Ани Виванти
Аз съм виновна (47)

47

През цялата нощ Астрид не помръдна от леглото на дъщеря си, разтърсвана и тя от болки като нея, тръпнеща при всеки неин гърч, като държеше в ръката си нейната изморена от болки ръка.

Най-сетне, призори, Дарлинг си отдъхна, бяла и спокойна. Събитието мина, изпитанието беше надмогнато. Астрид — неподвижна, като задържаше дишането си, все още държеше малката ръка в своята. Никаква влага, никакъв огън и никакво потръпване вече; ръката отпусната и студена, много студена.

— Спи! — прошепна Астрид тихо на доктора и болногледачката, които влизаха на връщане от далечната стая с детската люлка.

Лекарят се приближи, като грубо отстрани Астрид от леглото. Той се наведе над спящата; сетне се изправи изведнъж с пресипнал възглас.

Болногледачката притича; сетне застана неподвижна.

— „Вътрешен кръвоизлив… инертност… удар…“ — Простите думи летяха като черни прилепи и удряха тъмните си криле в стените на тихата стая.

Астрид остана за миг като вкаменена, без да разбира. Сетне извърна очи…

И падна на земята.