Ани Виванти
Аз съм виновна (16)

16

Младежът вървеше пред нея през обширния вестибюл и като повдигна една тежка завеса, която прикриваше богато украсена с резба врата, въведе я в салона.

Астрид влезе. Старата жена я следваше развълнувана на разстояние.

Салонът беше тапициран в тъмни цветове. Три грамадни ливански прозореца им придаваха почти тържествен вид, а същевременно широките дивани, покрити с мечешки кожи и меките възглавници, разпръснати навсякъде в голям безпорядък, прибавяха към артистичния блясък на стаята своята нотка на ориенталска леност. Въздухът миришеше на рози, сякаш всичките розови храсти от градината разпространяваха своите ароматични дихания в стаята.

Астрид бе сграбчена от неочаквано чувство на смущение и на замайване; безпокойството, вълнението сякаш спряха дишането й и тя едва не изгуби съзнание.

Побледня, залитна.

Жената забеляза и като даде бърза заповед на момчето, изтича до Астрид, взе й шапката и мантото, като ги постави върху една възглавница с извънредно голямо внимание, сякаш бяха крехки и деликатни предмети. Сетне заведе момичето до един широк диван и я накара да седне.

В това време младежът беше изчезнал и сега се връщаше, като носеше поднос, на който малък меден съд димеше върху червен пламък. Постави малка масичка до Астрид, после се наведе и й сервира.

Това беше турско кафе, гъсто и сладко, с лек странен аромат, който Астрид не познаваше. Едва остави чашката и чувство на спокойна тишина я обзе, обтегнатите й нерви се отпуснаха и приятна вълна премина по цялото й тяло. Трескавостта, бързината, вълнението, които я смущаваха на улицата, изчезнаха, като я оставиха в сънливо блаженство, в приятно безразличие. Чувствуваше, че не желае нищо вече, не иска нищо… Не се интересуваше вече дали ще види Саад, нито дали ще спаси селото; не се интересуваше от справедливостта и несправедливостта, от любовта и омразата; от черната или бяла раса. Изпитваше само безкрайно приятно чувство на покой, на сладка отпадналост.

Запита се какво ли са сложили в това кафе. Може би нещо успокояващо?… Може би някакъв наркотик?

Обтегна се назад между възглавниците и затвори очи.

Сънуваше; сигурно сънуваше…

Струваше й се, че дочува отдалече неизразими звуци, риданието на много гласове, което понякога се издигаше като вик, сетне отпадаше като дълга въздишка, плач — песен на скръбта. И тези гласове се приближаваха… приближаваха се все повече.

Сигурно сънуваше… Струваше й се, че чува върху пясъка на алеята някакво бързане, някакво тичане, минаване и заминаване на безброй много стъпки… и постоянно това ридание, този вик, този плач, тази олелия… Можеше ли някога да минава подобна тълпа, и да минава с викове и ридания през такава градина? През една приказна градина? Градина, пълна с рози?…

Сигурно сънуваше…

 

 

Един отсечен удар я изведе от унеса. С разширени очи Астрид се ослуша.

Какво се беше случило?

Дълбока тишина царуваше в къщата. Навън беше вече нощ, прозорците се издигаха като великани — между светли и тъмни проблясъци — в непроницаемия мрак на стаята.

Къде беше?… С голямо усилие тя се опита да разсее неясното було, което беше обвило мисълта й. Какво правеше? Къде се намираше?

Друг трясък — трясък от огнестрелно оръжие прокънтя. С вик Астрид скочи на крака. Спомни си, спомни си! Селото… тези бедни хорица… жените с нежни и учудени очи… дечицата с козите…

Изстрелите от пушки се повториха в далечината; след това се чу неспирна, усилена стрелба. Боже мой! Боже мой! Англичаните бяха вече там! Заканата се изпълняваше! Саад! Къде беше Саад? Ах! Защо не можа да го предупреди? Той може би щеше да предотврати всичко това…

Неспокойна, разтреперана, като притискаше слепоочията си, тя премина като луда салона, блъскаше стените, риташе възглавниците… и се намери в празното и мълчаливо преддверие.

— Саад! Саад! — викаше възбудена. — Ибрахим! — И викаше, като пляскаше с ръце.

Никой не отговори, никой не се яви.

Изтича към външната врата. Слезе бързо в градината. И градината беше тиха, тъмна, пуста. А долу в селището продължаваше ужасният пукот на оръжията.

Като се залюля — заслепена, замаяна, изгубила всякаква мисъл — Астрид падна до вратата.

Бързи стъпки… висока сянка… глас, който я извика по име:

— Астрид!

— Саад! Саад!

Той протегна ръце, поведе я със себе си през градината, въведе я в къщата, като заключи вратата зад себе си.

— Мълчание! — заповяда полугласно. Мълчалива, тръпнеща, тя остана близо до него. Хиляди въпроси се рояха в мисълта й. Къде бяха изчезнали хората от дома? Кой му беше съобщил, че тя е там?… И какво ставаше в селото?

Далечните гърмежи престанаха ненадейно и се чу лай и вой на кучета, рев на ужасени животни…

След това настана пълна, странна тишина.

Тогава Саад я въведе в салона. Спря се до вратата и запали осветлението. Блесна силна светлина.

И момичето го видя. Беше неспокоен, развълнуван, гологлав, синьо-черните му коси падаха върху челото. Гледаше я изненадано, учудено.

— Дойдох… — промълви тя, като стискаше конвулсивно ръцете си — за да ви кажа… за да ви предупредя… — Почти дивият израз на лицето му спираше думите й.

Той прокара ръката си по челото, сякаш за да събере мислите си.

— Не е важно! Не е важно! — каза с груб и остър глас. — Бях вече предупреден.

— Вече предупреден?!

— Да. Узнах навреме. Когато вие… когато вие идвахте, аз бях вече в селото.

— Е, тогава… — Астрид се задъха. — Тези хорица… тези бедни хорица…

— Отпътуваха. Убежището им е в Ел Санна… — И направи широко движение към пустинята.

— Всички?

— Почти всички. — Това каза със стиснати зъби и със свити пестници.

Долетя нов залп от изстрели.

Саад погледна към прозореца; светлината не позволяваше да се види навън. Той направи усилие да се овладее и с решителен и твърд глас каза:

— Благодаря ви, че дойдохте. Сега трябва да си отидете, да се върнете в града.

Астрид усети присвиване в сърцето си. Да се върне в града!

— Ибрахим ще ви придружи, ще го намерите в Ел Санна. Дотам ще трябва да отидете сама.

Да се върне в града!…

— Не е далече. Ще преминете градината… — Погледът му още беше устремен навън и проблесна. Обърна се към нея: — Ще трябва да побързате.

— Но защо ме отпращате? Защо не дойдете и вие с мене?

Презрителна усмивка се появи на лицето му.

— Да дойда с вас?… О, не! Ако вашите приятели ме почетат с едно посещение, бих желал да съм тука, за да ги приема.

Астрид потръпна. Почувствува, че за него тя все още беше чужденка, неприятелка, която принадлежи към расата на потисниците.

„Ако вашите приятели ме почетат…“ За момент тя си представи входната врата съборена от английските войници, тяхното втурване в преддверието, техните гласове във вестибюла и сетне на прага Норман Грей, капитан Норман Грей с широко отворени от учудване очи, че я вижда тук.

Саад отгатна мисълта й.

— Бъдете спокойна — каза с горчива усмивка, — след два часа ще бъдете жива и здрава във вашия хотел „Чипхърд“.

Нов залп изстрели — по-близък, по-силен — попречи на отговора й.

Саад отново се обърна да гледа през прозорците, сетне неочаквано се прилепи до стената и изгаси светлината. Лицето на арабина беше фантастично осветено. С нетърпеливо движение отвори средния прозорец. Сетне извика с болка:

— Подпалват селото!

„Подпалват селото…“ Ах, да! Нейният годеник, нейните приятели преподаваха урока на „презрените негри“, на „туземните червеи“…

Притиснат до рамката на прозореца, Саад Насър беше устремил поглед към огъня, който скачаше насам-натам и обгръщаше всичко в пламъците си.

Астрид го виждаше върху този червеникав фон, който се оживяваше и угасваше за малко, за да се засили наново.

— Аллах акбар! Аллах акбар!

Страстният зов на всички араби се изтръгна от дълбочината на душата му, плач и молба едновременно, изпълнен със сила и мощ.

А на Астрид се стори, че чува плача на цялата тази отхвърлена и потисната раса, зова, вика на отчаяното човечество.

Цяла тръпнеща, тя се приближи до него и стисна ръката му.

— Саад!… Саад!

Той се стресна.

— Вървете, вървете незабавно! — В гласа му трептеше омраза и гняв. — Вървете, върнете се при вашите хора!

Нейните хора!… Да, нейните хора бяха, които въоръжени стреляха, които наказваха, след като бяха оскърбили, които подпалваха, след като бяха убили.

Нещо в нея пламна като пламък при вятър. Лудост ли беше? Презрение или болка? Кръвта на Майкъл О’Рейли събуди в нея пламенната омраза към несправедливостта и жестокостта.

С хълцане тя падна на колене пред него.

Но не само пред него, не само пред него коленичеше тя. Коленичеше пред всички потиснати по лицето на земята, пред всички парии на човечеството, на които бялата раса беше отнела свободата, свещената гордост, правото да живеят своя живот и да обожават своя Бог.

На колене тя искаше да измоли прошка, прошка от всички заради несправедливостите, болките, обидите, безчестията и безчинствата.

— Прошка!… Прошка!… — проплака тя, като вдигна към него отчаян поглед.

Обгарящ пламък запали кръвта във вените й, постави във всяка фибра желанието за жертва и изкупление, нуждата да се пожертвува, да се самоотрече, да се предложи като изкупителна жертва, за да заплати за тази сеч. Това желание, този импулс я стисна за гърлото.

— Отмъстете!… Вземете откуп!… — извика тя. — Както те бият, палят, разрушават… така и ти… така и ти удряй, пали, разрушавай!

И падна превита с русата си глава в краката му.

Мъжът наведе поглед към това крехко създание и в тъмното му сърце пламна омразата и лудостта, силата да разрушава и да опустошава.

Тя почувствува, че над главата й минава полъхът на смъртта.

Но неочаквано той се наведе, повдигна я, прикрепи я. Като стискаше с тъмните си ръце главата й, пръстите му пламнаха в русите й къдрици, той се нахвърли върху нея, като потисна с устни върху устните й хълцането и вика…

 

 

Опустошителният огън вилнееше върху мъченическото село.

Сухите палми пламтяха и горяха величествено високо в небето като грамадни сватбени свещи.