Ани Виванти
Аз съм виновна (6)

6

Последна вечер. Навечерие на пристигането. Празненство във великолепния салон на „Хелуан“. Един полски пианист свиреше с голяма изразителност и много пламенност прочутата „Прелюдия“ на Рахманинов.

— Тази музика ме кара да потръпвам — прошепна Астрид, седнала до капитан Грей. — Откакто научих, че описва един човек, заровен жив, който е викал и тропал, за да излезе навън, не мога повече да я слушам. Отивам си!

И стана.

— И аз идвам — каза Норман Грей.

— Не! Моля ви да останете. И когато прелюдията свърши, кажете на поляка да свири… не зная… нещо друго… нещо от Бетховен. Тогава ще се върна!

И като метна набързо върху раменете си лекото си бяло манто, Астрид излезе навън.

Мостчето беше празно, но към края стоеше една самотна фигура, облегната на парапета.

Тя се приближи с бързи стъпки.

— Трябва да се върна почти веднага — каза тя. — Дойдох само да ви поздравя.

Саад Насър не отговори. Въртеше между пръстите си кехлибарена броеница.

— Това е прощаването, за сбогом — каза Астрид с променен глас.

Египтянинът се обърна и я погледна.

— Защо „сбогом“? Утре през нощта над Нил ще свети луна.

Момичето леко въздъхна.

— Не ви разбирам — промълви тя.

Той започна по-бързо да върти в пръстите си кехлибарените зърна. След кратко мълчание каза:

— Когато за пръв път очите ти ще съзерцават очарованието на пустинята, искам да бъда с тебе.

Момичето вдигна към него изненадан поглед:

— Какво приказвате? Как това ще бъде възможно?

— Утре при залез ще стигнем Александрия и когато се свечери, влакът ще тръгне за Кайро.

— Е, добре?

— Вие ще отседнете в хотел „Чипхърд“…

— И тогава?

— Тогава в единадесет утре през нощта аз ще бъда под терасата на „Чипхърд“ и ще ви чакам с арабих.

— „Арабих“?

— Кола с коне, които бягат бързо като вятър.

Астрид нервно се усмихна.

— Ала аз няма да мога да сляза…

— Ще бъда под терасата на „Чипхърд“ и ще ви чакам — повтори той. И отново започна да върти броеницата в ръцете си.

Сетне добави:

— Цялата нощ ще те чакам.

— Но нима мислите, че това е възможно? Та това е лудост!…

— Лудост? Може би. Тогава сбогом. Нека Аллах стори дните ти сладки като мляко.

Това рязко примирение я изненада и оскърби.

— Но помислете, Саад!… — постави тя нерешително ръката си върху неговата. — Помислете! Как бих могла да избягам от хотела, така сама… през нощта?

Той мълча няколко мига. Сетне каза:

— Не мен трябва да питаш за това. Ние, мъжете, не познаваме пречките, които имат жените.

В салона замряха последните звуци от Прелюдията и след кратка тишина зазвучаха тоновете на безсмъртната Лунна соната.

Саад се наведе над Астрид.

— Чуй! — каза й той. — Сигурно в такава нощ като сегашната този германски гигант, глух и нещастен, е приписал на мълчаливата луна този неземен глас.

Ала Астрид потрепери от вълнуващо безпокойство. Музиката я накара само да потръпне. И това беше последната вечер…

— Саад!… — промълви тя. Ръката й остана самотна и бледа върху парапета.

Египтянинът, както и първата вечер, постави отгоре своята тъмна ръка. Каза:

— Утре цялата вечер моят стар прислужник Ибрахим ще бъде наблизо до тебе и ще чака знак. Видяла ли си Ибрахим? Познаваш ли го?

— Да.

— Като минеш покрай него, направи знак с глава: Да!… Или: Не!… Нищо повече.