Ани Виванти
Аз съм виновна (30)

30

В една перленосива утрин към края на месец септември Животът и Смъртта бързаха към вратата на тихата къща във Фолкланд.

— Моят час наближи! — каза Животът.

— Не, моят час наближи! — каза Смъртта.

Астрид се събуди сепнато, видя двете сенки и с вик се обърна. Искаше да избяга, но те протягаха вече ръце към нея.

Животът! Смъртта!… Астрид устремяваше ужасен поглед ту към едната, ту към другата сянка и не знаеше коя от двете й вдъхваше повече страх.

— Оставете ме! Оставете ме! Не е още време!… — проплака Астрид.

Но едната я стискаше вече с тънките си пръсти в болезнени гърчове… докато другата улавяше слабия й пулс, като я обръщаше към стъкления шкаф, в дъното на който бяха наредени смъртоносните сини стъкленици.

Едната я пронизваше с болки, докато другата я караше да налее всичката отровна течност в една само чаша и да я напълни догоре…

С болки и мъки Животът и Смъртта си я оспорваха, оспорваха си душата и тялото й. Бореха се жестоко и мълчаливо.

Астрид се гърчеше, мяташе се от едната към другата.

— Бъди моя! — викаше едната и сграбчваше нежното й тяло. — Страдай и понасяй!

— Бъди моя! — викаше другата, като допираше чашата до устните й. — Заспи и забрави!

Тогава Астрид, изпълнена с ужас, започна да пие.

И отровата й се стори сладка. Но изведнъж Животът се наложи над Смъртта, наведе се над нея и с нови сили я удари.

Стъкленицата падна от ръката й и се разля в краката й.

Но погълнатата течност вече течеше по вените й и откриваше пред неспокойния й дух вратите на съня.

През облачни страни, през покрити със здрач долини летеше душата й.

Отдалече достигаше до нея плачът на живите по земята, и те я викаха:

— Астрид! Астрид! Астрид!

Опитваше се да отговори, но нямаше глас.

— Събуди се, Астрид!… Астрид, събуди се!

Тя се опитваше да отвори очи, но клепките й не се помръдваха.

Ту скачаше, сякаш танцува по ефирните облачета… ту плуваше над безкрайните простори.

— Астрид! Върни се!

Но тя не можеше да се върне. Някаква вихрушка я отнасяше все по-далече.

Беше загубена!… Отделена завинаги от действителността, от любовта, от радостта… от пламенността на тези мили призиви.

Нов полъх на вятъра я поде и я хвърли в бездната на нищото.

Неочаквано слаб глас, кратък вик я стресна. Писък на новородено!

Този глас възвърна съзнанието й, като преодоля далечината, надви вихрушките, отнесе облаците.

Клепките й потрепериха, клепачите й се отвориха… И на слабия вик отговори майчинската усмивка.

Животът беше победил. Ужасната противница отстъпи.