно небе. Слезе по рампата и долу го посрещнаха неколцина мъже в арабски бурнуси. Настаниха го на гърба на една камила и той потегли по древния път към главния вход на Голямата пирамида. Въпреки всички съвети той бе твърдо решил да прекара нощта в нея. Надяваше се, ако може, да разбере от Озирис какво е състоянието на неговата Ка, или душа, и на неговата Ба, или физическа виталност. Последва водачите си през входния коридор. Светлината на факлата хвърляше огромни подскачащи сенки по каменните блокове на стените и таваните. След много лъкатушения и завои, след трудни изкачвания през стръмни и тесни проходчета, където на няколко пъти се налагаше да лази на четири крака, за да се промъкне, той достигна до сърцето на пирамидата. Плати на водачите си половината от договорената цена, за да ги накара да се върнат за остатъка и да го изведат; след благопожеланията им за спокойна нощ той остана сам в тъмната зала; единствено бледата светлинка на една-две мъгляво блещукащи звезди се процеждаше през тесния въздушен процеп.

Морган бе решил тази нощ да не заспива. Намираше се в Залата на царете, отдавна лишена от всичката си украса. Подът беше толкова влажен, че хладината се просмукваше през дебелото вълнено одеяло, което си бе донесъл, за да седне. Носеше и златна кутийка с кибрит с неговия монограм, но поначало бе решил да не драска клечка. Нито веднъж не отпи от шишето с бренди. Вслушваше се в мрака, взираше се в мрака, очаквайки благоволението на Озирис да му даде някакви знаци. След няколко часа задряма. Сънува се като дребен търговец в дълбока древност, клекнал сред един пазар да разменя добродушни псувни с драгоманите. Този сън така го разстрои, че се събуди. Усети, че нещо го лази. Изправи се. Цялото тяло го сърбеше. Реши да запали една клечка. На слабата светлина зърна върху одеялото цял рояк дървеници. Клечката догоря, но той продължи да стои прав. Закрачи из залата с протегната напред ръка, за да не се блъсне в каменните стени. Крачеше от изток на запад и от север на юг, въпреки че не знаеше коя посока накъде е. Реши, че в подобна ситуация човек трябва да умее да различи истинските знаци от лъжливите. Сънят, че е продавач, беше лъжлив знак. Дървениците също. Добър знак биха могли да бъдат малките червени птички с човешки глави, които бавно да прелитат из залата и да го осветяват със собствената си светлина. Птиците Ба, които бе виждал по египетските стенописи. Нощта напредваше, а птиците Ба не се появяваха. Най-накрая съзря през високия тесен въздушен процеп, че звездите избледняват и ромбоидът от нощно небе над главата му става сивкав. Позволи си глътка бренди. Крайниците му се бяха вдървили, гръбнакът го болеше, беше се вкочанил от студ.

Помощниците на Морган пристигнаха с водачите араби и му помогнаха да излезе на белия свят. За негово учудване денят бе доста напреднал. Качиха го на камилата и бавно се отдалечиха от пирамидата. Небето бе яркосиньо, а каменната грамада на пирамидата — розова. Когато премина покрай големия сфинкс, видя, че по него пъпли цяла сган от хора като насекоми. Висяха по ноктите му, сядаха в дупките по лицето му, кацаха по раменете му и махаха от върха на главата му. Морган се стресна. Светотатстващите бяха в бейзболни униформи. Долу фотографите стояха край триножниците си, пъхнали глави под черните си наметала. „Какво става там, за бога?“ — попита Морган. Водачите му спряха и завикаха към други араби и водачи на камили. Настъпи голяма суматоха. След малко един от помощниците на Морган се върна с обяснението, че това са играчите от нюйоркския бейзболен отбор „Джайънтс“, които спечелили купата и сега са на околосветско пътешествие. „Каква купа?“ — попита Морган. Към него тичаше грозен трътлест човек с раирани панталони до коленете и фланелка също на райета. Тичаше с протегната напред ръка. На главата му стърчеше смешна шапчица. От устата му се подаваше пура. Шпайковете му звънтяха по древната каменна настилка. „Това е капитанът на отбора мистър Макгроу, който иска да ви приветства“ — поясни помощникът на Морган. Без да каже дума, старецът сръга в хълбоците камилата си и прекатурвайки арабския водач, препусна към кораба си.

Не дълго след тези преживелици здравето на Пиърпонт Морган рязко се влоши. Той пожела да се върне обратно в Рим. Но съвсем не беше нещастен, защото разбра, че внезапното му заболяване е именно знакът, който очакваше. Така неотложно трябваше да стъпи отново на суша, че не успя да изучи обичайните погребални ритуали. Срещна се със семейството си в Рим. „Не тъгувайте — каза им той. — Войната ускорява събитията.“ Те не разбраха за какво им говори. Бяха край леглото му, когато почина, съвсем не така неочаквано, на седемдесет и шест годишна възраст.

Малко след смъртта на Морган ерцхерцогът Франц Фердинанд пристигна в Сараево, столицата на Босна, да инспектира войските си. Беше заедно с жена си графиня Софи. Ерцхерцогът държеше в ръка украсения си с пера шлем. Изведнъж се чу страшен гръм, понесоха се писъци и облаци дим. Ерцхерцогът Франц Фердинанд и графиня Софи потънаха в прах. Прахът лепнеше по лицата им, по устата им, по дрехите им. Някой бе хвърлил бомба. Кметът изпадна в ужас. Ерцхерцогът — в бяс. „Денят се провали“ — каза той и като прекрати церемониите, нареди на шофьора си да напуснат Сараево. Пътуваха с открит даймлер. Шофьорът подкара из града, но на един завой сбърка пътя. Спря, премести лоста за заден ход, обърна се, готов да потегли. Случи се така, че колата бе спряла точно пред един млад сръбски патриот от същата банда, която бе организирала бомбения атентат на ерцхерцога. Отчаян от пропуснатата преди малко възможност, сега патриотът скочи на стъпалото на колата, прицели се в ерцхерцога и натисна спусъка на пистолета си. Проехтяха изстрели. Графинята падна в коленете на съпруга си. Струйка кръв бликна от гърлото на ерцхерцога. Чуха се викове. Зелените пера на шлема му почервеняха от кръв. Войници сграбчиха убиеца. Повалиха го на земята. Затътриха го към затвора.

Нюйоркските вестници отбелязаха събитието като обикновена проява на насилие, нещо обичайно за балканските държави. Сигурно малко американци са изпитали състрадание към убития наследник на австро-унгарския престол. Но вълшебникът Хари Худини, който четеше вестника си на закуска, остана потресен като при загубата на близък. Как е възможно, говореше той сам на себе си, как е възможно! Видя пред очите си намръщения и флегматичен ерцхерцог, който го гледаше изпод прилепналата си ниско подстригана коса. Струваше му се чудовищно, че може така лесно да се унищожи човек, който въплъщава силата и блясъка на цяла една империя.

Същия този ден Худини трябваше да представи на открито един от най-грандиозните си номера. Затова не беше в състояние да посвети мислите си изцяло на смъртта на ерцхерцога, както би постъпил при друг случай. Излезе от къщи, спря едно такси и пристигна на Таймс Скуеър. Там, час и половина по-късно, пред очите на хилядна публика Худини бе пъхнат в усмирителна риза, вързан със стоманена тел за глезените и издигнат нагоре с краката чак до половината на небостъргача насред площада. При всяко завъртане на макарата от покрива той се извисяваше с няколко стъпки, като застрашително се поклащаше от вятъра. Тълпата ревеше от възторг. Денят беше приятен и топъл, небето се синееше. Колкото по-високо се издигаше Худини, толкова по-неясно долавяше шума от улицата. Виждаше наопаки собственото си име, изписано върху брезентовия купол на театър „Палас“, пет пресечки в северна посока. Автомобили нервно писукаха с клаксоните си, трамваи се трупаха един след друг на площада, техните ватмани — зазяпани в зрелището. Конни полицаи надуваха свирките си. Всичко беше обърнато наопаки — автомобили, хора, тротоари, конна полиция, сгради. В краката му бе небето. Худини се издигна покрай бейзболното табло, окачено на калкана на небостъргача. Пое дълбоко дъх и намери успокоение в опасността, което след дълги години физическа тренировка за него не бе невъзможно. Беше наредил на асистентите си да го вдигнат на височина поне дванайсет етажа от нивото на улицата, наистина немалка височина, но не чак толкова голяма, че да не вижда ясно какво става долу. Планът му беше да се измъкне от усмирителната риза, да я хвърли встрани, да направи салто като въздушен акробат и да сграбчи металното въже, закачено за веригата около глезените му. После да се изправи, да стъпи върху извивката на голямата кука и спускайки се надолу, да размаха ръце към ликуващата тълпа. Напоследък Худини се чувстваше по-уверен в себе си. Скръбта по майка му, страхът, че може да изгуби почитателите на изкуството си, подозрението, че животът му е безсмислен, а постиженията му — смешни, тези всекидневни грижи, изглежда, сега по-лесно понасяше. Вероятно за това му помагаше новото му занимание — да изобличава навсякъде спиритическото шарлатанство. Воден от своята любов към свещената си майка, той прекъсваше сеанси, разкриваше измамните действия на медиумите, излагаше на презрението на тълпата уловките и примамките на шарлатаните, които заблуждаваха невинните и лековерни хорица. При всеки сеанс предлагаше по десет хиляди долара на медиума, за да демонстрира нещо, което той, Худини, не би могъл да повтори с помощта на механични средства. На печата и на публиката им допадаше този нов елемент от неговата дейност, но това не беше съществено. Сякаш сега, след смъртта на майка му, небето трябваше да се защитава. След цялата тази подготовка той усещаше, че скоро ще започне да различава очертанията на мястото, където тя сега живее. Частните му детективи посещаваха салоните за окултизъм във всеки град, където изнасяше представления. Самият той се появяваше на сеансите, предрешен като вдовица с посребрени коси и воалетка. Насочваше електрическото си фенерче към тънката жица, която караше масичката да се повдига. Разкъсваше покривалото, под което се криеше грамофонът, сграбчваше за врата притаилите се зад паравана асистенти. После с драматичен жест отхвърляше перуката с къдрава сива коса и съобщаваше кой е. Увеличи броя на съдебните дела с няколко десетки.

Худини усети, че е издигнат на определената от него височина. Вятърът тук бе по-силен. Усети, че почва да се върти. Погледна към небостъргача на Таймс Скуеър, после към Бродуей и Седмо авеню. „Ей, Худини — извика един глас, — ще те вземат дяволите!“ Вятърът го извърна към сградата. От дванайсетия етаж му се хилеше един човек. „Да те вземат тебе!“ — отговори фокусникът. Можеше да се освободи от усмирителната риза за по-малко от минута. Но направеше ли го твърде бързо, хората нямаше да повярват, че всичко е законно и справедливо. Затова отдели повече време. Даваше вид, че се мъчи. Чу ахканията от улицата, когато желязното въже рязко се дръпна и завъртя. В следния миг цялата му горна половина заедно с главата се омота в ризата. Плътната й материя не пропускаше светлина. Спря за един миг. Висеше надолу с главата над Бродуей, годината бе 1914, убийството на ерцхерцога Франц Фердинанд бе оповестено. Точно в този момент един образ изплува в съзнанието му. Образът на едно малко момче, което се оглеждаше в лъщящата гривна на фара на един автомобил.

За това странно събитие научаваме от личните непубликувани дневници на фокусника. Кариерата на Хари Худини в „шоубизнеса“ го предразполагаше към преувеличение, така че не бива да отстъпваме от собственото си мнение, когато преценяваме твърдението му, че тази била единствената истински мистическа случка в живота му. Така или иначе в семейните архиви се пази визитната картичка на мистър Худини, изпратена само седмица след тоя ден, с която известява, че се готви да ги посети. Но в къщи нямаше никого, за да го посрещне. По това време семейството бе започнало да се разпада. Майката, момчето и черното дете, което бе кръстено Коулхаус Уокър, пътуваха из щата с един пакард. Шофираше Майката. Минаха през Хау Кевърнз и крайната цел на лятната им обиколка бе Праутс Нек по крайбрежието на щата Мейн, където художникът Уинслоу Хоумър прекара последните години от живота си. Майката и Бащата вече бяха в много хладни отношения, а смъртта на Малкия брат в Мексико допринесе още повече за почти пълната им раздяла. Дядото не дочака зимата и сега почиваше в гробището на Първа независима църква в Ню Рошел. Бащата бе във Вашингтон, Колумбия. След като се завърна във фабриката си, той откри едно чекмедже, пълно догоре с техническа документация — отплатата на Малкия брат, за която той тайнствено бе намекнал при последния им разговор в библиотеката на Морган. За година и половина, преди да емигрира, Малкият брат бе изобретил седемнайсет вида артилерийско снаряжение, някои от тях толкова модерни, че Съединените щати ги приложиха чак във Втората световна война. Между тях бяха безоткатен гранатомет, пехотни мини, възпламеняващи се при най-малък натиск, дълбочинни заряди, направлявани от звук, уред за нощно мерене, чувствителен към инфрачервена светлина, трасиращи снаряди, автоматични пушки, лека картечница, осколочни гранати, нитроглицерин в пластична маса и преносими огнепръскачки. Бащата замина за Вашингтон, за да уреди приемането на някои от тези оръжия, и там се запозна с висши офицери от армията и флотата на САЩ. Дали заради изпробването на моделите, за търговски преговори и договори, за срещи в Конгреса и за най-различни други скъпо струващи контакти като обеди, вечери и забавления, но Бащата трябваше да си наеме апартамент в хотел „Хей Адамз“. За да не мисли за личното си нещастие, той страстно се нахвърли на работата, както никога досега. Когато избухна европейската война, той бе един от тия, които се бояха от липсата на боен дух у президента Удроу Уилсън — започна да настоява открито за привеждане на силите в пълна бойна готовност още преди това да стане официално становище на правителството. Правителствата на други страни проявиха огромен интерес към чудовищните творения на гения на Малкия брат и съблюдавайки съвета на сътрудници от Държавния департамент, Бащата склони да разкрие и размени някои за сметка на други. Към германците беше доста суров, към англичаните дружески настроен и отстъпчив. Вероятно е предугаждал окончателното присъединяване на американските симпатии към силите на съюзниците, станало официално през 1917 година, но чиято неизбежност беше ясна още през 1915, когато британският пътнически лайнер „Лузитания“ бе торпилиран от една подводница край южните брегове на Ирландия. „Лузитания“, регистриран като въоръжен търговски кораб, тайно пренасяше летливи военни материали в трюмовете си. Двеста души — мъже, жени и деца, повечето от тях американци, загинаха; сред тях беше и Бащата, който пътуваше за Лондон с първите пратки за британското военно министерство и адмиралтейството от гранати, дълбочинни заряди и нитроглицерин в пластична маса, които несъмнено бяха допринесли за чудовищната детонация на кораба, предшестваща бързото му потъване.

Горкият, това беше последното му пътешествие на изследовател. Пристига на новото място, косата му щръкнала от учудване, устните и очите му онемели. Загребва с крак пясък, коленичва и протяга ръце в пантомимично ликуване; емигрантът, пристигнал завинаги край бреговете на своето Аз.

Майката носѝ траур цяла година. Към края на траура й Тате, който окончателно се увери, че жена му е починала, поиска ръката й. Каза й, разбира се, че не е барон, а евреин социалист от Латвия. Майката прие предложението му без колебание. Тя го обожаваше, бе щастлива, когато са заедно. Взаимно се възхищаваха от характерите си. Сключиха тържествено граждански брак в Ню Йорк. Чувстваха се щастливи. Техният съюз бе благословен, макар и без потомство. Тате спечели добри пари от серийните филми с военна тематика: „Площадката на тайната полиция“ и „Сянката на подводницата“. Но големият му успех тепърва предстоеше. Намериха наематели за къщата в Ню Рошел и се преселиха в Калифорния. Живееха в просторна бяла къща с гипсова мазилка, със сводести прозорци и оранжев керемиден покрив. По тротоара се издигаха палмови дървета, а пред къщата имаше лехи с яркочервени цветя. Едно утро Тате надникна от прозореца на кабинета си и видя трите дечица на поляната. На тротоара зад тях имаше детско велосипедче на три колела. Те си приказваха и се грееха на слънцето. Дъщеря му с черните коси, доведеният му син с русокосата главица и черното дете, за което бе поел законна отговорност. Група деца, приятелчета помежду си — бяло и черно, слабо и пълно, бедно и богато, всякакви видове малки пакостници с весели приключения из квартала, тайфа дрипльовци като всички нас, банда, която изпада в беда и се измъква успешно. Не един, а няколко филма се родиха от идеята, която му хрумна оная сутрин.

А ерата на рагтайма бе вече отминала със задъхания пулс на мотор, сякаш бе само една музикална фраза под пръстите на пианист. Ние се бихме и спечелихме във войната. Анархистката Ема Гоулдман бе депортирана. Красивата и страстна Ивлин Незбит загуби чара си и потъна в неизвестност. Хари К. Тоу, издействал освобождението си от приюта за душевноболни, всяка година отиваше в Нюпорт да наблюдава парада в Деня на примирието^[1].