Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (33)

33

А какво лято беше! Всяка сутрин Майката дръпваше белите завеси, отваряше остъклените врати на своята стая и гледаше как слънцето бавно изгрява от морето. Чайките докосваха с криле гребените на вълните и важно се разхождаха по брега. Слънцето изглаждаше резките по пясъка, сякаш безбройните песъчинки сами се разместваха и изравняваха; когато в съседната стая Бащата се размърдваше, небето вече бе ясносиньо, плажът побеляваше и първите летовници се появяваха край бялата пяна на прибоя, опитвайки водата с върха на пръстите си.

Закусваха в хотела на маси, покрити с бели колосани покривки. Сервираха им с прибори от сребро. Обедът им се състоеше от половин грейпфрут, омлет и топли хлебчета, риба на скара, резенчета шунка, салам, най-разнообразни сладка, поднасяни с мънички лъжички, кафе и чай. През цялото време океанският бриз издуваше завесите, а солените им къдри трептяха край високите тавани. Момчето просто нямаше търпение час по-скоро да се нахрани и да изтича навън. След първите дни му позволиха да поиска извинение и да излезе, като го наблюдаваха от масата си как тича надолу по белите стъпала на верандата с обувки в ръка. С някои от гостите си кимваха за поздрав — това най-накрая водеше до разговори, в които невинното любопитство, породено от нечия външност или облекло, биваше задоволявано. Те бяха спокойни. Знаеха, че имат представителен и заможен вид. Майката си купи красиви летни тоалети от крайбрежните магазини. Предпочиташе белите и жълтите тонове, а в непринудената атмосфера на ранните следобеди се отказваше от шапката и носеше само слънчобран. Лицето й се къпеше в мека златиста светлина.

Обикновено следобед, когато ветрецът стихваше, а жегата ставаше непоносима, отиваха да поплуват. Банският костюм на Майката бе скромен, но трябваше да минат няколко дни, за да се почувства удобно в него. Беше черен, разбира се, с поличка и панталони, които се спускаха под коляното, и с плувни обувки. Но прасците й бяха оголени, вратът й също, почти до корсажа. Тя настояваше да се отдалечават на неколкостотин метра от плуващите наоколо. Разполагаха се под чадър, върху който беше отпечатано с оранжево името на хотела. Чернокожата прислужница седеше на сламен стол няколко метра встрани. Момчето и черното детенце изучаваха мъничките рачета, които се заравяха в мокрия пясък, оставяйки след себе си диря от пяна. Банският костюм на Бащата беше цял, без ръкави, на сини и бели напречни райета, а бедрата му изглеждаха като цилиндри. На Майката й беше противно да вижда изпъкналите очертания на неговата мъжественост, когато излизаше с този костюм от водата. Бащата обичаше да плува. Лягаше по гръб отвъд крайбрежните вълни и изхвърляше нагоре струйки вода като кит. Излизаше, олюлявайки се от вълните, усмихнат, косата му сплесната, от брадата му капеше вода, а костюмът му — неприлично прилепнал по тялото; изведнаж я полазваха тръпки на отвращение, толкова краткотрайни, че дори не успяваше да ги анализира. След къпането всеки се оттегляше да си почине. Тя с облекчение сваляше мокрия си костюм, който бе потопила само за няколко мига в пяната на прибоя, и изтриваше с гъба солта от тялото си. Беше толкова бяла, че плажът бе опасен за нея. И все пак освежена от фрикцията, напудрена и наметната с лек пеньоар, тя чувстваше слънцето в себе си, усещаше го как пълзи в кръвта й и как запалва в нея, както палеше и в морето, милиони факли с диамантени отблясъци. Скоро Бащата превърна „след къпането“ във време за любов. Бе готов да излива своята сласт всеки ден, ако го допуснеше до себе си. Тя мълчаливо негодуваше срещу натрапването, не както преди години, но с някакво вътрешно отвращение, с някакви тръпки по кожата си. Често мислеше за Бащата. Събитията след завръщането му от Арктика, реакцията му към тях бяха разбили вярата й в него. Спорът му с брат й все още кънтеше в ушите й. А понякога, дни наред, тя го обичаше както преди, убедена, че бракът им е сполучлив, устойчив, непоклатим като нещо, дадено от бога. Тя винаги интуитивно бе предусещала друго бъдеще за тях, сякаш животът, който водеха, бе подготвителна фаза, след което производителят на знамена и фойерверки и съпругата му ще се издигнат над сегашното си съществуване и ще започнат съвършен живот. Не знаеше в какво ще се изразява той, никога не бе знаела. Но сега престана да живее с това очакване. По време на отсъствието му, когато трябваше да взема известни решения във връзка с бизнеса, цялата тайнствена сила на мечтите й се разби и тя видя живота в мрачните му, невъзвишени страни. Без да се надява, че ще бъде все така красива и желана до края на живота си, тя взе да проумява, че преди, когато Бащата я ухажваше, той й се струваше въплъщение на необятните възможности на любовта, а сега бе вече стар и скучен, оглупял — може би от пътуванията и от работата си — и все повече и повече показваше пределните граници, които бе достигнал и никога нямаше да надхвърли.

И все пак в Атлантик Сити беше щастлива. Тук детето на Сара бе на сигурно място. За първи път след смъртта й можеше да мисли за нея, без да плаче. Чувстваше се приятно сред обществото, в ресторанта на хотела, вечер на верандата или на разходките по дъсчената алея към павилионите, кейовете или магазините. Понякога си наемаха стол, в който сядаха с Бащата, и един носач бавно ги буташе отзад. Те лениво разглеждаха другите хора, седящи в столове, бутани в противоположна посока, или крадешком хвърляха поглед към онези, които ги задминаваха. Бащата кривеше настрани сламената си шапка. Столовете бяха от тръстика с брезентов сенник, от който висяха ресни, и страшно й напомняха на старите двуместни автомобили от нейното детство. Двете странични колела бяха големи като на велосипедите. Малкото предно колело се въртеше на всички страни и понякога скрибуцаше. Синът й обожаваше тия столове. Можеше да се наемат и без човек, което най-много му харесваше, защото тогава той буташе стола с майка си и баща си и го направляваше накъдето си ще, с каквато скорост си ще, без те да го напътстват. Големите хотели се издигаха зад дъсчената плажна алея един до друг, брезентовите им навеси плющяха от морския ветрец, а по безупречно боядисаните им веранди се виждаха подредените люлеещи се столове и бели камъшитени кресла. Морски знамена се вееха по куполите им, а вечер се осветяваха от множество силни крушки, нанизани като перли по края на покривите.

Една вечер те спряха пред един павилион, където негърски духов оркестър свиреше раг. Майката не знаеше коя точно мелодия, но си спомни как музиката се лееше от пианото в нейния дом изпод ръцете на Коулхаус Уокър. Без да забравя трагедията, дни наред тя живееше с облекчение, сякаш непрестанният бриз в този крайморски курорт отвяваше надалеч всички мрачни мисли още щом като се появяха. Тя се предаде сега изцяло на музиката, която й напомни също и за Малкия брат. В миг любовта към него я заля като вълна от горещо възхищение. Даде си сметка, че го бе забравила. Неговият изпит, мрачен и непокорен образ се стрелна в съзнанието й, този път с малко укорителен и недоволен израз. По същия начин, както я гледаше вечерта на масата, когато Бащата си почистваше пистолета. Главата й се замая, тя се вторачи в светлините на павилиона, където музикантите, облечени в червено-сини униформи, надуваха невъзмутимо своите лъскави корнети и тромпети, туби и саксофони. Стори й се, че под спретнатата фуражка на всеки съзира спокойното лице на Коулхаус.

След тая вечер радостта на Майката край морския бряг леко помръкна. Замисляше се за всеки идващ ден. Опита се да си наложи повече ведрост и спокойствие. Беше нежна и любяща към своя син, към мъжа си, към осакателия си баща, към чернокожата прислужница и най-вече към все още некръстеното красиво дете на Сара, което тук видимо заякваше и растеше. Започна да забелязва интереса, с който я наблюдаваха разни гости на хотела. Те витаеха в периферията на съзнанието й в очакване на малко внимание от нейна страна. Бе готова да ги дари с това само за да ангажира мисълта си. В хотела живееха няколко високопоставени личности от Европа. Единият бе германски военен аташе, който носеше монокъл и винаги я поздравяваше с дискретна галантност. Беше висок, късо подстриган и пристигаше на обяд в парадната си бяла униформа и черна папийонка. Правеше цял спектакъл, като поръчваше разни видове вина и после ги отказваше. В компанията му нямаше жени, а само трима-четирима мъже с по-грубоват изглед и явно по-нискостоящи по ранг. Бащата каза, че това е някой си капитан Фон Папен, инженер. Виждаха го всеки ден, като се разхождаше по плажа, разгъваше карти, сочеше към морето и обясняваше нещо на своите придружители. Обикновено в тия моменти се случваше някакво малко корабче бавно да прекосява хоризонта. „Това ще да е някакво инженерно проучване — казваше Бащата, изтегнат на пясъка с лице към слънцето. — Не мога да си представя с какво южното крайбрежие на Джърси интересува германците.“ Но Бащата нямаше и понятие за начина, по който тоя човек гледаше жена му. На Майката това й доставяше удоволствие. Още от първия бегъл поглед, който му хвърли, тя долови, че офицерът има към нея само най-похотливи намерения, които личаха от дързостта, с която я наблюдаваше зад монокъла. Реши да не му обръща внимание.

Имаше и една възрастна двойка французи, с които тя свикна да си разменя любезности; със смях си припомняше своя училищен френски, а те щедро хвалеха произношението й. Появяваха се на слънцето, увити като пашкули в разни ленени и прозрачни газени материи и с нахлупени широкополи панамени шапки. Понякога носеха и слънчобрани. Лицето на мъжа, който бе по-нисък от съпругата си и възпълен, бе покрито с морави жилички. Имаше очила с дебели стъкла. Месестата част на ушите му беше огромна и висеше надолу. Носеше винаги мрежа за пеперуди и буркан с коркова запушалка, а тя — кошница с храна, но толкова тежка, че чак я караше да се привежда. Всяка сутрин тя се мъкнеше с усилия след него по дюните и двамата изчезваха в далечната мараня, където нямаше хотели, ни дъсчена плажна алея, само чайки и тъмнокръстки и малко тревичка по дюните, където се криеха пърхащите крилца, за които той мечтаеше. Беше пенсиониран учител по история от Лион.

Майката се опита да събуди у Дядото интерес към френското семейство на базата на академичното им образование. Но старецът не искаше и да чуе. Бе напълно погълнат от собственото си страдание и страшно раздразнителен, за да се впусне в културен разговор. Той отблъскваше всички развлечения, които тя му измисляше, освен едно-единствено — всекидневна разходка по плажната алея с подвижния стол, в който можеше да седи и да го бутат, без да личи, че е инвалид. Но на скута си винаги държеше бастун и ако потокът от минувачи не се движеше достатъчно бързо според него, той вдигаше бастуна, разбутваше като с остен мъже и жени, а те се обръщаха и с възмущение го изглеждаха, докато отминаваше край тях.

Разбира се, имаше и други гости в хотела, които не бяха европейци: гигантски борсов посредник от Ню Йорк с грамадна съпруга и три масивни деца, които не продумваха дума, докато се хранеха; няколко семейства от Филаделфия, които лесно се отличаваха по носовия си говор. Майката обаче откри, че хората, които й правят впечатление, неизменно са чужденци. Макар и не чак толкова многобройни, те сякаш излъчваха повече жизненост от нейните сънародници. Най-очарователен от всички бе един дребен подвижен човек, който носеше дълъг брич за езда, бяла копринена риза, разтворена на врата, и плоска ленена шапка отгоре с копче. Беше жив, енергичен човек, очите му се стрелкаха на всички страни като на дете, което се страхува да не пропусне нищо. На верижка около врата си носеше четвъртито стъкло в металическа рамка, което често вдигаше до лицето си, сякаш за да запечата в съзнанието си фотографията на това, което бе привлякло вниманието му. В едно облачно утро това стъкло се насочи към Майката, която се случи на верандата в хотела. Хванат намясто, той се приближи към нея и със силен чуждестранен акцент започна многословно да се извинява. Той бил, както каза, барон Ашкенази. Работел в киностудията и четвъртитото стъкло било професионален инструмент, от който той не бил в състояние да се отдели дори през ваканцията. Засмя се глуповато, а Майката остана очарована. Имаше лъскави черни коси, а ръцете му бяха фини и малки. После тя отново го видя, отдалече, като подскачаше и си играеше с едно дете на брега, вдигаше от земята разни неща, тичаше насам-натам и насочваше странното си четвъртито стъкло. Слънцето грееше в гърба му и тя виждаше само един силует, но дори от това разстояние веднага разпозна енергичната му фигура и се усмихна.

Барон Ашкенази бе първият, който седна на масата при Майката и Бащата. Дойде с едно красиво момиченце, което представи за своя дъщеря. Тя бе необикновено чаровна, почти на същата възраст като момчето. Майката веднага взе да се надява, че могат да станат приятели. Разбира се, те само седяха, не продумваха ни дума, дори не се поглеждаха. Малката бе забележително създание с много тъмни очи, гъста черна коса като на баща си и матов тен. Беше облечена в чудесна бяла дантелена рокличка с копринен корсаж, оформен по едва загатващата се извивка на гърдичките й. Бащата не сваляше очи от момиченцето. По време на обяда тя не каза нищо, дори не се усмихна. Но скоро дойде и обяснението — всъщност след аперитива. Баронът протегна ръка, докосна дъщеря си и с понижен глас обясни, че майка й починала преди няколко години, но не уточни от какво. Той не се оженил повторно. Миг след това отново стана предишният поривист и темпераментен човек. Говореше непрестанно на своя европейски акцент, неуместно употребяваше думи, сам се улавяше и се надсмиваше над себе си. Животът го възбуждаше. Живееше със собствените си чувства и вълнения и обичаше да ги споделя: говореше и за вкуса на виното, и за пламъка на многобройните свещи в кристалните полилеи. Неговият прост, естествен възторг от всичко се оказа заразителен и скоро по лицата на Майката и Бащата грейнаха усмивки. Те се въодушевиха. Беше безкрайно приятно да възприемаш света, както го възприемаше баронът, готов да откликне на всеки миг. Издигаше високо своето четвъртито стъкло, насочваше го към Майката и Бащата, към двете деца, към келнера, към отдалечения ъгъл на столовата, към пианиста и цигуларя, които свиреха на малкия подиум, украсен със саксии с палми. „В киното — каза той — гледаме какво се появява тук. Животът блести на рамкирания екран, като че ли иде от дълбините на съзнанието ни. Велика работа е киното. Хората искат да знаят какво става с тях. Срещу няколко монети те сядат и гледат как самите те се движат, тичат, карат автомобили, бият се и, простете ми, как се прегръщат. То е особено важно за тази страна, където всички са още новаци. Нещата трябва да се правят с разбиране.“ Баронът вдигна чашата си. Огледа виното и отпи. „Вие, предполагам, сте гледали «Първата му грешка». Не? «Невинността на една дъщеря». Не?“ Той се засмя. „Не се притеснявайте! Това са първите ми два сценария. В една част. Направих ги за по-малко от петстотин долара, а всеки ми донесе печалба от десет хиляди долара. Да — каза той със смях, — истина е!“ Бащата се закашля и целият почервеня при споменаването на конкретни суми. Тълкувайки погрешно смущението му, баронът настоятелно взе да му обяснява, че печалбата е добра, без да е нещо изключително. По това време филмовата индустрия процъфтяваше и всеки можеше да направи пари в нея. „Сега вече — каза баронът — сключих договор с «Пате» за сценарий в петнайсет части! Всяка част ще се прожектира по една седмица в продължение на петнайсет седмици и публиката ще идва, за да разбере какво става по-нататък.“ С дяволит поглед той измъкна от джоба си лъскава монета и я подхвърли във въздуха. Тя стигна почти до тавана. Всички я наблюдаваха. Той я улови и със силен плясък я лепна на масата. Сребърните прибори подскочиха. Водата в чашите се разклати. Той вдигна длан и откри една от новите петцентови монети, наричана „Бъфалоу никъл“^[1]. Бащата не можеше да проумее защо върши всичко това. „Сега вече си имам и име — с въодушевление продължи баронът. — Аз съм компания за игрални филми «Бъфалоу никъл»!“

Докато баронът говореше, Майката погледна към двете деца, които седяха едно до друго на отсрещната страна на масата. Заинтригува я идеята да види през обектив това, което виждаха очите й в момента. Тя съедини двамата в съзнанието си, сякаш гледаше през онова необикновено стъкло. Косата на сина й бе причесана назад специално за случая, носеше голяма бяла яка над костюмчето си и богато надиплена връзка. Сините му очи, изпъстрени с жълти и зелени точици, гледаха към нея. Красивото създание до него трябваше да прибави само един воал към своята рокличка от дантела и коприна. Момиченцето вдигна поглед и очите му удържаха на втренчения взор на Майката с една прямота, която граничеше с предизвикателство. Майката си ги представи като младоженци от някаква училищна пиеска, също като в сватбата на Том Палечко.