Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (19)

19

Въпреки постиженията си Форд не се издигна до върха на пирамидата на бизнеса. Това високо място се заемаше от един-единствен човек.

Канторите на компанията на Дж. П. Морган се намираха на Уолстрийт 23. Една сутрин крупният финансист пристигна на работа, облечен в тъмносин костюм, черно пардесю с яка от агнешка кожа и цилиндър. Предпочиташе винаги излезлия от мода стил. Когато слизаше от лимузината, наметката, с която седеше в колата, падна и се уви около краката му. Един от неколцината банкови служители, втурнали се да го посрещнат, размота наметката и я окачи на специална кука от вътрешната страна на вратата. Шофьорът го отрупа с благодарности. Кой знае как тръбата, през която се разговаряше с шофьора, се бе откачила и друг банков служител я закрепи. В това време Морган бе вече влязъл в сградата и съветници, помощници, че дори и някои клиенти на фирмата закръжиха наоколо му като и птици. Морган носеше бастун със златна топка. Бе влязъл вече в седемдесет и петата година от своя живот — едър човек, висок повече от метър и осемдесет, с голяма глава и оредяла бяла коса, бели мустаци и студени фанатични очи, така близко разположени едно до друго, сякаш за да подскажат патологичното във волята му. Приемайки раболепните умилквания на своите подчинени, той влезе в кабинета си — скромна стая с остъклени стени в централното хале на банката, където всички го виждаха и той виждаше всички. Помогнаха му да си свали палтото и шапката. Носеше свободна колосана яка и широка вратовръзка. Седна зад бюрото си и без да обръща внимание на влоговите сметки — първото нещо, към което обикновено поглеждаше, каза на помощниците си: „Искам да се видя с оня тенекеджия. Как му беше името? Автомобилният механик. Форд.“

Беше доловил в постиженията на Форд такава жажда за ред, каквато бе и неговата. Това бе първият знак от толкова време насам, който подсказваше, че може би не е единствен на тая планета. Пиърпонт Морган беше оня класически герой на Америка, който, роден в баснословно богатство, с упорит труд и безскрупулност успя да умножи милионите на фамилията си до безчетни величини. Държеше 741 директорски поста и 112 корпорации. Веднъж предостави заем на правителството на Съединените щати, за да го спаси от банкрут. Сам прекрати паниката в 1907 година, като уреди вноса на сто милиона долара в златни кюлчета. Със своите частни влакове или яхти бе прекосил всички граници и навсякъде в света се чувстваше като у дома си. Той бе кралят на невидимата многонационална империя на капитала, чийто суверенитет бе гарантиран навсякъде. Владееше ресурси, които биха разорили кралските богатства, но той бе реформатор, който оставяше на президенти и крале техните територии, а поемаше ръководството на железопътните им линии, корабоплаването, банките, тръстовете, индустрията и битовите услуги. Години наред се бе обграждал с приятели и познати и тайно изследваше ония им лични качества, които биха ги издали, че хранят към него по-малко уважение, отколкото в действителност показват. Неизменно оставаше разочарован. Навсякъде мъжете му се подчиняваха, а жените се опозоряваха. Той познаваше както никой друг студените и пусти измерения на безграничния успех. Най-обикновени прояви на неговата интелигентност и инстинкт през последните петдесет години го направиха изтъкнат деец в международните отношения и той мислеше, че това не говори особено добре за човечеството. Само едно нещо все още напомняше на Пиърпонт Морган за човешкия му произход: това бе хроническото кожно заболяване, обсебило целия му нос, който сега приличаше на оня гигантски сорт ягоди, удостоен с множество награди, отглеждан в Калифорния от чудодееца в градинарството Лутър Бърбенк. Това нещастие бе сполетяло Морган още в младежките му години. Колкото по̀ остаряваше и по-богат ставаше, толкова повече растеше носът му. Беше се научил да смразява с поглед хора, които се заглеждат в носа му, но всеки ден от своя живот, щом станеше, той го разглеждаше внимателно в огледалото и макар да го намираше за отвратителен, изпитваше някакво необяснимо задоволство. Струваше му се, че винаги когато постигне нова придобивка, извърши успешно някоя финансова операция или пък поеме ръководство над нов клон от индустрията, на носа му разцъфва ново яркочервено петно. Любимото му литературно произведение бе разказът „Белег по рождение“ на Натаниъл Хоторн — за една изключително красива жена, чието обаяние би било съвършено, ако не бил един малък белег на бузата й. Съпругът й, учен естественик, я накарал да пие някакво лекарство, за да се отърве от това свое несъвършенство, и белегът наистина изчезнал; но когато и последните му бегли очертания взели да се губят от кожата й, тя издъхнала. Морган вярваше, че обезформянето на чудовищния му нос е божи знак, доказателство за неговата смъртност. Това бе най-силното доказателство, което притежаваше.

Веднъж, преди години, покани на вечеря в своята резиденция на Медисън авеню дванадесетимата най-могъщи хора на Америка, освен него. Мислеше, че събрана наедно, енергията на техните мозъци би огънала стените на дома му. Рокфелер го смая с вестта, че страда от хронически запек и мисли повечето в тоалетната. Карнеги дремеше над своето бренди. Харимън изтърсваше глупост след глупост. Събран в тая зала, елитът на американския бизнес не можа да измисли какво да си каже. Как го отвращаваха те! Как потръпваше сърцето му! Той долови с мозъка си наелектризираните ветрове на една празна вселена. Нареди прислугата да окичи с лаврови венци всяко теме. Без изключение дузината най-силни на Америка приличаха на конски задници. Но помпозността, която растеше заедно с богатствата им, ги караше да смятат, че тези смешни лозови клечки имат свой смисъл. На нито една от жените им не й мина през ума да се изсмее. Вещици. Седяха върху огромните си драпирани задници, с провиснали под деколтетата им гърди. Нито капка ум в главите им. Никакъв блясък в очите. Те бяха верни съпруги на велики мъже и усилното катерене по пътя на бурните успехи бе изсмукало всичката жизненост от плътта им. Без да показва чувствата си, Морган се прикри зад своята свирепа и непроницаема маска. Повикаха фотограф да направи снимки. Блесна светкавица — тържественият миг бе увековечен.

Избяга в Европа на борда на „Океаник“ на компанията „Бяла звезда“. Той бе обединил компаниите „Бяла звезда“, „Червена звезда“, „Американска“, „Доминиканска“, „Атлантически транспорт“ и „Лейлънд“ в една, наброяваща общо 120 океански парахода. Ненавиждаше конкуренцията по море не по-малко, отколкото конкуренцията по суша. Стоеше нощно време до перилата на палубата, слушаше грохота на морето, усещаше го как се издува, но не го виждаше. И морето, и небето бяха черни и не се различаваха. Някаква птица, нещо като чайка, се появи от чернотата на нощта и кацна на парапета недалеч от него. Може би привлечена от неговия нос. „Аз нямам равни на себе си“ — каза Морган на птицата. Това, изглежда, бе неоспорима истина. Сякаш от ластична прашка се бе изхвърлил отвъд стойностната система на тоя свят. Факт, който го натоварваше със страшната отговорност да поддържа илюзията на другите хора. За своето Епископално братство строеше катедралата „Свети Йоан Златоуст“ на 110-а улица в Ню Йорк. За съпругата си и порасналите си вече деца продължаваше да поддържа образа на семейна бездушност. А заради авторитета на страната си живееше в най-величествения възможен стил, вечеряше с крале, купуваше произведения на изкуството от Рим и Париж или общуваше с красиви компаньонки в Екс ле Бен.

Морган спазваше принципите си. Прекарваше по шест месеца всяка година в Европа, като се придвижваше царствено от страна в страна. Трюмовете на корабите му бяха пълни с картини, редки ръкописи, първи издания, нефрит, бронзови статуи, автографи, гоблени, кристали. Взираше се в очите на бюргерите на Рембранд и на прелатите на Греко, сякаш търсеше нови царства на истината, пред които да застане на колене. Прокарваше пръсти по илюстрираните текстове на редки библии от Средновековието, сякаш за да обере прахта от божия град. Смяташе, че ако съществува нещо повече от това, което знае, то се крие в миналото, а не в настоящето, в чиято пълна гибел бе напълно уверен. Той беше настоящето. Наемаше специалисти да му търсят редки произведения на изкуството и учени да го просвещават в древните цивилизации. Газеше по фламандски гоблен. Ръцете му галеха римски скулптури. Крачеше из Акропола и подритваше откъртени отломки. Отчаяните му изследвания се спираха неизбежно на цивилизацията на Древния Египет, която учеше, че вселената е непроменяема и че след смъртта настъпва възобновление на живота. Това го смайваше. Животът му прие нов курс. Субсидира археологическа експедиция на Метрополитънския музей в Египет. Следеше откриването на всяка нова стела от сухите пясъци, на канонически съдове или амулети. Замина за долината на Нил, където слънцето никога не пропуска да изгрее, нито пък реката да наводни бреговете си. Изучаваше йероглифите. Една вечер напусна хотела си в Кайро и измина седем мили със специално превозно средство до Голямата пирамида. Там под бледосинкавата лунна светлина един местен водач му разказа за великата мъдрост, приписвана на Озирис: че съществува на земята свещено племе от герои, издънка на боговете, които се раждат във всяка епоха, за да помагат на човечеството. Тази идея го смая. Колкото повече мислеше за това, толкова по-осезателно го усещаше. След завръщането си в Америка започна да мисли за Хенри Форд. Не се самозаблуждаваше, че Форд е джентълмен. За него той беше един хитър провинциалист, прост като дърво. Но му се струваше, че в начина, по който Форд използва хората, се крие някакво фараонско начало. И не само това: беше изучавал снимки на автомобилния фабрикант и откри изумителна прилика между него и Сети I, бащата на великия Рамзес, най-добре съхранената мумия, извадена от некропола в Тива в Долината на царете.