Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (22)

22

Малкият брат отново започна пътешествията си до Ню Йорк. Работеше над чертожната си маса в следобедните часове, а после хващаше вечерния влак за Ню Йорк. Беше се сприятелил с няколко артилерийски офицери на служба във военния арсенал на Лексингтън авеню и 134-а улица. Оплакваха се от пушките си тип „Спрингфийлд“. Показваха му своите лични оръжия и ръчни бомби. Малкият брат веднага разбра, че може да изобрети далеч по-добри оръжия. Пиеше заедно с офицерите. Стана известен на служебните входове на няколко театъра от Бродуей. Стоеше по коридорите заедно с другите, но не така изискан, както някои от по-възрастните мъже, нито пък небрежно-елегантен като възпитаниците на колежите „Принстън“ и „Йейл“. В погледа му се четеше някакво напрегнато очакване, което привличаше вниманието на много жени. Видът му беше винаги сериозен и нещастен и това ги караше да смятат, че е влюбен в тях. Мислеха го за поет.

Заплатата му обаче не стигаше за този живот. Бродуей предлагаше много забавления и всеки, свързан с театъра и заразен от неговото обаяние, изпразваше джобовете си. Той се научи къде да намира жени, които да легнат с него за по-скромна цена. Едно от тия места беше фонтанът „Витезда“ в Сентрал парк. Те се разхождаха две по две, когато времето бе меко и приятно. Дните бяха започнали да наголемяват. В хладните пурпурни залези по големите стъпала на фонтана играеха сенки, водата тъмнееше, а в плочките се отразяваха кафяви и розови цветове. Той се отнасяше с тях сериозно, което им доставяше удоволствие. Винаги беше внимателен и затова те не обръщаха внимание на неговата чудатост. Завеждаше някоя от тях в хотелската си стая, отпускаше се на някой стол със събута обувка в ръка и съвсем забравяше за посетителката си. Или изобщо не се опитваше да прави любов, а само изучаваше интимните й части. Пиеше вино до несвяст. Хранеше се в евтини заведения със стърготини по пода. Посещаваше подземните кръчми на Хелз Китчън, където бохемите купуваха всекиму питие. Разхождаше се нощно време из Манхатън, а очите му жадно оглеждаха минувачите. Зяпаше през прозорците на ресторантите и седеше из фоайетата на хотелите и неспокойният му поглед долавяше отдалече всяко движение и всеки цвят.

Най-накрая откри редакцията на списание „Майка земя“, издавано от Ема Гоулдман. Намираше се в една къща на 113-а улица, в която същевременно отсядаше анархистката, когато биваше в Ню Йорк. Заставаше под уличния фенер и зяпаше в прозорците. И така в продължение на няколко нощи. Най-после отвътре излезе един мъж, слезе по стъпалата и прекоси улицата към мястото, където стоеше той. Беше висок, мъртвешки бледен човек с дълги коси и тясна вратовръзка. „Вечер става хладно — каза той, — влезте вътре, ние нямаме тайни.“ И Малкият брат се остави да го поведат през улицата и нагоре по стълбите.

Оказа се, че в своите бдения той бил погрешно сметнат за полицейски агент. Отнесоха се към него със сдържана ирония. Предложиха му чай. Много хора стояха в апартамента с шапки и палта. После Гоулдман се появи на една врата и веднага насочи вниманието си към него. „Боже мой — каза тя — това не е никакъв полицай.“ Избухна в смях. Сложи си шапка и я закрепи неподвижно с карфици. Той се развълнува, задето тя си го спомни. „Елате с нас!“ — каза тя.

Не след дълго Малкият брат се озова в Профсъюза на медодобивната промишленост, недалеч от Бауърн. Вътре беше задушно, залата преливаше от хора. Имаше и много чужденци. Мъжете даже вътре стояха с шапките си. Беше голямо вонящо събрание, удавено в миризмата на чесън и пот. Свикваше се в подкрепа на мексиканската революция. Той изобщо не знаеше, че в Мексико имало революция. Мъжете размахваха юмруци. Изправяха се по пейките. Оратори един след друг взимаха думата. Някои говореха на чужди езици. Не ги превеждаха. Той не чуваше добре. Доколкото разбираше, мексиканските обезземлени селяни се бяха вдигнали спонтанно на въстание срещу Диас, президент на Мексико през последните трийсет и пет години. Сега имаха нужда от оръжие. От амуниции. Те се спускаха в атаки от хълмовете, нападаха федералните войски и товарните влакове с дървени сопи и мускети, които се пълнят откъм дулото. Замисли се над това. Накрая стана да говори Ема Гоулдман. Беше най-добра от всички оратори. Залата потъна в тишина, когато тя взе да описва сдружените действия на богатите земевладелци и омразния тиранин Диас, потисничеството над безимотните селяни, беднотията и глада, и най-срамното от всичко — присъствието на представители на американския бизнес в националните съвети на мексиканското правителство. Гласът й бе силен. Като въртеше глава и жестикулираше, светлината проблясваше в очилата й. Той си проправи напред път, за да бъде по-близко до нея. Говореше за някой си Емилиано Сапата^[1], обикновен селянин от областта Морело, който станал революционер, защото нямал друг избор. Носел обичайните избелели дрехи на орач, пристегнати на гърдите с патронташи и препасани на кръста с картечна лента. „Другари! — викаше тя. — Това не е чуждоземски костюм. Няма чужди земи. Няма мексикански селяни, няма диктатор Диас. Съществува само една-единствена световна борба, един пламък на свободата, който се опитва да озари омразната тъмнина на живота по цялата планета.“ Овациите бяха оглушителни. Малкият брат нямаше пари. Обърна джобовете си, засрамен, че хората наоколо, макар и да живееха във воняща мизерия, подават шепи дребни монети. Видя, че е застанал точно пред подиума на ораторите. Речите бяха привършили и тя бе заобиколена от колеги и почитатели. Видя я, че се прегръща с един мургав мъж с тъмен костюм, връзка и огромно сомбреро. Тя се извърна и погледът й падна върху оплешивяващия русокос младеж, чиято глава се подаваше точно над трибуната като на обезглавен френски републиканец с опулени, прехласнати нагоре очи. И се засмя.

Той си помисли, че след като събранието свърши, тя ще поговори с него, но устроиха прием на мексиканеца в редакцията на „Майка земя“. Той беше представител на сапатистите. Под панталоните си без маншети носеше ботуши. Не се усмихваше, сърбаше чая и изтриваше с ръка големите си мустаци. Стаите бяха претъпкани с журналисти, художници, поети и жени общественички. Малкият брат не се усещаше, че следва непрекъснато Гоулдман. Имаше голяма нужда от нейното внимание. Но тя бе ужасно заета. Всеки новодошъл трябваше да бъде посрещнат. Представяше гостите един на друг. Обясняваше на разни хора какво трябва да направят, с кого да поговорят, къде да отидат, ситуации, които трябва да изучат или да опишат. Той се почувства невероятен невежа. Ема отиде в кухнята и се залови да украсява една торта. „Моля — каза тя на Малкия брат, — вземете тези чашки и ги занесете на масата в голямата стая.“ Беше й благодарен, че го привлече в своята мрежа от полезни хора. Корици от списанието „Майка земя“ бяха окачени като плакати на всяка стена. Висок мъж с дълга коса наливаше и раздаваше пунша. Същият, който бе поканил Малкия брат от улицата. Имаше вид на неуспял Шекспиров актьор. Ноктите му бяха черни. Колкото наливаше, толкова и пиеше. Поздравяваше хората, като им изпяваше по някоя позната мелодия. Всеки, който се заговореше с него, се разсмиваше. Казваше се Бен Райтман, мъжът, с когото живееше Ема Гоулдман. Нещо не беше в ред с главата му, отгоре имаше обръснато петно. Като забеляза погледа на Малкия брат, той обясни, че бил в Сан Диего, където го намазали с катран и го оваляли в перушина. Ема отишла там да държи реч. Той й бил като менажер, наемал залите, уреждал предварителните приготовления. Те не искали Ема да говори. Отвлекли го нанякъде, съблекли го и го намазали с катран. Горили го с цигарите си и какво ли още не. Като говореше за това, лицето му помръкна, а усмивката му изчезна. Бяха го наобиколили слушатели. Той държеше черпака за пунша, който взе да дрънчи по стената на купата. Очевидно не се сещаше да го остави. Загледа се в ръката си със странна усмивка. „Не искаха моята Ема да говори в Канзас Сити, нито в Лос Анджелис, нито в Спокейн — каза той. — Но тя говори! Ние познаваме всички затвори. Ние спечелваме всяка кауза. Моята Ема ще говори и в Сан Диего.“ Изсмя се, сякаш не можеше да повярва, че собствената му ръка трепери така. Черпакът се удряше в купата.

В този момент до масата се приближи един човек и каза: „Да не си мислиш, Райтман, че светът си е получил заслуженото, като са те намазали с катран и перушина?“ Беше нисък, напълно плешив човек, с дебели стъкла на очилата, големи пълни устни, страшно бледи страни и прозрачна като восък кожа. „Въпросът се свежда до правото на Ема да говори, а не какво ще каже. Всичките ни сили отиват, за да се самозащитаваме. Това е тяхната стратегия, не нашата. Боя се, че не го разбираш! Какво толкова славно има в това, бедни ми Райтман, че си се измъкнал от пандиза под гаранция благодарение на някакъв си гузен либерал. За това той сам може да се поздрави. Накъде върви светът?“ Двамата мъже се гледаха втренчено. Отзад долетя веселият глас на Ема: „Саша!“ Тя се приближи до масата, бършейки ръце в престилката си. Застана до Райтман. Внимателно измъкна черпака от ръката му. „Саша, миличък — каза тя на бледоликия, — ако тепърва трябва да им разясняваме собствените им идеали, може би ще е по-добре да ги учим на нашите.“

Тържеството продължи до зори. Малкият брат копнееше да привлече вниманието й. Той седна по турски на една кушетка с изтърбушени пружини. След време усети, че стаята е утихнала. Отвори очи. Гоулдман седеше на един кухненски стол точно пред него. Стаята беше празна, той бе последният гост. Необяснимо защо очите му се напълниха със сълзи. „Ти всъщност искаш да знаеш дали те помня? — каза Ема Гоулдман. — Как мога да забравя? Може ли човек да забрави подобна гледка, безвернико? — Докосна с палец бузата му и размаза една сълза. — Колко трагично, колко тъжно! — Тя въздъхна. — Това ли е всичко, което искаш от живота? — Уголемените й очи го пронизваха през лупите на очилата й. Седеше с разтворени крака и ръце на коленете. — Не я знам къде е. Но дори да ти кажа, какво ще спечелиш от това? Представи си, че успееш да я върнеш при себе си. Ще я задържиш само за известно време. После отново ще ти избяга, не разбираш ли?“ Той кимна. „Имаш ужасен вид — каза Гоулдман. — Какво си правил със себе си? Не ядеш ли? Не излизаш ли на чист въздух?“ Той поклати глава. „Остарял си с десет години. Не мога да ти съчувствам. Мислиш си, че си преживял кой знае какво нещастие, като си загубил любовницата си. Това става всеки ден. Представи си, че тя се съгласи въпреки всичко да живее с тебе. Ти си буржоа, ще пожелаеш да се ожениш за нея. И ще разбиете живота си само за една година. Със собствените си очи ще видиш как тя остарява и се отегчава. Ще седите един срещу друг през масата във вериги, в страхотни окови, които си мислите, че са любов. И двамата. Повярвай ми, така си по-добре.“ Малкият брат плачеше. „Права сте — говореше той, — разбира се, че сте права.“ Целуна й ръка. Тя имаше малка ръка, но пръстите й бяха подути, кожата й червена и кокалчетата изпъкнали. „Нямам никакъв спомен от нея — хлипаше той. — А беше мечтата ми.“ Гоулдман бе непримирима. „По същия начин можеш да страдаш за себе си. Какво възвишено страдание! Ще ти кажа нещо. Тази вечер видя моя сегашен любовник, но в стаята бяха двама предишни мои любовници. Ние всички сме добри приятели. Приятелството остава. Споделените идеали, уважението към личността. Защо отказваш да приемеш собствената си свобода? Защо трябва да се прикачиш за някого, за да живееш?“

Той наведе глава. Гледаше към пода. Усети пръстите й под брадата си. Тя повдигна главата му. Намери се очи в очи с Гоулдман и Райтман. Зад разсеяната усмивка на Райтман блестеше златен зъб. И двамата се взираха в него с любопитство и интерес. Гоулдман каза: „Той ми напомня на Чолгош^[2].“ Райтман отвърна: „Той е образован, буржоа.“ „Но със същия нещастен израз в очите — добави Гоулдман. Същото нещастно опасно момче.“ Малкият брат се видя застанал на опашка с други хора, за да се ръкува с Уилям Маккинли. Около ръката му бе увита носна кърпа. Под нея стискаше револвер. Маккинли политна. Кръв обагри дрехата му. Чуха се писъци.

Когато си тръгваше, тя го прегърна пред вратата. Устните й, удивително нежни, се притиснаха до бузата му. Той се изуми. Отстъпи назад. Книгите под мишницата му се разпиляха по пода. Със смях се наведоха да ги събират.

Час по-късно той стоеше между вагоните на влака, който караше мляко за Ню Рошел. Мислеше да се хвърли под колелата. Вслушваше се в ритъма им, в отмереното им тракане като тактуване при раг музика. Скърцането и триенето на метал в метал, там, където вагоните се съединяваха, приличаше на синкопирания ритъм на рагтайма. Това бе рагът на самоубийството. Държеше ръчките на вратите от двете си страни и слушаше музиката на влака. Вагоните подскачаха под краката му. Луната тичаше заедно с влака. Той вдигна лице, сякаш лунната светлина можеше да го стопли.