Ани Виванти
Аз съм виновна (38)

38

— Но, ваше благородие, моята дъщеря е едва на шестнадесет години…

— Ако греша — каза с лек любезен поклон дук Бъклей, като гледаше през монокъла си своята събеседница — и ако трябва да съдя по действителността, сър Норман Грей навремето не е бил по-търпелив от моя син.

И добави по своя церемониален начин, като се обърна към Норман, който — горд и сияещ — стоеше до Астрид:

— Ако моят син бъде ощастливен, както сте вие, скъпи ми приятелю, аз наистина ще стана привилегирован баща.

Норман се поклони с развълнувана усмивка.

— Ние сме изключително щастливи и поласкани…

Но Астрид, бледа, със сълзи на очи го прекъсна:

— Ваше благородие разбира добре колко много ценим честта, която иска да ни направи. Но Дарлинг е още толкова млада! Не искайте да ни я отнемете така скоро! — добави тя с молитвено, почти детско движение. — Освен това вашето искане е така неочаквано… така ненадейно.

— Ненадейно? Неочаквано? Но, скъпа лейди Грей — запротестира дукът с широка усмивка, — синът ми Харолд ми откри преди десет години, че има намерение да се ожени за дъщеря ви!

— Преди десет години?! — Изглеждаше, че Астрид не разбира.

— Да, преди десет години, в една малка вила край Нил, Харолд направи на дъщеря ви предложение за женитба. Днес ме натовари да повторя официално това искане. И аз, който никога не съм могъл да откажа каквото и да е на единствения си и любим син, трябваше ли да се противопоставя на неговото желание, което от всички останали най-много отговаря на моето собствено?

Астрид наведе глава.

— Ваше благородие ни ласкае… — промълви тя.

Дук Бъклей се наведе и целуна ръката й.

— Вярвам, скъпа лейди Астрид, че мога да ви обещая — вашата дъщеря ще бъде щастлива. Без да прибягвам към бащинското снизхождение, мога да ви уверя, че Харолд има много благороден характер: храбро сърце и благороден дух.

— В това сме сигурни — каза Норман с треперещ глас.

Незнаеща нищо за светлата съдба, която я чакаше, Дарлинг, още в дрехи на колежанка, се возеше на велосипед с лейди Мъриел и лейди Мейзи в големия парк на Уест Хит в Ричмънд, където от четири години грижливо се попълваше нейното англосаксонско възпитание.

Самите дук и дукеса Бъклей бяха препоръчали на сър и лейди Грей — завърнали се в отечеството — това аристократично възпитателно заведение, в което се намираха и техните дъщери.

Леди Мъриел и лейди Мейзи, вече пораснали, с радост научиха за пристигането на тяхната някогашна приятелка, като си спомняха с много смях и веселие за далечната среща във вила „Мимоза“ в Ел Васта.

Много скоро, покорени от екзотичната прелест и русата дивота на Дарлинг, те я обикнаха извънредно много и винаги искаха да бъде с тях.

Двете семейства се срещаха на разходка, на игрищата за поло, на градински увеселения, навсякъде, където избраното общество на Лондон си даваше среща по време на „сезона“.

Веднъж на едно състезание с лодки в Хънлей дукесата беше казала на Астрид:

— Мила приятелко, ще дойдете, нали, на нашия малък празник по случай произвеждането на Харолд в чин морски поручик?

Астрид прие с удоволствие поканата.

На „малкото празненство“ в палата Бъклей имаше около двеста души.

Но за младия Харолд съществуваше само една личност.

В градината под венецианските фенерчета, където струите на водоскоците танцуваха, осветени в най-различни цветове, той се приближи към Дарлинг.

— Добър вечер, Мимоза!

— „Мимоза“? Защо? — питаха го небесносините очи.

— Защото тази вечер ми напомняте, че отдавна, на брега на Нил, казахте, че се наричате така. Спомняте ли си?

Не. Дарлинг не си спомняше.

— Бяхте толкова стеснителна и упорита! Приличахте на пеперудка, винаги готова да отлети… и не знаехте къде живеете…

— И сега почти не зная! — усмихна се Дарлинг и погледна около себе си из приказно осветената градина. — Струва ми се, че живея във вълшебен свят.

— Не знаехте нищо — нищичко. Не знаехте името си… не знаехте какво нещо е лъжата… (дори и днес не знаете!)… с една дума знаехте само да се изчервявате и да се смеете.

И Дарлинг, както и тогава, се усмихна и почервеня.